Йозеф Томан
След нас и потоп (51)

51

Измина година и един ден, откакто император Тиберий издъхна под възглавницата на своя убиец Макрон.

Година и един ден — откакто Калигула пое властта над римската империя, посрещнат с ликуване, каквото не познаваше нито един властелин преди него и след него.

Измина половин година, откакто Калигула — „щастието на човешкия род“ и „любимецът на народа“ — се ожесточи и след безмилостното отстраняване на Макрон започна своето управление, всяващо ужас.

Нагоре, по Куприновата улица, после край храма на Телус към двореца на Улпий се движеше сенаторска лектика. От нея слезе мъж в бяла, обшита с две пурпурни ивици тога и пристъпи към портата. Тя бе здраво затворена. През решетките той видя огромни догове, които тичаха из двора и оглушително лаеха. Дворецът приличаше на мъртъв, като някаква омагьосана крепост, в която няма жива душа. Мъжът удари силно с клепалото по медния диск. Показа се стар, едноок вратар:

— Сенатор Улпий не приема никого, господарю.

— Знам — каза мъжът, — знам това. И все пак… съобщи му моето име. Сенека.

— Сенека — учуди се вратарят и затътри крака обратно към дома.

Философът чакаше.

Денят преваляше, бе прозрачен и искрящ като кристал, пролетно сияещ, слънчев, пълен с чиста светлина. Въздухът, пропит с нежните аромати на пробуждащата се земя.

Вратарят се връща, вратата се отваря, робът държи кучетата, гостът влиза. Управителят Публий го посреща на прага.

Минават през перистила и влизат в атриума. Там е тъмно като в крипта. Черна тъкан закрива комплувиума, през който някога е нахлувала светлина и е валял дъжд; само в олтара пред фигурките на ларите трепка малка лампада. Статуите на боговете и богините край стените са обвити с платно. Страшно е да се върви опипом в полумрака между тях и край басейна, в който някога е бликала вода от устата на бронзовия делфин — днес онемял. Тишината е мъчителна.

Управителят води Сенека към таблина. Тук, където някога е сияело слънцето, сега и единственият прозорец е закован с дъски. От стените лъха хлад, въздухът е влажен, застоял.

Старият сенатор седи в креслото при светлината на две лампади, от които лицето му изглежда восъчно и безжизнено.

Улпий стана и прегърна госта. Покани го да седне.

— Ти си първият човек, Сенека, когато приемам тук, след като почина моят приятел Сервий Курион.

— Високо ценя тази чест, мой Улпий. Възхищавам ти се, че можеш тук, далеч от света, да живееш сам в пълно спокойствие…

— Аз не живея, мой драги — прекъсна го патетично беловласият старик. — Аз бавно умирам. Подготвям се за пътя си към Оркус. Но добре ми е така. Не бих могъл да живея там, долу, в онази воняща от подлост и престъпления атмосфера. Ще остана верен докрай на идеалите, с които е живял моят род и аз. В самота, сред мрак и тишина. Един ден ще настъпи краят на това безумство и тогава вашите деца и внуци ще погледнат, без да се срамуват, лицето на този, когото аз — за разлика от управляващите — мога да гледам и сега с чиста съвест.

Сенека се обърна и видя кого посочва старикът. Лице срещу лице с Улпий стоеше бюстът на последния републиканец — Марк Юний Брут, убиецът на Цезар.

— С него ми минава времето тук, с него разговарям, под неговия поглед ще умра. И до последния си дъх ще завиждам на подвига му.

Управителят Публий донесе сушени смокини, пшеничен хляб и изворна вода. Сенека, трогнат от вниманието, се поклони. Старикът се усмихна:

— Не съм забравил вкуса ти. Не бе трудно да го запомня, защото това е и моята любима храна.

Сенека дъвчеше смокинята, кашляше. Беше му хладно, помоли да му дадат нещо да си завие колената.

— Какво ново има в сената? — попита Улпий, който знаеше от управителя си какво става на Форума и на улицата, но не и в сената.

— Много новости, драги мой.

И Сенека започна да разказва на старика: държавната хазна пресъхна от разточителството на Калигула. И какво последва? Нашият Dominus се превърна в търговец: продава скъпоценностите на сестрите си, продава висшите държавни длъжности, продава произведенията на изкуството, останали му от Август и Тиберий. Представи си само, мой благородни: прелестните гръцки мраморни богове трябваше да отстъпят място на пияните императорски слуги.

— Прекрасен пример за младите римляни, които един ден ще управляват държавата — отбеляза иронично Улпий.

— Императорът възвърна старите данъци и въведе нови, каквито не е имало досега, например двадесет и пет процентов данък върху всякакво наследство в завещанията — като начало; а скоро щял да обяви, че иска да бъде единственият наследник на всичките си поданици. Владетелят се е сдружил с промишлениците, търговците и банкерите. А те, както се говори, го подтикват към война.

— Война? С кого? — вдигна глава старикът.

— Мога ли да знам аз? — каза Сенека. — Или пък сенатът? Ние нищо не знаем. Знаят само той и неговите съветници. Именно те го подучиха да отмени обещаните избори.

Старикът с мъка се изправи, лицето му потъмня от гняв:

— Когато обеща избори, аз помислих, че съм се лъгал. Че съм бил несправедлив към него. Обвинявах се в пристрастие. Ако изпълни това обещание, казвах си, ще изляза от своя дом, ще наредя да ме занесат на Палатина и ще му кажа: уважавам те, макар и да си император…

Улпий се засмя пресипнало:

— Какъв съм глупак! Стократен глупак, че дори за миг му повярвах! Как можах да видя римлянин в лицето на този измамник и изверг? Съществуват ли днес думи, които имат тежест? Съществуват ли обещания, които могат да се изпълнят? Дано бъде проклет недостойният син на Града, изродът, който трябва да бъде хвърлен на хищниците…

Старикът се задъха, свлече се в креслото си и жадно изпи водата от металната чаша. Направи знак на Сенека да седне.

— Нищо, нищо ми няма. Седни и продължавай. Не съм от тесто, мой драги.

— На хищниците… — повтори механично Сенека, но изведнъж се опомни и каза енергично: — Той нас ще хвърли на хищниците. И вече направи това с неколцина, които му бяха неудобни. Достатъчно е да го погледнеш накриво и се обижда до смърт. Знаеш, че е заповядал да изтезават с бич любимия му артист Апелес и че с безкрайна жестокост се е наслаждавал на мъките му, нали? Знаеш. Но не знаеш как този маниак изтезава сенаторите. Те са длъжни да му целуват краката, да тичат край неговата носилка, да стоят като роби край масата му! Кога ли ще нареди всички ние, в сената, да паднем на колене пред него като асирийците пред своя Цар на царете и да удряме чело о земята?

Лицето на Улпий се изкриви от гримаса. Той си помисли: „Така ви се пада, страхливци!“ Но преглътна думите си и попита:

— А как беше, когато… когато той се появи в сената?

Сенека започна да разказва пак:

— Овации, каквито сенатът не помни. Той ги иска тези овации. Изисква ги. Иска те да бъдат все по-силни и по-бурни. Да, в сената не могат да влязат наети клакьори и сенаторите станаха доброволни клакьори — каза саркастично Сенека, сякаш той самият не бе един от тях.

Улпий леко се усмихна. Спомни си как някога двамата със Сенека и още неколцина умееха да наподобяват възторг. Сенека попритегли наметалото си:

— Преди половин година предложих първите речи на Калигула, съдържащи прекрасни обещания, да бъдат отново четени в сената при всяка годишнина от неговото възцаряване. Можеш да си представиш колко ме обича за тази далновидност. Навярно скоро ще ме хвърли ad bestias^[1]. Сенаторският писар е имал пред вид моята забележка и се осмелил да я припомни преди два дена на Калигула. Калист ми каза, че след един час писарят бил обезглавен и речите естествено не били прочетени. По-добре, че не са ги чели. Днес вече не би трябвало да се припомнят тези красиви лъжи.

Сенека се замисли, като изтриваше с кърпа ъгълчетата на устата си.

— И какво стана след овациите? — нетърпеливо го разпитваше бившият сенатор.

— По предложение на Авиола сенатът реши, разбира се, единодушно, Калигула да бъде удостоен с титлата „Divus“, божествен, нещо, което Октавиан Август получи посмъртно. Консулът Клавдий, чичото на императора, предложи на сената да се обсъди въпросът за корупцията, някой си богат конник подкупил квестора, не помня вече за какво. С един жест на императорската ръка случаят бе отложен и заседанието продължи по-нататък. Луций Курион пък предложи…

— Ах, този предател! — с презрение възкликна Улпий.

— Първият човек след императора — иронично го поправи Сенека. — Той обяви императорските решения в областта на външната политика. Императорът назначи за тетрарх на Юдея Ирод Агрипа, внука на Ирод, който някога по искане на Тиберий трябваше да се грижи за възпитанието на малолетния Тиберий-Гемел и който говореше против стария император. След възкачването си на трона Калигула го освободи от затвора и сега го направи управляваща личност. Панонският легат Калвисий Сабин бе освободен от императора като неблагонадежден. На Антиох повери отново царството Комагена, което му бе отнето от Тиберий. Това означава, че Калигула си избира верни слуги и извън границите на империята. Умно, нали? След това императорът предложи на сената да утвърди двадесет и пет процентовия данък върху наследствата и новия данък върху имотите. Авиола убедително доказа необходимостта и от двата данъка и сенатът ги прие. Императорът умее да се прикрива зад чуждите гърбове, нали? Сега недоволството на народа ще се стовари върху сената.

Улпий слушаше внимателно. Той гледаше лицето на Брут и тънките му устни безмълвно се помръдваха, сякаш казваше нещо на Цезаровия убиец, или пък потрепваха от отвращение.

Сенека свали покривалото от краката си и стана. Бе развълнуван, гласът му пресекваше:

— Представи си: храма на Белона. Пред статуята на Тиберий, която миналата година Калигула нареди да махнат, а сега отново да я поставят — от креслото се надига Калигула. Храмът се тресе от аплодисменти. Той заема позата на водач, жестът на ръката му изисква тишина. Събранието стихва. През главите ни светкавично минава мисълта: половин година от това страшно време той не е говорил в сената. Може би ще се върне — о, богове, смилете се над нас! — доброто време? — Сенека си пое дъх: — И… мощният глас на императора обявява, че от този момент отново влиза в сила законът за обида на величеството.

Улпий извика:

— А вие?!

Сенека се сви в креслото — малък, с маслиненотъмно лице, потънал в себе си.

— А вие?! — викаше старикът.

— Ние бяхме зашеметени… Разбери, драги… Кой би се осмелил? Животът…

— Честта е по-скъпа от живота — сурово каза Улпий. — Но така бе някога! Днес вече не е така! Сенатът вече няма чест…

Сенека се опита да използува малката пауза!

— Луций Курион се зае да защити предложението на императора… защити пламенно закона…

— Този предател! Ах, да беше там баща му! Аз да бях там! — И старикът отново се развика: — А вие?!

— Когато Луций свърши речта си, императорът вдигна ръка и без да иска думата на консула, заповяда: да се гласува!

— А сенатът? — простена старикът.

— Сенатът прие закона.

— Прие своята собствена гибел! — избухна гневно Улпий. — О, блюдолизци, о, страхливци, вие му отдавате почести, а той ви отвръща със секирата на палача! О, жалки страхливци!

Гласът на старика пресекваше от гняв и мъка. Едва след малко той осъзна какво е казал направо в лицето на сенатора Сенека, но остана твърд и непоклатим. Не му се извини.

Настъпи кратка тишина.

— Аз дойдох да те предупредя — промълви Сенека. — Навярно Калигула ще насочи закона най-напред срещу републиканците.

Улпий гордо се усмихна:

— Много си любезен, че дойде да ме подготвиш за неприятностите, които ме очакват. Благодаря. — И старикът замислено продължи: — Не ми излиза от ума това, което ми разказа. Но не мога да го разбера. Не мога да си го обясня по друг начин освен с боледуването. Калигула е загубил разсъдъка си след боледуването. Калигула е луд.

Сенека се оживи. Той се наведе, топлеше ръце над пламъчето на лампадата и отговори:

— Не, не. От болестта? Дали е било треска, както твърдят лекарите, или отравяне, както смята Калигула… Не, не…

— Трябва да е наистина луд, щом строи яхър от мрамор и злато, щом заставя сенаторите да тичат подир лектиката му, щом изтезава с бич любимия си артист Апелес и се наслаждава на човешката кръв и страдания…

— Не! Ти грешиш, Улпий. Всеки, който твърди, че Калигула е луд, греши. И не болестта му донесе тази лудост.

— Но все пак половин година управляваше като нормален властелин, дори по-добре… И едва след болестта… Когато умре, а ти навярно ще доживееш този миг, Аней, ще видиш, че аналистите^[2] ще напишат: луд.

Сенека буйно възрази. Той припомни на Улпий детството на Калигула: момче, разглезено от майка си, баща си и войниците. Още тогава е бил упорит, високомерен, непокорен. Бил е един малък лицемер и лъжец, още тогава е бил покварен от атмосферата на интриги и убийства. Всички в сената отдавна знаят това. Когато прабаба му Ливия го заварила още четиринадесетгодишен да изнасилва сестра си Друзила и го упрекнала, той извикал: „На мене всичко ми е позволено!“ И това е девизът на живота му. Нима Улпий не знае, че още като дете Ливия го е наричала „изрод“? Тя често е предупреждавала сина си Тиберий: „Пази се от Калигула. Той е изрод, който ще те измами и убие.“ И наистина го уби. Още докато бе жив Тиберий, реторът Пасиен е казал за Калигула, че „никога не е имало по-послушен роб и по-страшен господар“. В първото се увери Тиберий, във второто — Рим.

— Да, това е така — съгласи се Улпий.

Сенека заговори отново. Личеше, че дълго го е занимавал този въпрос:

— Спомняш ли си, мой Улпий, как се изрази веднъж Тиберий за Калигула? „В лицето на Гай аз отглеждам змия за римския народ.“ Да, съвсем ясно е, че Калигула не се е побъркал след болестта си, а открай време си е бил такъв, какъвто е днес: изверг!

Улпий кимна. Но нека Сенека му обясни защо половин година той управляваше просто идеално, както Рим не помни досега.

— Представи си, мой драги Улпий, как Калигула е бил опиянен от овациите, с които Рим посрещна на трона сина на Германик. О, това би опиянило всеки човек. Бил е уверен, че народът с право го нарича спасител на Рим. Искал е да унищожи в себе си чувството за малоценност с мечтата наистина да спаси Рим, да надмине дори Август. Премахна непопулярните закони на Тиберий, обсипа Рим с подаръци, върна му игрите, които старикът дълги години не разрешаваше. Какъв жест, нали, драги Улпий? Ще стана най-великодушният владетел на света. Ще направя повече, отколкото могат да направят един император и републиката, взети заедно. Ще ги очаровам, ще ги изумя…

— И му се удаде. Признавам си, и аз бях изумен в началото. Дори се упреквах, че съм се погребал посред своя Рим, който започваше нов живот…

— Да — съгласи се Сенека, — преди всички поразии на младия наследник си обяснявахме с грубото му възпитание, получено сред войниците. На Тиберий му бяха нужни десетки години, докато си извоюва авторитет на смел пълководец и добър стратег, на държавник и господар. И той даде на Рим наистина много: сравнително добър живот и мир. А Калигула получи всичко наготово: империя, организирана великолепно във военно, стопанско и политическо отношение, и отгоре на това най-висшата власт, каквато може да се даде на човека. Кой при такива условия не би станал мегаломан^[3]? Сега позлатеният наследник е уплашен. Какво ще стане с неговата слава, която се крепи на възторга, купен с игрите и подаръците? Пък и тази болест? Той е уверен, че е бил отровен. Подозрението у него бавно се превръща в мания за преследване. Страхува се много повече, отколкото Тиберий в своето отшелничество на Капри, тъй като неговата младост не иска да се затвори в самота, ламти да изпита всички блага на живота, а също така и да покаже неограничената си власт. Господарят на света може да си играе със света, както му хрумне! Императорското своеволие управлява всичко и всички, и няма изход, нито спасение от това!

Улпий наблюдаваше философа и внимателно го слушаше. Сенека развълнуван стана:

— Той изпробва своята сила на всяка крачка. На един пир среща Рувидий, който получил в наследство фантастично състояние. Прегръща го, честити му и казва сякаш на шега, а всъщност изпробва покорството му: „Завещай ми всичко това на мен, Рувидий!“ Четиридесетгодишният Рувидий се смее под мустак. Защо не? Тъкмо ще ти се понравя. Аз съм още млад, а какъв ще бъде твоят край след тридесет години, хищни императоре? „С удоволствие ще ти завещая всичко, мой цезаре. Утре ще подпиша пред свидетели.“ Виж ти! Покори се! А после, когато императорът има всичко черно на бяло, му изпраща отровни праскови. Дали ще ги изяде? Ще ми се покори ли пак? Покори се! Изяде ги! О… богове! Императорът наистина може всичко! Да обира на зарове най-богатите сенатори; да накара благородните сенатори да тичат подир неговата лектика; да пребият с бич Апелес; да измъчват хората не защото са виновни, а защото изпитва удоволствие; да върне старите данъци и въведе нови! Та нима всичко, което принадлежи на неговите поданици, не е и негово?

Сенека седна и довърши:

— И тъкмо всичко това доказва, че Калигула не е луд. Той е нищожество, което иска да се покаже велико. Това е чудовищна мегаломания, подклаждана от тщеславие до богоравност. Но джуджето си остава джудже, дори да се изкачи на най-високата планина.

Сенека получи пристъп на кашлица, беше се уморил. Отпи малко вода от чашата, задържайки глътката в уста. Улпий съсредоточено го гледаше. После каза:

— Прав си, философе. Калигула не е луд. Той много добре знае какво иска. Толкова по-зле за Рим. Ти знаеш как ненавиждах Тиберий, в колко заговори — за съжаление несполучливи — съм участвувал… Но въпреки всичко Тиберий бе прям човек. Римлянин. Не се правеше на по-добър, отколкото беше. Не се преструваше. Воюваше с враговете си. Но тази отрепка — развика се гневно старикът, — тази отрепка не е римлянин. Как можете да понасяте неговите безобразия? Как търпите да ви управлява?

Улпий се изправи, Сенека разбра, че също трябва да стане. Очите на старика го пронизваха чак до мозъка.

— Ти, Сенека, хубаво говори тук. Дори имах чувството, че си републиканец като мен… че като мен обичаш нашето отечество…

Сенека отговори учтиво, но твърдо:

— Не, не, мой Улпий. Прости ми, но според моите схващания републиката вече не може да се върне. Само един просветен монарх, една твърда ръка е способна да ръководи такава огромна империя. А отечеството? Моето отечество е моята философия. Тя ме сближава с всички хора, които мислят като мен. Моето отечество е целият космос, цялата вселена.

Улпий погледна съжалително Сенека: чужденец от далечна Хиспания. Не чувствува нещата като римлянин. А неговият дух тъпче изконния патриотизъм, който превърна Рим в господар на света.

И сякаш отгатнал мислите на старика, Сенека каза в своя защита:

— Аз съм стоик, мой Улпий!

В очите на Улпий блесна гневна насмешка:

— Готов винаги спокойно, без страх да умре?

— Да.

Улпий избухна:

— Тогава защо пред мен, в пълна безопасност, говориш против тирана, а в сената, щом не се страхуваш от смъртта, мълчиш?

Тъмно масленото лице на Сенека посиня. Той чувствуваше, че пред този гранитен старик не ще му помогнат риториката и остроумните сентенции. Тук трябва да говори истината. Пристъпи към Улпий, взря се в очите му виновно, умолително, печално, после сведе поглед и млъкна. Искаше да хване ръката на Улпий, но старикът я скри в тогата си. Презрението към страхливеца крещеше в очите му. Той извика:

— Публий! — И заповяда на влезлия управител: — Изпроводи госта!

Сенека трепереше. Той неволно се поклони дълбоко на старика и излезе.

 

 

Улпий нареди да го облекат и да приготвят лектиката му. На Форума веднага го познаха. Хората се стичаха, изненадани от събитието, че доброволният затворник е излязъл. Приветствуваха го, изразяваха му уважението, възхищението и любовта си. Ликуваща тълпа тръгна подир носилката му. Къде ли се е запътил? Тълпата изведнъж стихна: на Палатин? ТАМ?

Центурион от личната стража, щом зърна достопочтения Улпий, го въведе в двореца.

— Аз съм Улпий.

— Ще те приеме императорският наместник Луций Геминий Курион, благородни господарю.

— С него не искам да говоря — отсече старикът. — Доложи за мен на императора.

— Но…

— С никого другиго няма да говоря.

Улпий седна и зачака.

Калигула се учуди, когато чу името на посетителя. Поколеба се дали да го приеме. Той е републиканец. А убиец ли е? Усмихна се: старец с единия крак в гроба. Ще го приеме. Но най-напред нареди да проверят дали в тогата на Улпий не е скрита кама. После заповяда да поставят стража до вратата на таблина. Херея и неговите преторианци трябваше да се скрият с голи мечове зад завесите. И накрая седна в креслото си и кимна с глава.

Бавно, с уверена стъпка влезе висок, едър старик, с восъчножълто лице и снежнобели коси. Величествен. Достоен за уважение дори само на вид.

Въпреки волята си Калигула стана.

— Здравей и добре дошъл, Улпий. Неочаквано посещение… Заповядай, седни.

Улпий отказа с движение на ръката. Стоеше, с две глави по-висок от императора, жумеше с очи, отвикнали от дневната светлина, и каза строго:

— Дошъл съм да те помоля за нещо.

Калигула се ядоса. Той дори не забеляза, че гостът не употреби нормалното учтиво обръщение. „Какво може да иска? Навярно намаляване на данъците. Ще му ги намаля. Опасно е да се дразни този републикански фанатик. Ще насъскам целия Рим срещу себе си.“

— С удоволствие ще изпълня молбата ти, драги — измърмори императорът.

— Толкова по-добре. Аз те моля да останеш верен на обещанията си и да насрочиш избори за народно събрание.

Пред очите на Калигула притъмня. Как се осмелява? Как може…

— … освен това моля — продължаваше Улпий — отново да премахнеш позорния за Рим закон за обида на величеството, ако искаш да бъдеш достоен син на своя баща Германик.

Зашеметен от тази дързост, Калигула получи епилептичен пристъп. Падна на пода с пяна на устата, зарита с крака, драскаше с нокти по килима, скимтеше и стенеше.

Преторианците нахлуха в стаята, Херея извика лекаря и Луций. Те моментално се появиха.

Луций разбра какво се е случило. Погледна с ненавист Улпий. Бе настъпил моментът, в който може да си отмъсти на старика за унижението. Улпий гледаше отвисоко императора, когото преторианците по заповед на лекаря отнасяха в спалнята. После се обърна с намерение да си отиде.

Херея и центурионите от императорската стража му преградиха пътя.

И Луций направи крачка към Улпий, но се спря. Неговото лице поразително му напомни лицето на баща му. Красиво и върху него изписана чиста съвест на неопетнен живот и родова чест. Родът. Всеки член на рода е бил звено във веригата на славата. Достойнствата и великите дела се завещаваха от дядото на бащата, от бащата на сина. Гордостта на републиканския род би могла да преминава и расте от поколение на поколение. В рода на Курион само той, синът на Сервий, пренебрегна заветите на предците.

Луций имаше усещането, че някой е стиснал главата му с нажежен обръч. Отмести поглед от старика, когото Херея бе арестувал. Сякаш отдалече до него достигаше гласът на преторианския префект:

— В Мамертинския затвор! Императорът ще реши как да се постъпи по-нататък.

Луций си отиде, като крачеше неуверено. Срещата с Улпий възкресяваше остатъците от съвест у него. Но ненавистта бе по-силна: тя заглуши този слаб гласец. Докато Улпий е жив, Луций ще се чувствува нищожен, жалък и безчестен.

И когато по-късно застана край леглото на императора, той сипеше гневни нападки и обвинения по адрес на Улпий. Калигула разбра по страстния и рязък тон на обвиненията, че Луций си разчиства лични сметки. Остави го да говори, но си мислеше съвсем друго:

„Виж го ти Улпий! Мой враг на живот и смърт. Единственият сенатор в Рим, който не се страхува. Който върви на гибел, сякаш отива на разходка. Една дума и — край с него. — Но императорът имаше странна потребност — почти извратена страст към самоизмъчване: да не убие, да остави жив човека, който го обиди непростимо, но който го и заслепи с величието на своята личност и спрямо когото императорската заповед би изглеждала жалка. — Нека си живее в своя дворец като къртица в дупка! Нека гледа този чудак от Карини покрива на двореца ми и се измъчва от безплоден гняв. Нека имам налице едно доказателство за своето великодушие! Никой не бива да говори за мен, че убивам, че обезглавявам хората от страх, както Тиберий!“

— Какво ще заповядаш, мой Гай? — вече няколко пъти питаше Луций. — Въже или меч?

Императорът отметна глава назад:

— Нареди да пуснат Улпий!

Привечер сенаторът се върна с лектиката си в своя дворец.