Йозеф Томан
След нас и потоп (49)

49

В баните на императорския дворец робите се движеха бързо и безшумно като сенки. Императорът лежеше в малък басейн от порфир, напълнен наполовина с вода, наполовина с арабски благовония. Той обичаше виното неразредено, но ароматите — разредени. Освен тава ги сменяше всеки ден. Днес се къпеше в карамфил и лавандула, леко размесени с нардово масло. Ароматите бяха изпълнили тепидариума и се носеха към съседните на банята помещения.

Императорът наблюдаваше пъстроцветните петна, които маслото образуваше върху водата, и си играеше с тях. Изменяше формата им с пръст и отгатваше какво означават. Той разбираше от предсказания — нали още като юноша беше избран за авгур и отбрани птицегадателя го учеха да предсказва по летежа на птиците. Разбира се, да гадае по мазни петна върху водата не бяха го учили. Но няма значение — ще опита.

Петното, докоснато от императорския пръст, се превърна в кръг. Слънце. Розово, лилаво, зеленикаво, жълто. Четирицветно кръгло лице на Хелиос. Нов овал. Яйце. Човешка глава. Малко неправилна, ръбата. „Имаш ръбата глава. Какво ще излезе от нея, когато пораснеш?“ — говореше майка му Агрипина, когато миеше косите му с пепелива вода и пемзена паста. И Тиберий го дразнеше с това. Императорът развали с пръст овала. Образува се нов кръг. Колело на състезателна бига. Аурей. Кръгът се разкъса от едната страна. Сега наподобява венец на победител. Но и примка на кат. Той развали примката и се образува издължена фигура, която приличаше на кръст с къса, пресичаща го линия в единия край. Меч. Символ на властта. Зародиш на славата. Семе, от което ще се роди триумф. Императорът не заличи меча, любуваше му се и разглеждаше багрите му. Зелена — върху дръжката. Острието — синьо, добре закалено. Върхът — червен. Правилно. Така трябва да бъде.

Императорът се разсмя на глас. Робите замръзнаха на място. Той плесна с ръце. Двама мускулести балнеатори се притичаха и внимателно го извадиха от ваната. Лъскавите стени от черен мрамор отразиха телата на императора и робите.

Калигула разглеждаше в това мраморно огледало тъжните си крака, увисналия, отслабнал корем и си мислеше: „Колко съм измършавял от тази болест! Вече пети месец, откакто се вдигнах, а още не мога да се оправя. Добре ме наредиха тези мръсни кучета. Тези проклети отровители.“

В същото време робите масажираха крайниците на императора и втриваха в кожата му ароматни мазила.

„Но аз хубаво се разправих с тях — продължаваше императорът мислите си. — Сега Касий Херея, моят най-сигурен човек, наблюдава кухнята, опитва храните и напитките ми. Но кой от боговете може да ми гарантира, че въпреки това някой негодник не ми мисли злото?“ Той вторачено наблюдаваше масажистите, от чиито вратове висяха на златни верижки алабастрови шишенца с масло. През разтворените завеси се виждаха робините във вестиария^[1], които пръскаха туниката му с благовонни и приготвяха каолин за премахване на космите. „Кой от тези роби? Или някоя от робините? В края на краищата аз, най-висшият властелин, съм безпомощен срещу коварството.“ Императорът изтръпна. Робите боязливо го погледнаха: дали не са стиснали прекалено силно тези парцаливи мускули? Или пък прекалено леко?

Робините от Ахайските острови бяха облечени само в прозрачни палли; венчета от рози украсяваха черните им коси. Те почистваха мишниците му с венециански каолин. Калигула се загледа в тъмния триъгълник, който се очертаваше под корема на една от робините. После вдигна очи към лицето й. По-красива и от Лолия Павлина и от Паралис, но бедрата й са тънки. Ала изведнъж му хрумна: и такава би могла да има скрита игла под пеплума. Една игла, забодена в сърцето, е достатъчно.

„Аз съм на двайсет и пет и половина години. Тиберий доживя почти до осемдесет. А колко ли ще живея аз? Тиберий трепереше от страх при мисълта, че може да бъде убит. (Да, така беше.) Сега треперя и аз. Но Тиберий всички го ненавиждаха. А мене народът ме обича. И сановниците ме обичат. Дадох им всичко, което старият им бе отнел. Днес те живеят като в рая. И въпреки това тези двамата искаха да ме отровят. Тази кучка Ения!“ Той изведнъж, без всякаква причина, удари през лицето робинята, която се бе навела над мишницата му. Тя не извика. Изтри с крайчеца на покривалото си кръвта от наранената си уста и внимателно продължи да премахва рижите косми на императора. След това започна безкрайната работа с неговата прическа. Той отново се замисли.

„И въпреки всичко те искаха да ме отровят. А сега, когато наредих пак да се въведат данъците, за да има средства за игрите, намират се безделници, които недоволствуват и пишат разни обидни стихчета против мене по стените! Да взема ли да затворя отново цирковете и амфитеатрите? Какво би представлявал Рим без състезанията, без гладиаторските борби, без рева на хищниците? Без пировете и наслажденията? Провинциално градче с улици, потънали в мръсотия, в което и благородниците спят по цели нощи! Рим е царят на света! Рим трябва да има своя фараон! Фараонът е бил бог. Неприкосновен, свещен. Такъв трябва да бъде и римският император. По него светът ще съди за цялата римска империя. И затова аз трябва да бъда Слънце. Бог Ра^[2]. Дори нещо повече от египетския бог, тъй като римската империя е най-великото нещо, което светът е познал досега!“

След като робините надиплиха императорската тога — тоалетът бе завършен. Той излезе в перистила, за да подиша свеж въздух. Около него се разнасяха вълни от благовония.

Някога Тиберий бе наредил да поставят между колоните тези статуи на римските герои и владетели. Калигула вървеше между този шпалир и внимателно разглеждаше лице подир лице.

Сципион, Марий, Цина, Сула, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Менений Агрипа, Октавиан Август, Германик, Тиберий. Могъща власт, поражение на враговете с меч и коварство, разширяване на границите на империята, победоносни битки, триумф.

Хитрост, ум, твърдост, жестокост, насилие.

Сила, сила, сила. И накрая слава.

„Всеки от тези мъже се е записал с нещо за вечни времена в паметта на хората. С какво ще се прославя аз? С какво ще вляза в историята?“

Мислите му блуждаеха и той изведнъж си спомни. Прабаба му Ливия разказваше, че Менений Агрипа посъветвал Август — когато той довършил строежа на Пантеона — да се прокопае канал през провлака Истъм^[3] в Елада. Ето това би било гениално дело! И Тиберий веднъж, когато Рим бе обхванат от треска, каза, че ще нареди да пресушат понтийските блата^[4] — разсадник на малария. Също гигантска работа. Тиберий говореше още, че е необходимо да регулират Тибър и да превърне Остия в голямо морско пристанище. Ами ако се заема аз…? По този начин с един замах ще надмина и Август, и Тиберий! Тогава името Гай Цезар ще грее по-ярко от всички други имена за вечни времена!

Но в същия миг Калигула си спомни, че ерарият е съвсем празен, а фискът — почти изчерпан. Как ще извърши тези гигантски дела, когато няма никакви средства! Императорът се намръщи. Ето ги резултатите от неговата щедрост! Народът разбогатява, а императорът след някой и друг ден няма да има пари дори за благовонии. Няма да пестя. Трябва да се потърсят нови източници на доходи. Но къде? Авиола е прав: на Рим са нужни нови провинции! Този път ще ги поведе към слава и богатства, каквито светът не е сънувал досега.

„И аз ще постигна това. Боговете са благосклонни към мен! Аз мога всичко. Господар съм на света! Само тези празни хазни ме вбесяват. Но аз мога да си позволя всичко! Да взема златото на богаташите, е мое свещено право, тъй като то ми е нужно за моя народ.“ Той лукаво се усмихна: „Ако го взема направо — тези златни магарета ще кажат: кражба, обир. Но ако ги надхитря, няма да посмеят да гъкнат! Пък нали съм и замислил гигантски дела: Истъм, блатата, водопровода, Остия…“

След малко Касий Херея препусна на коня си, за да покани лично неколцина от най-богатите сенатори при императора на скромна вечеря и да поиграят на зарове.

Калигула се разхождаше из перистила сред шпалира от мраморни статуи на диктатори и велики римски синове. Той бе развълнуван от плановете си. Представата му за слава го опияняваше. Но над нея, над всички дела той поставяше своята стара мечта: триумфът. Да покори тази загадъчна, недостъпна Германска земя отвъд Дунава и да я превърне в провинция на Рим.

Триумф над всички триумфи!

Императорът унесено си представяше необикновената картина: самият той триумфатор, подир него хиляди пленници, стотици коли, натоварени с трофеи, стада хищници, украсяващи триумфалната процесия. Той, облепен като фараон, в златна колесница, впрегната в дванадесет укротени пантери.

Спомни си за Египет, където бе ходил като юноша с баща си. Египет винаги му е бил по-мил от Италия. Александрия, кипяща от страсти и багри, е обичал повече от Рим, почитал е Изида повече от Юнона, Минерва и Венера. С какъв възторг посрещаше тогава Александрия Германик! Рим е студен град, без въображение, без вдъхновение. „Ще преместя своята столица от Рим в Александрия. Ще направя Александрия столица на света. И там ще отпразнувам своя триумф! В храма на Серапис великият жрец ще положи на главата ми синята египетска корона, а на челото ми — златна лента със змийска глава и искрящи диаманти.“

Междувременно перистилът се изпълни със сумрак. Сянката от статуята на Цезар пресече пътя на Калигула в мига, в който Касий Херея му съобщаваше, че поканените сенатори вече очакват императора. Той прекрачи сянката на Цезар, както някога Цезар — Рубикон^[5], и се усмихна: днес и аз ще поиграя на зарове. Императорът остави гостите да го чакат в триклиниума и се отби при своята съпруга Лолия Павлина, която бе баела мястото на изгонената Ливия Орестила. Покани я на вечеря с отбраните сенатори.

Тя се възпротиви. Ще й бъде скучно. Единствена жена сред толкова старци. Игра на зарове? Та нали Гай знае, че никога не й е била интересна. Но тя видя, че императорът се намръщи. Въздъхна и повика робините да я облекат.

Сенаторите чакаха. Върху подпухналите им лица бе изписано спокойствие, но ръцете, мушнати в диплите на тогите, където криеха торбичка, пълна със злато, се движеха неспокойно. Лека-полека, но настойчиво, в мислите на богаташите се промъкваше отново страхът. Малко по-различен, отколкото този при Тиберий. Малко по-неопределен. Нещо като усещането, когато в тъмното галиш мека кожа и не знаеш котка ли е това или тигър.

В първите дни от царуването на Калигула те, сенаторите, не можеха да се оплачат от нищо. Животът приличаше на опал в златна обковка. Светеше с всички цветове, меко приливащи от един в друг. Но неотдавна над Рим надвисна черен облак. Разчу се, че императорът отново е отворил вратите на Палатина за доносниците. И дори за Хатерий Агрипа, който сега седи тук и ни разглежда с примижали очи. Това не е добро знамение. А едновременно със слуха за доносниците се разчу и нещо много лошо: овдовелият и бездетен сенатор Рувидий, наследил наскоро огромно състояние от брат си и чичо си, бе написал под натиска на съда завещание, че подарява всичко на императора. Седмица след това Рувидий получил подарък кошница с прекрасни праскови. Защо ги е изял Рувидий? Дали се е доверил, или е знаел, че трябва да ги изяде? Онзи ден го погребаха. Хората бяха видели отровителката Локуста да излиза от императорския дворец. Тази жена знаела ужасни отрови…

За Рувидий не се говореше нито в базиликата, нито на Форума, та дори и в домовете. Никой не се осмеляваше да съди постъпките на императора. Сенаторите и конниците бяха стаили уплашено дъх: също като в затишие пред буря те долавяха как с котешка стъпка се приближава грабителят и убиецът. На Тиберий му бяха нужни главите на враговете, на Калигула — парите. Това е за нас стотици, хиляди пъти по-опасно.

Номенклаторът съобщи влизането на императора.

Сенаторите енергично скочиха, вдигнаха десници за поздрав:

— Ave caesar imperator! Ave domina nostra Lollia Paulina!^[6]

Обсипаха Лолия с комплименти: днес Венера ще умре от завист, ако види нашата прелестна императрица.

Гай беше във великолепно настроение. Той се смееше с уста, пълна с пастет от птичи дробчета, разказваше как, минавайки през перистила, е прекрачил сянката на Цезар и как днес ще го надмине в играта на зарове. Всички ръкопляскаха на остроумието му.

След вечерята играта започна. Всички насядаха около голяма кръгла маса, чийто дървен плот имаше оградка, за да не падат заровете. Робите донесоха на всеки по три зара и сребърна чаша, с която се мятаха заровете.

Седящите около масата, освен скучаещата Лолия и императора, бяха представители на несметни богатства. Калигула се стараеше да отгатне техните състояния. За най-богат той смяташе Хатерий Агрипа. След него — Даркон. Той, разбира се, няма много недвижим имот освен няколко вили и латифундии в Кампания, но в замяна на това притежава огромно количество от най-ценната стока: хиляди роби. Купува ги, продава ги и печели от тях невероятно много. Следващият е Пизон. Като изкупвач на данъците в няколко провинции той си осигурява огромен годишен доход, а притежава и отлични имоти. Негови са почти половината Лукания^[7] и четвъртината от Сицилия. Бибиен, крупният милионер, оглавява строителството на обществените сгради и изпълнява най-големите поръчки на императора. Друз е „homo novus“^[8] в римския финансов свят. Казват, че имал големи имения из Италия, но главните му доходи идват от доставките на жито. А сега се готвел да оглави след Рувидий кожарската промишленост. „Защо не?“ — казва си императорът. — „Може — но зависи от това, колко ще даде.“

— Играта е удоволствие за душата, приятели — каза любезно Гай. — Хайде да си направим това удоволствие. Вие сигурно сте изненадани, че ви поканих на тази игра, след като самият аз я бях забранил за простия народ, следвайки примера на Август и Тиберий? Не, не, драги мои. Та преценете сами: какво значение има за всеки от нас дали ще загуби двеста хиляди или милион сестерции? Но кажете, може ли да загуби в кръчмата на зарове или астрагали^[9] своята дневна печалба един нещастен косач, хлебар или продавач на зеленчук? Аз трябва да мисля за благото на своя народ. Затова наредих тежко да се наказват и глобяват трудовите хора, които играят хазарт. Е, хайде, почваме ли? По колко ще заложим, приятели? Не ви съветвам да е много. Петстотин…

Калигула нарочно направи пауза и няколко чифта очи, приятно изненадани от малката сума, ласкаво го погледнаха. Но, о беда! Императорът не залагаше сестерции. Той довърши фразата си:

— … петстотин ауреи?

Сенаторите потрепериха. Петдесет хиляди сестерции. Какво ще стане по-нататък, щом почваме така?

Императорът подаде чашата си на Лолия, за да започне играта. Заровете затрополяха в среброто, търкулнаха се върху дъбовата маса — двойка, тройка, петица.

Калигула се засмя и целуна жена си по ухото, окичено с рубинова обеца:

— Ще ме разориш, моя най-скъпа.

Първата игра спечели Хатерий, втората Даркон, третата — Друз, после отново Хатерий — два пъти последователно. Когато прибираше третата печалба, той съобрази, че за съвсем кратко време е спечелил пет хиляди ауреи. На устата му напираше звук, подобен на смях, но моментално се опомни. „По-добре да не ми върви толкова много“ — помисли си той и погледна императора.

— Съжаляваш ли ме, мой Хатерий? Не се бой. Аз умея да губя. Да увеличим залога на хиляда ауреи.

Хатерий отново спечели. Подир него Пизон и Даркон, после три пъти едно след друго Друз, а залогът продължаваше да се увеличава, достигайки почти един милион сестерции. Уплашените погледи наблюдаваха императора, който непрестанно губеше.

— Ти наистина ще се разориш — каза Лолия със светска лекомисленост, но в гласа й се чувствуваше упрек.

Императорът леко нервничеше. Пиеше, настояваше и другите да пият, стараеше се да изглежда весел.

— Вашият император, драги мои, ще се превърне в просяк, ако Фортуна навреме не се смили над него.

— Ние сме насреща, мой цезаре — каза угоднически Друз.

Калигула като че ли само това чакаше.

— Точно така, мой Друз. Ти скоро ще забогатееш като Рувидий, щом поемеш управлението на кожарското производство…

— Ти знаеш вече за това? — любезно се усмихна сенаторът.

— Говори се, че проявяваш интерес.

— Да. Преговарям с квестора Муций Пала.

— Какво му предлагаш за концесията?

— Двадесет милиона — каза Друз.

Императорът така се разсмя, та чак коремът му заподскача. Друз се обезпокои. Той внимателно продължи:

— Вече почти сме се договорили. Муций искаше двадесет и пет милиона. Мисля, че ще се разберем за двадесет и два. Сенатът сигурно ще одобри това.

Смехът на Калигула не бе приятен за слушане. Креслив и дрезгав… но — смях на император.

— Няма какво да разговаряш с Муций. Той е глупак. Аз ще реша този въпрос.

Настъпи вледеняваща тишина. Той решавал! Въпроси, които досега винаги е решавал квесторът и за които най-висшата инстанция е бил сенатът.

Друз стискаше сребърната чаша. Той запелтечи:

— И… и… колко… колко тогава?

Императорът стана сериозен:

— По времето на Тиберий цареше мир. Тогава кожарите можеха да плащат за своето производство двадесет и пет милиона.

Пауза. Очите на публиканите щяха да изскочат.

— Но аз не виждам, и това го казвам със съжаление, нашето бъдеще в толкова розова светлина. Получените съвсем наскоро тайни вести говорят за вълнения между варварите отвъд Дунава и по Рейн. Така или иначе, днес ние не можем да разрешим концесия за кожарското производство под сто милиона.

Друз искаше нещо да каже, но да се възразява на императора, бе излишно.

— Ще дам сто милиона — изрече той външно спокоен, но гласът му трепереше.

— Изпрати ги утре сутринта лично на мен — приключи разговора императорът, сякаш ставаше дума за няколко чифта гълъби, метна заровете и отново загуби. Сенаторите следяха играта, но мислите им бяха другаде: цареше мир… Нима ни очаква война?

Императорът вече беше загубил един и половина милиона.

Сега щастието бе на страната на Даркон. Той прибираше печалбите равнодушно. Но също така равнодушно би посрещал и загубите; та той нямаше точна представа за размерите на своето богатство. Търсенето на роби, особено от конниците, които непрестанно разбогатяваха, ставаше все по-голямо. За един ден той печелеше повече, отколкото всички едри търговци, взети заедно, в милионния Рим — за една седмица. По-доволен щеше да бъде, ако днес губи, но сякаш нарочно му се падаше страшен зар и той прибра следващата печалба: половин милион.

Тогава Даркон реши да направи удар. Бръкна в диплите на тогата и извади от кожената си торбичка перла, голяма колкото лешник. Подържа я между пръстите си. Хладният матов блясък омагьосваше. Перлата приличаше на пашкул, от който ще излитне нежносребърна пеперуда. Лолия възторжено изръкопляска.

Даркон се стараеше да говори така, че подаръкът му да не прилича на подкуп, а да бъде приет, както се подобава.

— Исках да заложа тази перла в играта, тъй като златарите ми предлагат за нея десет милиона. Но може би ще ми позволиш, мой най-благородни, да ти я поднеса по случай твоето оздравяване. Когато боговете ти възвърнаха здравето, аз се намирах на Делос и не можах да ти се поклоня. Ще приемеш ли, тъй като си безкрайно добър, едва сега моите благопожелания, мой цезаре?

Калигула мигновено разбра намерението на Даркон, Трябва веднага да смачка фасона на този надменник, който иска така открито и така глупаво, пред очите на всички тук, да спечели благосклонността му. Той взе перлата, заповяда да му напълнят кристалната чаша и хвърли перлата във виното. Лолия извика.

О, богове, какво зрелище! Перлата, която имаше стойността на един прекрасен дворец, започна бавно да се разтапя, да се превръща в бледно облаче — все по-тънко и по-тънко, докато съвсем изчезна. Сред мъртвата тишина императорът изпи виното с перлата.

Лолия се разплака от яд. Гостите, хора с пресметливи и скъпернически души, бяха изумени от хазартната постъпка на Калигула. Те не знаеха какво да кажат. Да се смеят? Или да се удивляват? От объркване започнаха да ръкопляскат.

— Залагай, мой Даркон — каза императорът. — Няма ли да увеличим залога?

Атмосферата бе потискаща и напрегната. Лолия престана да плаче и внимателно следеше подскачането на заровете.

Императорът метна две тройки и петици, Даркон хвърли „куче“ — три единици. Всички се разсмяха. Пизон отново спечели. Той прибра сумата с треперещи пръсти.

— Нашият драги Пизон до сутринта ще стане най-богатият човек в империята — каза Калигула многозначително. По челото на Пизон избиха ледени кайми пот, когато императорът добави: — … не само защото Фортуна е на негова страна в играта, но и благодарение на мен, че разреших със закон да се повишат данъците, налозите и митата в провинциите.

Калигула се забавляваше с объркването на Пизон. Той открито и с жестоко спокойствие гледаше капките пот, които се стичаха по лицето на изкупвача.

— Горещо е тук, нали, мой Пизон? Изстудено вино и съд със сняг — нареди императорът и отново се обърна към Пизон: — Аз винаги се грижа за приятелите си.

Заровете затрополяха върху масата. Калигула за пръв път спечели. В банката имаше три милиона. Императорът се разсмя:

— Ето, така се играе, patres illustrissimi. Оставям печалбата като залог. Някой да добави?

Дори и един милионер ще се позамисли, когато трябва да заложи три милиона в една игра. Ръцете на всички трепереха. Лицата, изопнати от напрежение и умора, вече не можеха да скриват тревогата.

Заровете дрънчаха. Императорът хвърли „senio“^[10] — Венерино мятане — три шестици! Банката бе негова. Отново я остави като залог. И отново метна „senio“. И прибра огромната печалба.

Сега залогът спадна на някакви си жалки сто хиляда. Бибиен спечели два пъти поред. После Даркон и Хатерий. Когато банката отново наброяваше милион — спечели императорът. И то няколко пъти последователно.

Всички разбраха: императорът играе с фалшиви зарове, които имат метални тежести на противоположната страна на шестицата. Сенаторите стиснаха зъби и продължиха да мятат пребледнели, с ужас в очите. Управителите им донасяха непрестанно ново злато от дома, за да могат да губят. На масичката до императора растеше камара от жълтици и разписки.

Гостите на императора бяха проиграли вече цели състояния, но най-много от всички — Пизон. Два двореца и две вили с цялата им наредба — пресметна той. Пизон страдаше, жал му беше за парите, но после изведнъж реши, че колкото по-алчно посяга императорът към златото му, толкова по-малка е вероятността да посегне на него самия. Така разсъждаваха и другите.

Неочаквано Калигула постави сребърната чаша на масата. По негов знак робите прибраха заровете.

— Достатъчно. Фортуна е прекалено благосклонна към мен. Знам, че умеете да губите така, както и да печелите, но не искам, когато си отивате, да остане дори и следа от огорчение у вас. Наистина спечелих много.

Те вяло му благодариха, но Калигула с един жест прекъсна излиянията им и ги покани на лежанките край маси, отрупани с лакомства и вино. Гостите го изчакваха да прилегне пръв, но той започна да се разхожда из триклиниума, като продължаваше да подканя Лолия и сенаторите да ядат и пият. Крачеше, опираше се и говореше:

— Неотдавна подочух упреци по мой адрес, че съм тънел в разкош и съм водел разпътен живот. Разточителен. Скъпи благовония, в които съм се къпел, редки тъкани, забавления, пирове… дори за разточителство се смята моят Инцитат и неговата конюшня.

— Кой? Кой се е осмелил? — един през друг възмутено се обадиха гостите.

Калигула се усмихна презрително:

— Не знам и не искам да знам. Дребнави хора. Нищожни същества. Навярно още не са забравили алчния Тиберий. Но питам ви аз, какво остана след него, с какво се прослави той, за да пребъде във вековете? Нищо. А вие сега гледате купчината злато, което е благосклонността на Фортуна спечелих от вас, моите най-мили приятели, и сигурно си мислите: какви ли одежди ще си купи с него? Какви ли пиршества ще погълнат нашите милиони? Колко ли перли, купени с нашето злато, ще изпие във вино този разточител? Не, оставете ме да говоря. Грешите. Това злато няма да бъде за мен, драги мои. — Императорът се спря и като добър оратор преценяваше всяка своя дума. Жестовете, речта му — всичко у него беше поза. — Фараоните оставиха на света огромни гробници-пирамиди. Издигнаха загадъчен сфинкс, за да се запомнят техните времена. А аз, приятели… — Той се приближи до гостите и произнесе патетично: — … Аз ще оставя след себе си паметници, които не само ще съществуват хилядолетия, но заради които Рим и целият свят векове ще ми бъдат благодарни.

Калигула развълнувано дишаше. Хлътналите му очи се разшириха екзалтирано, той застана в поза, напомняща великия строител Август, и продължи разпалено:

— Рим, пъпът на света, столицата на империята, се намира далече от морето. Но все пак не толкова далече, че да не може да се превърне в голямо пристанище. Аз ще преустроя Остия във великолепно морско пристанище. Ще наредя да направят Тибър по-дълбок и по-широк, за да могат и най-големите кораби да стигат до Емпория, центъра на Рим.

Гостите ликуваха. Търговските им души можеха да оценят как ще поевтинее целият превоз, ако се премахне стоварването на стоката на морския бряг.

— Слушайте по-нататък. Ще наредя да прокопаят Истъм в Ахая, та корабите да не заобикалят Пелопонес.

— Велики, велики Цезаре! Каква идея! Какво представляват пирамидите в сравнение с това? Красота без полза! Докато свят светува, името ти ще бъде безсмъртно!

Но императорът не бе свършил.

— А за нашия град, за нашия Рим… ще заповядам да пресушат Понтийските блата, да превърнат тресавищата около Рим, които са разсадник на малария и епидемии, в твърда, плодородна почва!

Гостите ликуваха, ръкопляскаха, възхваляваха своя император.

Даркон възкликна силно:

— Велики сине на Германик! Слава на теб вовеки веков! Ти си баща на отечеството!

Калигула се усмихваше.

— И така, carissimi, вие виждате, че не сте загубили напразно. Че вашето злато ще помогне за осъществяването на моите планове…

— … достойни само за боговете! — извика Пизон, най-способният оратор сред гостите, макар че по ласкателство Даркон и Хатерий винаги го превъзхождаха. — Дори да беше издигнал, мой цезаре, нов Олимп, по-висок от вавилонската кула на Навуходоносор^[11], дори да ни сътвореше нови богове, възкачвайки се сам на престола на Зевс — не би направил такова добро за отечеството, каквото ще направиш с това, което си решил да построиш!

Сенаторите наобиколиха Калигула, като го ласкаеха и хвалеха направо в очите. Лолия го целуна по устата. Императорът стоеше сред тях и присвиваше очи от ярките пламъци на светилниците. Беше щастлив.