Йозеф Томан
След нас и потоп (11)

11

На път за Торквата Луций можеше поне бегло да се наслади на римската атмосфера, по която така копнееше в Сирия. Рим, Roma Aeterna^[1], царят на градовете, пъпът на света, този прелестен град бе за младия патриций градината на Хесперидите^[2], пълна със златни ябълки. Но той не тръгна през центъра, през Форума, а пое по страничните улички към Целиевия хълм, върху който се издигаше дворецът на Авиола. В този миг Рим не го интересуваше. Не го интересуваше никаква гледка. Той още чуваше гласа на баща си: „Край на тирана! И ти ще нанесеш смъртоносния удар!“

Тиранът.

Луций си спомни: когато преди пет години трябваше да постъпи на военна служба, получи — както всички синове от най-висшата аристокрация — заповед да се яви при императора на Капри.

Това не го зарадва. Нямаше желание да види отблизо диктатора и тирана, когото баща му ненавиждаше. Но отиде на Капри, понеже бе длъжен. Наложи се да чака в атриума на вила „Юпитер“.

Великият старик, в пурпурно наметало, влезе, съпровождан от Вителий и гръцки декламатор. Одухотворено лице, все още красиво, гордо. Устни с презрителна извивка. В металните очи — ирония и скептицизъм. Жестовете — бавни, благородни. Мелодичен глас.

Луций бе грабнат, възхитен от величествения му вид. Забрави за бащината си ненавист към този човек. Слушаше го как говори. Говори господарят на света, казваше си Луций. Гледаше движението на ръката му: от нея трепери целият цивилизован свят!

Чувствата на Луций се объркаха: заклет враг на баща му? Навярно да, но — личност. Тиран? А това чело на мислител и тази рязка гънка край устата? Зъл владетел! Така казват. Но величие!

Луций усети трепет на уважение към този мъж. И с изгарящо нетърпение очакваше императорът да му постави военна задача. Императорът седна. И без да покани Луций, попита:

— Ще чуеш ли с мен, Курион, няколко стиха от Тиртей^[3]?

Изуменият Луций се поклони. Вителий учтиво се усмихна. Тиберий кимна. Звучният глас на рецитатора изпълни атриума:

В бой да умреш е прекрасно, падне ли някой

като храбър мъж, той воюва за свойта земя.

За младия мъж това бе незабравимо преживяване чрез думите на поета императорът му посочваше пътя! Човек, който предпочита изкуството пред строгата заповед, не може да бъде такъв, какъвто баща му го рисува!

Родният град да напуснеш и тучните ниви родни,

хляб да потърсиш в чужбина — няма по-страшна беда.

Едва забележима усмивка трепна върху императорското лице, ръката леко отмерваше стъпката на стиха, очите не се откъсваха от Луций.

… опозорява своя род,

губи чувство навеки, гибел носи той.

Младежът слушаше внушителните думи за родовата чест, в която бе възпитаван. Потръпваше от вълнение. „Никога, никога няма да изменя на своя род и на своята чест! Честта на римлянина е най-голямото ми богатство!“ С всяка дума на поета императорът все по-осезателно се превръщаше за него в олицетворение на родината.

За родината храбро се борим, за нея

да бъдем готови на смърт…

Тогава Луций не се сдържа и извика екзалтирано, вдигайки десница:

— Заклевам се, Мой императоре! Ще бъда винаги верен на родината и ще дам живота си за нея!

Императорът кимна. Спря с жест рецитатора и сам наля от малка сребърна амфора вино в чашата на Луций.

Луций беше срещал много хора по своите пътища, но те нямаха никакво значение за него. Той си спомни как на всяка крачка чувството към родината и императора го овладяваше все по-силно. Три години военна служба, суров спартански живот, понякога и лишения, нечистотия, неудобства, лоша храна. Не се оплакваше, не роптаеше. Защото знаеше: всичко е в името на родината. Тъкмо в Сирия много се говореше и премисляше за императора. Струваше им се, че дори тук се чувствува неговата ръка. Сякаш чак тук се чуваше гласът му. Огромното разстояние и суровата служба изградиха у Луций представата за величието на императора, макар в мислите му непрестанно и подмолно да звучеше бащиното предупреждение: узурпатор и кървав тиран! Свобода! Република!

Луций не накърни ни най-малко верността си, в която се закле на императора; не накърни също така в сърцето си и своята вярност към баща си и републиката. Като императорски воин той побеждаваше в битките и дипломацията и в тези моменти понятието „родина“ и „император“ се сливаха у него в едно. В Сирия Луций спечели любовта на войниците и благосклонността на своите началници. Гледаше на бъдещето си с пълна увереност. Неговият честолюбив характер го тласкаше напред към успехи, отличия, кариера. Копнежът му по слава бе страстен, неудържим. Златен венец… легат… проконсул.

А сега баща му изведнъж срина надеждите, разби съвсем ясните мечти и предизвика хаос в душата му. Делото изисква решение: с кого ще тръгнеш?

Той съзнаваше, че родовата чест му повелява да върви с баща си. Съгласяваше се с неговите доводи, но дълбоко в себе си не бе убеден. Всичко се обърка в главата му, всичко се оплете и това го терзаеше.

Дворецът на Авиола, разположен на Целий, бе несравнимо по-пищен от Курионовия на Авентин. Но те не можеха да се сравняват по изисканост на вкуса и духа, който цареше в тях. Първият представляваше градче в града, където се задоволяваха всякакви желания и прищевки на господарите; всичко в него доказваше несметното богатство на Авиола: вляво от двореца се намираше огромен басейн, зад него — двор, стопански сгради и жилища за повече от сто роби, които се грижеха за благото и удобствата на Авиола, неговата дъщеря и сестра му. От другата страна — перистил, през чиито широки сводове се виждаше градината. Там сред зеленината на кипарисите, олеандрите и туите се белееха малки параклиси на различни божества, а отвъд парка се намираха състезателните писти на стадиона и конюшните. В градините бликаха фонтани, блестяха езера и край алеите стояха в шпалир толкова много мраморни статуи, та можеше да се каже, че тук има повече мрамор, отколкото дървета.

Авиола бе един от най-заможните римски сенатори, но за съжаление и от най-малко образованите. Разбира се, библиотеката му се гордееше със стотици свитъци в прекрасни калъфи, в двореца имаше безчет картини, великолепни мозайки, но всичко това — уви! — само защото бе модно и изгодно за влагане на пари. Лично Авиола нямаше никакъв усет към тези неща.

Днес дворецът бе украсен за посрещането на бъдещия зет.

В благоухаещия триклиниум Торквата и сестрата на Авиола — Мисия — очакваха Луций. Старата дама страдаше от ставен ревматизъм; робините я пренасяха от леглото в отрупано с възглавници кресло и тя управляваше оттам дома вместо покойната майка на Торквата.

Луций учтиво поздрави Мисия и се обърна към годеницата си. Преди три години, когато с тъжен плач го изпращаше, тя бе още дете. А днес го посрещаше с радостни сълзи вече девойка — олицетворение на нежността и предаността. От нея лъхаше добродетелната топлина на домашното огнище, бъдещото огнище на Луций, което сега трябва да бъде благословено от Хименей^[4] и Веста^[5]. Луций я гледаше възхитен: ето я девойката, за която в Сирия мислеше с любов и увереност, че е предопределена да стане продължителка на неговия род — разцъфнала от красота! Цялата в розова коприна, в дълга стола^[6], закопчана на рамото със златна фибула, украсена с топаз, в русите коси — преплетена розова панделка. Цялата розова и златна, като утринна заря.

Тя се вълнуваше от настойчивия поглед на Луций. Големите й очи ту се затваряха, ту отново грейваха насреща му.

Старата дама, неподвижна в креслото, извини Авиола, че е заминал за Капуа, където се намираше неговата голяма работилница за оръжие, и произнесе няколко сдържани приветствени фрази. Луций любезно отвърна, като не откъсваше очи от годеницата си. Колко се е променила! Станала е съвсем друга — още по-привлекателна и по-желана!

Робите донесоха вино и закуски. От градината долиташе нежна музика, струите в имплувиума подскачаха и ромоляха, Мисия опитно поддържаше светски разговор.

Луций бе забравил за Валерия. Тук изведнъж го зашемети другата мечта, мечтата, която душата му таеше цели три години в чужбина: родният дом с тази мила жена. Очарованието на родния дом, непреходното блаженство. Прониза го болезнена мисъл: такова блаженство може да съществува само в спокойно време, при пълна увереност в утрешния ден, при трайна безопасност! Само в златната клетка на разкошна изолация може да се запази това блаженство, това очарование на родния дом! Всичко в Луций се обърна против императора. Той със своята насилническа ръка унищожава щастието на тяхното огнище! Сенаторското щастие ще бъде осигурено само от сенаторската мощ. И само републиката ще върне мощта на сената. Баща му е прав. Не само за себе си, но и за Луций, и за неговото бъдещо семейство. Безмилостно трябва да се отстрани огромният камък от пътя към свободата! Това е единствено правилният път! Единственият път!…

Луций поднесе подаръците. На Мисия — ветрило от щраусови пера със смарагдови скарабеи^[7] по дръжката. На Торквата — златна диадема с рубини. Мисия с достойнство кимна за подаръка. Торквата, сияеща, целуна годеника си по бузата.

След това Луций трябваше да разказва. Той описваше далечните страни, но неговата мечта бе редом, описваше пътуването по морето и се опитваше да помилва ръката на Торквата. Радостта й се предаваше и на Луций. Той съвсем забрави за хетерите, при които римските войници ходеха в Цезарея и Антиохия, забрави за красивите, опитни жени, познаващи всички видове любов: жените на Кападокия с гореща опалова кожа, сирийките и еврейките, чиято кожа сякаш бе опъната кафеникавоалена коприна, ухаеща на кедър, египтянките със съвършени профили и тесни бедра, които умееха да разпалят до краен предел мъжкото желание. Пред него седи девойка — бяла, целомъдрена, чиста, хармония от чувство, страст и душевност.

Луций неволно си спомни: преди да замине за Сирия, бяха с Торквата и Мисия на театър; представяха мим за две влюбени двойки. От любовта на знатните благородници, поради липса на чувства, нищо не излезе, а любовта на бедните победи. В ушите на Луций и досега звучат думите на артиста, облечен в пъстър костюм, който се обръщаше към публиката: „Всяка любов не е любов, скъпи мои. Любовта на знатните? Това е себелюбие. Сляп нагон. Егоизъм. И нищо повече. А чувство? Не, това цвете не расте върху мрамор и злато! То расте по неплодородните земи отвъд реката. Това е един от редките случаи, уважаеми, когато богатият става по-беден от бедняка; живеещ отвъд Тибър…“ „Глупости — бунтуваше се тогава Луций, — ами аз и Торквата? Какво разбираш ти, побъркан комедианте!“

— Слънцето залязва — каза Торквата на Луций, поглеждайки с крайчеца на окото си към Мисия. — Бих искала да се разходим в градината, Луций, преди да мръкне.

Мисия горчиво стисна устни:

— Идете. Но бързо се върнете. — Тя погледна с тъга ветрилото, което лежеше на коленете й.

Робините обвиха Торквата в топло наметало. Бе влажен, прохладен януарски ден. Залязващото слънце разпалваше кристалите в жълтия пясък, пътят завиваше към големия басейн, посред който бронзовият Силен^[8] притискаше до устата си сиринкс^[9] и сякаш наоколо се разливаха тихи, омайващи звуци.

Вървяха мълчешком. Луций добре познаваше тази градина и се насочи към колонадата от високи туй, където и денем не бе много светло. Торквата го следваше. Тя се надяваше, че най-после ще си поговорят насаме, ще си разкажат с колко тъга и копнеж бе изпълнено времето на разлъката, което се влачеше като костенурка.

Но Луций вече не искаше никакви думи. Държеше здраво ръката на девойката и едва стъпили в сянката на дърветата, той я грабна нетърпеливо в обятията си, Торквата се уплаши: по-рано не беше толкова буен и смел, помисли си тя, но това й харесваше. Нежно се отбраняваше, но не чак толкова, че Луций да не я целува отново. Поотдръпна се малко и цялата поруменяла, сияеща от щастие, зашепна:

— Най-после си пак при мен! Колко време мина! Как те очаквах!

Луций мушна ръката си под наметалото и стисна голото й рамо. Беше меко, гладко; младата, гореща кожа копнееше за ласка. Устните, по детски твърди и затворени, жадно се предлагаха за целувка.

Войникът беше загрубял по време на службата. Целомъдрието на Торквата го примамваше, нейният свян го възбуждаше. Хапеше затворените й устни, отваряше ги насила, стискаше до болка нежните раменца. Девойката се отбраняваше, макар че страстните целувки започнаха да й стават приятни. Ръката на Луций се плъзна по малките гърди. Торквата замря. Мъжките ръце я превземаха. Те се домогваха под леката тъкан все повече и повече.

Тя рязко го отблъсна. Произнесе тихо, строго:

— Беше ми обещал, че чак след сватбата…

Обещал! В Луций се бореха лудата страст и желанието да постъпи с тази нежна девойка според старите обичаи. Ръцете му се отпуснаха, примири се. Млъкна. Механично оправи наметалото, което се бе свлякло от раменете й. Мекият плат се полепи по дланите му. Изтръпна. Чувствената мекота на плата изгаряше кожата му. Притвори очи: червената грива избухна пред него като пламък. Кръвта запулсира в слепоочията му. Той просто усети аромата на Валерия. Стисна устни, за да не извика. Отдръпна се.

Торквата се радваше на своята власт над воина. Радваше се глупаво и му разказваше за сватбената подготовка, за накитите, за роклите. Луций слушаше разсеяно. Тя усети, че е сбъркала и се опитваше да подобри настроението му с усмивки и загадки за щастието, което ги очаква. Гледаше го възхитено, сякаш е герой. Но образът й се разливаше пред очите му, менеше се: нежната малка уста се превръщаше в предизвикателно горещи, сочни, алени устни. Детската гръд придоби пищни извивки. Ах, тази дива, рижа красота! От нея лъхаше огън…

Луций не иска повече нежност, на него му е нужна страст; не копнее по светлинка, иска пламък! Онази, другата, със своя жар, със своята страст и зашеметяваща чувственост го примамва все повече и повече. Той закрачи към двореца.

Отново седяха тримата. Разговорът край камината течеше празен и скучен. Луций гледаше как Торквата си играе с копринената кърпичка. С какво умиление следеше някога тази игра на малките й пръсти! Днес я наблюдаваше с неприязън. Когато Торквата изпращаше в тъмното годеника си към портата на двореца и му шепнеше нежни думи, той мълчаливо стисна в отговор ръката й и леко ускори крачка.