Йозеф Томан
След нас и потоп (22)

22

Стърчи орел в небето — гербът царски.

Владее там и право, и закон.

Fuerat quondam^[1]… Някога в Рим е съществувал свещен и неприкосновен закон. Той не само наказвал, но и учел хората на добро. Който откраднел нещо, трябвало според този закон да го върне в двоен размер. Който някого ощетявал с лихва, трябвало да възстанови загубата четворно. Умен закон, хубав закон, но по време на римската империя вече забравен.

Стърчи орел в небето — signum imperii^[2]

Владее там и право, и закон.

Текстът останал, но се превърнал в обикновен лозунг — същината на нещата се беше променила. Неписаният закон на новите времена гласеше:

Здравей, печалбо — парите не вонят!

Римският сенат като цяло се занимаваше само с главните въпроси. А сенаторите поотделно се занимаваха с всичко: Искаш да построиш дворец? Искаш да събориш дворец? Искаш заем? Разрешение за публичен дом? Искаш да се жениш? Да се разведеш? Обърни се към сенатора, който е съсредоточил своята дейност в тази област, която те интересува. И не забравяй, че дори кокошката на сенатора не рови даром земята.

Голяма сила имаше някога сенатът, този сенат, който с времето до такава степен се изроди, че някои негови членове, незаинтересовани от спекулациите на болшинството, искаха да се разгледа въпросът за „моралното възраждане на сената“. Но всичко остана само на думи.

Стоицизмът^[3] призоваваше да властвува разумът, да цари справедливостта и равноправието между хората. Но гласът му бе слаб, той не воюваше, само пиукаше и отчаяно кършеше ръце над безобразията. Тази кротка философия бе много удобна за високопоставеното общество, тя стана почти държавна философия, стана мода. Бе пикантно да се признава на думи братството с робите, а същевременно да се отнасяш към тях като към говорещ инвентар.

Това бе парадокс, ала типичен за своето практично време: нереалните сентенции и мечти на стоиците потиснаха реалната и творческа сила, която съдържаше учението на Епикур^[4]. Стоицизмът нямаше сила да промени човешката същина, камо ли римския начин на живот.

Римският начин на живот — разточителство, чревоугодничество и разврат — поне за миг трябваше да избави преситения богаташ от скуката, от страха пред неизвестността и от императора.

Страхът от императора беше най-мрачната сянка в живота на сенаторските велможи, сянка, напомняща секирата на палача.

Римският народ се управляваше не само от императора, но и от продажните чиновници и монополисти, които повишаваха цените на всичко, както си искаха. Римският народ страдаше от скъпотията, бедствуваше, изнемогваше, тънеше в болести. На бедните тълпи им е все едно дали ги управлява императорът, сенатът или републиканският консул. Бедните искат да живеят.

Тази година беше сушава и затова много тежка. Неплодородието е великолепен случай за господарите да спечелят повече. Те се преструват, че запасите им се свършват, макар житниците им да са препълнени. И се оплакнат.

Императорът им повярва. И се обърна с писмо към сената:

„Италия се нуждае от помощ отвън. Животът на римския народ е зависим от капризите на морето и времето. И ако провинциите не помогнат на земеделците и робите, нашите гори и градини едва ли ще ни изхранят…“

Монополистите тайно се подсмихват. Морето е още „затворено“ от плаване. Корабите с египетското жито могат да пристигнат най-рано след два месеца. По-точно казано — едва след два месеца. Трябва да се побърза, ако искат добре да спечелят. Монополистите повишиха цените на житото. Хлебарите не повишиха цените на хляба, но понижиха качеството му, за да не изпуснат печалбата. Plebs urbana, римският народ, е в отчаяние. По на нищо не може да се надява.

Фабий Скавър пише мим, който скоро ще се играе в театъра на Балб. Този път — не за съпружеска измяна или за пияници, нито пък за войници-самохвалковци или за безкрайните любовни похождения на олимпийските богове. Пише пиеса за хляба. Пиеса войнствена, призоваваща към бунт.

Синьото като незабравка небе още сияеше, макар слънцето да се скриваше зад Яникулум. Порталите на храмовете на Форума златееха и изглеждаха още по-големи. Мраморните колони пред храма на дванадесетте бога хвърляха дълбоки сенки.

Рострите, украсени с носове на кораби, се къпят в жълта светлина. В този привечерен час известни артисти четат от тях стихове. Вергилий, Хораций, Овидий, Катул. Площадът пред рострите е претъпкан с хора. Благородниците се разхождат по Виа Сакра.

Някой се изкачва на ораторската трибуна. Артист? Не. Има туника, обточена с пурпурни ленти, и бяла тога. Сенатор? Кой е той?

Историкът Велей Патеркул, който наскоро бе повишен в сенаторски сан заради заслугите си към отечеството. Той пише „История на Рим“ и ще чете от ръкописа си.

Римският народ знае любимите си артисти, които често рецитират тук. Патеркул го знаят малцина, но след малко името му лети из тълпата.

Трябва да побърза. Слънцето скоро ще залезе. Тълпата се скупчи под рострата. Сенаторите се спряха пред курията на Юлий. Върху най-горните стъпала на храма Конкордия^[5] седяха Фабий и Квирина. Днес те не играеха. Бяха вечеряли печена треска, уловена от стария Скавър.

Силният глас вече се разнася над Форума:

— „Има ли смисъл да изброявам всички събития от последните шестнайсет години, след като те са живи пред очите ни и всички ги помним? Тиберий обожестви баща си Август не по принуда, а от благочестивост: той не го провъзгласи, а го направи бог. В обществения живот под владичеството на Тиберий се възвърна доверието, изчезнаха бунтовете и честолюбието от заседанията на сената и от събранията на народа, отстраниха се разногласията в куриите, потънали в плесен. Справедливостта, равенството, порядъчността и усърдието са върнати на римското общество. Магистратурите придобиха предишното си достойнство. Сенатът — своето величие…“

Белите тоги пред курията се раздвижиха. Бибиен неволно потърси с поглед Сервий Курион. Върху лицето му бе изписано отвращение и презрение. Някой от сенаторите изръкопляска. Това заприлича на шега без думи.

— „Съдиите отново си възвърнаха уважението — продължаваше Патеркул, — премахната е разпуснатостта в театрите. На всички е внушено желанието или втълпена необходимостта да вършат добри дела. Добродетелите се уважават, простъпките се наказват. Беднякът уважава мъжа, облечен във власт, но не се бои от него; човекът, имащ власт, управлява бедния, но не го презира…“

Тълпата под рострите се разлюля и забуча. Глухо, заканително, като море пред буря. Лица, брадясали и обръснати, опушени и мръсни — гневно се изопваха. Да смъкнат от рострата този подлец, те не могат. Но и да го слушат — не могат. Мнозина от стоящите най-отзад започнаха да се разотиват. Тези, които бяха отпред, под трибуната — се чудеха как да се измъкнал. Всички се озъртаха дали няма наоколо доносници.

Народът знае, че Патеркул е написал история на Рим и я е предал в канцеларията на Макрон. Макрон изпратил копие от ръкописа на Капри. Патеркул бе провъзгласен за сенатор и получи подарък вила с градина. Но се носи мълва, че когато Тиберий четял ласкателствата на Патеркул, плюл и казал нещо по адрес на подлизурската сган. Бил подписал повишението неохотно, а всъщност Макрон подарил вилата на възхвалителя.

Луций и приятелите му се бяха опрели о мрамора на ораторската трибуна. Той сравняваше раболепието на Патеркул с гордостта на баща си. После си спомни за своята реч в сената. Ето тук стои блюдолизецът Патеркул и срещу него — моят баща. Единият — „за“, другият — „против“. Но и двамата имат свое гледище. А какво ще реши той, Луций, който блуждае между двамата?

Патеркул продължаваше да възхвалява управлението на Тиберий. Тълпата забележимо се разреждаше, даже и някои сенатори се осмелиха да си отидат. Луций видя как баща му се обърна гърбом към оратора. Някой извика: „Vivat imperator Tiberius“^[6]

Няколко чифта мрачни погледи се обърнаха в посока към гласа, неколцина вяло повториха фразата.

В същия миг се разтвори вратата на Мамертинския затвор и помощниците на палача измъкнаха с железни куки два трупа. Двама римски граждани бяха осъдени по донос, задушени от палача и сега затворническите роби влачеха труповете им към Тибър.

Като зърна тази гледка от височината на стълбището, Квирина скочи уплашено. Стана и Фабий. Хората се разстъпваха пред труповете, ужасени от черните им лица с изцъклени очи. Робите влачеха сред мълчаливия шпалир от мрачни зрители облечените в затворнически туники тела, чиито безчувствени глави се удряха о каменната настилка. Патеркул, който от рострата също видя сцената, преглътна няколко пъти, докато успя отново да проговори, но вече не с толкова ясен звучен глас:

— „Свещено спокойствие се разля в Източните и Западните провинции, по нашите земи на север и на юг, и освободи всички кътчета на империята ни от страха пред нашествениците. Внезапните щети, нанесени на отделни граждани или на цели градове, императорът щедро обезщетява. Градовете на Азия отново се изграждат, провинциите се охраняват от изнудвачеството на чиновниците. Честните хора могат винаги да си възвърнат своите блага, недостойните ги постига наказание, макар и късно, но сигурно.“

— Тези там, двамата, убитите, наистина ли са били лоши, Фабий? Какво са направили? — шепнеше Квирина.

Фабий сви рамене. Историкът повиши глас:

— „Благосклонността се ръководи от правото, достойнството зависи от заслугите.

Нашият велик император напътствува нас, своите съграждани, към благородни дела, с каквито той самият се прославя. И въпреки че представлява най-висшата власт и сила в държавата, чрез примера си той се издига още по-високо.“

Междувременно тълпата под рострите съвсем намаля. Останаха само няколко десетки страхливци, които не се осмеляваха да си отидат. Забили поглед в земята, те се срамуваха за Патеркул, срамуваха се за себе си. Луций също остана. Патеркул продължаваше да чете. Думите, които до преди малко се възнасяха със самодоволство към белите статуи на боговете и богините и достигаха чак до архитравите^[7] на храма — сега пълзяха в тъмната уличка подир телата на осъдените, покрай стените на Марцеловия театър, към реката.

Гласът на Патеркул бе пресипнал, речта му — накъсана:

— „… нашият велик император ни напътствува… към благородни дела… Бил ли е някога животът ни по-весел, отколкото е сега, по време на неговото владичество?… Кога цената на житото е била по-ниска?…“

Оредялата тълпа се развълнува. Гневни викове летяха към трибуната:

— Подлец!

— Мръсник!

— Внимавайте какво говорите, граждани!

— Да ти плюя в устата, гад такъв! Той е лъжец! Долу лъжеца!

Патеркул изчезна от трибуната: Народът се разпръсна. Фабий кимна на Квирина. Те тръгнаха подир труповете, които робите влачеха към реката. Тибър бе мътен от калните планински води.

Хвърлиха труповете във водата. Реката не се разпени, не се разбунтува. Погълна ги с глухо бучене.

Червеното небе тъмнееше, мраморните колони на храма светеха като избелели човешки кости. Откъм острова посред Тибър, където в колибите край храма на Ескулап^[8] умираха от неизлечими болести робите, изхвърлени тук от своите господари, се чуваха чак на брега отчаяни вопли.

Квирина с широко отворени от ужас очи трескаво стискаше ръката на Фабий.