Йозеф Томан
След нас и потоп (48)

48

„Extra Romam non est vita.“^[1] Тази фраза е имала значение за всички римляни, които са били принудени да напуснат за по-дълго време Града или пък са били в изгнание.

Когато артистите се отправяха към Федър и после, когато скитаха от селище на селище, рядко си спомняха за Рим. Фабий и Квирина не тъжаха за Града. Бяха щастливи, че са заедно.

— Ти и аз, някоя и друга паничка, малко. Дрешки и грим във вързопчето — това е целият ни свят, Фабий — усмихваше се Квирина със сияещи очи. — Това е нашият дом.

— Почакай, моето момиче, ние тепърва ще си имаме дом. Все някой ден и ние ще си свием гнездо. И като прелетните птици ще го напускаме и отново ще се връщаме в него. Вярно, хубаво ми е да спим прегърнати с теб върху сеното край някое село, но още по-хубаво ще ни бъде у дома, под наша стряха, където не вали, не духа…

Квирина съзерцаваше замечтано бреговете на потоците и реките, китките пинии по ливадите и страстно доказваше на Фабий, че ето тук, тук, погледни, под тези пинии искам да си свием гнездо, което ще наричаме наш дом.

— В името на стария Квирин признай, че тези прекрасни места са нашият дам! — настояваше тя.

Квирина откриваше много такива чудесни места по време на техните странствувания. Но дните се нижеха, неприятностите от скитническия живот се трупаха, дойде умората, прекрасните брегове бяха твърде далече от селата, от хората, в горичките по планинските склонове зиме навярно вият вълци… А Градът в далечината светеше примамливо, излъчваше топлина, зовеше с гласовете на приятелите. Там хората са по-близо един до друг и един дом сред тях също би бил прекрасно убежище за двама влюбени. Все пак по-хубаво ще е, отколкото из тези далечни, изоставени и сурови места.

След като посрещнаха няколко пълнолуния, Рим започна да примамва Квирина и Фабий с тайнственото си вълшебство. Те жадно поглъщаха всяка вест за Града от случайно срещнати пътници, говореха все по-често и по-често за него и веднъж, когато за стотен път си разказваха как ще изглежда техният дом, Квирина въздъхна:

— В Задтибрието, под Яникулум, дори в колиба, но там!

Фабий се смееше щастливо, целуваше я като побъркан и също си призна, че тъгува по Рим.

— А какво ще кажеш, ако прескочим за малко да видим нашия дом?

И те ни най-малко не съжаляваха, че този „дом“ за тях е къщурката на Балб и че там, в Града, дори един камък не им принадлежи. Те просто бяха деца на Рим и тъгуваха по него…

И ето ги двамата край масата на Балб.

— Късмет имате, скитници такива — говори Балб, като им подбутва по-близо пълните панички, — късмет имате, че ме заварихте тук. Знаете ли, че в Тибур^[2] е паднал педя сняг?

Те не се учудиха на снега, но не разбраха защо говори за Тибур.

— А ти какво правиш там, чичо?

— О, златно мое момиче, правя, правя нещо. Но вече не украшения за красиви вратлета като твоето, а дръжки и ножници за мечове. Чудите се, а? Да, вашият стар чичо — златарят, стигна дотам — да прави оръжия за човешки гръкляни. Но затова пък изкарвам два пъти повече и когато вие се съберете, дойде на бял свят малкото и решите да си свиете гнездо — ще има с какво да започнете, нали? В тая работа ме натика твоят добър приятел, Фабий. Кой ли? Ха-ха! Сенаторът Авиола, днес лявата ръка на императора. Внимавай и се отнасяй с уважение към него!

Той им разказа как Авиола го примамил в своите работилници за оръжие и какво точно върши в Тибур.

— Представете си, голишарчета мои, един хамбар колкото базиликата на Юлий, на масите фенери, брусовете свистят, тълпа роби ми носят мечове, аз раздухвам огъня, нагрявам дръжката, която в началото прилича на краставичка, а щом побелее от жарта, вземам чукчето и — чук, чук, чук… и Краставичката се превръща в дръжка — като излята. После я излъсквам така, че да ти е драго да я хванеш. Само едно ме мъчи: че с тази хала се секат и пробождат хора, а не диви кози и елени. А какво ще кажете за нашето Величество? Как посрещна ти, славни миме, вестта, че императорът нареди отново да се събира данък от печалбите?

Фабий се разсмя, но смехът му не беше сърдечен:

— Както всички, които изкарват колкото за хляба.

— И данъкът не е седем процента, както при стария Тиберий, а дванайсет и половина. О, богове! Всеки носач трябва да даде на императора по цяла осмина от това, дето изкарва за един ден. Дори проститутката трябва да даде по толкова от всеки посетител, горкичката. Милички хора, ами какво да правя аз, като трябва да загубя толкова пари, а? Войниците, които пазят нашите работилници, ми разказваха, че народът ревял от гняв, че освиркали императорския любимец Луций Курион, когато се появил на Форума да им съобщи тора, и че на сутринта стените на базиликите и храмовете били изпонашарени с обидни стихове против императора. А Калигула се бил заинатил и рекъл, че щом народът не ще да разбере, че този данък е нужен за игрите — то и игри вече няма да има. Разбеснял се, казват, като фурия и нашият Авиола и Луций трябвало дълго да го успокояват. Хубаво си показа рогата нашето агънце! Ама аз ви казвах, нали? Не ви ли казвах? Но какво може да се направи?

— Ти не ме подкокоросвай, Балб — отново се разсмя Фабий. — Моите „Хлебари“ едва не ми струваха главата. А бяха само най-обикновени хлебари и един нещастен едил. Ако засегна тези по-нагоре…

— Не! Не! Да не си посмял — извика Квирина. — Не му казвай нищо повече, чичо!

На двора се чуха стъпки. Балб отвори, на прага стоеше Апелес. Фабий скочи:

— Ходи ли при императора?

— Оттам идвам.

— Разказвай бързо как мина!

Квирина покани госта и затърси нещо да го почерпи.

— Няма да те измъчвам, Фабий. Излезе по-добре, отколкото предполагах.

— Браво, братле! — прегърна го Фабий.

— Не е моя заслугата. Аз, ти знаеш, винаги говоря всичко направо. Бях казал, че някога Калигула ме уважаваше за това. Сега вече не може така с него. Работата свърши Мнестер, не аз. Той така майсторски му се подмилкваше, така го ласкаеше… Откакто се помня, такъв театър не съм виждал! Слушай само: „Владетел, в чийто престолен град липсва театър, е като скъпоценен камък, който не блести — ораторствуваше Мнестер. — Театърът — а като нашия не е имал нито един ориенталски монарх — ще придаде на великата личност блясък, театърът ще увеличи славата на императора, театърът ще го издигне до сияйни върхове — не изпускай тази възможност, мой цезаре! — и до божествено величие…“

— Ах, каква лисица е този Мнестер — смееше се Квирина.

— А той какво? — нетърпеливо попита Фабий.

— А той, можете ли да си представите, преизпълнен със самолюбие, каза: „Вие двамата сте ми скъпи приятели. Как да не се вслушам в съвета ви? Аз дадох на народа възможност да види изкуството на гладиаторите и състезателите, което Тиберий им бе отнел. Ще му дам възможност да види и вашето изкуство!“

— Браво! Браво! — Фабий, Квирина и Балб ликуваха. Апелес продължаваше:

— Нагости ни и ни попита какво ще покажем на Рим. Аз започнах с Есхил и Софокъл. Той сбърчи вежди. Помълча малко, после се обърна любезно към мен: „Ах ти, елинисте! Рим е хиляди пъти по-високо от твоята любима Елада. Стъпи здраво на римска земя!“ Той пиеше по малко, загледан в тавана: „Рим има своите древни трагици — Андроник^[3], Гней Невий^[4], Пакувий^[5]. О, богове! — засмя се Гай, — та нали и моите предшественици Гай Юлий Цезар, Август и Тиберий са се опитвали да пишат трагедии! Аз в това отношение няма да ги последвам. Играйте римските трагедии, приятели! Руф, Овидий, Сенека! Не, Сенека не! Неговите пиеси не ми харесват. Нещо ново! Нова трагедия представете! Това би било чудесно. Само че кой ще ви я напише…“ После ни освободи и ние му благодарихме.

— Римска трагедия — замислено повтори Фабий. — Старите са твърде скучни. А откъде да вземем нова?

Той разказа на Апелес за пиесата, която Федър обеща да напише: дивите зверове в ролята на зрители в арената. Апелес бе във възторг, но Фабий махна с ръка — кой знае дали наистина ще я напише! И кога? А пък и това не е трагедия…

— Аз мисля, че като начало можем да възстановим нещо по-леко — комедия, мим — каза Апелес. — Каквото и да е. Само за прехраната…

Фабий се съгласи с него. Те дълго се съветваха и обмисляха.

Слънцето вече залязваше зад Яникулум. Отвън долетя шум и гласове на тълпа. Квирина изтича и видя, че целият им квартал се е вдигнал на крак.

— Какво се е случило?

— Отиваме на Форума! Императорът е наредил от утре да се повиши цената на брашното и хляба! Гръм да го удари!

Квирина се върна с новината.

Настъпи тишина. След малко Фабий каза:

— Преди един месец отново подоходен данък, и то по-голям, отколкото при Тиберий! Днес поскъпва хлябът…

Балб почукваше с пилата по коричка хляб:

— Ето ни го вашия любимец! Не ви ли казвах още през март: не бързайте толкова да се възхищавате! Новата метла…

— Ти си бил прав, Балб!

— А какви работи му идват наум, мили хора! — продължаваше Балб. — Измислил си нова прическа, която освен него, никой нямал право да носи и която трима роби му я правили цели четири часа. Всеки ден се къпел в арабски благовония. Шишенце с такава миризма, голямо колкото пръста ми, струва десет хиляди сестерции. Наредил да построят за коня му Инцитат конюшня с под и стени от мрамор и златна ясла. — Балб се ядоса: — Ето, заради тези капризи ще ни оскъпява хляба!

— Ами ако отново поставим „Хлебарите“, Апелес? — подхвърли Фабий.

Апелес размаха ръце:

— В никакъв случай! Калигула — това не е Тиберий, братле!

Фабий гледаше ту единия, ту другия.

— Но сега ще бъда по-умен. По-добре ще замаскирам всичко. Мили хора! Как ме сърби езикът! Не се бой, Апелес! Пиеса ще имаме. И то каква. Ще видиш!

Апелес стана:

— Ах ти, размирнико! Пак ли искаш да си подлагаш главата под секирата на палача? Боговете да са ти на помощ! Но аз ще дойда с тебе, Фабий.

И като знаеше, че императорът дава предпочитание на цирковите състезания пред трагедиите, Апелес весело задекламира:

С коза в театър по-добре е да попадна,

отколкото във цирк с каляска златна!

— Отлично! — изръкопляска Балб.

Квирина се зарази от настроението на артистите. Зае театрална поза с вдигната ръка:

За да сте повече на сцената,

балерина можете да вземете.

Фабий и Апелес я вдигнаха на ръце. Апелес извика!

— Напред с Пегас и с малката римска Сафо!

— Браво на тебе, моето момиче! — радваше се Фабий. — Така ми харесваш!

— Никнем като гъби след дъжд, милички мои! Вече сме трима! След един час ще бъдем двадесет — смееше се Апелес.

— А това е тъкмо за една голяма трагедия — каза Фабий.

Апелес се прощаваше с тях:

— Трябва да ви напусна. Отивам в Агриповите бани^[6] да чуя Сенека. Днес ще говори за душевното спокойствие…

Буйният смях на Балб прекъсна думите му:

— Този Сенека, гръм и мълния, е голям шегаджия! Нещо някъде горе се пука, нашият блажен живот си отива, в Рим е олелия — какво ще стане, как ще бъде, всички треперим от това, което ще ни се стовари утре на главите, а той… ще ни разправя за душевното спокойствие! Хорица! Ще се пръсна от смях! Ще се пръсна!

Фабий завърта Квирина и извика:

— Напред към театъра, римляни! Комедия с нашия живот. — И добави след отиващия си Апелес: — А ти попитай този шегаджия Сенека дали не иска да дойде в нашата трупа!