Йозеф Томан
След нас и потоп (10)

10

В атриума^[1], на олтара пред статуйките на ларите и пенатите, стоеше бронзова съдинка, наподобяваща девича гръд, опряна върху зърното. От фитилите, сплетени от бял бисос и плуващи върху абаносови дъсчици, се издигаше по-скоро дим, отколкото пламъчета. И аромат. В дървеното масло майката бе капнала лавандула. Както някога. Бял благоуханен дим. И сред него — лицата на божествата, които охраняват рода. Колко столетия са те между нас? Дървото се е попукало от времето, боите са олющени, устните — разтегнати в усмивка. Но старите божества са добри божества.

Луций стоеше между родителите си, свел глава пред божествата. Той постави пред тях парче пшеничен хляб и чаша мляко. За завръщането. И за щастие. Протегнатите ръце на матрона Лепида трепереха. Бащата бе самото олицетворение на гордостта. Благоуханният дим лютеше в очите, сладнеше, омайваше. Както някога.

Януарското слънце нахлу със сноп лъчи в атриума и сякаш се посипа ясен звън. Вляво от олтара стоеше мраморен Сатурн, древният бог на римляните земевладелци, отдясно — Веста, покровителката на домашното огнище. Между капителите на строгите дорийски колони се олюляваха гирлянди от зелени клонки. Зеленината се отразяваше в жълтия нубийски мрамор на колоните и стените. Петдесет роби два дни украсяваха двореца за посрещането на сина. В стената срещу Луций открай време имаше пукнатинка. В нея, като малък, той мушкаше тревички, листенца или цветче. И сега в пукнатинката имаше бръшляново листо! Погледна трогнат майка си.

От перистила долиташе тиха музика. Пей, лиро, пей, еолова лиро, за свидния роден дом!

В малкия триклиниум бе приготвен обядът. Само за трима. Бронзова Деметра^[2], от чийто рог на изобилието, се сипеха плодове, украсяваше залата. Светлината трептеше върху мозайката на пода, подскачаше по белите и сивите квадрати. Луций съзря тази игра и се усмихна: когато беше малък, той прескачаше сивите и стъпваше от бял на бял квадрат. Колко мънички му се струваха днес тези плочи. Родителите почти не се хранеха, не откъснаха очи от сина си.

Майката сама му предлагаше най-вкусни ястия:

— Ти по-рано обичаше това!

Помилва й ръката:

— Да, майко. Благодаря.

Бащата разглеждаше сина си с гордост. Силен, строен, обгорял от слънцето. Красив мъж. Кой друг в Рим има такъв син?

— Възмъжал си! — каза Сервий.

Майката с преливащи от любов очи погледна къдравите му коси и загорялото лице. Тя все още виждаше в него своето малко момче. Както някога.

Сервий почука с пръсти по масата.

— Копие на Курион — каза той. — Пълно копие на дядо си консул Юний.

— Не — меко възрази майката, — брадата му е по-нежна, по-малка.

„Мама е побеляла, малко е отслабнала за тези три години — мисли си Луций, — и татко е поостарял, но така се държи, лицето му е като изсечено от камък.“

— И двамата изглеждате прекрасно. И ти, татко, и ти, майко.

Робите се движеха като сенки. Поднасяха едно подир друго любимите ястия на Луций.

Тихо звучаха мелодиите на флейтите и лирите. Миризмата на тамяна, запален пред олтара на божествата, достигаше от атриума чак дотук.

„Ах, роден дом, златна клетчице! Милият мрамор на родната маса! В жарката Сирия той и през лятото е студен, а тук и през зимата топли. Родният дом след години, прекарани в чужбина, опиянява по-силно и от най-хубавото вино! Какво прелестно усещане е да бъдеш отново у дома! Подир три години суров живот сред сирийския прах и мръсотия — райският Рим, по който копнеех ден и нощ! Тук ще живея като в Елизиум^[3].“

Роден дом. Безгрижие. Безопасност. Спокойствие.

Робиня разпръскваше в залата благоухания. Луций я погледна. „Някога тя ми харесваше — спомни си той — да, Дорис се казваше.“

Обедът свърши. Влезе роб, мургав тракиец с тъмни като нощта очи, да, в края на обяда той винаги изпълняваше гръцки стихове. Днес Теокрит^[4]…

Пейте за моята кръшна любима, Музи!

Разкрасявате всичко, което докоснете, вие, богини!

Моя чудна Бомбико, цял свят сирийка ти казва,

суха, от слънце горена — само за мене си

меденомургава.

Луций си спомни за Торквата. Сенаторът нервно почукваше с пръсти по масата ритъма на стиховете. Вече искаше да остане насаме със сина си. Тракиецът продължаваше:

Тези съкровища ако имах, които е имал Крез:

двама ни бях изваял в злато за богинята на любовта.

Днес никой не слушаше стиховете! Луций се обърна към тракиеца:

— Достатъчно за днес, Дорс. Благодаря.

Робът изчезна. Стопанката кимна, робинята донесе голям букет парникови лалета — червени и бели.

— Изпраща ти ги Торквата за добре дошъл…

Той си спомни, че минзухарите, купени за Торквата, подари на Валерия. Скри зачервеното си лице в цветята.

— Очаква те с нетърпение — продължи майката. — Кога ще отидеш при нея?

Луций мислеше за Валерия. Вдигна лице и видя очите на майка си — подканящи, настойчиви.

— Още днес ще отида.

— Разказвай! — каза сенаторът.

Луций вдигна чашата с фалернско вино, в което искреше кампанското слънце^[5], направи възлияние за Марс и пи за родителите си.

— Там, далеко, мили мои, това, което пиехме, бе помия, а пушената риба — подметка; около нас — пустиня, жълта като камилска кожа и гореща като огнището на Хефест, въздухът при вдишване пареше, изгаряше гърдите…

Той скромно описваше своите успехи. Разказваше за живота си в Сирия и за пътуванията си, за вниманието, с което го прие Макрон в Терацина. Бащата стана неспокоен, напрегнат, нетърпелив. Сбърчи чело и забарабани с пръсти по масата.

Матрона Лепида разбра, че бащата иска да остане насаме със сина си. Когато мъжете разговарят, на жената не й е мястото при тях. Тя стана, помилва сина си по главата.

Едва завесата изшумоля зад нея и сенаторът се наведе към Луций, Заговори на гръцки, както бе прието във всички патрициански фамилии, където за лична обслуга избираха роби, незнаещи гръцки език.

— Когато получих известие, че тебе и целия шести легион връщат преждевременно в Рим, при „затворено“ море, аз се разтревожих. Никой от моите хора не знаеше причината. А аз, все пак не мога — ти разбираш това — да попитам Макрон. Бързо ми кажи, защо?

— Макрон ми каза, че варварите от Горен Дунав се бунтуват. Нападат границата, на места се опитват да проникнат в нашите провинции отсам Дунава. Легионът от новобранци, обучен в Алба Лонга; бил изпратен спешно на север. Моят легион трябва да го смени; в Сирия сега е спокойно. Може би и аз със своите войници ще замина твърде скоро към Дунав.

Лицето на Сервий е съсредоточено, той слуша внимателно, поиска да чуе още веднъж как точно се е изразил Макрон. Луций си припомняше, за да бъде точен. И завърши:

— Това е причината, татко.

Сервий стана и иронично подхвърли:

— Възможно!

— А каква друга причина би могло да има?

Сенаторът се усмихна:

— Ти уверен ли си, че всемогъщият Макрон е казал на теб, моя син, истината? — Сервий крачеше неспокойно из залата и говореше повече на себе си: — Нещо става… Сблъсквания на Дунав?… Не вярвам… Някъде нещо тлее…

— Не те разбирам, татко.

Сенаторът продължаваше да крачи, мълчеше и бърчеше чело. После най-неочаквано зададе странен въпрос на сина си:

— Какви са ти отношенията с войниците в легиона? Обичат ли те?

Луций се усмихна:

— Спях с тях в пясъка. Ядяхме едно и също ядене, та Вителий чак ми се смееше… казваха ми, че са готови да умрат за мен…

— Това е добре! Това е добре! — кимаше Сервий. Крачеше и размисляше. После седна срещу сина си и се наведе към него:

— Много неща в Рим се измениха за тези три години, сине. Той (това за Сервий винаги означаваше императорът) от ден на ден все повече и повече злоупотребява със закона за обида на величеството. Една четвърт от имуществото на убития получава доносникът. Знаеш ли какво означава това? Това означава, че е сложил съдбата на римляните в ръцете на своите слуги и готованци. Сенатът, някогашната опора на републиката, сенатът, гранитният стълб на империята — е лишен от власт. А той нарича себе си лицемерно „princeps“, пръв сенатор! Той, тиранинът! Укрепил се е на недостъпния остров, омотал е Рим в здрава мрежа от преторианци и съгледвачи…

Луций стана неспокоен. Не от думите на баща си — те му бяха известни, стотици пъти ги бе чувал. Но днес в тях имаше нещо друго, непознато досега. Страстният, настойчив тон… и още нещо.

Нещо, което застрашаваше честолюбивата му мечта да се издигне, застрашаваше мечтата, добила ясни очертания и изглед за скоро осъществяване след разговора с Макрон в терацинската таверна. Нещо, което застрашаваше представата му за безгрижния и хармоничен живот, на който така разчиташе: домашен уют, състезания на стадиона, зрелища в цирка, стихове и театър, весели нощи с приятели, вино и хетери. Но какво е то?

Сервий говореше все по-енергично и убедено:

— Той гасне. Стар е вече, малко му остава. А постъпва така, сякаш иска преди смъртта си да унищожи цялата римска аристокрация, всички най-добри синове на народа. Засилва терора, все по-свирепо бие по нашите редове. О, богове, кога ще се освободим от обръча на преторианските пазачи, кога ще се откопчим от ноктите на кървавия Макрон, кога ще престанем да привеждаме гръб пред тирана и неговите приближени, кога ще заживеем без страх — свободно?!

Луций гледаше лицето на баща си и изведнъж улови това, което придаваше на думите му необикновената страст, това, което досега и не подозираше у него, това, което за първи път в живота си откри у него; страха.

Страхът бе изписан върху бащиното му лице, бе така дълбоко врязан, та чак обезобразяваше гордите му и благородни черти.

Сервий продължаваше възбудено:

— Една след друга падат глави под секирата на палача. Кога ще дойде нашият ред? На Улпий? Моят? Кога твоят, сине мой? — Сервий се изправи, беше блед, устните му трепереха. Той довърши мисълта си: — И най-важното: каква ще бъде съдбата на Рим?

„Баща ми е велик човек — мислеше си с гордост Луций. — Той може да постави интересите на родината над своя живот. И над моя, за който се страхува дори повече, отколкото за своя. — Луций веднага си представи как сенаторите и конниците, лишени от власт, тръпнат за живота, имота и залъка си. — А в същото време баща ми е готов да се откаже от всичко и да мисли единствено за родината, както прадядото на нашия род Катон Утически.“

Сервий повиши патетично глас, жестовете му станаха отсечени, тонът — фанатичен:

— Трябва да сложим край на тази безумна борба: кой кого! Край на тирана! И не само на него. Ако искаме да върнем републиката, трябва да въстанем не само против императора. А и против империята! Нашата първа цел са главите на трима души: Тиберий, Калигула и Макрон. Сега е най-удобният момент. Аз възглавявам неколцина смели мъже, Луций, които ще избавят света от тиранията. Чакахме те да дойдеш след два месеца. За изтеглянето на твоя легион не знаехме нищо. И изведнъж — ти си тук със своите войници! Печелим два месеца. Каква удивителна съдба! Самите богове ни подават ръка. Сега вече никакви колебания. — Сервий стана и гласът му прозвуча тържествено: — Ще ускорим подготовката! Ти, сине мой, ще нанесеш със своя легион смъртоносния удар на тирана!

Луций седеше като вкаменен. Той чуваше думите на Макрон: „Ще те наградим с лавров венец… ще поведеш лично легиона… а след време? Защо Рим да няма един млад легат?“ Думите на баща му унищожават най-смелата му мечта. В Луций се сблъскаха два свята — бащиният и императорският. Той скочи целият почервенял:

— Аз съм императорски воин, татко!

Сервий погледна ужасен сина си, сякаш не вярваше на ушите си, сякаш не го разбираше.

— Какво казваш?

В Луций всичко кипи, ще му се да изкрещи, но уважението към баща му го заставя да говори със спокоен, ала неотстъпчив тон:

— Аз съм императорски воин — повтори той твърдоглаво. — Императорът ще ме награди… Макрон каза, че независимо от младостта ми мога да бъда и легат…

Сенаторът бе дълбоко потресен. Не очакваше такава реакция. Но не се издаде. Той разбра: Макрон е купил сина му. Заслепил е момчето с обещания. Затворил му е очите. Замаял му е главата. Огорчението на Сервий се смеси с гордост: Луций не лъже, не се преструва, казва направо това, което мисли! Истински Курион! Но ще устои ли младият мъж на тези изкушения? И като се овладя, той заговори разсъдително:

— Уважавам твоята прямота, Луций. Но те моля да осъзнаеш, че най-напред си Курион, а след това императорски воин!

В Луций бушува буря, гласът му пресеква, иска да защити честолюбивата си мечта:

— Аз съм се клел във вярност на императора!

Сервий с усилие се усмихна.

— Да, знам. Но преди всичко бъди верен на себе си, на своя род! Слава от ръката на тирана? Съмнителна слава. Един Курион да се покори на Клавдиевци? Не, не, момчето ми!

Луций е навел глава и хапе устни. Два свята отчаяно се бият в него. Сервий продължава страстно:

— Републиката, в която няма място за произвола на една личност, ще ти даде повече. Ще станеш легат, а може би и консул по волята на сената и римския народ. Това е най-високата чест, която един римлянин може да си пожелае. Това е истинската слава за един честен мъж.

Бащата гледа светлокосата глава на сина си, нежно я повдига и се взира в очите му:

— Ти си потомък на славен род, Луций. Винаги си му бил верен. Бил си достоен досега за него. Ти си вече зрял мъж. Прецени сам, с кого може да тръгне моят син? С императора, който унищожава най-добрите благородници на Рим, или с баща си, който цял живот се бори за свободата на сената и за щастието на римския народ?

Настъпи тишина. Чуваше се само възбуденото дишане на двамата мъже. Луций пристъпи към баща си и го прегърна.

Сервий се трогна.

— Това е добре. Ти си Курион.

Седнаха и сенаторът обрисува в общи линии плана на заговора. Подробностите ще се определят на съвета, в който ще участвува и Луций.

След това бащата поведе сина си из двореца и градината, за да види какви промени са станали за тези три години. Те не бяха малко. Сервий, познавач и почитател на гръцкото изкуство, бе струпал тук много красота. На фона на черните кипариси и тисовите дървета се открояваха нови статуи, каквито по-рано нямаше. Върху мраморните им лица — застинала усмивка, в която се сливаха принципите на гръцкия идеал: красота и доброта. От този дух бяха пропити дворецът и градината, но нито бащата, нито синът възприемаха днес тази пленителна хармония. И двамата чувствуваха, че между тях се е промъкнала сянка. И двамата бяха разочаровани. Сервий бе гневен от факта, че трябваше да убеждава сина си в това, за което очакваше ликуващо и възторжено „да“. У Луций изведнъж бе помръкнало очарованието от родния дом. Вървеше през градината редом с баща си, пясъкът скриптеше под краката му и той имаше усещането, че стъпва по парчета стъкло.