Йозеф Томан
След нас и потоп (26)

26

Утрините на сенатора Авиола си приличаха като две капки вода. Все едно дали бе спал с помощта на настойка от маково семе, или цяла нощ бе пробдял в лупанар или на трапеза — утрините му имаха един и същ цвят — сивотата на умората. Дори банята не можеше да я измие. Преминаването на тлъстите ястия през храносмилателния му тракт, покрит с десетопръстната броня от сало, бе трудна работа; трябваше да взима разхлабително, за да постигне желаното облекчение. Но после идваше гладът — пак тлъста закуска и след нея пак умора. Той се потеше преди банята, в банята, след банята, непрестанно. Тежко пъхтеше, пристъпвайки като патица на плоските си ходила по мозайката в двореца. И въпреки цялото си старание да играе на благородник новоизпеченият богаташ чешеше по стар навик тялото си и плюеше по мраморните подове.

Утринната тълпа клиенти, които за един денарий седмично бяха дошли както всеки ден да се поклонят на високопоставения богаташ, бе изпълнила двора, вратарското помещение, та дори и атриума. Тя се влачеше лениво, също като многоуважаемото храносмилане на Авиола.

Благородният произход на сенатора бе съмнителен от гледище на хералдиката^[1]. Родът му не водеше началото си от златния век на митическите царе, нито пък имаше нещо общо със смелите предци. Но от гледище на времето, в което живееха, благородният произход на тази широкочела глава с три дебели гънки под брадата бе безспорен, тъй като Авиола беше най-богатият мъж в империята след императора. Освен това преди години Август — заради заем от един милион — го удостои със сенаторско звание. Но тази прекрасна действителност имаше и обратната страна; завист и атаки към хазната му от всички страни, грижи за непрестанно увеличаване на златото, страх за имуществото и за главата — все неща, които логически произтичаха от епохата.

Римското право, предизвикващо възторг векове наред, по време на императорите се превърна в право на по-силния. Законът, гранитната основа на държавата, се превърна в произвол на силните. Опитай се само да живееш в тази несигурна атмосфера на доносници и съгледвачи по петите ти! Опитай се да живееш във времето, когато Сенека ораторствува за величието на душевното спокойствие! По-добре би било палачът да му запуши тази премъдра паст!

Авиола не принадлежеше към образованите хора, които можеха да се похвалят с душевно спокойствие. Той не умееше да се владее и при тези негови лоши утринни настроения клиентите изпитваха на гърба си презрението му, а робите — камшика. Авиола идваше на себе си само тогава, когато до слуха му стигаше звънът на златото. В същия миг неподвижната камара от месо и сланина, изведнъж ставаше подвижна и пъргава. От този звук всичките му сетива се изостряха, тъй като търговията и лихвата, макар законът строго да ги забраняваше за лицата със сенаторски сан, бяха за него светлина в мрака, кръв в жилите.

Ето, това е смисълът на битието за Авиола! Със своя оръжеен монопол и с хилядите си мошеничества той беше се добрал победоносно чак до най-висшия сан. А сега, горкичкият, да трепери от страх за тези почтено спечелени жълтици и за главата си! Eheu!^[2] И всичко това заради проклетия Тиберий! Той като че ли чувствува, че му се готви нов заговор и унищожава сенаторите, пролива потоци благородническа кръв. О, Тиберий! Щом в празния череп на Авиола се появи това име, краката му се разтреперват и в гърлото започва нещо да му пресяда…

Авиола се отърси от рояка клиенти, нареди на трапезита да им изплати възнаграждението. Стана от креслото, в което приемаше утринните почести, и се зае с изпълнението на здравословното правило на Цицерон: след всяко ядене — хиляда крачки. Това означаваше да обиколи пет пъти големия атриум.

В мозъка му, претъпкан с цифри, след първата обиколка на атриума си направи местенце и една друга мисъл: малко дни останаха и — край на страха! Щом падне Тиберий, а с него и Калигула, край на страха за всички монополисти, начело с Авиола!

При втората обиколка той си спомни: днес на обед ще седнат около неговата маса тези, които ще подкосят завинаги краката на стария император. Днес в неговия дом (а защо точно в неговия, дявол да го вземе?) ще се реши кога ще си разчистят сметките с каприйския вампир и неговите приближени. А после? О, това няма да бъде шуртене на златен поток, това ще бъде наплив, река, океан! Авиола се спря за малко. „Имам всичко. Единствената ми дъщеря Торквата има и ще има също всичко. Дворецът на Веста струва два милиона и се харесва на момичето. Трябва да го има. А пък на мен ми се харесват медните рудници в Хиспания. Този женкар Ренунций не е способен да ги поддържа и постоянно губи, макар че това е златна мина. И нека Оркус ме глътне, ако също така не е нужно да си купя ново стадо млади момчета и момичета от Гърция или Азия за радост на тялото! — Авиола примляска и се усмихна: — Но преди всичко ще си купя консулите на новата република, пък както ще да се казват те!“

Той се препъваше из атриума, плъзгаше поглед по алабастровите форми на мраморните богини. Погалваше някоя по бедрата, друга по гърдите… Но изведнъж се спря. И недовършвайки четвъртата си обиколка, побягна, доколкото това му позволяваше туловището, към градината.

На хълма посред градината се издигаше прекрасен павилион, откъдето се виждаше всичко. Тук от време на време се събираха заговорниците, и днес ще се съберат тук. Върху мраморния корниз на павилиона сутрин кацаха гълъби. И днес са там.

Авиола се задъхваше от вълнение. Бързо ги броеше: един… три… шест… осем! Слава на боговете! Чифт! Добро знамение за днешното заседание. Добро знамение за неговите резултати. Потърка радостно ръце, но изведнъж забеляза, че един от гълъбите разпери криле и литна. Останаха седем. Осмият изчезна между платаните. Предател!

Кръвта застина в жилите на Авиола. Какво означава това? Началото — успешно, а на края — провал?

След като уплахата и объркването му попреминаха, той се опомни и нареди на робите да приготвят хубав глиган, за да го принесе в жертва на боговете. А месото чудесно ще се приготви за днешния обяд. Така поне ще спести две скъпи мурени. Кому да принесе жертвата? На Меркурий или на Юпитер? Или на Марс, бога на войната, от която най-добре би се напълнила хазната му? Колебаеше се. Кого да предпочете? Но търговията си е търговия, помисли си той, и се спря на Меркурий.

А когато след малко гледаше струйката кръв, бликнала от гърлото на глигана, той от все сърце пожела това да бъде кръвта на императора. Ако и тя потече така, и то съвсем скоро, обещавам ти, о, наш бързоноги боже, цяла хекатомба! Не само глигани, но и бикове! Цяло стадо бикове — кълна ти се! Кълна се пред целия Олимп!

Душен бе този ден, макар градините да ухаеха от пролетни минзухари. Душно бе и в малкия триклиниум на павилиона, откъдето можеше да се види на триста крачки кой идва.

Авиола нареди да донесат в павилиона закуски и вино. На управителя пошепна да приготви всичко за игра на зарове, с което искаше да заблуди робите, че сенаторите, както това бе прието, тайно ще се отдадат на хазарт. За забранената игра има глоба. Но за такова нещо робът няма да предаде господаря си… После нареди да го отнесат в павилиона, за да посрещне гостите.

След малко по алеята, покрита със синьо-зелен травертин^[3], се показа първата лектика. „Ако е Сервий Курион, помисли си Авиола, това ще е добро знамение. Веднага ще му кажа, че гълъбите предвещават предателство.“ Но като разпозна носилката на бившия сенатор Юлий Вилан, когото по заповед на императора кредиторите ограбиха и той, вече обеднял, трябваше да се откаже от сенаторския сан, Авиола се намръщи. Но веднага се престори на любезен и прегърна госта. После приветствува Бибиен. След него, съпровождан от Луций, излезе от носилката Сервий Курион. Висок, слаб той вървеше енергично. Откъм другия вход се приближаваше вождът на публиканите и изкупвачът на данъците в Панония Пизон. Последни пристигнаха едновременно през други входове на градината старият сенатор Улпий и търговецът на роби Даркон, оглавяващ корабния монопол. Всички се спираха при Луций, възхищаваха му се, отново го поздравяваха за речта в сената и за наградата. Само Улпий мълчеше.

Авиола постави Сервий Курион начело. Огледа гостите си, преглътна на сухо и ококори очи: осем! Като гълъбите. Кой ще е предателят?

Сервий започна събранието с лоши вести: „Шуреят на Авиола Гней Помпилий, командуващ хиспанския легион, трябва да се върне заедно с войниците си тези дни в Рим. Помпилий е отзован внезапно по заповед на императора и ще бъде преместен в Мавритания^[4]. На него вече не можем да разчитаме. Освен това дочух, че Марк Вилан, един от нашите, е арестуван за лихварство. Истина ли е това?“ Погледна към Юлий Вилан. Той мълчаливо кимна.

Пред очите на Авиола притъмня. Заради лихварство Вилан даваше заеми с тридесетпроцентова лихва, а той, Авиола, често — и с петдесет процента. Обръчът се стяга.

Разпитът на Марк Вилан ще се състои още преди априлските календи^[5]. Знаете какво означава това, ако го подложат на мъчения, нали?

— Марк ще приеме да го мъчат, но няма да проговори! — опита се Юлий да защити брат си.

— Кой знае — изрази съмнение Улпий.

— Дори да мълчи, пак лошо — каза Сервий. — Ще дойде редът на други от нас, и то скоро. — Сервий тихо продължи: — Неотдавна Сенека бе при тирана на Острова. Тиберий искал да се върне в Рим!

Сякаш гръм удари върху павилиона. Лицата на всички пребледняха, очите се изблещиха. Ужасът стисна гърлата им. Императорът ще се върне, за да си разчисти сметките с опозиционерите! Всички, които седят тук, ще загинат под секирата на палача. Кога? Колко дни, колко часа още им остават?

— Няма да направи това — каза изведнъж Улпий. — Няма да се върне. Вече няколко пъти е стоял нощем пред портите на Рим и не е влизал в Града. Страхува се. И сега няма да влезе…

— Не бива! Трябва да се бърза. Трябва да бъдем по-бързи от него — прекъсна го Сервий. Гласът му, винаги овладян, сега потрепваше. Спокойното му лице помръкна. В очите му, вперени в Луций, се появи страх, Сервий бе мъжествен, всички го знаеха. Той не се страхуваше за главата си, а за сина си… Единствен син, единствената надежда на Сервий.

Луций мачкаше неспокойно диплата на тогата си и избягваше погледа на баща си. В главата му цареше хаос. Събитията се надигаха, а той бе раздвоен, разколебан, раздиран от противоречия.

Сервий делово разпределяше задачите. „Преторианците от личната императорска охрана на Капри, която командува сигурният центурион Варий, ще отстранят Тиберий и Калигула. За тази цел ще купим Макрон. Служил е на императора, ще служи и на нас.

Утре в сената Пизон ще направи предложение за намаляване цената на житото и премахване данъка върху доходите. Информация за това ще се пусне между народа, който непрестанно протестира срещу поскъпването на живота. Нека плебсът разбере кой се грижи за неговото благо: сенатът е това, а не императорът! Трябва на всяка цена да спечелим народа. Приятели, нека сме наясно: каквото обещаем на народа в името на републиката, трябва веднага да го изпълним! Ще разгласим чрез клиентите си, че републиката веднага ще свика народно събрание и ще проведе избори за нови магистрати. Съгласни ли сте? Благодаря. По-нататък. Бибиен и Вилан ще имат грижата стените на рострите, базиликите и домовете да се покрият с надписи против императора. Това, все едно, ще бъде за сметка на народа, който без друго спонтанно го върши. Ние с Улпий ще изготвим списъка на хората в Рим, които трябва да бъдат отстранени. Военните задачи ще изпълнява Луций Курион с доверени или подкупени центуриони. Те ще се заемат с обсадата на императорския дворец на Палатин, канцеларията на Макрон и комендатурата на преторианците, ще обсадят куриите, държавната съкровищница в храма на Сатрун, както и архива на Капитола.

Утре, докато целият Рим се намира в Остия за тържественото откриване на морето, Луций ще прехвърли шест кохорти от сирийския си легион, който се намира в Алба Лонга, в Рим на Марсово поле. Там войниците ще се настанят на лагер. Кохортите ще се придвижат под предлог за тържествения парад, който ще се състои след три дни. Макрон разреши парада.“

— Кой успя да уговори Макрон? — попита Улпий.

Луций почервеня:

— Аз.

Улпий продължително изгледа Луций. Сервий продължи. Главната задача на Луций е да държи в шах със своите кохорти преторианския лагер зад портата Виминал^[6], докато в сената не бъде обявена републиката и не се изберат първите консули.

— Кои ще бъдат те? — попита Вилан.

Настана тишина. Всеки мислеше за себе си.

— Улпий — произнесе след малко Сервий Курион.

— Курион — каза строго Улпий.

— И двамата — предложи Пизон.

Но Бибиен възрази:

— Не е разумно да изберем и двамата консули измежду нас. Единият би трябвало да бъде от императорската страна, за да ги спечелим.

— Тогава Сервий и братовчеда на императора Клавдий — предложи Улпий. — Клавдий е безобиден, непрактичен мечтател. Сервий лесно ще го ръководи…

Съгласиха се. Отново настъпи тишина. Опасността сякаш бе преминала. Те отново несъкрушимо вярваха в своя успех. И всеки в тишината изпридаше нишките на мечтите си. А когато държавата се върне в ръцете на сената…

Сервий се виждаше в новопридобитото си достойнство „Баща на Рим“. Бибиен вече мислено строеше гигантски водопровод, който щеше да му донесе милиони. Пизон, със съгласието на сената, ще започне да събира данъците и от Норикум^[7]. Вилан се забрави и разсъждаваше на глас:

— Ще настоявам пред сената да ми даде медните мини на Ренунций в Хиспания. Все пак имам право на обезщетение за именията, от които ме лиши императорът.

Всички се обърнаха към разорения земевладелец, който претендираше за най-тлъстото парче. Авиола избухна:

— С какво смяташ да ги купиш тези медни рудници, голтако? Доколкото знам, затънал си до гуша в дългове!

— Няма да дойда при теб за заем — отсече Вилан. — За твоите лихви няма да ми стигне и цяла Хиспания.

Авиола поизправи огромното си тяло в креслото и произнесе важно:

— Аз вече имам два железни рудника в Хиспания. Прехранвам с тях над четири хиляди роби. За да ми се покрият разходите по робите, аз трябва да получа останалите медни рудници.

Лицето на Пизон, което приличаше на попарено, сега стана тъмночервено. Той се обърна към Авиола:

— Чет няма златото, което печелиш от желязото, оръжието и робите. Не ти ли стига това?

Улпий сухо ги прекъсна:

— А разумно ли е да делите кожата, преди да е убита мечката?

Луций слушаше изумен.

Пизон гневно се закани с ръка на Авиола:

— Ти печелиш за сметка на държавата, а аз от нищожните данъци. Ти на един път пъхаш в торбата си по милион, а аз с труд денарий по денарий. Сто пъти си по-добре от мен. От твоите работилници се лее…

— Какво ми се лее, какво? — извика Авиола. — Само грижи. Какво да правя с робите, когато в оръжейните няма работа? Какво да правя с оръжието, което никой не го купува? Защо сключваме страхлив мир с тези варвари — партите? Защо не се разправим веднъж за винаги с тях? Да въоръжим, както се полага, войската и — срещу тях!

Мълчаливият Даркон се обади:

— Резервите от роби вече намаляват. След падането на Тиберий аз искам монопола за търговията с роби в цялата империя. Но преди всичко ми е нужна млада стока от Хиспания…

Вилан протегна ръка към него:

— Даркон, заеми ми двадесет милиона сестерции за медните рудници и ще ти дам даром две хиляди хиспански роби. Ще ти избера най-доброто…

— Заставете я да млъкне тази змия изсъска Авиола.

— Ти си змия — озъби се Вилан. — Мен Тиберий ме разори. А на тебе ти помогна. Ти забогатя от лихвите, които тайно получаваш…

— Нищожество! Негодник! — хриптеше Авиола, нахвърляйки се върху Вилан.

Сервий ги разтърва и се опита да разреши спора. Припомни им с красиви слова за римския народ и републиката.

Луций, разтворил широко очи, слушаше скандала, който нажежаваше до бяло страстта по златото. Той отдавна познаваше тези благородни мъже, но едва сега разбра, че всъщност не ги е познавал. Вилан, самотникът, се въртеше около вира с мрежа, говореше с рибите и ги убеждаваше сами да се уловят. Пизон, човек фин и образован, трупаше гръцки мрамор. Даркон, търговец на човешко месо, най-много от всичко обичаше чистокръвните коне. И Луций смяташе, че това са строги владетели с изтънчени интереси на римляни. Но днес виждаше само алчни уста, готови един друг да си прегризат гръкляните. Станаха му противни, но не по-малко противен се чувствуваше и самият той. С какво е по-добър от тях? С една и съща ръка се кълне и на републиката, и на императора…

Сервий слушаше скандала намръщен. Ето ги римските патриоти! Борците за република! Размениха си погледи с Улпий, чийто изтъкнал костелив нос, подобен на птичи клюн, бе станал лилав от гняв и отвращение. Улпий се изправи, прекъсна скандала с величествен жест и заговори. Заговори цветисто за отечеството, за сената и римския народ, за старите римски добродетели. Те го слушаха и учудени си казваха, че тяхната печалба е всъщност печалба и за отечеството и кому са нужни тези пищни и изтъркани слова?

Сервий обясни още веднъж задачите. След това поиска неограничена власт, за да може в подходящия момент да даде сигнал за покушението на Капри и обсадата на ключовите позиции в Рим. На края пред най-стария между тях, Улпий, към когото целият сенат и народът се отнасяха с голямо уважение заради честността на рода му всички тържествено положиха клетва за тайна и вярност. Закле се и Луций.

Разотиваха се внимателно, един по един.

Останаха бъдещите роднини — баща и син Курион и Авиола, бъдещият тъст на Луций. Авиола отдавна очакваше подходящ момент, за да му натрие носа за измяната към Торквата. Не искаше да говори за това пред другите. Сега моментът беше удобен.

— И ти ли се закле във вярност пред Улпий — обърна се той изведнъж към Луций.

— Разбира се — отговори Луций.

— Макар че — сгоден за дъщерята на републиканец — тичаш подир дъщерята на Макрон!

Ударът засегна повече Сервий, отколкото Луций, Старият Курион тихо попита:

— Какво говориш, Авиола?

— Да, драги Сервий. Моите хора са го видели вече няколко пъти да влиза и излиза от вилата на Есквилин. Винаги се е криел в тъмното покрай стените, тайно като крадец…

Сервий пристъпи към сина си. Веднага схвана, че Авиола говори истината. Искаше да удари Луций през лицето, но ръката му увисна неподвижно, като вкаменена. Дишаше тежко, студена пот изби по челото му.

Какъв позор! Неговият син! Единственият му син! Последният Курион. Продължителят на републиканския род. Той гледаше Луций с помръкнали очи. Това бяха най-ужасните мигове в живота му. Неговият син ли е това? Страшно съмнение раздираше душата му: „С кого е той? Все още ли е мой, все още ли е наш?“ Сервий почувствува такъв силен прилив на кръв в главата си, че се свлече в креслото.

Луций гледаше баща си, рухнал от мъка. Стоеше пред него засрамен, изобличен. Сърцето му се разкъсваше на две: ще служи на републиката! Не може да предаде баща си. Но също така не може, не иска да се откаже от Валерия. Вчера той прекара цяла нощ при нея на Есквилин. Спомни ли си за тази нощ, и сега усеща тръпки по тялото си. Как умее да разпалва тя страстта с движения, докосвания, слова, целувки, хиляди ласки… Луций дори не помни, че е бил оскърбен от властолюбието на Валерия. Желае тази жена, желае тази нейна сладка и хищна любов…

Авиола мислеше за дъщеря си. И за прекрасния зет, който му се изплъзва. Няколко мига се поколеба дали трябва да хвърли последния, най-силния коз, който има в ръцете си. Най-после се реши:

— Синът на Сервий Геминий Курион изменя на своята годеница с дъщерята на императорския слуга. С проститутка от лупанар, която всеки гнусен пастир на свине можеше да си я купи…

Луций сграбчи Авиола за раменете:

— Как смееш да говориш за нея така?

Авиола с все сила на меките си мускули се изтръгна от ръцете му. Отскубна се от Луций и задъхано закрещя:

— Истина е това! Цяла Александрия е спала с нея. Най-долна проститутка е тя. Най-изпечена курва…

Луций си спомни непристойния жест на Валерия в планинската вила. Спомни си нейните изискани ласки. Но не можеше да повярва. Нахвърляше се върху Авиола, че я обижда, че лъже! Авиола се засмя:

— Искаш ли доказателства? Няма ли на хълбока си една бенка от рождение, едно мъничко черно петънце? Аха! Виждаш ли! И аз съм я имал. Няколко пъти. В александрийския лупанар за един аурей…

Ръцете на Луций се отпуснаха. Авиола не лъжеше. Представяше си Валерия в ръцете на Авиола. Неговото тщеславие и патрицианска гордост бяха смъртно ранени. Той, благородникът, се е оставил да го измами една опитна проститутка!

Копнежът по Валерия мигновено се промени в ненавист. Колко чиста и блестяща е Торквата в сравнение с нея! Пламна от неудържим порив да види бледото момиче. Поне да го зърне. И то веднага, още днес, за да заличи в себе си образа на тази мръсотия!

Сервий бе доволен от развръзката. Вживяваше се в чувствата на сина си. Видя в очите му обидата и ненавистта. „Това е добре. Ще бъде наш. Пак ще бъде мой.“ Но го измъчваше позорът на сина му пред този дебелак. Стана от креслото си и се изправи строг и самоуверен пред Авиола:

— Преди малко Улпий попита кой е уговорил Макрон да разреши парада на сирийския легион, който след това ще изиграе главната роля в нашия заговор. Луций постигна това. И глупакът би се досетил какви доводи има моят син, за да се среща с дъщерята на Макрон. И тъпакът би разбрал колко важно е за нас да проникнем в плановете на Макрон. Ти не разбираш ли това?

Авиола не бе психолог. Обяснението на Сервий звучете убедително. Дебелакът мигаше с малките си очички — неуверен, разколебан.

Сервий набързо се сбогува. Влязоха със сина си в лектиката, робите ги понесоха. И двамата мълчаха. През целия път не се погледнаха, не си казаха нито дума.

 

 

Стените на сенаторския таблиниум бяха от зеленикав мрамор, завесите — жълти със зелени хоризонтални ивици. Зелени вълни, една над друга, леко олюлявани от топлия въздух. При оскъдната дневна светлина зеленото и жълтото придаваха синкав оттенък на лицата.

И лицето на Сервий е синкавобледо. Днешният ден е най-нещастният в живота му, dies nefastissimus не може да си спомни друг такъв ден. Нито пък може да очаква по-страшен занапред. Дори смъртния си час не би могъл да сравни с разочарованието от сина си! Та Сервий най-много от всичко на този свят обичаше републиката и Луций. По-точно казано, макар и публично да не си го признаваше: Луций и републиката. Той винаги тайно се е възхищавал от Улпий, който при всички обстоятелства и над всичко поставя републиката. Обичта на Сервий към сина му бе дълбока, гореща, вярваше в него, той бе най-голямата му надежда.

Пръстите на Сервий треперят, треперят и устните му от болка и възмущение. Това, което Авиола разкри, е тежък удар за него. Но старият воин събра сили за борба. Няма да им даде сина си! Трябва, трябва да го спаси, трябва да го върне обратно в честния път!

Сенаторът седна в креслото, а Луций настани срещу себе си. Възхищаваше се от неговата мъжка красота и зрелост и така силно се вълнуваше, че не знаеше как да започне. Реши да не пророни нито дума за дъщерята на Макрон.

Очите му блуждаеха по зелените вълни, мислите му го връщаха към младежките години на Луций и той говореше с леко разчувствуван и малко гневен тон. Със Старческа педантичност припомняше отколешни случки, когато съвсем малкият Луций, се е държал достойно за рода си, който винаги е бил сред елита на популарите^[8]. Още като юноша е бил честен, верен, надежден. Още оттогава е притежавал тези три основни качества на истинския римлянин. Образът на Катон Утически, този съвършен, без нито едно петно образ — заблестя пред Луций за хиляден път в славословията на баща му.

Луций поглеждаше от време на време баща си: бледният цвят на лицето му подчертаваше неговата величественост. Изисканите жестове засилваха патетичната реч.

Когато погледите им се срещаха, синът свеждаше очи. Чувствуваше как кръвта пулсира в ушите му, как не може вече да възприема еднообразието на тези познати, толкова пъти слушани слова. Те го дразнеха, нервираха. Струваше му се, че гласът на баща му сивее, звучи пресипнало. Сервий превъзнасяше старата римска република, превръщаше я в чудо на чудесата.

Луций не се удържа и извика:

— Кой от нас, кой от вас помни републиката? Нейните грешки, нейните несправедливости, проскрипциите^[9] на гражданите…

Движението на бащината му ръка го накара да млъкне.

— Проскрипции извършваха диктаторите. Самодържавниците като императора. Добре знаеш това!

И Сервий продължи да говори страстно, настойчиво, повишавайки глас. Гръмките слова, възхваляващи делата на консулите и сенаторите, славата на републиката все повече и повече разгневяваха Луций. Той често бе разговарял със своя учител Сенека за държавните системи в Азия, Африка и Европа. Сенека твърдеше, че републиката е възможна и добра само в малките градове-държавици, както например в Гърция. В огромната империя според него има други условия; тя може да се управлява единствено от силната ръка на просветен владетел-монарх, а не от шестстотин души — сената и двамата консули. И сега Луций осъзнаваше, че Сенека е бил прав. Баща му бе един нереален романтик и неговите фанатични речи за възвръщане на републиката звучаха детински наивно. В днешно време републиката е нещо остаряло, убеждаваше се все повече Луций, но не се осмеляваше да каже това веднага. Едва когато баща му съвсем се увлече, настоявайки на своето, не се овладя и сподели мнението на Сенека, с което и той бе съгласен.

Сервий се разсърди. Вместо доказателства от устата му отново се посипаха гръмки слова и патриотични фрази. Луций възразяваше. Чувствуваше, че заговорът застрашава неговата кариера, която е съвсем близка и реална. И в такъв момент трябва да рискува главата си заради една безумна и романтична идея?! Егоизмът и тщеславието му се развихриха:

— Нима всеки заговор не е бивал разкрит и потопен в кръвта на заговорниците? И при това са ги подготвяли хора силни и ловки като Сеян!

— Моят син е страхливец! — извика сенаторът.

— Не съм страхливец. Но не искам да си копая гроба заради алчността на няколко пиявици…

— Луций!

— Да, знам — продължаваше Луций страстно, — ти и Улпий сте честни хора. Велики римляни. Но нима не чу преди малко как тези вампири се нахвърляха един върху друг за плячката, която още нямат в ръцете си? Нима Авиола, Пизон, Вилан, Даркон, Бибиен, нима тези хиени искат републиката заради самата нея? Заради сената и римския народ? Заради себе си я искат! Мечтаят за безчетни богатства и за още нещо: никой да не им пречи така да се разпореждат в сената, че легално да ограбват държавата. Такава е тяхната любов към Рим! Това е техният патриотизъм! Дори увеличаването на състоянието им според техния хищен закон е за благото на родината! Дребният търговец, спечелил пет хиляди сестерции за една година, е мръсник; Авиола, който на един път глътва двадесет милиона, е многоуважаван мъж! Позор! И с такива подли хора си се съюзил ти — честният и мъдрият, — с такива хищници искаш да сринеш империята?

На Сервий му притъмня пред очите. Той се овладя със силата на волята си, впери поглед в очите на сина си и заговори надменно, хладно, делово, като човек опитен, поучаващ неопитно момче:

— Правилно каза: честен и мъдър. Като честен човек, аз искам да постигна това, което смятам за най-добро: републиката! Дори да загина за нея. Като човек мъдър, знам, че мога да постигна това само с помощта на определени хора. Дори тези хора да имат каквито и да било лични цели, в този момент те са ни нужни. А след това… след това едва ли ще са необходими. Аз бих бил лош стратег, ако не разбирах това. Надявах се, че синът ми ще бъде по-прозорлив.

Луций отрезвя от наставническия тон на баща си. Порази го неговата увереност в победата на заговорниците. Наведе глава, млъкна.

Сенаторът усети, че е покорил сина си. Довърши с тон, от който всяка дума звучеше като заповед:

— Моят син няма да се продаде на узурпатора. Няма да измени на републиката и на родовата си чест заради един златен венец. Аз вярвам в това.

При думата „продаде“ Луций трепна. Почувствува как в ледените думи кърви бащината му любов към него. Не бе съгласен, но не каза нито дума повече. Наведе още по-ниско глава и продължи да мълчи.

Старикът си обясни посвоему мълчанието на сина си: „Съгласен е. Подчинява се. Мой е! Наш е!“

Прегърна горещо Луций, но младият мъж почувствува, че разстоянието между тях се превърна в пропаст.

 

 

Авиола се олюляваше на плоските си ходила към своя дворец. Като пъхтеше и дишаше тежко, той влезе в огрения от слънцето перистил. Тук стоеше Торквата, опряла чело о коленете на мраморната Афродита, прегръщаше краката на богинята и по бялото й лице течаха сълзи:

— Върни ми го, богиньо! Върни ми го!

Авиола се разчувствува. Единственият човек, когото обичаше така, както себе си, бе неговата дъщеря. Приближи се до нея, помилва объркано мокрото й лице и като искаше да я успокои, каза неуверено:

— Не плачи, дъще. Ще видиш, че ще се върне при теб.

Тя се хвърли в прегръдката на баща си и се разплака на глас.

 

 

Късно вечерта Луций дойде. Тайно, както ходеше при Валерия, по тъмно, като крадец. Робът съобщи, че Луций чака в градината. Тъмнината бе удобна и за двамата. Торквата би се срамувала заради бледото си лице и зачервените от плач очи, а Луций трудно би я погледнал на светло в очите. Той бе смирен като престъпник пред божество. Бе развълнуван. Струваше му се, че и в тъмното вижда упрека в очите й. Говореше тихо, объркано:

— Знам, много се провиних, моя божествена… дяволът ми влезе под кожата… моята вина е безкрайна…

В светлината на звездите сянката му пред девойката бе прегърбена, смешно малка, трепереща.

— Не съм достоен да целуна дори края на твоята дреха…

Той коленичи и започна да опипва одеждите й. Хвана края на наметалото, целуна го, целуваше го, изпълнен с луд гняв срещу онази, другата, усещайки, че все още е в плен на страстта си към нея. Искаше да изтръгне от себе си образа на тази опитна любовница, но не можеше. Искаше да притъпи чувствата си с любовни признания към Торквата, но не изпитваше никаква любов. И безпомощно се мяташе в празнотата, която го бе изпълнила…

— Тя ме омагьоса за миг… само за миг, моя най-скъпа… но аз не я обичам, кълна ти се във всички богове… не я обичам… презирам я…

Луций вярваше в това, което казваше, но изпитваше страх. „Ах, ако тя разбере, че я презирам! Тя има мощ. В сравнение с нея аз съм нищожество, аз, потомъкът на славния род. Може и убиец да изпрати…“

Вятърът шумеше в кипарисите над тях.

Думите на Луций звучаха за Торквата като вълшебен напев. „Как се самообвинява моят любим! Как съжалява! Колко ме обича!“ И в нея отново оживяваше старата мечта: тиха, искрена любов, семейно огнище, розовобузи бебенца, тя тъче за съпруга си нежна туника, той й разказва какво е видял и чул на Форума, гледа я влюбено, по корниза на покрива гукат гълъбици…

Торквата го хвана за ръцете и го повдигна към себе си. Помилва със студена длан лицето му. Той потрепера от това хладно докосване.

Тя проговори. Плахите слова разкриваха чувството й. Прощаваше му. Радваше се на завръщането му. Сладките й думи го дразнеха. По-скоро би искал да чуе обвинения, викове, гняв. По-добре да беше го напляскала с мъничките си длани. Уплаши се от мислите си. Фуриите го преследваха.

— Фурните ме преследват, измъчват ме…

Нейното чувствително сърце трептеше от любов. Торквата го целуна и се притисна до него. Но той бе далеч, макар че я държеше в прегръдката си. Проклинаше онази червенокоса, коварна стихия, но копнееше по нея.

Любовта в Торквата надви моминския й свян. Ах, тя вече знае как да го успокои, как да му докаже… не бива да чака…

— Ела, мой Луций, вземи ме… — шепнеше тя.

Той бе далеко, бе при другата, проклетата.

— Искам да бъда твоя…

Луций изтръпна.

— Не съм достоен, моя най-скъпа…

Отново му се предложи, подбуждана от единственото желание да бъде щастлив.

Луций се изтръгна от прегръдките й.

— Не, не. След сватбата — процеди през зъби той. — След сватбата ни. Трябва да си вървя. Аз съм в опасност…

Торквата се изплаши.

— Каква опасност? Защо? Кой?

— Не питай — отговори Луций уклончиво. Той сам себе си не разбираше. Не знаеше какво говори, какво прави. Целият се тресеше, когато й целуваше ръцете на раздяла. Не каза кога ще я потърси пак. Бе дошъл примирен, предан, а си отиваше упорит, отдалечен, отчужден.

 

 

Луций скита до зори из града. Тъпо, без мисъл в главата, едва съобразявайки накъде върви. Когато се съмна, влезе в стария цирк на Марсово поле. Заповяда да му изведат коня и препусна като обезумял по състезателната пътека. И дори не помисли, че при този бесен галоп може да си счупи врата. А може би тъкмо това желаеше.