Йозеф Томан
След нас и потоп (58)

58

Мамертинският затвор, построен посред Рим, в съседство с прекрасните храмове, е каменна крепост на страха, ад. Под нейната надземна част има и долна, дълбоко в земята, в скалата, която е много, много стара, останала навярно от галските нашествия в Италия, а може би дори от времената на царете, както показва името й — „Тулиан“^[1]. В тази скала е имало извор. В ледените, пропити с влага килийки столетия наред палачите задушават осъдените на смърт или ако не са умрели от глад — отсичат със секира главите им. Тук са загинали Югурта^[2], Верцингеторикс^[3] и първенците от заговора на Катилина^[4].

Килийката на Фабий в горната част на затвора мирише на гнило и плесен. Вечният полумрак в нея навява ужас, потиска душата, очите не могат да привикнат с него и все гледат нагоре: там, високо в стената, има отвор колкото кокосов орех, звездица, недостижима за осъдения, отброяваща неговите часове на отчаяние; струйката светлина прониква през отвора в зеленикавата чернота, плъзга се по камъните и отмерва времето. В килията цари лепкава тишина като в дъно на блато под зелен жабуняк.

Фабий слушаше своето дишане. Бързо, накъсано, свистящо. Сякаш в мрака е скрит още някой. Човек или звяр. Фабий извика името на Квирина, за да разкъса веригата на страха. Уплаши се от собствения си глас: бе тежък като желязо, като секира. Той се сви върху сламата и зачака. Нощ, ден, нощ… Понякога времето ти се струва по-жестоко от палача.

Плесента от стените пропълзя и в мислите му. Искрицата надежда се задушаваше в мократа плесен, отчаянието вземаше връх, късаше нервите му. Отворът в стената се ухили, заприлича на главата на Медуза, лъчите светлина се превърнаха в змии. Чудовището ставаше все по-голямо, приближаваше се, змиите съскаха. Фабий обезумя от страх. Риташе стените, удряше с юмруци квадратните камъни, по които се стичаше зелената вода, крещеше.

Умори се. Падна върху гнилата слама. Студът проникваше до костите му. Чакаше. Какво, о богове, какво чакаше?

Днес, още призори, началникът на затвора му бе съобщил, че по залез-слънце ще бъде обезглавен. Публично, на Форума, пред очите на императора.

Главата му се изпразни, не можеше за нищо да мисли, пролежа така цели часове, сякаш вече мъртъв. С просветляването на отворчето той се оживи. Навън сигурно грее слънце. Лъчите му заливат къщичката на Балб, градинката, Квирина. Фабий съвсем отчетливо виждаше Квирина: в бял хитон, върху който се е разпиляла черната грива на косите й. Тя полива цветята. Скавър се връща от нощния риболов, Балб се готви да иде на работа. Закусват заедно. Те се стараят да я разсеят. Балб философствува върху живота. Скавър разказва за реката. Тя ги слуша, но не чува за какво й говорят, мисли си за мен.

Фабий скочи. Образите се разпиляха, изгубиха очертанията си, избледняха. Така е по-добре. Да не ги вижда. Да не мисли.

Времето летеше.

Светлинката горе в отвора става по-ясна, денят е в разгара си. Болка пронизва слепоочията му. Всичко му причинява болка. Мисълта за живота там, навън. За слънцето. За родния дом. За Квирина, за баща му, за Балб. Боли, щом помисли за живота, боли, щом помисли за смъртта. Когато на човек му остават броени мигове, боли го от всичко, каквото и да мисли. Днес стократно по-силно — до плач, до отчаян вик, до желанието да удря глава от стената.

Катинарът на вратата заскърца. Вече? Фабий отскочи в ъгъла на килията. Влязоха двамина. Центурионът Камилий, който го бе водил при Тиберий на Капри, а вторият — кой е вторият в сивата туника на затворнически роб, с почерняло лице? „Татко! О, богове! Дали ще ми каже нещо добро за мен? Нещо, което ще ми помогне да избягам? Което ще ме избави от смъртта?“ Той се хвърли върху баща си.

— Как можа да дойдеш чак тук, татко?

Старикът обърна благодарствено очи към центуриона. Камилий рязко се разсмя:

— Заради старото ми познанство с тебе. — Той му подаде глинено шише. — Вземи да си намокриш гърлото. Хубава вода е. Пийни си.

Фабий отпи. Вино! Той искаше да благодари на Камилий, но центурионът го изпревари, обръщайки се към Скавър от вратата:

— Ще се върна да те изведа, когато дойде време.

Баща и син останаха сами. Скавър широко разтваряше очи в полумрака. Фабий трескаво следеше израза на лицето му, за да отгатне вестта. Защо мълчи? Да каже! Фабий стоеше — мускули, жили, нерви, опънати до скъсване. Скавър мълчеше. Оглеждаше зидовете, по които се стичаше лигава, зелена вода. Отвори уста… Най-после, най-после!

— Не ти ли е студено тук, момчето ми?

Надеждата мигновено се изпари. Мрак. Искрицата надежда угасна. Край. Напрежението у Фабий спадна, той преглътна на сухо и произнесе:

— Дошъл си да се простиш с мене, нали?

Гърлото на Скавър се сви, дъхът едва се провираше през отвора на гръкляна, гласът му хриптеше, очите блуждаеха по килията.

— Ти знаеш…

— Знам, татко.

— Ние не допускахме това — чу се гласът на стария сякаш отдалеко.

— Трябваше да се очаква, татко.

Едва сега бащата погледна сина си:

— Съжаляваш, нали?…

Фабий мълчеше. Той дълго мълча, после попита:

— Какво ще стане с Квирина?

Скавър говореше утешително:

— Не се грижи… аз, всички ние… не мисли сега за това. Тя чака навън с Балб. Искаше да влезе с мен, но не я пуснаха. Държи се смело — успокояваше го той; за нищо на света не би му казал, че от плач Квирина вече почти не вижда. — Това да не те тревожи, синко.

„И ти си смел — мислеше си Фабий, гледайки баща си. — Когато палачът вдигне на Форума секирата, ти дори очи няма да затвориш, мускулче няма да трепне на лицето ти, звук няма да издадеш, макар и да страдаш като ранено животно, знам те аз. Ах, защо не съм и аз смел като тебе! Но когато застана там — трябва да бъда като тебе.“

— Какво стана с Апелес и Мнестер?

— Апелес получи три години изгнание, а Мнестер и другите по една година.

— Това е добре — каза Фабий. — Това е добре. После пак ще играят. И заради мене ще играят. Поздрави ги, татко.

Настъпи тишина, пълна с неизказана, угнетяваща, терзаеща мъка.

Подир малко Скавър рече:

— Ще се снабдя с нова лодка. Балб ще ми додаде нещо. Какво ще кажеш, какъв цвят да я боядисам? Кой цвят обичаш?

— Синия — отговори Фабий. Стори му се, че отвън долетя някакъв шум. Напрегна слух.

— Добре. Синя ще я боядисам — съгласи се старецът и си помисли: „Страшно ще ни липсваш, синко! Как ще живеем без теб?“ А на глас каза:

— И Квирина обича синия цвят.

Фабий стисна зъби. С каква болка слуша името й!

В душата му се разля студен мрак. Пи от шишето и отново му се стори, че долавя далечна глъчка.

— Това са хора, тези гласове отвън, нали, татко?

— Да.

— Много ли са? — попита с надежда Фабий, като че ли от това зависеше животът му, като че ли народът отвън можеше да го спаси.

— Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Само че затворът е обкръжен от преторианци. Поне четири манипули, така ми се чини…

„Да — казваше си с болка Фабий, — манипули, кохорти, легиони. До зъби въоръжени. Император, сенат, войници. Това е октопод, който задушава всичко, що му се изпречва на пътя. Унищожава всеки, който вдигне глас или ръка. Както мен. А другите ще се уплашат. Макар да са толкова много! В театъра бяха хиляди. Но октоподът ще ги уплаши, притисне, удуши. Разбушуваното море от хора ще се превърне в застояла вода, в безгласна, малодушна тълпа, защото октоподът има хиляди пипала.“

Ужас обзе Фабий. Очите му се разшириха трескаво, стисна юмруци, страдалчески гънки се врязаха край устата му.

— Всичко е напразно, татко. Тяхната власт укрепва от ден на ден, ние сме мравки в сравнение с тях — ще ни стъпчат, ще ни смачкат. Ако падне един тиран, на негово място идва друг, още по-жесток. Изгубили сме играта завинаги. Напразно писах „Фаларис“. Напразно играх тази роля — нищо не постигнах. Напразно съм живял…

Фабий стана, ръцете му висяха безпомощно. Бащата прихвана сина си за раменете, опря го до стената и му каза, като го гледаше съвсем отблизо:

— Ти си много по-умен от мен, сто пъти си по-умен, но сега не си прав, Фабий. Да беше видял само какво стана след представлението! Цяла нощ Рим беше на крака. Хората викаха: „Долу тиранът! Долу Калигула!“ А след като преторианците ни изгониха от Форума, събрахме се в цирка и там бяхме още повече, отколкото на Форума…

Фабий подканваше с поглед баща си да продължава. И Скавър, който умееше да мята мрежата в реката, а не да приказва, заговори необикновено бързо:

— То се знае, преторианците се нахвърлиха върху нас с мечове. Ама ние не им се давахме лесно. Вярно, много хора убиха, но и доста войници паднаха. После ни подгониха да ни затворят. И аз им се изплъзнах.

— Виждаш ли — каза огорчено Фабий. — Разкъшкали са ви като кокошки. И пак ще настане тишина, никой няма да гъкне дори.

— А, не си прав, сине. Послушай само как се бунтува тълпата отвън! Пък да можеше да чуеш какво говорят! Твоята пиеса здравата ги размърда. Ти им каза истината за Калигула. Тиранин безчувствен! И хората го разбраха. Не им се чуди, дето толкова дълго бяха слепи, че разрешиха да им се запуши устата и замажат очите с милостини и цирк. Ти им отвори очите, синко. Започват по-добре да виждат и вече няма връщане назад.

Фабий жадно поглъщаше всяка дума на баща си.

— Ама представи си само, че и до тази сутрин — а днеска сме вече трети ден след представлението — из цял Рим има надписи против императора. И то толкоз много! А пък какви!

В полумрака не се виждаше как очите на Скавър се наливат със сълзи.

— Право казваш, Фабий: падне ли един тиранин, на негово място веднага изскача друг. Само че ние винаги ще сме повече, отколкото са императорите. Не е ли така?

Фабий дълго и мълчаливо гледаше баща си. Гледаше неговото старо лице на почтен човек, ръцете му, които той неумело криеше под мръсното си наметало, за да не се вижда, че треперят. „Ех, татко мой! Когато дописах «Фаларис» и се веселяхме, ти хабер си нямаше какво ще ми струва тази пиеса. Какво ли ти е сега на душата, като гледаш тук своя син, с когото така се гордееше, като го виждаш за последен път?! Каквото и да приказваш, не можеш да скриеш, че ти трепери гласът, татко!“

Фабий едва преглътна с пресъхнало гърло, така му се искаше да каже нещо на баща си… но не знаеше какво би могъл да му каже на раздяла…

От отвора в тавана блика ярка светлина, навярно е пладне.

В килията надникна Камилий:

— Време е, дядо, да си ходиш.

— Ти ме попита, татко, дали не съжалявам. Не, не съжалявам, за нищо не съжалявам. Ако имаше начин да се измъкна оттук, пак бих играл. Иначе не мога да живея. Ако сега не беше станало това, то щеше да стане при следващия случай.

Фабий гледаше в стената, гласът му сякаш идваше отдалече:

— Веднъж Сенека каза, че животът е като пиеса. Няма значение колко е била дълга, а дали добре си я изиграл. И виждаш ли, татко, хиляди пъти казвах на Квирина, че копнея да изиграя една голяма трагическа роля. — Той нервно се разсмя. — Само че никой не предполагаше, че моят партньор ще ме принуди да стигна до другия финал на пиесата…

— Сине! — пресипнало изрече Скавър и нищо повече не можа да добави.

— Е, това е, татко. Комедия е нашият живот… — Престорено веселият глас на Фабий секна. — Само едно ме терзае. Че тази своя роля трябва да я играя пред зверове, които възторжено ще ми ръкопляскат. Тръгвай си, татко! — Прегърна го и го целуна. — Поздрави Квирина. Целуни я от мен. Кажи й да не плаче. Да не плаче! Поздрави я. И Балб поздрави. И всички приятели. Тръгвай си вече! Тръгвай!

Старият рибар мина през ниската врата, направи няколко крачки — те отекваха твърдо и уверено, но изведнъж се опря о стената, нямаше сили да продължи. Камилий затвори вратата на килията и поведе Скавър през черния коридор, осветен от кадящите, затъкнати в стените факли, към изхода на затвора.

Фабий се отпусна на сламата, до него стоеше глиненото шише с вино. Също като онова, в което Квирина му бе донесла вино при пясъчните дюни край Остия.

Милваше грапавата съдина… и тя сякаш беше вълшебна, таванът на килията се разтвори, отново го лъхна топлата вечер в Остия, с хилядите жълти очи на звездите, и лицето му грейна усмихнато към небето. Някъде отдалече долиташе шум — това е морето, това е морето, приглушеният смях на Квирина пари, пари и дъхът й, парят, изгарят го устните й и пръстите му се заравят в нейната черна грива, пясъчната дюна е мека, люшкащо се легло… свят му се вие… пропада…

Морето не престава да бучи, времето лети, разбушуваната кръв се успокоява, да отплуваме някъде далече, мила моя, на Острова на щастието, нашият дом, нашият дом, нашият дом…

Шишето издрънча в стената, разлетя се на късчета. Едно остро късче охлади дланта му. Килията се затвори и по стената потече зелена плесен. Отворът над него започна да аленее от залязващото слънце.

 

 

Народът се тълпеше около Мамертинския затвор, плътно обкръжен от кордони войска. Хората се спираха, жестикулираха, говореха високо или си шепнеха. Преторианските патрули едва си пробиваха път в тълпата. Млад военен трибун, сенаторско синче, стегнато в лъскава броня, извика:

— Не се спирай! Преминавай! Не стой! Или ще заповядам да ви разпръснат!

— Я си запуши устата, палячо!

— Кой каза това? — изписка трибунчето.

— Ха-ха-ха! Познай де!

Лъскавата броня издава заповеди, които разсмиват тълпата. Преторианците изтласкват с копия купчината хора пред себе си, но зад гърбовете им мигом израства жива стена. По-добре да се отдръпнат, по-добре да се махнат оттук; младото трибунче търси защита сред преторианския кордон; нарежда на барабанчиците да заглушат виковете на тълпата. Но барабаненето само раздразва хората:

— Пуснете Фабий Скавър!

Виковете се засилват. Преторианците уплашено оглеждат човешкия поток.

Скавър се промъква през тълпата към стъпалата на храма на Конкордия^[5]. Квирина го зърва и с усилия стига до него. Той я хваща за ръка и я повлича към стъпалата. Сяда тежко до Балб.

Тя не откъсва очи от устата му:

— Говори, за бога, най-после! Какво каза? Говори по-бързо!

Старецът прижумява. Иска да си представи своето чедо, да продължи за себе си миговете, в които бяха заедно. И заеквайки, започва да разказва.

Квирина поглъща жадно неговите бавно отронващи се думи, взира се в израза на лицето му, иска да проникне под притворените му клепачи и цяла разтреперана, повтаря: „Говори! Говори!“

— Питаше за теб, Квирина. Праща ти поздрави. И на теб, Балб.

Хълцането на девойката разкъсва сърцето му.

— Не плачи! Да знаеш само колко е смел…

Скавър изтрива с длан пресъхналите си устни:

— Тупна ме по рамото и каза, че комедия бил нашият живот…

Квирина ясно чуваше гласа на Фабий. Отново я разтърси плач.

Скавър също чуваше смеха на сина си — престорен, нервен. И този смях го мъчеше. Не знаеше как да притъпи мъката си, какво да стори, за да не заплаче на глас. Подсмръкна няколко пъти, буца заседна в гърлото му.

— И знаете ли още какво стана? — понижи той глас. — Оня центурион, Камилий, дето дойде тогава за Фабий в Остия и днеска ме пусна при него, му донесе вино! На очите си да не повярваш! Едно хубаво глинено шише, ей толкоз голямо, пълно с вино.

— Виж ти! — възкликна Балб. — Значи, и вино им дават там!

Квирина си спомни за глиненото шише: „Аз го забравих тогава в пясъка край Остия. — Тя слушаше шума около себе си. Това бе тълпата, която се движеше също като дюните. И шумеше. — Също като морето, с хиляди гласове, а пясъкът — мек и топъл, небето и морето, обсипани с жълтите точки на звездите, и аз бях тази вечер щастлива както никога в живота си… Гореща вечер… А днес е душно, едва се диша, и такава тежест притиска гърдите, така съхне гърлото. Слънцето вече залязва. Скрива се…“

Тя се обърна към Скавър с изплакани очи:

— И какво друго каза?

Старецът погледна към залязващото слънце, затвори очи и през стиснатите му устни едва се чуваха думите:

— … да си боядисам новата лодка синя. — После притегли Квирина до себе си и нежно, колкото умееше, я целуна по устата. Искаше да й каже, че тази целувка й изпраща Фабий на прощаване, но не му се обърна езикът. Тя го разбра. Пребледня, оброни глава на коленете си, покри очи е малките си длани.

— Абе колко пъти му се е разминавало на осъдения в последния момент… — каза Балб.

Квирина вдигна към него зачервени очи. Тяхната чернота беше помътняла, това не бяха вече онези сияещи очи, угаснали бяха пламъчетата в тях. Но сега отново грейнаха, момичето отчаяно се хвана за сламката надежда.

— Стават такива работи. Веднъж на самия ешафод замениха смъртната присъда с изгнание. Аз бях там. Човек никога не знае какво може да му се случи.

Квирина едва дишаше.

— Всичко е възможно — тихичко продължи Балб. — Нали го знаеш какъв е бърз Калигула в тия работи? Привечер нещо се шушне, а през нощта робите вече влачат трупа от Мамертин към Тибър. Не е ли така? А ето сега — вече цели три дни нищо не прави?

— Да, така е — въздъхна девойката.

Балб кашляше, задавяше се от това, което говореше, целият трепереше от своята добронамерена лъжа, но продължаваше:

— Колебае се. Това само по себе си е вече добро знамение.

Сърцето на момичето се мяташе между неизмеримата мъка и зрънцето надежда: веднъж вече го бяха водили с вързани ръце при императора, а той го пусна. Фабий е роден под щастлива звезда, винаги е имал късмет. Дано и сега, ах, дано и сега!

Центурионът Камилий изскочи от вратата на Мамертинския затвор. Проби кордона преторианци, потъна в хорската навалица, търсеше някого, питаше за някого. Дали за Скавър? За бащата на Фабий? Да. Ей там е, на стъпалата на храма на Конкордия.

Той седеше там с Квирина и Балб, хората от деликатност ги бяха оставили насаме, преди да видят любимата глава сред локва кръв.

Центурионът зърна стария рибар и се поколеба. О богове, понякога е по-трудно да направиш една крачка на Форума, отколкото да минеш през куп трупове на бойното поле. Вървеше бавно, едва движеше крака. Спря се пред Скавър. Той го погледна неразбиращо. Камилий беше забол очи в земята.

— Може да не чакаш повече, дядо…

Рибарят учудено се взря в него. И гласът му изхърка:

— Какво? Какво казваш? Пуснаха ли го?

Думите заседнаха в гърлото на центуриона. Очите му шареха настрани. Как да му каже, че Фабий не можа да избяга от съдбата си? Че шишето вино, което му беше занесъл, е счупено и на едно от парчетата засъхва неговата кръв… Той погледна Скавър в очите:

— Не го пуснаха. Самоуби се.

Квирина чу това. Обля я ледена вълна. Впи пръсти в лицето си. Не се помръдна, не продума. Скавър бавно, несигурно се изправи и едва изрече:

— Ти… можеш ли да ми… го дадеш… после?

Камилий се отдръпна:

— Не искай невъзможното, дядо. Нямам представа какво ще наредят да направим с трупа.

Скавър постоя малко, отпуснал безсилно ръце, после хвана девойката за ръка:

— Хайде да си вървим.

Поведе я като дете. Балб пристъпваше след тях. Вървяха през Велабъра. Дюкянчетата бяха празни, безлюдни. Само бездомни кучета се скитаха край тях и душеха за отпадъци. Минаха през моста на Емилий, полупресъхналият Тибър бавно течеше на юг — жълт като месинг, блатата воняха; после поеха покрай императорските винени складове; и тук беше безлюдно, само по бунищата си играеха голи деца — с големи глави, подути коремчета и тънки крачета — и мъкнеха насам-натам мръсни котки, вдигаха врява.

Квирина крачеше машинално, с широко отворени, но невиждащи очи, не плачеше, не мислеше, не чувствуваше нищо. Влязоха в дворчето на Балб, Квиринините цветя в лехите, покрай плета вехнеха. Тя изтръгна ръката си от голямата длан на Скавър и влезе в къщи.

Мъжете безпомощно останаха навън. Старият рибар оглеждаше небето, което на запад вече аленееше, а на изток от тъмносиньо преливаше в сивкаво.

— Я ни приготви нещо за вечеря — каза Балб на Квирина, като надникна в открехнатата врата.

Вътре беше тихо.

Балб отведе Скавър по-далечко от вратата и го накара да седне на пейката под старата маслина, единственото дръвче в дворчето. И му прошепна:

— Какво ще стане сега с нашето момиче? Той й беше всичко на този свят. Живееше заради него и заради тяхното театро… Другите ги изпращат в изгнание за година. Ами тя? Кажи де!

Скавър оглеждаше дворчето, като че ли нещо търсеше, и мълчеше. Мислеше за сина си. Дори трупа му не ще може да погребе. През нощта ще го хвърлят в Тибър. Днес има пълнолуние. Нощта ще бъде светла. Ако почака с лодката някъде по течението под Тестаций, може и да го улови. Водата е намаляла.

Откъм къщата не се чуваше никакъв шум. Над главите им изписука и се размърда дроздът в окачената на маслината клетка. Балб стана, свали клетката.

— Отивам да видя какво прави.

Квирина седеше на столче в ъгъла, опряла лакти на колене, а лицето — на дланите си.

— На̀ ти дрозда в стаичката, искаш ли? — тихо каза той.

Тя не отвори очи, не се помръдна, не отговори. Балб запристъпя от крак на крак.

— Няма ли да ни дадеш нещо да хапнем?

Мълчеше. Балб излезе, окачи отново клетката на маслиненото дърво, отиде за вода от кладенеца и се зае да полива Квиринините цветя. Девойката стана и тръгна механично към мазето за мляко. Балб я следеше с печален поглед. Вървеше бавно, нямаше и помен от бързите й движения, нещо я спъваше. Когато се връщаше, тя каза:

— Нямаме друго освен хляб и мляко.

— Нищо, предостатъчно е — тутакси я успокои Балб. — Чудесна вечеря.

Тя раздели млякото в три канчета, наряза хляба и изнесе яденето на двора. Вечеряха под маслиненото дърво.

— На мен си наляла много мляко, а на себе си почти нищо ядосваше се Балб и искаше да й отсипе. Квирина дръпна канчето си. Балб изля млякото на земята. Измърмори:

— Видя ля какво стана! Без друго е малко, а отиде в земята.

Ще отиде в земята, ах, не, няма да отиде в земята, помисли си Квирина; същото си мислеше и старецът — ще му даде ли реката тялото на сина му?

 

 

Вестта за самоубийството на Фабий се пръсна мигновено. Хората се връщаха от Форума в своя квартал отвъд Тибър. Но не отиваха по домовете си, а на тълпи се отправяха към Скавър. Знаеха, че ще го намерят при Балб. Отдалече го зърнаха на дворчето.

Спираха нерешително край портичката, после плахо, бавно влизаха и прегръщаха бащата на Фабий. Жените пристъпваха и ниско скланяха глава. Дворчето се напълни с хора, които мълчаливо, без да издадат звук, триеха с опакото на дланта сълзите си и не вдигаха взор.

Скавър се опомни, прекара ръка по брадясалото си лице и каза:

— Така е по-добре… Добре е направил. Защо да доставя удоволствие на враговете си.

Хората кимаха с глава, разнесе се шепот на съгласие, но никой не мръдна от мястото си; продължаваха да стоят упорито, докато се стъмни, стояха мълчаливо, сякаш бдяха край мъртвия.

 

 

Пред кръчмата „Разногледият бик“ чакаше висока двуколка с нарисувани върху страничните й дъски ярки актьорски маски. Но черната кобилка днес не беше нагиздена с такъми от лъскави пайети, нито пък имаше на главата си кичур пера от розово фламинго.

Артистите бързо товареха вещите си. По мръкнало, веднага след самоубийството на Фабий, преторианците доведоха изгнаниците тук и настояваха, както беше заповедта, незабавно, още през нощта, да напуснат Рим, Ганио почерпи хубаво преторианците и това помогна да се отложи тръгването до заранта. Артистите прекараха цялата нощ в мълчаливо бдение. Волумния дълго, безутешно плака. Не защото отново ще тръгнат в изгнание, а защото Фабий няма да бъде с тях.

Волумния и Грав подреждат багажа в двуколката, а останалите им помагат в пренасянето. Преторианската чета ги зяпа, командирът им стои разкрачен, плющи във въздуха с късия си бич и ги подканя да побързат:

— Дяволите да ви вземат, какво се мотаете? Вече трябваше да ви няма тука!

— Не плямпай много, плашило! — мърмори Волумния.

— Ето, последната торба — казва Муран.

— Качвай се! Потегляй! — вика центурионът.

Волумния не се интересува от командите му. Тя се обръща към останалите:

— Абе, хора, ами Квирина?

— Тя не е осъдена, може да си остане в Рим — подхвърля Памфила, дошла да се прости с трупата.

Волумния й мята зъл поглед:

— Не можем да я оставим самичка.

— Ще я вземем с нас — казва Мнестер. — Способно момиче е, много нещо научи, а като се натовари с работа, по-лесно ще понася мъката си.

— С нас ще й бъде по-леко — обажда се Грав.

— Ще се отбием да я вземем — казва Лукрин, но центурионът, който чува разговора, се развиква:

— Никакви отбивания! Направо към Есквилинската порта и вън от Рим!

Договориха се Мнестер да отиде за Квирина и да ги настигнат при Есквилинската порта.

 

 

Квирина изми и подреди по навик канчетата, запали светилника и както винаги се приготви да кърпи дрехите.

Скавър стана.

— Накъде? — запита го Балб.

— В къщи — отговори той, но си мислеше за реката.

— Няма ли да е по-добре днес да останеш тук?

— Не. Ще взема лодката и ще ида за риба… По реката ще ми е по-леко.

Когато си отиде, тишината стана още по-тягостна. Балб наблюдаваше как Квирина шие паллата, чистеше фитила на светилника, ядосваше се, че дървеното масло е лошо, че само пращи и кади.

Квирина остави паллата и взе друга дреха. Това беше туниката на Фабий. Туника от жълто платно. Тя беше боядисвала платното, тя беше бродирала по него червените кръгове, тези весели мишени. Колко пъти беше играл с нея смахнатият Санио, на когото зрителите толкова се смееха. Ръцете й се разтрепериха. Туниката на Фабий. Вече няма защо да я кърпи, той вече няма да я облече. Разтърси я плач, грабна туниката и избяга в стаичката, където спяха с Фабий. Строполи се върху леглото, зарови лице в жълтата дрипа, като задушаваше в нея хлипането си. През стената от тръстика Балб я чуваше как плаче. Влезе при нея със светилника. Синкавата светлина се разля из малката стаичка. Помилва девойката по косите, съвсем леко, за да не усети, че му трепери ръката.

— Поплачи си, момичето ми, ще ти олекне. Не можеш да го върнеш. И от нищо не се бой. Нали съм с теб! Изплачи се, после си поспи, а утре ще грейне слънчицето… и… работа ни чака, нали знаеш? Аз ще довърша фенера. Ще ми помогнеш да го окачим, та да ни е по-светло. У дома трябва да е светло. А сега легни да си поспиш, пък утре аз ще те събудя, щом изгрее слънцето.

Угаси светилника и тихо, на пръсти излезе.

От всичко, което й каза, в мислите й се запечата само думичката „дом“. Дом. Дом. Дом. Това беше тяхна дума, това беше свята дума и в нея се съдържаше цялото им щастие.

Балб седеше в кухнята, стаил дъх, и напрегнато се вслушваше. „Не престава да плаче, не престава да хълца. Това е добре. Ще се умори и ще заспи. Утре няма да ида на работа. Ще я оставя хубаво да се наспи. Сънят ще я подкрепи.“

Квирина стихна, лежеше възнак на леглото, където всяка нощ спеше с любимия си. Кръвта бучеше в слепоочията й, пулсираше ту бързо, ту забавено, ту я разтърсваше с бясна сила. Наоколо й цареше пълен мрак.

Чуваше как Балб тихо крачи зад стената. „Дано само не дойде пак, не искам да ме успокоява, от това още по-тежко ми става, искам да е тихо, искам спокойствие.“

„Умори се от плач, заспа, спи вече“ — помисли си Балб и също си легна.

Нощта бе тиха, но изострените сетива на Квирина улавяха и най-незначителния шум. Животът през нощта не замира, животът се обажда из мрака. Някъде далече пиянски глас каканиже стара песен, която долита до нея през отворения прозорец. Постепенно гласът отслабва, замира. В съседната къща заплаква дете, шш, шш, шш, чедо мое, спинкай, това е гласът на майката. „Но не, това е друг глас, ах, това е твоят глас, мили мой! Какво разпръсква така мрака? Защо редее, избледнява? Става светло! Съмва ли вече? Денят ли настъпва? Да ставам ли вече? Да направя ли закуската? За кого? Не за теб. Да пея ли? За теб вече не мога да пея. Живеех само за теб, но теб вече те няма. Няма да дойдеш. И сто години да те чакам, няма да дойдеш, вече никога няма да те дочакам, никога.“

Жълтата туника с червените кръгчета лежи до нея. Квирина я сграбчва, устата й пресъхва. „За последен път игра с тази туника в латифундията в Тревиниан. Същата вечер хванаха роба точно когато крадеше, страшно го биха с бичове. Робът виеше от болка, аз плачех, а Фабий ме успокояваше: «Не плачи, момичето ми, няма нищо страшно. Ако бях на негово място, нямаше и да гъкна. Няма да умре. Болката ще премине, раните ще заздравеят, а животът си остава. Винаги има нещо, заради което си заслужава да живеем, мила моя. Какво значение имат някакви си болки? Някакви си страдания? И това е живот! Само ти да си с мен!»“

„Само ти да си с мен…“

Отчаянието стисна гърлото й, тя застена. „Но ти вече не си с мен. Животът ми остана. Защо ми е този живот, защо ми е този живот без теб… — Мракът я душеше. Капки студена пот избиха по челото й. — Ти не може да ме оставиш тук самичка, не може, не може!“ Отново заплака. Мачкаше с две ръце туниката на Фабий, притискаше я до устата си, за да заглуши плача си.

„Мили мой, къде си сега? Накъде да тръгна, за да те намеря? Чакаш ли ме? И ти не можеш да бъдеш щастлив без мен, сто пъти си ми го казвал. Знам аз. — Зениците й се разтвориха широко, засияха. — Трябва да сме заедно, иначе не може. Нито миг не може!“

Усмихна се в мрака, преизпълнена, с копнеж, със страстно желание да бъде с любимия си. Усмихваше се като дете, което след миг ще тръгне на път, на отдавна жадуван път.

Стана. Зашляпа тихо на босо, пристъпи като насън към рафта. Ръцете й зашариха, търсеше нещо. Желязото охлади горещите й длани.

Приседна на леглото, отпусна лявата си ръка. Заболя я леко, но не охна. Затвори очи. Живата топлина потече като гъсто поточе по отворената й длан и пръстите. Отпусна се на леглото. Представяше си лицето на Фабий. Стори й се, че се приближава. Това беше прекрасно!

„Виждаш ли, мили мой, вече ще бъда с теб.“ Усмихваше му се нежно. Гъста, струяща тъмнина се затвори над нея.

 

 

Зазоряваше се.

Артистите чакаха Квирина отвъд Есквилинската порта.

— Трябва веднага да й намерим някаква работа, та да не мисли постоянно за това — разсъждаваше на глас Волумния.

— Защо се бавят? — вече за десети път питаше Лукрин и все гледаше към портата, през която се вливаше поток коли и хора от селата, но рядко някой излизаше от града. И внезапно съзря Мнестер. Идваше сам. — Така си и знаех, Квирина няма да напусне Рим.

Мнестер бавно се приближаваше. Носеше някакъв вързоп. Винаги червеното му лице сега беше бяло, винаги весело искрящите му очи — помръкнали. Онемели, с широко отворени очи, артистите стояха като вцепенени.

— Какво има? Казвай бързо! — извика Волумния.

Той мълчеше и развързваше възела.

— Балб ни изпраща това — пророни с глух, не свой глас и започна да изважда туниките, маските, гримовете и центункула на Фабий.

— Къде е Квирина? — изкрещя Волумния.

Мнестер продължаваше мълчаливо да изважда разни вещи от вързопа. Пъстрите полички на Квирина за танците, панделките за косите й, сандалките.

Волумния избухна в плач.