Йозеф Томан
След нас и потоп (35)

35

По Виа Апия от Мизенум към Капуа, от Капуа към Терацина и Рим бавно се движеше погребалната процесия. След ковчега пристъпваше Калигула в траурно облекло, с покрита глава. Той бършеше сълзите си с черна копринена кърпа. Подир него вървеше малката група на сановниците от Мизенум, Путеоли и Капуа.

Тълпи народ стояха в шпалир от двете страни, на шосето. Те гледаха как подир тялото на Тиберий пристъпва дълбоко опечален неговият внук. Селяните не можеха да се преструват на тъжни. Вместо скръб и сълзи, с които би следвало да изпровождат умрелия, те ликуващо поздравяваха младия наследник.

Радостни викове звучаха по целия път от Мизенум до Рим: благословии за дълъг живот, признания в обич и преданост към Калигула:

— Скъпо наше дете!

— Пиленце наше!

— Звезда спасителна! Благодатна!

— Благо за човешкия род!

— Миличък наш! С тебе започва нашият златен век!

Калигула бършеше очи с черната коприна и слушаше.

Макрон бе отдавна изпреварил погребалната процесия и като сменяше всеки два часа конете, летеше към Рим.

В Курия Хостилия се събра сенатът. Без Сервий, без Улпий, без Сенека, Авиола и останалите заговорници трепереха, седнали в мраморните кресла. Напрежението бе опънало всички лица.

Макрон застана пред статуята на Тиберий. Обърна; се към сенаторите с пергаментов свитък в ръка. Тътнежът на гласа му изпълни цялата Курия:

— Император Тиберий е мъртъв! Поздравете, patres conscripti, новия император Гай Цезар!

Раздадоха се възгласи, аплодисменти, възторжени викове.

Двадесет и пет годишният Калигула стана законен господар на света, преди да влезе през римските порти.

 

 

Огненият сигнал, че императорът е мъртъв, се предаде от мизенския нос на цирцейската скала над Терацина, оттам на Монс Ковус, връх в планините Албани. Сиянието на огньовете раздираше нощта.

Касий Херея, трибун от императорската гвардия в двореца на Палатин, улови вестта, предавана чрез огньовете. Изпълнявайки заповедта на Макрон, той веднага изпрати глашатаи из римските улици.

Те препуснаха с факли в ръце. Тръбачите надуха бузи, бойните тръби екнаха в нощта.

Императорът е мъртъв!

Рим стреснато се пробуждаше, пламваха светлинни във всички краища, вестта се разнасяше мълниеносно!

— Императорът е мъртъв!

Тълпата изпълни улиците. Тя ликуващо съобщаваше това, което аристократите си шепнеха:

— Пукна най-после!

— Biberius! Caldius! Mero!^[1]

— Тиберий в Тибър!

А тези, които можеха към чувството си на ненавист и злорадство да прибавят малко разум, си казваха: „Тиберий е мъртъв, добре. Но какво ще стане по-нататък?“

 

 

Луций не се осмели да си отиде у дома. Остана да пренощува на Марсово поле със своите кохорти. Ревът на тръбите го пробуди. Той изскочи от лагера.

— Императорът е мъртъв!

Луций хвана за поводите коня на глашатая:

— Какво става с Гай Цезар?

— Не знам, господарю.

Тревожна мисъл го прободе: дали също е мъртъв?

От Палатин се спусна друг глашатай:

— Да живее император Гай Цезар!

— Жив ли е? Какво става с него? Говори бързо!

— Приближава се към Рим, благородни господарю!

Луций грейна: „Гай се е спасил от камата на заговорниците! Жрецът на Великата майка вярно ми е предсказал! Сега е моят час!“

Войнишката му енергия го подтикна към действие. Нареди да тръбят тревога. Издаде заповеди и шестте кохорти моментално се оказаха из улиците на Града, за да потушат какъвто и да е опит за възкресяване на републиката и да обезпечи трона на Калигула.

Войниците викаха до пресилване:

— Да живее император Гай Цезар!

Виковете им долетяха до форума, където народът жужеше като рояци оси.

Тълпата се присъедини, присъединиха се всички, гръмна целият Рим:

— Да живее император Гай Цезар!

 

 

Сенаторът Улпий зърна от лектиката си Луций начело на кохортите, които прославяха новия император. Слушаше и виковете на тълпата. Презрение изкриви устата му, когато нареди да го пренесат през Форума на път за Сервий Курион. Това е римският народ, за който искахме да извоюваме републиката! Продажна сган!

— Край на всичко, Сервий — каза старикът на Курион.

Сервий седеше, отпуснал безсилно ръце и свел глава.

— Загубихме, мой Улпий. Загубихме всичко. Калигула ще заграби властта и неговата първа работа ще бъде да унищожи републиканците в сената. До корен. Вовеки веков. Никой след нас вече не ще се осмели да излезе против тираните…

Гласът на Улпий безмилостно го прободе:

— Последната искрица надежда угаси твоят син с войниците си…

— Знам вече — изговори с усилие Сервий и наведе още по-ниско глава.

— Какво ще правиш, Сервий?

— Ще отида при своите прадеди. Та аз съм от рода на Катон, Улпий. Ти знаеш това.

Улпий кимна. И след като помълча, каза:

— Аз ще остана. Много по-трудно ще бъде да се живее, отколкото да се умре. Но поне един сенатор републиканец ще остане в Рим. Ще се затворя у дома, никъде няма да излизам, с никого няма да проговоря нито дума, докато не умра от някаква болест или по заповед на тирана…

Прегърнаха се — и двамата вече спокойни и твърди. Но в зениците на Сервий нещо затрепка. Той тихо каза:

— Имам към теб последна молба, Улпий. Прости на моя син, ако можеш…

По стар римски обичай успокояваха с добра дума — макар и ласкава лъжа — този, който отиваше на смърт. Но Улпий се отдръпна. Сивите му очи бяха ледени, неумолими.

Сервий сведе глава и не се осмели повече да проговори.

Той изпроводи Улпий до прага на двореца, поклони се на ларите и изображенията на предците в атриума. Помисли да се прости с жена си, но поклати глава. Затвори се в таблинума. Искаше да остави писмо за сина си. Но не можа. На Лепида написа само няколко думи. После свали от стената меча, спомен от походите срещу варварите на Дунав.

След малко изпод завесите в таблинума се проточи струйка кръв.

 

 

Възторгът, с който Рим поздравяваше новия император, приличаше на истинска лудост. Олимпийските богове сигурно можеха да оглушеят в тези часове от молбите на земните жители, които ги призоваваха да бъдат благосклонни към Калигула. Откакто се помнеше светът, небесата не бяха трещели от такива френетични викове и благословии.

И това бе съвсем понятно. Рим с облекчение си отдъхна; той се избавяше от сянката, която императорът мизантроп хвърляше върху него. Младият император обича живота и веселието. След толкова години отново ще се диша леко. Калигула ще обнови Сатурновия „златен век на Рим“ просто защото е син на Германик.

Тъй както някога са се тачели имената Гай Юлий Цезар и Октавиан Август, така по времето на Тиберий най-уважаваното име бе Германик. Може би защото римляните никога не бяха живели в близост с него. Може би защото легендата за пълководеца, обожаван от войниците и народа, бе превърнала Германик в необикновено красив heros^[2], едва ли не в бог. Или защото тази легенда обещаваше на народа онова, което му липсваше: радост, благосъстояние, щастие. А навярно и поради това, че любовта на римляните към Германик бе подсилена от мълвата за неговата смърт, която едни приписваха на Тибериевата майка Ливия, а други на самия Тиберий.

И така, пред римляните сега стоеше младият император, надеждата на римския народ, увенчан с бащината си слава.

Римските патриции, сенаторите, конниците, публиканите, лицата, възглавяващи промишлените, търговските и финансовите сдружения — също ликуваха шумно.

Народът и управляващата прослойка на Рим изживяваха първите дни на Калигуловата власт сред безкрайно напрежение и очакване. Тълпите обкръжаваха императорския дворец с ликуващи викове, сервилните сенатори стояха пред двореца с ласкателства, благопожелания и уверения в преданост на уста.

Но портата на двореца бе затворена.

Затова пък се отвориха по нареждане на императора вратите на житниците и складовете. И от тях се проточиха безкрайни редици коли, натоварени с пушено месо, сушена риба, сланина, брашно, плодове, бъчви вино — императорски дар за народа!

Помощниците на квесторите брояха стотици сестерции на всеки, който протегнеше длан. За три дена бяха раздадени на народа 35 000 000 сестерции. Свръх това императорът подари на всеки войник по петстотин ауреи. Големият форум се превърна в огромен триклиниум, където се угощаваше целият народ. От рострите свиреше музика, а в паузите там се качваха оратори, които произнасяха хвалебствени речи за императора. Весели тълпи пиеха неразредено вино под рострите в чест на Гай и пееха. Около бъчвите песните се превръщаха в пиянски викове.

Този ден започваха тържествата в чест на старата римска богиня Минерва, покровителка на човешките стремежи и дух. Тържеството трябваше да завърши с шествие на всички колегии до храмовете на Авентин и Целий, където салиите приготвяха тлъсти жертви за богинята. Но тържеството в чест на новия император лесно засенчи Минерва. Из града се носеше вест:

— Императорът подготвя на Палатин редица нови разпореждания и заповеди.

„Какво ли ще ни донесат те?“ — питаха се с еднакво безпокойство и богати, и бедни.

 

 

Сенаторът Улпий седеше в перистила на своя дворец на Карини. Колонадата закриваше изгледа към Големия форум, Палатина и Капитола. Сенаторът не държеше да гледа Града. Той се взираше в бледното, без нито едно петно небе. Мислите му бродеха из миналото. Там той проследяваше своя род. Също без нито едно петно. Улпиите, заклети републиканци, се изправяха пред взора му горди, неподкупни, честни. Самият той, верен на родовата си традиция, оглави със Сервий Курион тайната сенаторска опозиция, която целеше възвръщането на републиката. Улпий бе участвувал в три заговора срещу Тиберий — всичките разкрити. Но той остана жив, не го издадоха. Ще преживее ли и четвъртия заговор? Или ще умре? Ще издаде ли Луций заговорниците? Това може да се очаква.

Улпий прекоси атриума. За своите осемдесет години той бе още здрав и силен. Спря се пред маските на предците и за жалост и пред техните потомци. Гледаха го тримата му сина, загинали за родината в битките с варварите. Стори му се, че го гледат спокойно и гордо. Защо не, та това са негови синове. И лицето на покойната му жена има гордо изражение.

Улпий бе останал сам на този свят. Сам сред маските на умрелите и статуите на боговете. Сам, заобиколен с уважението на сената и хората. Тук нямаше статуи на императорите, както в другите сенаторски домове. И по едно чудо никой досега не бе го издал. Както и за това, че на най-лично място, където другите сенатори поставяха статуята на Тиберий, той държеше изображението на Цезаровия убиец, „последния голям републиканец“ — Юний Брут. Впрочем малцина бяха идвали в неговия дом, а тези, които идваха, мислеха като Улпий, макар че не се осмеляваха да изкажат своите схващания.

Старикът седна и написа послание до сената:

„Поради напредналата си възраст и болест аз се отказвам, patres conscripti, от своята сенаторска длъжност. Не мога повече да участвувам в обществения живот. Сигурно ще ме разберете, мои драги. Вечна слава на Senatus Populusque Romanus!“

Изпрати писмото, седна в атриума, осветен от слабите пламъчета на лампадите, извика управителя на дома Публий и му нареди:

— Двадесет от моите четиридесет роби да бъдат пуснати. Това са тези и тези. Всеки да получи подарък по сто ауреи. Ти, Публий, ще заминеш за имението ми в Кампания и лично ще го управляваш. Аз нямам наследници. Ето ти документ, че след моята смърт имението ще бъде твое, защото си служил на семейството ми. Вратарят!

Старият вратар се дотътри.

— Сложи катинари на дворцовите порти! Нареди да зазидат вратичките на градината! Пусни кучетата и не ги завързвай и денем! Никого, слушай добре какво ти казвам, никого няма да пускаш в двореца без мое разрешение. Разбираш ли? Никого! Робите!

Босите крака зашляпаха по мраморния под. Очи, изблещени от страх, макар сенаторът винаги да е бил за своите роби по-скоро баща, отколкото господар.

— Заковете всички прозорци! Запълнете всички пролуки! Спуснете всички завеси! Угасете светилниците. Да цари пълен мрак навсякъде. Да, искам мрак. Покрийте с велум^[3] и комплувиума в атриума. Защо ми е светлината? Защо ми е денят?

Тих ужас пропълзя като ледени тръпки по гърбовете на робите: господарят се готви да умира!

— Изнесете от двореца цветята. Счупете флейтите и лирите. Искам тишина.

Старикът дълго мълча.

— Ти, мой господарю, искаш… — прошепна Публий, но се побоя да довърши мисълта си. Улпий вдигна ръка и посочи белите мраморни богове:

— Увийте боговете с тъмен плат. Скрийте лицата на всички. Немезида^[4] закопайте някъде дълбоко в градината. Само лицето на Брут не закривайте. Само той ще остане тук с мен.

С лек жест освободи робите и управителя. Отпусна отчаяно ръце и се сви в креслото.

Дворецът потъна в мрак.