Йозеф Томан
След нас и потоп (34)

34

Странни неща ставаха тези дни, когато Тиберий реши да се върне в Рим.

На сурентския бряг край Скутола внезапно се появи ято полски скакалци. На следващия ден сутринта лозята около Херкулан побеляха от сняг. Една нощ след това земята се разтърси и маякът на Капри се срина.

Императорът бе суеверен от малък. Но отчаяното желание да се върне в Рим надви страховете му от лошите предзнаменования.

— Защо, защо, искам на всяка цена да се върна, Тразил? Ти казваш: констелацията не те съветва това. Предзнаменованията около мен са предупредителни. Разумът ми казва да не влизам в Рим. Еднакво ме ненавижда и старо, и младо. Обясни ми, Тразил, какви тъмни сили подтикват човека, когато той иска да изпълни своята воля въпреки всичко?

Тразил, в жълто-червен таларий^[1] на карета, по подобие на ориенталските магове, гледаше развълнуваното море И мълчеше.

— Или след единадесет години искам отново да дишам мръсния въздух на Рим, макар че тук си имам такъв свеж? Или искам пак да видя пътя, по който триумфално съм вървял към Капитола? — Той наведе глава и понижи глас: — Или пък искам да се върна по местата, където съм изживял няколко щастливи мига с Випсания? Вдигна очи. — Говори! Защо? Ти сигурно знаеш това!

Тразил сви рамене и отговори с въпрос:

— Защо изгнаникът копнее да се върне обратно в родината си? Защо се връщат прелетните птици през моря и планини в своите гнезда? Защо бърза пътникът към мястото, от което е тръпнал? Защо отново, и отново го тегли човека към пропастта, над която е почувствувал, че му се замайва главата?

След това двамата старци млъкнаха.

 

 

На следващия ден, четири дена преди мартенските иди^[2], по времето на консулите Гней Ацероний Прокул и Гай Петроний Понций, императорът преплува с малка свита до Мизенум. Качи се в лектиката, а неговата охрана го последва на коне. Подир тях — коли с роби и всичко необходимо за удобството на императора. На отделна кола возеха в красива клетка гущера на императора.

Процесията, съпровождана от преторианци, пое към Рим по Виа Апия. Беше душно. Тежки облаци се влачеха по небето и затулваха слънцето. Императорът се потеше в лектиката. Той ежеминутно дръпваше завеските и гледаше как пейзажът край шосето бавно отплува назад, макар че робите, които се меняха на всеки час, бързаха с носилката, колкото сили имат. На императора му се струва, че те умишлено се бавят. Че нарочно задържат ход. Нервно мачка копринения си шал, злобно го къса със зъби. Ругае, заплашва, хвърля на робите — той, старият скъперник — ауреи, за да стигнат по светло до портите на Рим.

Нигрин, пратеникът на Сервий, бързайки към Капри с паролата за смъртта, срещна императорската процесия. Пратеникът нямаше представа какво съобщение носи, за какво става дума, знаеше само паролата, която трябва да предаде. Когато видя процесията, той попита за центуриона Варий — командира на личната императорска стража. Узна, че е останал на Капри. Пришпори с пети коня в слабините и продължи нататък…

Не бе по силите на човека това, което императорът изискваше от носачите. Те не пристигнаха навреме.

Падаше нощ и императорът, разбрал напразните усилия, заповяда да спрат на седмата милиарна колона и да вдигнат стан на ниското възвишение край пътя. Не искаше да се промъква в Града нощем като хищен звяр подир плячка. Ще влезе там сутринта, по светло, с цялата си слава, с Калигула и Макрон, които идват насреща му от Рим. Двамата скоро се появиха. Поздравиха цезаря с изключителна учтивост.

Съгледвачите на Сервий, които следяха Калигула още от Рим, бяха учудени. Те разпитаха кой лагерува край Града и изчезнаха в тъмното. Един от тях се понесе на коня си обратно, за да уведоми Курион, че императорът се намира пред портите на Рим.

Императорът стоеше на възвишението. Над Града висеше жълто сияние — отразената в небето светлина от факлите на форумите, храмовете и дворците. Под тези жълтеникави облаци като безформен призрак се издигаше черната грамада на Рим.

Зад императора стояха Калигула и Макрон. Те мислеха за едно и също, но всеки посвоему.

Макрон гледаше императора. Високата му фигура в наметало се удължаваше от сянката и изглеждаше още по-висока. Засенчва. Пречи.

Калигула гледаше към Рим. Гледаше Града, като че ли нищо не стоеше между него и Рим.

Беше по-душно, отколкото през деня, но императорът потрепери от хлад и зиморничаво се уви в наметалото си. Стоеше неподвижно, не можеше да откъсне очи от силуета на Града, бавно потъващ в мрака. Тежко се опираше о бастуна си, сякаш бе пробягал дълго разстояние, и се задъхваше от противоречиви мисли. Лошите предзнаменования отново изплуваха пред очите му: ятото скакалци, снежната вихрушка, сринатият маяк. Предсказанията и съвета на Тразил: „Не се връщай!“ Всичко му препречва пътя, всичко го задържа, предупреждава, възпира… но той се хвърля напред, безумно, диво, нетърпеливо; сили се, напира, бърза, трябва да отиде, не знае защо, но трябва, някакъв инстинкт го тласка, бясното желание нараства, задушава го, къса нервите му, кръвта в жилите му кипи и ври, това е треска, това е лудост, но трябва отново да види любимия Рим, още веднъж да го види, за последен път…

Само седем мили… Неговата мечта се превръща в действителност. Неговото желание се осъществява. Рим е пред очите му. Утре ще влезе в Града, Какво го очаква там?

В този миг пред императора падна на колене най-милият му слуга, старият освободен роб Ретул.

Удряше чело о земята и тракаше зъби от страх:

— Мой господарю, благородни цезаре, боговете са ми свидетели, че не е по наша вина… твоят гущер умря… домине, смили се… не сме виновни ние!…

Императорът взе факела от ръката на Макрон и влезе в палатката. Калигула и Макрон го последваха, Ретул и трима роби, които години наред се бяха грижили за отвратителното животно, паднаха по лице на земята.

В обкованата със сребро клетка лежеше мъртвият гущер. Безчет мравки, покрили трупа, бяха започнали да го глождят. Тиберий гледаше потресен. Това бе неговият амулет за щастие. Мравките пъплят по щастието му, впиват се под люспестата броня, гризат, та чак се чува хрущене. Великанът, нападнат от толкова челюсти, вече се разлага.

Императорът трепереше: едновременно го обливаха и топли, и студени вълни. „Това ме чака и мен в Рим! Какво да правя сега?“ Копнежът да види Рим се сблъска с желанието да живее. Съдбата му предрече, че още не е настъпил неговият час, че още не иска смъртта му. Но тя го предупреждава. Императорът здраво се е вкопчил в живота. Желанието да живее е по-силно. Днес не е удобен момент за връщане в Рим. Но този момент ще дойде! Ще дойде! О, мой скъпи Тразил! Това страшно предзнаменование довърши низа от предупреждения.

Тиберий се изправи. Отколешната енергия на вожд се пробуди у него. Посочи към Ретул и тримата роби. Заповяда:

— На всеки по сто удара, на Ретул — двеста.

— Домине! Смили се! — зарида Ретул. — Не сме виновни… ще умрем…

Императорът не го слушаше да продължаваше да нарежда:

— Разпореди се, Макрон, да вдигнат стана. Ще се върна на Капри. Веднага!

Преторианците бързо събираха палатките, в нощта ехтяха виковете на изтезаваните роби и скоро императорската процесия потегли обратно. Съгледвачите на Сервий тръгнаха по петите й.

 

 

Императорът пренощува в своята вила край Терацина и на другия ден по залез-слънце наближи Путеолския залив. През Баи. Тиберий излезе от лектиката и се качи на коня.

Беше денят от мартенските иди, в който преди осемдесет и една година бе загинал от кинжал Гай Юлий Цезар.

Трескави студени тръпки побиваха все по-често императора по време на ездата и той придърпваше пурпурното си наметало.

Днес сякаш всичко се бе съюзило против него. И морето така се разбушува, че стана невъзможно да преплават на Капри. Той реши да пренощува в своята вила, която гуляйджията Лукул^[3] си бе построил някога на мизенския бряг. Не искаше да бъде сам с Калигула и Макрон. Спомни си, че Сенека се намираше недалече оттук, в Баи. И каза на Макрон:

— Предай на Сенека да дойде на вечеря при мен!

Банята освежи императора. Подобри се и настроението му, зиморничавата треска престана след чаша горещо вино. Императорът почувствува прилив на сили, самоувереността му се възвърна. Той въпреки всичко ще отиде в Рим! Чувствуваше се отлично и отказа дебелата вълнена тога, която му донесе неговият лекар Харикъл.

Като се опираше на бастуна си, влезе в ротондата на малкия триклиниум и се огледа.

— Ще бъдем повече хора на вечеря, отколкото аз мислех — подхвърли той с насмешка, посочвайки с бастуна си дванадесетте мраморни статуи на главните богове, които стояха в кръг около стените. Върху тъмносиния фон на завесите, които в приглушената светлини изглеждаха черни, белите тела на боговете и богините блестяха ослепително. Зад императорското кресло в железен кош горяха с жълтеникавокафяви пламъчета дървени въглища.

— Наредили сте да затоплят за мен? — каза иронично императорът. — Всеки ден ми затопляте. О, струва ли си да се грижите толкова за стареца, който е с единия си крак в гроба?

Калигула наведе ръбата глава и угодничейки рече:

— Мое деденце, мой прескъпи, как можеш така…

— На пиршеството в Рим си бил пиян като свиня. Тази подутина на челото ти е от това. Мълчи! Много добре знам. Ех ти, нищожество! Дори да пиеш не умееш!

Императорът разтвори вратите и излезе на балкона. Свитата му остана в триклиниума.

— Императорът иска да бъде сам — каза Макрон.

— Някой вече му е надрънкал за пиршеството — подхвърли Калигула, поглеждайки изпитателно Макрон.

— Да не би мен да подозираш? — възрази засегнато Макрон и тихо добави: Ти знаеш, че аз съм твой човек, господарю.

— На балкона е хладно. Не бива да стои дълго там — забеляза Харикъл.

Само Тразил, когото императорът лично покани да вечеря с него, мълчеше. Млъкнаха и зачакаха. На Калигула му се спеше и шумно се прозяваше.

Императорът гледаше от балкона морето, върху което се спускаше синкав сумрак.

Тази зеленикавожълта, мъртвешка сивота му припомняше най-печалния ден в неговия живот. Градината на дома му върху Есквилин тъкмо потъваше в тежък синкав сумрак, когато се появи пратеникът на Август. Пастрокът му пишеше, че го е развел с Випсания, която Тиберий обичаше от все сърце. Старата болка изведнъж овживя в него. И стана още по-силна от безпомощния му гняв, че не успя да се върне в Рим.

Но има време. Той ще стъпче, ще изравни със земята този мравуняк. Жестоко ще си отмъсти на тази хилядоглава хидра! За целия си живот, за десетките години страдания! „Всички ще изпитат моята мъст. Само време ми дайте, богове!“ Обърна се и влезе в триклиниума.

Сенека вече бе там.

— Salve, Аней! Много бързо дойде.

— Желанието на любимия император е заповед за мен, а честта, която ми оказваш с поканата…

Тиберий сърдито махна ръка. „Любимият император! Хм! Чак започва да ми се гади.“ И гневът отвори устата му:

— Мъдрецът счита за мъдро да превива гръб пред властелина? Аз не смятам това за мъдро, щом като става дума за владетел, който има глава на раменете си. Или нямам? Ето ви, мои милички, нов повод да ме обсипете с ласкателства, нали? Но стига толкоз. О, еринии^[4], какво прави готвачът? Спи ли? Или иска да ни умори от глад?

Но в същия миг зашумоляха тихите стъпки на робите, които разнасяха блюдата. Макрон почака, докато императорът започна да се храни. После си взе парче от печеното свинско виме, задъвка и замляска. Императорът погледна с примижали очи Сенека, с което искаше да каже: простак! Макрон, не забелязвайки играта на императорските очи, продължаваше да дъвче, бършеше с опакото на ръката мазната си брада и разправяше новини от Рим. Наблизо приглушено звучаха арфи.

Друг път Тиберий слушаше Макрон. Неговите новини внасяха малко живот в усамотението му. Но днес слушаше префекта с едно ухо, с другото арфите, ядеше малко както винаги и мълчеше. Сенека забеляза, че Тиберий не се интересува от Макроновите историйки и попита императора как се чувствува.

Тиберий усещаше, че по жилите му се разлива необикновено силна топлина. Беше му приятно от това. Добре и леко размишляваше.

— Отлично, мой драги — отвърна императорът и продължи с думите на Сенека: — Дните прекарвам в очакване на нощта, нощта — в страхове от разсъмването. А ти как си?

Сенека се намръщи. Погледна императора и рече нерешително:

— Исках в Баи да поработя на спокойствие, но не стана така. Вестта за насилствената смърт на Касий Север^[5] ме разстрои силно…

Императорът удари с юмрук до масата. Металните му очи злорадо блеснаха:

— Какво? Касий Север? — Той се обърна гневно към Макрон: — Това пак ли е твое дело?

Макрон скочи и започна да се оправдава. Императорът позна, че не лъже.

— Кой го уби тогава?

— Който и да е направил това — каза дръзко Калигула, — добре е направил. Ти самият, деденце, трябваше отдавна да го накараш да млъкне. Веднага щом излезе неговата хроника. Или ти е все едно, че е изобразил майка ти като кръвожадна, властолюбива фурия, унищожаваща всеки, който е стоял на нейния или на твоя път?

— Ти млъкни! — извика императорът. Убийството на стария Августов приятел го отвращаваше. Но той чувствуваше, че Калигула има право в едно отношение. Север наистина рисуваше Ливия толкова черно, та чак върху целия род на Клавдиите падаше злокобна сянка. Каза строго: — Забранявам такива начини. Да се съди виновникът — да! Но да се наемат убийци? Позор. Разследвай случая, Макрон, и ми доложи. Над какво работеше сега Север?

Сенека отговори:

— Неотдавна срещнах Касий в Рим. Разказа ми, че пише трагедия. Каква загуба.

Императорът попита:

— На каква тема?

— За тирана.

Избухването на императора засегна и Сенека:

— За тирана. Против тирана! Също като теб. Всички пишете пиеси против някакъв си тиран. Къде е този тиран? — Гласът му пресекваше. — Мен ли имате пред вид? Кажи истината!

Сенека пребледня. Отблясъците от пламтящите дървени въглища играеха като червени петна върху млечнобялото му лице.

Калигула измърмори:

— Това е на мода. Днес всеки пише против тираните.

— Да се изгори! Всичко това да се изгори! — развика се Макрон.

— Не, не! — вдигна Сенека ръце. — В името на всички богове, само това не! Книгата ще се превърне в пепел, а с нея и великите, с нищо незаменими ценности…

Тиберий го прекъсна:

— Ти съжаляваш ли за книгите на Корд^[6] и Лабиен? Липсват ли ти памфлетите за моето семейство? Нима всеки, който поиска, може да се рови в задкулисните клюки за майка ми или за мен?

Сенека събра цялата си смелост:

— Не биваше да заповядваш да изгорят книгите на Корд. Нито пък да изземат книгите на Лабиен и Север, благородни. Ти сам писа до сената: „В една свободна държава и духът трябва да бъде свободен.“ А добрата книга има стойността на човешки живот… — И тихо довърши: — А що се отнася до идеите, те не могат да се изгорят… те продължават да живеят. Някой, все едно, е скрил тези книги… Аз на твое място бих разрешил да се преписват…

Четири чифта очи погледнаха ужасено Сенека. Защо играе такава опасна игра?

Но императорът изведнъж притихна. Загледа се в лицето на мраморния Аполон, плъзна поглед по съвършените черти на божественото лице и иронично кимна глава към Калигула:

— Запомни това, Гай. Ще оставя това на своя наследник. Нека той заблести като мъдър властелин, по-добър от мен. — И след малко вече без ирония, но твърдо добави: — Аз вече нищо няма да променям. Нека се страхуват от мен, но да ме слушат.

В тишината тихо пращяха фитилите на светилници. В железния кош изшумоля разпадналата се купчинка изгорели въглени. Атина Палада се взираше внимателно в Тиберий и императорът гледаше ту богинята, ту Сенека. Беше му горещо. Вдигна чашата, направи възлияние за властителката на мъдростта и пи. После нареди да изнесат коша с дървените въглища.

— Благодаря ти за твоя „Тиест“, Аней. Прочетох го. — Той изкриви присмехулно устни. — Пак против тирана. А как иначе, нали? Тиранът Тиест, раздиран от страх и мания за преследване. Самата жестокост, която е обратната страна на страха. — И поглеждайки лицата, върху които отново се бе изписала скрита уплаха, Тиберий се засмя: Не за себе си. За Тиест говоря, мои драги. Кога ще се изпълнява?

Сенека сви рамене:

— Няма да бъде толкова скоро. Трябва много неща да променя за сцената.

— Кого виждаш в ролята на Тиест? Апелес ли?

— Разбира се, Апелес. Въпреки че за тази роля ме помоли… — Сенека се спря, но трябваше да довърши — За тази роля ме помоли Фабий Скавър… Копнял бил за такава роля… и благодарение на твоето великодушие би могъл… Мисля, че би успял… Един ден той ще стане велик актьор…

— И още по-голям бунтар — прекъсна го Тиберий и после замислено добави: — Бих искал да видя неговия Тиест.

— Хареса ли ви моята пиеса, господарю?

Тиберий поклати глава:

— Заповядай да млъкнат тези арфи, Макрон — и се обърна към Сенека: — Има нещо, което ме удивлява във всички твои съчинения. Сякаш през земите, където живеят твоите герои, е минала чума. Фатумът все пак има толкова много лица, а при теб — едно-единствено: мрачно, унищожително, без перспектива…

Императорът въпреки навика си говореше бързо. Иронията му ту стихваше, ту внезапно избухваше като пламък:

— Често говориш против егоизма. И в своите пиеси воюваш срещу егоизма. Много съм мислил върху това. Ето: аз искам да запазя своята империя. Публиканите — все едно дали сенатори или конници — си искат своите печалби. И ти… и ти държиш на своето: да те оставят на спокойствие и тишина. Кой е тук егоист според теб, мъдрецо, след като провъзгласяваш, че да живееш за себе си, значи да живееш за другите? Почакай, нека се доизкажа. Аз, когото вие смятате за егоист, виждам всичко в черна светлина. Добре, но има защо: по пътя към своята цел аз срещам планини от препятствия. Но защо си черноглед ти, господарят на себе си, който твърдиш, че истинското удоволствие е да презираш удоволствията? Ти, който успяваш да живееш и своето почтено спокойствие и обграждайки се с него, да се откъснеш от целия свят? Откъде се взема у теб, философе, това море от песимизъм, този потоп от черногледство?

Императорът говореше трескаво:

— Твоят морал е моралът на убиеца. Знаеш ли защо? Защото имаш силно влияние върху хората. По-силно от моето, по-силно от тава на боговете. Днес целият Рим разсъждава като теб, но за разлика от теб — не прави изводи. Целият Рим се опитва да бъде красноречив като теб. И какво въздействие ще имат твоите трагедии? Нежелание повече да се живее: епидемия от самоубийства. Е, хубав морал ли е това, мой Сенека?

Раздираща кашлица разтърси гърдите на старика.

Калигула правеше всичко възможно, за да слуша внимателно. Той, който в последно време вече се виждаше като римски император, ще не ще, се усещаше джудже пред Тиберий. Неговият ум не е в състояние да следи мислите на старика, камо ли пък да ги разбира. Завистта, чувството за малоценност у тъпака прераства в ненавист: докога?

Сенека изчака, докато пристъпът на кашлицата у Тиберий премина, и чак тогава проговори:

— Аз не съм виновен, че в моите трагедии прозира животът, който живеем. Ако най-силното чувство на нашето време е страхът — трябва да има страх и в пиесите ми. По друг начин аз не мога да гледам…

— Но така ти поощряваш към пасивна или активна съпротива сенаторските мърши срещу императора — каза мрачно Тиберий. — Говориш за края на света…

— Да — прекъсна Сенека императора, — аз ясно говоря, че краят на света ще бъде наказание за човечеството заради неговата извратеност.

— А тиранът е най-извратеният от всички — вметна Тиберий. Очите му светеха, напрегнато чакаше реакцията на философа.

— Тиранът е нещастник — изрече бавно Сенека. — Ако надникнеш в душата му, ще видиш, че е разбита, смачкана, разкъсана от жестокост и похотливост, измъчена от страдания, които нямат край…

— Измъчена от страдания, които нямат край… — повтори императорът тихо. Да, той знае това. Той го е преживял. И сякаш пред него се отвори бездната на страха и той полетя в нейната паст.

Императорът пребледня и едва поемаше въздух е посинели устни. Опита се да стане. Не можеше. Опита се да говори. От устата му излезе само пресекливо хъркане. Хвана се за гърлото. Очите му изскачаха от орбитите. Задушаваше се. Губеше съзнание, главата му клюмна.

Тразил ужасено извика. Всички скочиха. Едни от уплаха, други с надежда.

Харикъл с помощта на Макрон отнесе императора на лежанката, разхлаби дрехите му и започна да движи ръцете му, за да възстанови дишането. Заповяда да донесат вода, Тразил намокри слепоочията на императора.

От вика на Тразил между статуите на боговете се появиха робите и сега мълчаливо гледаха. Калигула изпитателно наблюдаваше старика и си казваше: вече? Най-после? А ококорените му очи, вторачени в Макрон, питаха дали сега не е най-удобният момент.

Макрон стоеше разкрачен, като човек, който е готов или да помогне, или да доубие. Но се страхуваше да го направи пред толкова свидетели.

Лекарят неуморно повтаряше дихателните движения. След малко лицето на Тиберий доби цвят. Той вдъхна дълбоко, в очите трепна живот. Съзнанието му се възвръщаше. Императорът бавно се съвземаше.

 

 

Сенатор Сервий Геминий Курион седеше в таблина на своя дворец и както Луций предполагаше, готвеше речта си, с която щеше да обяви в сената падането на империята и провъзгласяването на републиката.

Номенклаторът съобщи за идването на сенатора Улпий и Сервий нареди да го въведат.

Улпий седеше срещу приятеля си. Лицето на слабия, висок старик, обикновено жълтеникаво, сега имаше синкавобял цвят.

— Видях преди малко, Сервий, как твоят син отиваше на Палатина. Навярно при Калигула. Не знаеш ли защо тъкмо в този момент, когато трябва да бъде с войниците си, търси врага?

Сервий не се помръдна. Само сърцето му силно се разтуптя. Притъмня му пред очите. Неговият син. Неговият единствен син. Последният Курион. Протегна умолително ръце към Улпий.

— Мой Улпий… нямам никаква представа защо… нека не осъждаме несправедливо, щом не знаем… може би е търсил някого в двореца… — Той говореше тихо, като страстно защищаваше сина си. Но гласът му се промени в отчаян вик, хващайки се за последната надежда: — Не вярвам!… Та той е мой син!

Улпий мълчеше. Той не откъсваше от приятеля си своите сиви очи. После каза твърдо:

— Ако беше на наша страна, в този миг би трябвало да бъде на Марсово поле, а не на Палатин!

Сервий се свлече в креслото. От очите му течаха сълзи. По-добре да изгуби единствения си син, отколкото да има в негово лице предател. „Но това е невъзможно — казваше си той. — Не може да бъде. Тогава земята би престанала да бъде земя. Тогава слънцето би паднало върху Рим и би го запалило. Не, не, не! Моят син не може да измени на родината!“ И въпреки това някъде дълбоко в него се бе загнездило съмнение.

Улпий четеше ръкописа на речта за сената: „Отстранихме тирана, лишавал римския народ от свобода. Това направихме ние, верните защитници на републиканската чест, която ценим повече от собствения си живот…“

Сервий следеше погледа на Улпий, виждаше какво чете и целият трепереше, неспособен да проговори, неспособен дори да мисли вече.

Номенклаторът се обади с почукване:

— Твоят пратеник, господарю.

Сервий вяло вдигна ръка и влезе мъж с лице, потънало в прах, уморено от препускането и уплашено от вестта, която носеше. Той объркано погледна към Улпий. Сервий едва изрече:

— Можеш да говориш.

— Мой господарю, ние следвахме по петите Калигула и Макрон… при седмия милиарен камък на Виа Апия се натъкнахме на стан, към който те, двамата, се присъединиха…

— Какъв стан? — обади се Улпий.

— Преторианци, гвардия… Питахме ги и те ни казаха: императорът стои пред портите на Рим… Не повярвах, приближих се до стана и в светлината на факлите го видях с очите си… Какво да правим по-нататък, домине?

Сервий мълчеше. След малко каза на вестителя:

— Вече нищо. Връщайте се всички.

 

 

Императорът се озърна изпод притворените си клепачи. Да разчита хорските лица бе неговото любимо занимание.

И той четеше: лицето на Калигула изразяваше разочарование, на Макрон — ненавист, на Харикъл — гордост, че е възкресил императора, на Сенека — облекчение, че императорът не е умрял в негово присъствие, на Тразил напрежение, което при първото вдишване на Тиберий се превърна в радост. Старият император е трогнат. „Ето! Тразил ме предупреждаваше да не се връщам в Рим, страхувал се е и сега за живота ми и целият сияе, че отново дишам.“

Той вдигна клепачи и се усмихна на астролога. Зад Тразил се гушеха робите. Видя ги. През целия си живот не бе им обръщал внимание, не ги бе забелязвал. Днес сякаш за пръв път ги видя. В очите им се четеше пълно равнодушие, студенина, пустота, никакъв признак на съчувствие. Император — не император, човек. Изчадие на мръсна кучка, всички са еднакви, всичко е едно и също, нека умира, нека пукне, какво ни засяга нас това?

Без да се интересува от радостните възклицания на гостите си, без да чува радостните им думи, той извика:

— Гордин, вода!

Гордин най-старият роб, побърза да изпълни заповедта. Подаде на императора чаша върху сребърен поднос.

„Гордин ми служи вече петдесет години, никога не съм го наказвал, направих го надзирател…“ Старикът жадно се взира. Очите на роба го погледнаха: хлад, пустота, равнодушие; страшно, обидно равнодушие.

Римският император, тиран и деспот, пред когото са треперили коленете на царете, почувствува равнодушието на своите роби като тежка несправедливост. Избухна. Удари подноса, водата обля лицето на роба, чашата се счупи върху мраморния под.

— Вън! — извика пресипнал императорът. — Всички роби вън!

Гостите развълнувано наставаха.

— Какво означава това? Полудял ли е?

Императорът скърцаше със зъби:

— Кучета, кучета, проклети кучета! — Обърна се към масата: — Какво ме зяпате? За кого говоря аз? — Ухили се. — Съвсем не за вас. За робите говоря. Кучета безчувствени. Но защо се разгневих? Това не са хора. Говеда, по-нищожни и от говеда…

Сенека уважаваше стария император. По-точно казано — стария воин, победоносния военачалник и добрия стопанин. Сенека знаеше, че в едно отношение Тиберий си прилича с всички римляни: той е практик, не обича теорията. Сенека — обратното: умееше да защити своите принципи, тъй като съчетаваше в себе си философа и правника. Сега императорските думи засегнаха един от неговите главни възгледи. И той се обади тихо, но с настойчив глас:

— Прости ми, благородни цезаре, но аз не мога да се съглася с теб. И робите са хора като нас…

Тиберий намръщено мълчеше.

Макрон, син на роб, ала днес голям сановник, повдигна обидено вежди. Калигула избухна в креслив смях и процитира Марк Теренций Варон^[7]:

— Средствата, с които се обработва земята, се делят на три: инвентар говорещ, инвентар издаващ звуци и инвентар ням. Първите са робите, вторите — воловете, третите — колите. Не хора, а говорещ инвентар, мъдри Сенека.

Философът стана мрачен. С най-голямо удоволствие би нахокал този кресльо, но Сенека е предпазлив човек. Каза спокойно:

— Възглед срещу възглед, мой принце. Според мен и според философията на стоиците — всички хора са равни.

— Позор! Гадост! Обида! — кряскаше Калигула.

Тиберий се обърна към Харикъл и Тразил. Интересуваше го мнението на двамата гърци.

— Какво мислите вие двамата за това?

— Ние сме чужденци, ваше величество — отклони отговора Харикъл. — Не е редно ние тук…

— Ние — проговори Тразил, след като лекарят замълча, — ние, гърците, сме хора на чувствата. Още нашият Платон е изказвал възгледа си за идеалната държава, в която господствува човечност и справедливост…

— Нима вашата Елада е толкова съвършена? Съществува ли в нея човечност и справедливост? — изврещя присмехулно Калигула.

— Не — каза тихо Тразил. — Вече не. Римляните промениха всичко у нас…

— Всички империи са се крепили на робството — говореше наизустено Калигула. — Империята на фараоните, на Хамурапи, на Навуходоносор, на персиеца Дарий, картагенската, империята на Александър Велики…

В настъпилата пауза се чу шепотът на Сенека:

— Но къде са сега тези империи?

Подир думите му в триклиниума се възцари страшна тишина, която дръзко предвещаваше бъдещето на Рим. Тиберий чувствуваше как кръвта в жилите му кипва, залива гърдите, пълзи към гърлото и главата. С несъкрушимата сила на волята си той преодоляваше своята слабост, съсредоточен в думите и погледа на философа.

— Ти си великодушен, мой Сенека — изрече язвително Тиберий, — щом отнасят и Рим към империите, на които е съдено да стигнат до упадък. — Думите на императора се вкаменяваха от гняв. Ще убие ли с тях мъдреца? Но Тиберий промени тона: — Тези империи са загинали от враговете си, мой драги, не си ли съгласен?

— А Рим няма ли врагове? Те са повече, отколкото някой допуска.

— Варварите зад границите? — подхвърли императорът.

— Да — съгласи се философът. — Но самият Рим е най-големият враг на себе си.

В отговор на въпросителния поглед на Тиберий Сенека продължи:

— Рим, който някога бе светлина в мрака, народ над народите, строг и непоколебим, измени на своите идеали. Продаде честта и храбростта си за наслаждения. Златото е робската верига на краката му. Разюздаността властвува неограничено. Блясък отвън, гниене и разлагане отвътре. Това е другата отрова в тялото на Рим.

— А неговата трета болест според теб, ясновидни Хипократе^[8]?

Сенека скептично поклати глава:

— Можем ли да познаем от какво боледуваме, когато дори не знаем, че боледуваме? Според мен, мой господарю, ние загиваме от това, че и силните, и слабите се еднакво ненавиждат, до смърт и тяхната ненавист расте из ден в ден. И все пак аз мисля, че главната беда не е в нечувания разкош, грубата разпуснатост и животинските страсти на римските патриции, водещи Рим към гибел…

— Довърши това, което искаше да кажеш!

Сенека впери бледите си очи в пламтящите зеница на старика и като събра смелост с една въздишка, довърши:

— Бедата на Рим е в това, че римските глави се крепят на робски крака.

Настана тишина. Картината бе точна и правдива. Всичко, с което се гордее царят на градовете и цялата империя, е дело на робите. Това е всеизвестно.

— И това е най-голямата опасност — допълни Сенека.

Императорът се разлюти:

— Най-голямата опасност е лицемерието! И твоето, Сенека! А не тези твои любими роби!

Сенека се огледа дали няма наоколо роби. После понижи глас и тихо продължи:

— Пословицата гласи: „Колкото роби, толкова врагове“. Но вината е в нас. Ние самите правим от тях врагове, след като за най-незначителни неща нареждаме да ги пребиват или да ги оставят по цели нощи гладни. Как ще искаме после робът да се интересува от нас, да изпитва уважение или пък обич към нас? Единственото, което би могъл да чувствува, е ненавистта.

Сенека притежава дарбата да убеждава, той разколеба и императора.

— Продължавай!

Философът отново се огледа, преди да зашепне:

— Какво би станало, ако робите решат да ни преброят — нас, своите господари?

Тази мисъл като вихрушка се изви в триклиниума и размята завесите. Картината бе ужасна: във всеки дворец — само по четири-пет члена от благородната фамилия, а по сто, двеста и триста роби! Огромната сила на говорещия инвентар би могла лесно да се развихри. Нима ордите на Спартак не разтърсваха три години римската империя?

Тиберий слушаше напрегнато Сенека. След пристъпа той се чувствуваше необикновено бодър. Седеше неподвижно, но всичко у него бе в движение: бляскат зениците в зачервените очи, играят мускулите на лицето, пулсират вените по врата и на слепоочието, набъбнали под ударите на кръвта, непрестанно потрепват нервните пръсти. Обикновено меланхолиците не мислят много бързо, нито пък обичат веднага да споделят мислите си. Но днес, само боговете знаят защо, императорът предварително разбираше какво искаше да каже този, който говореше преди него. Мисълта лети като стрела, императорът я улавя в движение и я насочва обратно, срещу другата мисъл, било то негова или чужда. Усещането за младост и свежест, носено от горещата кръв, правеше разума му ясен и проницателен. Отколешни времена се сливаха с настоящия момент, картините се сменяха със светкавична бързина.

Мисълта на Сенека за милионите роби, които преброяват шепата си господари, бе ужасяваща. Сенека се обърна към императора и предупредително повтори:

— Не подценявай тази опасност, мой цезаре! Ние живеем върху вулкан. Изригването ще бъде страшно и не знаем кога ще настъпи.

Императорът гледаше лицето на Аполон. Но виждаше синкавото лице на своя последен приятел Нерва, който му каза преди смъртта си: „Наближава нещо много лошо, Тиберий. Не знам кога ще стане. Но предчувствувам нещастието и не искам да го дочакам.“ Лицето на Нерва се превърна в образа на Октавиан Август: „Грижи се, мой Тиберий, да удържиш онова, което ти оставям.“

Тиберий се понесе в спомените си по кървави следи: те се проточваха подир бясното властолюбие на Ливия в безкрайността. Усмивката на Випсания е болезнена, каквато бе в часа на тяхната раздяла. Императорът бавно се приповдигна. Мъртвешката жълтеникавозелена сивота пред очите му стана червена и се разля като кървав потоп. Аполон се превърна в роба Гордин. Гордин мълчеше. Пресмяташе мълчаливо. Заплашваше без думи, без жестове. Ням инвентар.

Гордин се преобрази в някакъв човек, когото императорът не можа веднага да познае. Лице тясно, удължено, благородно. Дълбоките гънки около устата изразяваха таена години наред страстна мечта — но каква точно, о богове? Очите под високото чело светеха като въглени, проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко в зениците на Тиберий — обгаряха, причиняваха болка. Гордите устни се полуотвориха и императорът прочете върху тях името на тази лелеяна мечта: Свобода! Република! И изведнъж позна лицето: Сервий Геминий Курион. Тит Курион, бащата на Сервий, заклетият враг на Тиберий, изрече, преди да умре: „Тиберий, този последен гробар на републиканската слава, подготвя почвата за още по-голяма катастрофа на Рим.“ Каква катастрофа? — сепна се Тиберий. Никога не можа да отгатне какво точно имаше предвид Тит Курион. Ненавистта на самодържавеца светкавично събира пред погледа му приятелите на Сервий, всички тези членове на опозицията в сената, и императорската уста тихо произнася: „Вие сте опасността за Рим, а не робите и варварите! Вашите глави трябваше да отсека. Но има време! Ще успея и това!“

Изправи се — величествен, горд, обладан от внезапна сила, но лицето му доби тъмноален цвят.

Харикъл скочи и хвана императора под ръка.

— Ти си уморен, мой цезаре, време е да си легнеш. Късно е…

Императорът го отблъсна и се заслуша. До слуха му достигна странен звук: висок, писклив, непрестанен, настойчив, все по-силен и по-силен. Той пристъпи енергично и разтвори тежките завеси. Вятърът ги изтръгна от ръцете му и размята материята около главата му.

Долу бушуваше морето. Вълните се гонеха, връхлитаха една върху друга, захапвайки се е гребените си.

Вихърът се носеше над тях, свистеше, съскаше, водата се разпенваше и кипеше. Императорът ясно чуваше как някъде долу квичи този висок, непрестанно засилващ се звук.

Обърна се отново към боговете и хората. Но виждаше само червения потоп. Запелтечи от уплаха, стисна юмруци. Огромният старик гореше като пламнала борина. Червеният потоп пред очите му се приближаваше все повече и повече, заливаше го.

Уплашените очи са устремени в безкрайността на пространството и времето. Там той вижда своя Рим. Града, който бе проклинал стотици пъти, но който винаги страстно е обичал. Всички порти са широко отворени и през тях се вливат от всички страни в Града тълпи… Грохот и дрънчене на оръжие, мраморните храмове и дворци се люлеят. Ах, този рев на диви гласове! Устата на народите и варварите от целия свят издават страшен рев — късно е, късно е, вече са ни преброили тези робски кучета, преброили са ни варварите от Рейн, Дунав, Ефрат…

Тиберий закрива очи с ръка, но картината не изчезва. Гласът на императора простенва:

— Ето, това е наследството, за което се грижех, колкото можех най-добре! Тълпите от варвари унищожават моя Рим! Пламъците бълват от всички страни, мраморът се нажежава, златният Юпитер на Капитола рухва в прах, а нашествениците грабят златото му, нахлуват в храмовете, събарят, палят… Престанете, в името на боговете! Рим — това съм аз!

Императорът сваля ръка от очите си и отчаяно, с обезумял глас крещи:

— Какъв ужас! Моят Рим е грамада от руини. Моят Град е празен! Ветровете свистят из развалините! Ах, как ме измъчва това свистене! О, милостиви богове, спасете Рим! Мен унищожете, мен разтъпчете, мен разкъсайте, но спасете моя Рим!

Императорът се олюля.

— О, ужас, той губи съзнание… — прошепна Харикъл. — Вода! Вода!

Изтича сам да донесе.

Хаос, суетня, викове. Макрон скочи и уж подкрепяйки Тиберий, свали от пръста му символа на императорската мощ. После той и другите избягаха, остана само Тразил. Императорът едва поемаше дъх с широко отворени уста, приповдигаше се, търсеше нечия ръка да се опре. Тразил подхвана старика и го сложи в креслото. Императорът го погледна с безизразни очи, позна го.

— Мой Тразил, мой единствени приятелю…

Завесите се люлееха от вятъра, високият звук престана. Някъде отдалече прииждаше всепоглъщаща вълна и над морето екна фанфара — пронизително — и екотът му полетя нагоре към непрогледните небеса.

Идва Фатумът със стъпката на тежковъоръжен войник, идва с тътнеща стъпка и всичко, което среща по пътя си, ще сгази, ще смаже.

Дишането на Тиберий отслабва. Престава. Императорът умира. Тразил излиза бързо, за да скрие сълзите си. Сенека уплашено крачи из триклиниума.

— В името на боговете, направете нещо! Помогнете! — вика той подир Макрон и Калигула. И изтичва да доведе Харикъл.

В съседната стая Калигула приемаше поздравленията на Макрон. После Макрон излезе на балкона и се провикна към преторианския лагер, разположен на двора:

— Императорът е мъртъв? Да живее император Гай Цезар!

Ликуващ рев на войниците:

— Ave Gaius Caesar imperator!

Макрон и робите паднаха на колене пред Калигула.

— Аз ще бъда ваш добър владетел — обещаваше Калигула, загледан в светещия рубинен пръстен, който Макрон му бе сложил. Прегърна Макрон и го целуна.

В същия миг от триклиниума се чу гласът на Тиберий:

— Тразил! Тразил, дай ми вода!

Калигула пребледня, с жест на страхливец свали пръстена и го скри в шепата си. Погледна отчаяно Макрон и простена:

— Но той е още жив!

— Кой ми е взел пръстена? — викаше Тиберий. — Къде ми е…

Последната дума не се чу. Калигула видя между завесите как Макрон събори императора и го задуши с възглавниците. След това се върна при него спокоен и равнодушен.

— Така ти се е сторило, мой императоре. Тиберий е мъртъв.

След малко върху височината на мизенските предпланини лумна огромен огън. Неговото сияние изпревари вестоносците, които летяха в галоп на конете си към Града, за да съобщят на сената и римския народ, че Тиберий е умрял.

Сенека се олюляваше в лектиката, носена от шестима роби към Баи. Бе мрачен. Бе сам в тъмнината и можеше да си позволи откровеност без лицемерие.

Великият човек е велик и след смъртта си, казваше си той, и като си спомни тъпия и злобен поглед на Калигула, леко потрепера.