Йозеф Томан
След нас и потоп (47)

47

На римския небосклон изгря нова звезда от първа величина — Авиола. Пламна неочаквано, сияйно ярко — толкова по-ярко, колкото нейната светлина бе пренебрегвана по времето на Август и Тиберий. Тя теглеше подир себе си цяла плеяда звезди, разбира се, от по-малка величина, но също така блестящи като злато.

Това бе възраждане или направо възкресение на ламтежа по злато, на който старият император години наред подрязваше крилата и го тъпчеше в земята със своите закони. Вече не беше нужно постоянното маскиране, стана излишно за сенаторите-промишленици и публикани да се крият зад имената на своите освободени роби или роднини-конници.

В мига, в който императорът постави до себе си Авиола като свой финансов съветник, сякаш се отприщи бент, зад който дълго се беше натрупвал и задържал човешкият порой, алчен за злато. И той внезапно изригна и заля като потоп Рим, Италия, империята.

Сдруженията, било то от конници или сенатори, съсредоточиха в ръцете си цялото производство и цялата търговия. Безогледно отстраниха своите дребни конкуренти, безмилостно смачкаха по-упоритите и бързо постигнаха съгласие и единомислие помежду си, за да овладеят пазара и да диктуват цените.

Авиола, magister societatis на оръжейното производство, стана кумир и любимец за всички, чийто девиз бе „В печалбата е радостта“. За тяхната радост и за тяхната печалба цъфтеше, зрееше, работеше цялата римска империя със своите провинции и всичко това отиваше за разкрасяването на мраморния Рим със златните покриви, за неговите терми^[1], циркове, амфитеатри, за градините с фонтани и статуи, за разкошния живот на патрицианските семейства, за безкрайните угощения и гуляи.

Авиола нареди да му изработят карта на света по описанията на Страбон^[2]. Тази карта съвсем разпали фантазията му. По нея опознаваше вече далечните краища, пълни с всевъзможни съкровища, и радостно си представяше как тези богатства пристигат на кораби, с коли, на камили, слонове или мулета в Рим.

Днес той искаше да покаже своята карта на Торквата, за да я развлече. Досега това не му се удаваше особено много, въпреки че всеки ден измисляше по нещо, което би могло да заинтригува дъщеря му. Веднъж й донесе невиждана тъкан, друг път — рядък скъпоценен камък; купи й нова робиня, папагалче. В негово присъствие тя проявяваше някакъв интерес и радост, но излезеше ли от стаята й и застанеше до вратата, чуваше тих плач, който късаше сърцето му, и Авиола не знаеше с какво да утеши момичето.

Торквата бавно се съвземаше от тежкото нараняване. Вече ходеше, раната не я болеше. Когато баща й съобщи, че Макрон с жена си и дъщеря си са на път за Египет, тя дори не искаше да повярва на щастието си: Луций ще се върне при нея! Торквата знаеше, че императорът иска да притежава вилата в Анциум и че заради това Луций идва у тях. Няколко пъти тайно се промъкваше зад завесата в таблина на баща си, та поне да чуе гласа на любимия си. И винаги когато номенклаторът съобщаваше името му, тя се надяваше, че баща й ще го въведе при нея или че Луций сам ще пожелае да я види.

Но той не пожелаваше. Едва след коварното нападение я удостои с малко внимание — изпрати й букет рози с пожелания за по-скорошно оздравяване. „Защо не дойде самият той? Наистина ли вече съвсем не се интересува от мене?“ Неотдавна леля Мисия й каза: „Луций сега ухажва сестрата на императора — Ливила.“ Торквата разпита баща си дали това е вярно. Тогава той не искаше да й каже истината, но сега вече трябваше. „Вярно е, моя най-скъпа, но ти не се ядосвай. Не си заслужава да се измъчваш заради тоя женкар. Та това мъж за теб ли е? Неустановен човек. А неустановеността е голямо зло, момичето ми, враг на порядъка и доброто. Откажи се от този честолюбец, забрави го, толкова млади благородници идват у нас, а ти всичките ги отблъскваш; приеми ги, забавлявай се и ще видиш, че между тях ще си намериш по-добър, сто пъти по-добър мъж.“

Два дни и две нощи плака девойката, два пъти разкъса превръзката на раната си, но тя бе вече заздравяла и нямаше опасност за живота й. И отново плач. Но изведнъж в кротката и нежна девойка се пробуди гордостта. Тя седна и написа на Луций студено писмо, че повече не иска да го види. Връща му подаръците. Връща му свободата. Не се смята вече за негова годеница.

Луций прочете писмото с облекчение. Тъкмо това искаше той. Сега пътят му към Ливила е отворен, без пречки. Той не я обичаше, но бе готов да се ожени за нея, само и само да стане член на императорското семейство.

 

 

Торквата се отзова на бащиното си повикване. Седна в креслото и се наведе над голямата карта. Авиола гледаше с обич дъщеря си. Той я обичаше така, както обичаше сандъците си със злато. Тя бе някак свързана с тях за него: златна Торквата златно злато. Грижовно я наметна с шала от синя вълна и прегърна малките й раменна.

— Погледни, миличко, какво имам! Това е карта на света според Страбон. Тези червени точки са големите градове, това — реките, а това тук — планините. Приказно, нали? Целият свят, в който живеят сто милиона души и не знам колко милиона роби, можеш да обхванеш с ръчичките си.

Торквата се усмихна на баща си.

— Искаш ли да ти разкажа коя част на света какво дава на Рим?

Тя кимна не само за да го зарадва, но защото картата наистина я заинтересува.

Авиола помилва меките й коси, наведе се над картата и започна да разказва:

— Виж: това е Хиспания. Там ние имаме много богатства. Железните руди отдавна вече са мои, а тези дни получих от императора под наем и медните рудници. Наемът е безсрамно голям, но аз няма да съм в загуба. Това са, момичето ми, неизчерпаеми рудници. А медта, милинка, за оръжейника наред с желязото е също както слънцето за теб. И олово ни дава Хиспания, и злато. Разбира се, и роби.

Торквата механично си играеше със златната гривна на ръката си.

— Казвал си ми, че роби ни изпращат всички провинции на империята, татко.

— Отлично, моя прелестна. Правилно. Всички… От Гвадалкивир чак до Ефрат, от Дунава чак до Африканската пустиня на нубийците. И от Галия, ето я Галия — също. Освен стада роби, тя ни доставя и стада свини и овци, лен и емайл. От Германия взимаме главно войници, спомни си личната охрана на императора. Тези великани са германци. Такъв великан може да глътне на закуска един слабичък и дребничък сириец. Нали?

Върху бледното лице на Торквата се появи усмивка:

— От Германия си докарваме сол, мед и кехлибар…

— Ах ти, умна главичке — погали Авиола дъщеря си. — Да, ти знаеш всичко.

— Искам да имам гердан от кехлибар… видях някъде светъл като мед кехлибар…

Авиола се зарадва. Най-после нещо я заинтересува! Най-после изрази някакво желание! Той се разпали. Взе хладната ръка на девойката в дланите си:

— Ще имаш! Не само светъл кехлибар, но и всичко, каквото поискаш!

„Няма да имам всичко, каквото поискам“ — помисли си Торквата и леко въздъхна.

Авиола продължи забързано:

— От Германия получаваме и кожи. За щитовете на войниците. А също така… — той се усмихна — стада зубри и мечки за игрите на арената. Но ти не обичаш да гледаш тези игри. От Британия, ето този остров, си доставяме вълна за тогите и наметалата. Нашите бояджии не ги бива. Могат само в сиво и кафяво да боядисват вълната. Аз ще наредя да, направят и светли цветове за такива прелестни девойки, каквато си ми ти. — Той видя как трепнаха мускулите край устните й и още по-бързо продължи: — Виждаш ли това тук? Норикум. Там има желязо! Много важно нещо е желязото! А това пък е Далмация — олово и сребро. Македония и Тракия — жито и отлични гладиатори. Дакия^[3] — руди, Епир^[4] — коне, Елада — химетски и делфийски мрамор и статуи…

Торквата се наведе над картата:

— А какво доставя Африка на Рим?

— Изумителни неща, моя сладка. Мавритания — слонова кост, изброявам само най-важните неща, Нумидия — овци и жълт мрамор, Картаген — олово, Киренайка^[5] — фурми и банани, а Египет? Безчетни богатства! Планини от жито, стъкло, платно, папирус. Съседна Етиопия — абанос. Арабия — миро, тамян, злато, благовонии и скъпоценни камъни. Поръчах на Марк Бален да ти купи в Арабия рубини, смарагди, топази… А това е Ориентът. От Сирия получаваме пурпур, от Ливан — кедрово дърво… от него ще ти направя нова прелестна лектика… От Кападокия — състезателни коне, от Колхида^[6] докарваме плодове, от Сарматия^[7] и Скития^[8] — пухкави кожи, от Хиркания^[9] — плъст, от Партия — памук, от Индия — муселин, от Китай — коприна за одеждите на моята прелестна, скъпа дъщеричка…

Той бе изпълнен с най-добри намерения и с нежност към нещастната си дъщеря. Но се получи точно обратното.

— Татко…

— Няма, няма повече, миличката ми. Няма повече да говоря. Робите преди малко докараха нещо много вкусно: банани от Киренайка. Иди да видиш добре ли ги подреждат. Искам да поканя на гости императора, той обича банани. — Авиола се усмихна: — Калигула има по-добър вкус от стария Тиберий, който най-много от всичко обичаше краставиците… Иди, моя мила, хапни си банани…

Авиола гледаше подир девойката. Луций не й излиза от главата. „Почакай малко, дете мое, ще видиш какво ще направим с твоя Курион. Може още веднъж да ти го купя, щом толкова държиш на него, като подарък за рождения ти ден. Засега трябва добре да се държа с него. Все пак благодарение на него хванах юздите на този подплашен… да го наречем Инцитат.“

Авиола остана сам. Размисли се. Неотдавна бе на вечеря у императора; никакви артисти, никакви състезатели, никакви хетери. Вместо тях край трапезата прилегнаха промишленици, финансови магнати, разбогатели освобожденци. „Здравата му промених обществото, браво на мен — похвали се Авиола мислено. — Добре ще бъде, ако успея да пречупя и тази маниакална привързаност у него! Откакто се възкачи на трона, съвсем прекали със своето човеколюбие. Да се отменят налозите! Да се намалят цените на житото и хляба! Да се раздават така безогледно подаяния на беднотията! Каква глупост, о, богове! Калигула трябва да спре своите човеколюбиви измислици и наредби. Това няма да е нито по неговия вкус, нито по вкуса на Рим, няма да се посрещне с ликуване — без съмнение. Известно време ще има негодувания, но нали съществуват стари, изпитани средства срещу това, нали знаем как се запушват кресливите уста и как се отвлича вниманието на прекалено любопитните очи: ще се развърти Circus Maximus — арена, игри, вълнуващи зрелища!“

Първоначално императорът се възпротиви. Вече бил казал, че не иска да връща налозите! „Какво ще рече моят народ, който толкова ме обича? Искам да виждам зъбите на тълпата в усмивки, а не в гневни закани и ругатни!“ Авиола не настоя повече. Но след седмица-две пак подхвана този разговор и както винаги успяваше да обърне неприятностите в полза на императора. Една дума за налозите, друга — за угощенията на Форума, и накрая — двадесет гладиатори повече за арената. Всичко зависи от това, как ще се поднесе и обясни на хората, каза той и злорадо предложи лично Луций Курион, императорският пропагандатор и наместник, блестящият оратор и любимец на римската младеж, да обяви и разтълкува на народа от рострата промените, които императорът извършва.

 

 

Първата реч на Луций пред римския народ имаше успех. Той я произнесе точно когато в Рим пристига вестта за смъртта на Макрон и Ения; сърцата на тези, които обичаха императора, бяха опечалени: откъде у Макрон такова коравосърдечие и неблагодарност към императора, на когото той бе толкова задължен?

Рим глухо бучеше. Тълпите се трупаха и виковете им изразяваха мнението на народа.

Тогава Луций гръмогласно осъди предателя, който с помощта на Ения — в качеството си на императрица — е искал да отрови Гай Цезар и да се възкачи на трона. На кръст трябваше да се разпъне! По стъпалата на Гемония^[10] трябваше да бъде влачен! Да беше подложен на всевъзможни мъчения заради това престъпление! Колко милостив е императорът, че му помогна да умре честно!

Форумът се тресеше от проклятия по адрес на Макрон и Ения. Сенатът заличи името на подлия предател от летописа на империята…

За измененията, които Авиола предлагаше, императорът не искаше и да чуе. Но държавната хазна зееше празна. Какво да се прави? Трябваше да се съгласи.

И Калигула издаде заповед за незабавно повишаване на данъците, налозите и митата във всички римски провинции; така те стигнаха направо до непосилни размери. Но това Рим не го засягаше и Луций пожъна голям успех с блестящата си реч, в която описа ревностните грижи на императора за държавната хазна.

Авиола потриваше ръце: успях! След известно време той отиде при императора с ново предложение: да отмени обещанието си, че на първи януари 791 година от основаването на Рим ще бъдат насрочени избори за народно събрание, в резултат на което народът ще избира магистрати.

Императорът се разгневи:

— Какво ми предлагаш? Луд ли си? Аз да отменя обещанието си? Обещанието на римския император към римския народ? Защо, питам те аз? Ти трябва да се грижиш само за моите хазни! И в нищо друго да не се бъркаш!

При тези думи от хлътналите очи на Калигула изскачаха мълнии.

Устата на Авиола нервно потрепваха; като че ли Калигула не бе извършил вече много по-големи престъпления. Той не се уплаши. Но все пак не можеше да каже на императора, че всички сенатори, които се занимават с промишленост, земеделие, търговия и лихварство (а такива бяха болшинството от тях, а пък конниците — до един) заради успеха на работата си се нуждаят от свои хора в магистратурата; че само така с помощта на продажни, корумпирани хора те могат да действуват, независимо от любимия си император и милото отечество. А едни избори биха могли да осуетят или чувствително да навредят на всичко това. И той майсторски жонглираше с думите, доказвайки на императора своя голям опит, заслугите на рода си и какво ли не още.

Калигула усети, че започва да го притиска до стената. Някаква сила, не по-слаба от тази, която притежаваше самият той — властелинът на света.

Калигула се бунтуваше срещу този натиск. Синът на Германик знаеше значението на дадената пред народа дума. Не искаше да я престъпи. Колебанието бе справедливо. Мисълта — благородна. Но под нея се надигаше друга мисъл, която я изместваше и вземаше връх: страхът, че ще загуби обичта на народа. Авиола не се предаваше. Той непрекъснато подкопаваше устойчивостта на императора. От свое име и от името на всички богаташи отказваше да даде така необходимите за военните разходи заеми, заплашваше игрите в цирка с обяснението, че не можел „да намери“ достатъчно пари за покупката и докарването на зверовете… Докато най-сетне императорът отстъпи.

Трудно му беше на Луций, когато няколко дни преди Сатурналиите по заповед на императора се изкачи на рострата. Той заяви пред насъбралия се народ, че поради дългото си боледуване и бавното оздравяване императорът не е в състояние да се заеме сега с подготовката на изборите. Гай Цезар иска лично да участвува в изработването на правилника за провеждане на изборите, иска сам да удостовери годността и почтеността на кандидатите, иска тези избори да донесат на римския народ не само чувството за свобода, но и действителна, материална полза и поради това е решил да отложи изборите до пролетните месеци на следващата година.

Прим Бибиен, Юлий Агрипа, Деций Кота, Устин, Вилан и останалите приятели на Луций, златната римска младеж, която виждаше в негово лице образец за подражание, изпрати речта на Луций с безумни аплодисменти.

Тълпата слушаше, мърмореше, пристъпваше от крак на крак, но клакьорите я увлякоха. Екнаха благодарствени възгласи към всенародния любимец.

Най-голямото завоевание, което синът на Германик бе обещал на римския народ, се оказа празни приказки…

 

 

Настъпиха Сатурналиите — най-любимият за робите и най-неприятният за патрициите празник в Рим.

Това бяха дни на отдих, когато спираше всякаква работа, когато дори и Авиола трябваше за една седмица да затвори своите работилници, в които с бясно темпо се произвеждаше новото оръжие за войната. През тези неприятни дни той винаги заминаваше с дъщеря си и сестра си за някое от своите имения или в някоя от вилите си. Този път остана; страхуваше се да остави Калигула сам. Императорът неохотно слушаше съветите му, но все пак ги слушаше. И въпреки това в хлътналите му очи се таеше нещо, което безпокоеше Авиола.

И така с много въздишки и тихи проклятия той се подчини на древните обичаи на Сатурналиите. Удостои с внимание цирковите състезания и аплодира зеления цвят, който за негова изненада винаги побеждаваше. Отиде и в Таурийския амфитеатър да гледа кървавите битки на гладиаторите.

Но когато римските улици се изпълниха с пияни, танцуващи тълпи, Авиола се затвори в двореца си с Торквата и Мисия и тук трябваше да изтърпи най-неприятното: старинния обичай, символизиращ някогашните свободи на римския народ. С голяма самоотверженост той облече робска туника и собственоръчно поднасяше ястия и вино на масата, около която седяха неговите роби в тоги и плъстени шапки на глава като свободни хора. Ах, колко противно бе това! Да прислужва на своята прислуга, да бъде роб на своите роби, които в този единствен ден на годината имаха глупавото чувство, че са господари. Авиола раздаде на всекиго, според обичая, по една восъчна фигурка на някой бог, който трябваше да защищава интересите на одарявания нещастник; за тази цел бе накупил десетки Меркуриевци и няколко Венери и ги раздаваше, без да мисли; така Меркурий се падна на една млада робиня, която хабер си нямаше от бога на търговците, а пък Венера получи един евнух. Но имаше ли това някакво значение? Важното бе да изпълни старинния обичай. И на зарове поигра Авиола с робите — такъв пример бе дал Август, — и много се смя, когато спечели над сто сестерции. Разбира се, не от радост такава мизерна сума не си заслужава и да плюе на нея, но играта си е игра. Парите при пари отиват, така е било И така ще бъде! А когато празниците свършиха, Авиола си отдъхна с облекчение и неговите работилници отново затрещяха.

На Нова година Авиола оглави сенаторска депутация, която отиде да поздрави императора. Подир всеки сенатор вървяха роби със скъпи новогодишни подаръци за любимия Калигула. И не какви да са. Ориенталски статуйки от злато или алабастър, украшения и диаманти, красиви сандъци от абанос, пълни с кристал, скъпоценни платове, редки лакомства…

Императорът, в пурпурно наметало и дъбов венец на главата, посрещаше гостите в атриума на двореца си. От лявата му страна стоеше Касий Херея в униформа на преториански префект, отдясно Луций Курион в белоснежна тога, обточена с две алени ивици. Императорът оглеждаше внимателно подаръците, които робите слагаха в краката му, и слушаше имената на дарителите, обявявани от номенклатора. Не липсваше нито един от сенаторите.

Но не всички подаръци императорът прие благосклонно. Той се обърна към Луций и като не откъсваше поглед от предметите, които се трупаха на пода, прошепна.

— Виж, Луций: Аплувий и Кота ми поднасят свитъци със стихове от Тибул и Овидий! И това ми било подарък! Пфуй!

— Сигурно са скъпоценни свитъци. И калъфите са изключителни — осмели се да каже Луций, но императорът рязко го прекъсна:

— Глупости! В библиотеката на дядо ми има колкото искаш свитъци… Какво да ги правя? А на Хатерий Агрипа — такъв богаташ — му се е откъснала от сърцето една сребърна лира! Виж, моля ти се, сребърна! Можеше да бъде и желязна! А пък Лавиний ми изпраща урна!

— Това е уникална етруска работа — опита се Луций да защити подаръка.

— Сигурно му се иска да сипе в нея моята пепел, негодникът — продължаваше намръщено Калигула. — А Габин ми подарява амуниция за Инцитат. Та аз и на една кобила, дето вози тор, не бих сложил такава! Комин също се е отличил, няма що: кама със златна дръжка. Интересно — за какво си е мислил, когато я е избирал?

И императорът процеди през зъби:

— Запомни добре тези имена, Луций. Няма току-така да им се размине на тези благородни сенатори.

Луций сви недоволно устни: колко е дребнав, колко е подозрителен. Но кимна мълчаливо с глава в знак на съгласие.

Подаръците бяха поднесени. Те представляваха цяло състояние. Сенаторите гледаха уплашено намръщеното лице на императора, който тихо разговаряше с любимеца си. Гай прие всичко със самочувствието на бог, който приема жертвоприношение. Най-после лицето му се проясни и той се обърна към депутацията. Кимна в знак на благодарност и зачака. Той знаеше предварително какво ще последва.

Авиола вдигна молитвено дебелите си ръце:

— Олимпийските богове ни дадоха властелин, под чийто жезъл животът е безкрайно щастие. Целият Рим, цялата империя те обича повече, отколкото своите богове. Сенатът и римският народ, желаейки да ти докажат своето уважение и гореща обич, решиха да те удостоят, любими наш цезаре, с почетната титла „Dominus“!

Луций и сенаторите не откъсваха очи от императора. Dominus? Една от най-големите почести, които сенатът може да даде! Титла, която означава, че целият Рим, цялата римска империя е в положение на роби спрямо императора-господар. Тиберий не я прие и строго упрекна ласкателите. „Какъв би трябвало да бъде човек, за да заслужи титлата Dominus, тоест абсолютно неограничен господар над всички! — казваше Сервий Курион! — Нито един монарх не е достоен за нея. Дори републиканският консул не би трябвало да я приеме…“

Императорът стоеше неподвижно. Той бе преизпълнен с чувство за победоносна слава. Винаги бе копнял да влезе в историята като най-съвършения властелин.

Калигула гледаше сановниците на своята империя, които очакваха напрегнато дали ще приеме високата чест.

— Титлата „Dominus“, мои драги приятели, е висока чест за мен. Аз я приемам и съм готов да бъда добър господар за отечеството и за вас.

Императорът не говори дълго. Само няколко фрази. И каза, че всичко, което е направил и прави, е било и е в името на отечеството, на което той е едновременно и господар, и слуга…

Сенаторите бяха смаяни, че двадесет и шест годишният император прие с такава лекота това, което старците отказваха в края на живота си.