Йозеф Томан
След нас и потоп (5)

5

Януарското утро искреше с прохладната си светлина, Везувий остана зад гърба на конника, който напусна улиците на Капуа и се отправи към Рим. Капуа, оживен голям град, ухаеше като градина. Ухаеше със своите работилници за благовония, сияеше в хладното утро като мома в белоснежен пеплум^[1].

Копитата чаткаха по заоблените сивкавочерни камъни, с които бе покрито императорското шосе — Виа Апия^[2].

Луций пришпорваше коня с една-единствена мисъл: по-скоро, по-скоро при баща си! Робите с багажа останаха далеко зад него.

Виа Апия бе задръстена от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и конниците трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета дървено масло, каци с живи мурени^[3] за трапезите на богатите, маслини, амфори с рядък рибешки соус „гарум“ от Помпей; колите, теглени от бикове, магарета, мулета, скриптяха и пъплеха към Рим.

Луций изпреварваше всички. Удряше с късия си камшик кочияшите и добитъка, които му се изпречваха, и когато се измъкна от гъмжилото, подгони коня тръс, без да обръща внимание на пешеходците. Уплашените селяни с багаж на гърба, жените с кошници на глава — всичко отскачаше встрани и го проклинаше.

Луций не минаваше за пръв път по Виа Апия. Още като малък често бе пътувал с родителите си по него за латифундията^[4] и летните дворци на баща му в Кампания. Младият патриций седеше с баща си в носилката, гледаше пред себе си голите гърбове на робите и винаги си мислеше едно и също; днес пак го навести тази мисъл: Виа Апия говори за миналото на Рим.

Във въображението му се редяха картини от походите на Помпей, Цезар, Антоний, Август към Вечния град. Картината бе съвсем отчетлива: начело на легиона върви войникът, който носи сребърния орел, остриетата на стотици копия стърчат към небето, металните шлемове блестят, кънти тежката стъпка на кохортите, ечат военната тръба и песента на легионерите…

По това шосе са се връщали победоносните пълноводци от войните. Подир колите, натъпкани с плячкосаното злато, са се влачели колоните пленници в окови, след тях — царете на варварските народи. За ниските коли завързвали екзотични зверове — прекрасен подарък за гладиаторските игри в Circus Maximus^[5]; после — войската, разделена на центурии, и най-накрая — позлатената бига^[6], теглена от три чифта коне, в която, хванал здраво поводите, е стоял триумфаторът^[7] — с лавров венец на главата. Evoe! Evoe!^[8] Ave imperator! Той е минавал през Капенската порта, след което по Виа Сакра се отправял към Големия форум, изкачвал се на Капитоний и принасял жертва на Юпитер Гръмовержеца. Също там приемал поздрава на сената и римския народ, тъй като Senatus Populusque Romanus^[9] — това е установената свещена формула при всяка власт.

Оттук са минавали, увенчани със славата на триумфа, диктаторите Марий и Сула, триумвирите^[10] Крас, Помпей и Цезар, император Октавиан Август и сегашният император Тиберий. На Луций, истински син на могъщия Рим, му импонираха тяхната слава и помпозност. Но като син на републиканец, той знаеше, че всички триумфи водят към една-единствена цел — да се даде цялата държавна власт в ръцете на един човек. А Луций още от малък беше възпитаван, че Рим ще преуспее само чрез властта на сената и двамата консули, избирани от сената за по една година. Диктатор? Човек, разполагащ с цялата власт? Да, но само по време на война и за кратък срок. А триумфаторите, които са вървели сред гръм от овации по тези черни камъни към Рим, винаги са изигравали коварна игра на SPQR. Под предлога, че осигуряват безопасността на държавата, те са завземали малко по малко цялата власт, съсредоточавали са в ръцете си най-висшите републикански длъжности, стъпка по стъпка неотвратимо са се приближавали към пурпурната тога на монарха. Възкачвали са се на трона на световния властелин и са се обграждали с непроницаемата крепост на легионите. И все едно дали в началото под титлата диктатор, а по-късно — император, те са си присвоявали едно подир друго всички права, унищожавали са републиката, убивали са своите противници — републиканците, убивали са и невинни хора, и така са потъпквали, унищожавали, убивали свободата на Рим…

Луций признаваше: res publica^[11] над всичко! И републиката роди много триумфатори… Леко съжаление пробожда честолюбивия млад мъж: Август въдвори мир в цялата римска империя, Тиберий продължава тази политика. Това е прекрасно. Това е мъдро. Но колко хубаво би било, ако сега Луций минаваше по този път в позлатена бига, теглена от три чифта коне, и с лавров венец на челото… Ала трайният мир не води към триумф. Само войната води към него. А война няма да има: Рим е покорил вече целия свят; в пустините на изток и на юг, или във вековните гори, блатата и дивите краища на север, отвъд крепостната стена „Limes Romanus“^[12] нищо не може да се случи, варварите не биха се осмелили да нападнат първи. Ще бъде мир, vae mihi^[13]! Ще бъде мир…

Пътя на Луций препречиха коли, впрегнати в мулета. Робите подтикваха животните с прът, надзирателят яздеше на кон. Колите возеха цветя от плантациите в Капуа, за да украсят римските благородници своите празнични трапези. Я виж ти — минзухар! Нежни китки минзухар — жълти, розови, лилави. Розовият цвят е любимият на Торквата. Нежен, нежен…

— Дайте ми букетче розов минзухар!

Надзирателят се поколеба, но като видя сребърната броня — даде знак на роба. Букетчето грее като утринна заря. Луций заплати-преплати и подкара коня си напред.

Край пътя Луций зърна плитка яма, обраснала с бурени. Леко се усмихна: това е всичко, което е останало от робския бунт. В ямата стърчеше един от кръстовете, върху които са били разпънати по заповед на Крас победените Спартакови бунтовници.

Луций летеше в галоп, но не можеше да се избави от натрапчивата мисъл: преди сто години над неговия всемогъщ Рим е висяла смъртна опасност, гладиаторът Спартак добре е предвождал въстаналите роби. Това е струвало на Рим тригодишна война — почти толкова безпощадна, колкото и войната с Картаген. И ако не е било златото, което са имали сенаторите — и което са нямали робите — и ако се бяха вдигнали в същото време и покорените варвари — само боговете знаят какво би станало с Рим! Ах, не, не! Краставите роби и мръсните варвари все пак не могат да представляват опасност за Рим! Тъкмо по време на Спартаковия робски бунт Рим доказа колко е силен и как може да смаже бунтарите: шест хиляди кръста са били издигнати край Виа Апия — от Капуа до Рим — и на всеки е висял по един роб-бунтовник.

Луций пришпори коня, но представата за Страшния шпалир по протежение на главния път на империята не му даваше покой.

Шест хиляди разпънати!

Войникът не се плаши от купищата трупове на бойното поле. Но шест хиляди кръста! Представяйки си тази картина, Луций потръпна; потръпна от ужас и същевременно от гордост, че могъщият Рим е наложил такова назидателно наказание пред лицето на боговете и света. И Луций, който е частица от това несъкрушимо могъщество, би сторил същото. Защото е призван да служи на родината си! Защото иска да й служи!

„Шест хиляди разпънати — това е било прекалено жестоко“ — казваше някога на Луций учителят му по риторика Сенека.

Луций снизходително се усмихна на този спомен, „Ах ти, хуманисте! — помисли си той. — Прекалено жестоко?! Каква сантименталност, какво късогледство! Прекалено жестоко би било, ако се пощадяха бунтарите и Рим се изложеше на явна опасност. Добре е постъпил тогава сенатът, наказвайки робите така, както е предложил Крас. Та нали оттогава до днес не е избухвал нито един робски бунт в такива размери, както при Спартак! И няма да избухне…“

Свечеряваше се, сумракът се сгъстяваше, тъмнината падаше над шосето. Каруцарите палеха фенери и борини. Луций мислеше да нощува в имението на баща си в Скутия, на няколко мили от Терацина. Но в Терацина той пристигна не по-малко уморен от своя кон и затова реши да преспи тук, в таверната^[14], която имаше павилион за патриции.

На площадката пред таверната бе шумно. Край масичките, под няколко фенера, седяха пътници и местни селяни. Пиеха вино, разредено с вода, вдигаха глъчка, пееха и викаха според това кому как питието размътваше главата.

Луций се приближи до дворната врата и тук, в мъждивата светлина на факлите, видя стражата. Преторианци в пълно снаряжение.

— Кой си, господарю? — попита учтиво центурионът, познал по великолепната броня военния трибун.

Луций каза името си и добави, че иска тук да нощува. Центурионът вдигна ръка за поздрав.

— Съжалявам, мой господарю. В павилиона вечеря преторианският префект със съпругата и дъщеря си…

Луций погледна изненадано воина:

— Ах! Макрон? Доложи му за мен, приятелю!

— Гней Невий Серторий Макрон — учтиво го поправи центурионът. — Моля, седни тук за малко, господарю, отивам да доложа.

Развълнуван, Луций хвърли поводите на роба от таверната, центурионът му помогна да си сложи тъмното наметало и той седна край една свободна маса. „Ах, ако ме приеме Макрон! Върховният командуващ на всички войски след императора. Моето най-висше началство. Ето, и днес добрият воин може да стигне високо: Макрон, бившият роб и говедар — днес е първият сановник на императора. Баща ми го ненавижда така, както ненавижда и императора. И аз ненавиждам този смъртен враг на републиката. Това обаче не означава, че трябва да тръбя ненавистта си в лицето му. Да опознаеш врага отблизо и да не му се разкриеш — това е мъдрост.“

Луций видя отдалече павилиона, към който водеха няколко мраморни стъпала между кариатиди, носещи балкона. Над входа, осветен от два ковани фенера, се четеше надпис:

„ВЛЕЗ И ЗАБРАВИ!“

Усмихна се. Добър девиз за гуляйджии и леки момичета. Истинският римлянин никога не забравя удоволствието!

На съседните маси седяха хората, които през деня задръстваха Виа Апия със своите коли, мулета и кошове. Когато съзряха Луций, те млъкнаха. После продължиха да разговарят по-тихо. Луций не слушаше за какво приказват, само от време на време до него долиташе някоя по-силно изречена дума. Те бяха видели преди малко пристигането на Макрон и споделяха впечатленията си: як мъж е този Макрон! Като скочи от коня — земята потрепера. Като на вол му е тежка стъпката… Та нали е бил… такъв де… то си остава. Тромав, груб… Е, и какво от това? На мен такъв ми по̀ харесва, отколкото онези напарфюмирани и накъдрени глави от сената. Вижда се, че не е кокона… Затова пък тези две кокошки, дето излязоха от носилката, се кипреха като пауни. Приличаха на сестри, а едната му била жена, а другата дъщеря от първия брак.

Иди разбери коя е жената, коя дъщерята!… Тази, черната, с глава на змиорка, трябва да е дъщерята… Широчката в бедрата? Не, другата, дяволе. А, хубавички са и двете. Само как миришеха, още се усеща… Бива си го него, юнак, от нашата черга е, наш човек!… Наш човек? Ха-ха-ха, ама че го рече, муле такова! Императорски сановник и наш човек? Ха-ха-ха… Шшът, тихо, онзи там сребърен господар ни слуша!… Глупости! Нищо не може да чуе…

Те поглеждаха към Луций, питаха се шепнешком кой ли е, откъде се е взел тук и продължаваха да пият. Най-яко се наливаше един тънък като вейка човек. Виното се стичаше по рошавата му брада, а жестовете му бяха отсечени, резки, като на палач. Той тъкмо за това и говореше:

— Току-що идвам от Рим, мили хора. Там пак стават едни работи…

— Разказвай, само че тихо! Този красавец е наострил уши — каза друг брадат мъж.

Но той грешеше. На Луций му беше безразлично за какво говори плебсът. Той си мислеше за Макрон.

Заобиколен от любопитните, мършавият тихо разказваше:

— Вчера пак бяха осъдени две семейства за обида на величеството. А днеска от тях останаха само шест трупа. Това се казва бързина, а? Днеска вече не се занимават с удушване. Днеска се режат глави. Нова мода, мили хора! И за главореза по-добре, и за осъдения. Главичката под секирата отхвръква като треска, подскокне и — туп на земята с опулени очи.

— Бр-р… Я не си прави майтап с това, скелет такъв! Човек да не заспи от страх, че може да му дойде редът… — каза един дебел селянин.

— Ти си дребна риба за тая работа обади се брадатият, като подрънкваше тихо на китара, за да не се чува за какво става дума.

— Що за семейства бяха, хърбо?

Мършавият отпи от чашата:

— Все едни и същи — богати сенатори. Както казват — така им се полагало. Единият бил извършил престъпление, обидил величеството… Отишъл в нужника с образа на божествения Август върху пръстена си…

Някой се изсмя, но изведнъж онемя. Кой знае дали някой… а може и точно тая хърба, дето толкова дрънка… да е доносник.

— Истина ли е, мършо, че лихвата за дълговете е повишена от дванадесет на осемнадесет процента? — попита един селянин.

— Да. „Acta diurna“ съобщи това. На мене ми е все едно — нямам нито дългове, нито пари…

— Чакайте аз да ви кажа — вмеси се в разговора дребничък човечец, работник от лозята, така високо, че Луций вече чуваше всичко. — Днес на обед идвам тук да похапна риба. И в това време — центурия преторианци на коне. Носят се в галоп, чак искри хвърчат изпод копитата им. А след тях — той, а след него — втора центурия…

— Кой „той“ бе, глупчо?

— Калигула. Яздеше черен жребец…

— Вчера спечели първа награда на състезанията — извика един младеж.

— Калигула?

— Не. Жребецът. Казва се Инцитат. Чудо кон!

А лозарят продължи:

— Върху синята му туника — златна броня и на нея — нещо изковано. Да се ненагледаш — истина ви казвам! Струпахме се сума народ. Викахме му: „Salve!“

— Е, и защо викахте? — попита мършавият.

— Защо! Защо! Защо! Чувате ли го тоя глупак? Защо сме били викали! Разбирам да си против стария, ама Калигула е наш човек бе, като баща си, Германик, ясно ли ти е? Тоя непременно ще разреши игрите! Е, голямо нещо беше! Махна ни с ръка. Наметалото му синьо, извезано със злато, плющи зад него, на главата — златен шлем…

— Казват, че главата му била шилеста, на врата имал четина — добави мършавият за беда.

От сянката изскочи селянин:

— Пазете се от тоя! Той е провокатор! Предател! Аз го знам…

Избухна врява, набиха хилавия здравата, китарата се разлетя на парчета от главата му и с ритници го натириха в тъмната нощ.

— Сигурно беше мръсник. Ама на нас тия не ни минават. Получи си, каквото му се полагаше. Брада, я посвири!

Но нямаше на какво да се свири — от китарата бяха останали само трески; затова пък виното разсейва всяка мъка. Някои започнаха да играят с буйни викове „микаре“^[15] на шише вино, други в ъгъла скришом мятаха зарове, зяпачите ги наобиколиха, а останалите подхванаха песен. Който пее — зло не мисли, нали така?

Луций намръщено слушаше. Ето, това е римският народ! Сган! Всеки може веднага да стане техен човек, даже и узурпаторът! А сенаторите са им врагове! Ах вие, тъпаци! Глупци!

Центурионът се приближи до Луций и застана мирно:

— Благородният преториански префект те кани, господарю, на своята маса.