Йозеф Томан
След нас и потоп (50)

50

Клепсидрата отброи полунощ.

Силно чукане на вратата. Лай на вързани кучета. Вратарят, също вързан с верига, не иска да отвори. Между червените езици на факлите се мяркат сенки на преториански шлемове. Сенаторът, внезапно пробуден, трепери. От спалнята на жена му и децата се чува плач. Дрезгав глас в атриума:

— Император Гай Цезар ти изпраща поздрав. Закопнял по приятната компания на своите приятели, той те кани, благородни господарю, да отидеш в императорския дворец.

— Сега? В полунощ?

— Веднага, господарю. Императорът не обича да чака. Vale!

Тропотът на стъпките и светлината на факлите се отдалечават. Пред очите на сенатора и съпругата му моментално се появяват лицето на Рувидий и отровните праскови.

— Ще се върнеш ли, съпруже мой! О, Юнона, пазителко на семейството, смили се над нас!

Така стана в дворците на сенаторите, които тази нощ императорът благоволи да призове. Той умишлено бе подбрал именно тези, които се бяха отървали най-леко с новогодишните си подаръци: Аплувий, Кота, Габин, Комин, Лавиний и Хатерий Агрипа.

Отбрани, силни роби, добри бегачи, носеха в галоп своите господари към Палатина, като им причиняваха неприятно усещане в стомасите с люшкането на лектиките.

В преддверието на двореца ги приемаше Касий Херея с непроницаемо лице, мълчалив както винаги. На въпросите им отговаряше със свиване на рамене. Когато всички поканени се събраха, той за тяхна изненада ги изведе на двора.

Осем великани-нубийци държаха на раменете си императорската лектика. От нея се чу гласът на Калигула:

— Добре дошли, драги мои. И на вас, и на мен ни липсва малко забавление след положените грижи за държавата и народа. Защо да не се повеселим заедно? Наши добри познати бдят сега край чаши вино. Ще им направим приятна изненада с нашето неочаквано посещение. Хайде, тръгвайте след мен, приятели!

В светлината на факлите сенаторите видяха Касий Херея и няколко центуриона от личната императорска охрана на коне. Озърнаха се за своите носилки. Напразно. Те бяха изчезнали и Херея им даде знак да застанат от двете страни на императорската лектика. Осемте огромни нубийци тръгнаха.

Благородните отци трябваше също да тръгнат. Какво означава това? Да вървят край императорската лектика пеша като роби? Страхът им се увеличаваше с всяка крачка и се превръщаше в непримирима обида. Защо ни, унижава така? На никого дори и през ум не му минаваше, че това е заради новогодишните подаръци. И те не намираха отговор на своите въпроси.

След като се спуснаха от Палатина към храма на Веста, бързоногите носачи и робите с факли минаха край малкото езеро на Ютурна^[1], край храма на божествения Август, а после по Викус Тускус и през Тържището се насочиха към остийските порти. На равното носачите тръгнаха по-бързо. За да ги настигнат, сенаторите трябваше да ускорят ход. О, богове! О, херои и девет музи! Какъв позор!

От тридесет години Хатерий Агрипа не бе направил нито една излишна крачка, тъй като със своя habitus^[2], изразяващ се в огромния му корем, той не обичаше да се движи, поради което и непрестанно затлъстяваше. Аплувий и Комин също бяха дебели. Кота и Габил — по-малко. Само сенатор Лавиний бе висок и слаб.

Благородните отци се изпотиха и задъхаха още преди да стигнат Тържището. А носачите на лектиката — о, беда! — непрестанно ускоряваха ход, сякаш ги гонеше невидим бяс. Те преминаха с бързо темпо през Говеждия пазар и край храмовете на Херкулес и Церера поеха към Порта Тригемина^[3].

Хатерий с ококорени от напрежение очи се заваляше и шумно дишаше. Дългата, ресниста тога се мотаеше в краката му, той я вдигаше над коленете с две ръце. Когато трябваше да подтичват, олюляваше се, коленете му се подкосяваха. Гневно и завистливо поглеждаше към слабия Лавиний. Без да спира, бършеше с края на тогата потта си и поемаше с цяла уста въздух като куче-гончия. В същото състояние бяха и другите, когато затъваха под светлината на факлите в калта около Порта Тригемина. Единствената им утеха беше, че улиците са безлюдни. Само това им липсваше — някой да ги види в такова унизително положение и целият Рим да гръмне! Пък се и надяваха, че крайната цел е дотук, до портата, където над складовете със сол край Тибър се намират много кръчми, които очевидно Калигула имаше пред вид. За съжаление не беше така. Пред тях се виеше дългият път край колонадата на Емилий, паважът затрудни още повече сенаторите и о, три пъти по-голяма беда! — в тъмнината вече се мяркаха хора, които отиваха на работа към Емпория; те втрещено гледаха как мъжете в тоги, обшити с алени ивици, преплитат крака и едва дишат подир лектиката от абанос, злато и слонова кост, която всички в Рим знаят, че принадлежи на императора. Утре, по-точно още днес, целият Рим ще гръмне, още днес целият Град ще им се смее! Да бъде проклет, хиляди пъти проклет!

Благородните отци се стараеха да скрият лице в полата на тогата, но вече едва се държаха на крака, дишането им се превръщаше в хриптене. Браздулици пот се стичаха от голите им темета и чела в очите, предизвикваха сърбеж и сенаторите нищо не виждаха. Ушите им бучаха. Защо? Защо ни позори така? Побъркал ли се е?

Хатерий се подхлъзна в калта и падна. Така извика, че спря цялата колона. Робите и нощните минувачи го вдигнаха на крака. Дишаше тежко с отворени уста, сивите му очи бяха помътнели, погледът — безизразен, примирен със съдбата.

От лектиката бе издадена заповед и процесията, наподобявайки тълпа валящи се пияници, продължи. Сенаторите вече не бяха в състояние нито да мърморят, нито да проклинат, нито да мислят дори. Единственото нещо, което достигаше до съзнанието им, бе смехът, долитащ от затворената лектика; и на тях им се струваше, че целият Рим им се смее, не само императорът, не само останалите патриции, но и арделионите, народът, робите. Струваше им се, че храмовите колони, обелиските, дворците и сградите се люлеят от смях, готови всеки миг да рухнат върху тях. И нека рухнат! Нека затрупат нашите изнурени тела и нашия позор!

Най-после с посинели лица и едва дишайки, те се дотътриха до кръчмата „При бялата лилия“, разположена на кръстопътя, отдето започваше пътят за Остия. И тази кръчма имаше две лица, както всичко останало в Рим. Откъм Емпория — най-долнопробно заведение, а откъм Авентин — таверна, в която можеше да отседне и патриций.

Нубийците внимателно поставиха на земята лектиката. От нея излезе императорът. Сенаторите се заклатушкаха към него. Те дори не разбраха как с помощта на императорските роби влязоха в кръчмата, нито пък как се оказаха върху грубите пейки около една мръсна каменна маса. Те седяха тук изтощени, с безчувствено клюмнали глави и затворени очи. Когато ги отвориха, съзряха на масата Луций Курион, а на съседната — Апелес, Мнестер и Фабий Скавър. И този ли хулител на сенаторите трябва да види техния позор? Кога ще настъпи краят на тия оскърбления, о, богове милосърдни?

Императорът, приветствуван възторжено, бе в отлично настроение. Чудесен майтап си направи. Здравата ги раздвижи тези алчни сенатори, на които им се досвидя да поднесат подобаващи за господаря на света подаръци.

Калигула целуна Мнестер и нареди на кръчмаря, клекнал в краката му:

— Солени и сладки закуски! Вино! Неразредено! Уморени сме от пътя. И на всички в кръчмата — вино! — извика той е широк жест към другите маси, на които седяха носачи и лодкари от тибърското пристанище и сърбаха своята сутрешна чорба или булгурена каша. Те мълчаха, стъписани и онемели при вида на благородните отци.

При друга обстановка Фабий би се превивал от смях, ако видеше римските управници и кожодери в такова състояние. Но днес — и той самият не знаеше защо — не му беше до смях. Тъкмо обратното: имаше усещането, че най-добре би било неусетно да изчезне. Но в същия миг Мнестер вече го сочеше и казваше на императора:

— Фабий е прекрасен имитатор. Животни, птици, хора — така умее да наподобява, че направо да се пръснеш от смях. Днес следобед на Тържището имитираше животните и хората в цирка. О, това беше зрелище за боговете! След като свърши, хората не се помръднаха от местата си и викаха: още! още!

— Фабий, Фабий — произнесе на себе си императорът. — Да, знам го… това е този… — Калигула замига с очи и каза повелително: — Фабий Скавър, ела по-близо!

Фабий стана и се приближи. От императора го отделяше само масата, само две-три стъпки.

Взряха се един в друг.

Артистът се стори симпатичен на императора. Лице — дръзко, изразително. Поглед — упорит, сигурно умее да покорява хората. Но все пак нещо в погледа на артиста не му се харесваше.

— Ти си този, когото моят дядо Тиберий заповяда да доведат окован на Капри, а после те освободи, нали?

— Да, мой цезаре — каза Фабий, като не откъсваше очи от лицето на императора: то сияеше от добро настроение; императорът с интерес и любопитство разглеждаше отблизо хистриона.

— Знам защо бе наредил да те доведат — продължи Калигула благосклонно и подутите му устни ехидно потрепнаха. — Опозорил си едила и си се присмивал на благородните сенатори. Но не знам защо Тиберий те е освободил.

Тъкмо затова — искаше да каже Фабий, но овреме се спря. Той разказа накратко разговора си с Тиберий и подчерта, че старият император е бил великодушен към него.

Луций не откъсваше поглед от Фабий. Спомените със светкавична бързина прелетяха през мислите му: срещите на триремата „Евтерпа“, в планините Албани, край вилата на Макрон и при храма на Церера. Последната среща гордият Луций никога няма да забрави. И сега със злорадство наблюдаваше как Фабий, застанал за пръв път пред Калигула, несъзнателно го дразни: нима не знае този глупак, че великодушен може да бъде само Калигула?

Фабий внимателно разглеждаше лицето на императора. То го учудваше. Никога не бе виждал такова лице. Да, грозно е. Но хиляди хора имат грозно лице и въпреки това — чертите са хармонични и общият израз — нормален. Тук не е така. Това лице е като събрано, сглобено от няколко части, които никак не се връзват помежду си. Прекалено ласкава усмивка около подутите усти, ала дълбоко хлътналите очи нямат нищо общо с тази усмивка, напротив — пронизват. Сякаш някога лицето му е било разбито и после слепено от две съвсем различни части, чиито черти не се обединяват в едно цяло. Не си пасват.

Когато Фабий каза, че старият император бил великодушен към него, стори му се, че само за миг от лицето на Калигула падна маската — кривото, слепено, но усмихващо се лице — и отдолу се показа друго. Него той не успя добре да запомни, защото маската мигом го скри и императорът отново благосклонно се усмихваше.

„Добър артист — помисли си Фабий, — но и аз не съм от най-лошите. — И той изписа на лицето си уважение и покорство.“

— Биваше понякога великодушен, когато ставаше дума за нищожни неща. — Императорът понамали пренебрежителния смисъл на думите си с весел тон. — Понякога се поддаваше, бих казал, на великодушни пристъпи. Явно си му допаднал.

Фабий моментално схвана гласа на Калигула. Той се прокрадваше, улавяше, мяташе примки. Този глас също симулираше нещо. Самоувереност? Величие? Но точно какво — Фабий не знаеше.

Спомни си Тиберий. „Тиберий не играеше. Когато ми каза: «Мислиш, че аз не се страхувам?» — това беше истина. Той бе величие и нищожество, слети в едно. С Калигула не е така: ние и двамата жонглираме.“

— Ти и на мен ми допадаш, Фабий — усмихна му се императорът. Фабий вдигна ръце и се поклони:

— Това е безкрайно щастие за мен, мой най-добросърдечни господарю!

Калигула погледна крадешком сенаторите, в чиито очи при думата „добросърдечни“ блесна ненавист. Изпълни го злорадство. Знаеше, че сенаторите ненавиждат Фабий. Тогава нека забавлението продължава:

„Виж ги ти моите отци на Града! С удоволствие ми целуват ръцете и краката, но при това упорито държат на своите печалби, на своите привилегии, произтичащи от положението им, а съвсем забравят, че единствено императорът, а това го знаят и пеленачетата, че единствено аз държа в ръцете си цялата власт. Пораздвижиха се, сега ми хриптят тука, завиват зиморничаво гърбовете и коремите си в тогите и се наливат с вино, за да предотвратят простудата. Добре, и аз ще ги позагрея малко, както казваше Тиберий.“

— Моите приятели, уморени от държавническите си грижи, навярно с удоволствие ще се позабавляват. И аз също, Фабий. Покажи ни своето умение да имитираш. Избери си някой от присъствуващите и го имитирай, за да се посмеем. Избери си когото искаш, може и мене. Днес е весел ден. Никой няма да се обиди от твоите шеги.

Фабий се поклони:

— Никога не бих се осмелил да имитирам теб, мой цезаре. Но ще опитам нещо…

Фабий се озърна и погледът му спря върху Хатерий, който седеше най-близо. Артистът наклони леко глава в негова посока, прикри с длани устата си и до самия Хатерий се разнесе рев на тигър. Ревът бе толкова правдоподобен, толкова наблизо и така страшен, че Хатерий скочи уплашено.

Но веднага се опомни и седна, процеждайки през зъби:

— Нищожество! Нахален грубиян! Нещастен простак!

И моментално Фабий заговори с дебелия глас на Хатерий — със същия злобен тон, със същото гърлено „р“:

— Нищожество! Грубиян! Нахалник! Нещастен простак!

Императорът и цялата кръчма избухнаха в смях и аплодисменти.

Фабий се отдалечаваше от масата, но смехът се засилваше. Вървеше не Фабий — с тромава крачка се тътреше дебелият Хатерий, пристъпваше като слон, тап-тап, дишаше тежко като капнал от умора вол, с познатия жест изтриваше потта от челото си и най-после тежко се отпусна на пейката.

Калигула се смееше със сълзи. Смееха се всички освен Хатерий. Очите му се размътиха от злоба, съзнанието му се замъгляваше от гняв. Стига с тези обиди днес! И Хатерий грабна бронзовата чаша е вино и с все сила я запрати в лицето на Фабий, но той я улови ловко във въздуха, със слонската походка на Хатерий се върна при масата, поклони се и постави обратно чашата пред задъхания сенатор.

Императорът ръкопляскаше и викаше сред оглушителния смях:

— Отлично! Не съм и предполагал, че си толкова войнствен, мой Хатерий! Фабий, не се предавай! Вих искал да ви видя двамата на арената!

При тези думи Хатерий се опомни, мозъкът му започна нормално да работи. Разбра, че следващите минути са решителни. Бе постъпил прибързано и сега е достатъчно една дума, за да изпадне в немилост пред императора. Засмя се раболепно:

— Очите ще те заболят, мой божествени, ако се появя пред теб в доспехите на гладиатор. А аз не искам да ти причинявам болка. Точно обратното: искам да ти доставя радост. Имам петима илирийски роби, мъже-канари, които съм дал да се обучават в гладиаторската школа. Мога ли утре да ти ги изпратя като подарък за бъдещите игри в амфитеатъра?

— Много ще се зарадвам — каза императорът и Хатерий въздъхна с облекчение. Но преждевременно, Калигула искаше на всяка цена да се забавлява.

— Е, като не искаш да излезеш на арената, тогава ще ни попееш. Знаеш колко много обичам пеенето. А навярно и ти, щом като ми подари за Нова година лира. Има ли тук лира? Подай му я, Мнестер!

Хатерий напразно се опитваше и този път да се отърве, като твърдеше, че не искал да дразни слуха на императора. Взе несръчно лирата. Граченето и хриптенето, които представляваха песента му за Афродита, бяха наистина отчайващи. Императорът се смееше, затискаше уши и най-сетне взе лирата от ръцете му. Подаде инструмента на Лавиний, който седеше до Хатерий. Лавиний проточи и без това дългата си като на пуяк шия, приповдигна редките си вежди и заблея някаква старинна песен, в която цар Нума Помпилий разговаряше с боговете.

На императора му доскуча. Той бе засегнат, че нито Хатерий, нито Лавиний възхваляваха неговото величие. Изтръгна лирата от Лавиний и я подаде на Кота.

Кота знаеше за какво жадува императорското честолюбие. От страх бе готов да му угоди, но просто не се досещаше как. Той започна да декламира нещо от Вергилий за красотата на гроздето, което зрее под лъчите на единственото слънце. При тези думи Кота се поклони на Калигула, надявайки се самолюбивият император да разбере, че се отнасят до него. Но той се лъжеше. Днес Калигула бе обзет от изключително самолюбие и искаше на всяка цена да бъде възхваляван и възпяван съвсем явно. Доброто му настроение се изпари. Започна да се чумери, почервеня от яд и накара Комин да вземе лирата. Той пък, по природа несъобразителен, задрънка и затананика някаква популярна песничка от Задтибрието. Вече разтреперан от гняв, Калигула грабна лирата и я подаде на Мнестер, като каза злобно:

— Моите сенатори са наистина хора без вкус, ако съдя по избора на песните им. Може би артистите ще бъдат на ниво.

Мнестер, любимецът на императора, обичаше Калигула почти така, както човек обича змия в пазвата си и не смее да се мръдне, за да не го ухапе. Но Мнестер е умен мъж; той веднага разбра какво му се иска на тщеславния владетел, дръпна ловко струните и загледан с кучешка вярност в очите му, подхвана импровизация по един изтъркан, лицемерен панегирик:

Около главата ти се вие златен лавър,

засенчваш всички богове със свойта слава,

ти с право си наречен син Юнонин на земята.

Послушай, цезаре, ти, слънце над тъмата:

жонгльор съм аз, до теб съм нищо аз,

но ако скулптор бях и ваях богове, аз бих създал

хиляда твои образа, в небето бих ги вдигнал в час!

За твойта слава и живота бих си дал!

Фабий стискаше устни, за да не се изсмее на тази компилация. Императорът милостиво се усмихна и подаде ръка на Мнестер за целувка. После нареди да дадат лирата на Апелес, когото той ценеше много повече от Мнестер. И каза гордо:

— Сега, приятели, ще чуете един истински майстор!

Апелес изтръпна. Дали и той, като Мнестер, трябва да възвеличи Калигула над всички богове? И над своя Йехова? Заповедите на Мойсей не разрешават това. „Единственият бог…“ Апелес беше крайно смутен. Дръпна няколко пъти нервно струните, те дръпнаха под пръстите му като дебели телове, два пъти отвори напразно уста… Не, не можеше.

Калигула се намръщи:

— Дълго ме караш да чакам. Ти, знаменитият артист, сигурно съвсем лесно ще намериш слова, достойни за твоя император.

Апелес ставаше все по-неспокоен, лицето му ту пламваше, ту бледнееше, изпитваше едновременно страх и негодувание; неговото човешко достойнство не му позволяваше да изпълни желанието на императора и този протест нарастваше все повече сред общото напрежение. Той остави лирата на масата и каза отчаяно:

— Не мога да импровизирам, мой божествени, както Мнестер. Не ми се сърди, но нищо няма да излезе… прости ми… наистина не умея…

В пристъп на гняв императорът пламна като слама. И обезумял извика:

— Херея! Стража! Съблечете този евреин, завържете го на колоната и петдесет удара с бич!

Калигула злобно ритна Мнестер, който се бе хвърлил в краката му, за да се моли за приятеля си. Сенаторите се вкамениха от ужас. За такова нещо да мъчи човека, па било то и артист? Та той е свободен човек, римски гражданин! Любимец на народа. Нима Калигула не разбира какво върши? Полудя ли? О, беда! Дали не ни очаква същото, след като си позволи така да ни унижи днес? Носачите и работниците, които седяха на другите маси, наставаха изумени. Те с облекчение биха избягали оттук, но знаеха, че могат също да предизвикат императора.

Наказанието започна. Ударите разкъсваха кожата на Апелес; пръснаха първите капки кръв. Артистът дишаше тежко от болка, но стискаше зъби. Ала не издържа дълго. Болката бе непоносима. Той застена. Извика веднъж, втори път. Кръвта потече. Калигула скочи като омагьосан от кръвта и се обърна с лице към измъчвания.

Фабий стоеше сред хората и гледаше разранения гръб на приятеля си и лицето на императора. Ледени тръпки пълзяха по тялото му. От ужас не можеше да си поеме дъх: какво лице, ах, какво лице! Досегашната нееднородна маска изведнъж доби определен израз. Изведнъж всичко се сля и обедини в едно цяло. Ето това е истинското лице на императора! От него изчезна всичко, което прави човека човек. Паст на хиена с щръкнали зъби, с потекли слюнки от удоволствие при вида на измъчвания. И това лице предизвикваше по-голямо страдание, отколкото ударите с бича. Стъклените, неподвижни очи се бяха разтворили широко от садистична наслада. Гримаса на усмивка се изписваше при всеки вик на Апелес. Устните трепереха от сладострастие:

— Чувате ли? Какъв нежен глас издава при мъченията, нали? По-силно!

Луций се тресеше от отвращение. Чувствуваше, че би трябвало да направи нещо, че би трябвало да се противопостави на това нечовешко изтезание, че би трябвало да помоли императора, но се страхуваше. Засрамен от собственото си малодушие, той усети как лицето му се наля с кръв и погледна умолително императора. Калигула не му обърна внимание. Той се любуваше на изтезанието:

— Удряйте по-силно! Един евреин може много да издържи! А сега пей, импровизирай!

Кръвта се стичаше на струйки по тялото. Изтезаваният ревеше от болка. Но Фабий вече не го виждаше, не чуваше виковете му. Той виждаше само тази чудовищна, кръвожадна и безжалостна паст на изверга, който се наслаждаваше от мъките на Апелес.

В мъртвата тишина всичко се беше вкаменило, хората впиваха нокти в дланите си, очите им не трепваха, вторачени в страшното зрелище; и пламъците на светилниците стърчаха вкаменени; гробна тишина, само монотонното свистене на бича и стенанията на Апелес изпълваха помещението, в което вече нямаше въздух за дишане, а само мъчение, мъчител и тъпи удари, раздиращи кожата на измъчвания. Дори закоравелите преторианци бяха изблещили очи, а сенаторите имаха чувството, че всяко изсвистяване на бича е удар и по техния гръб, че разкъсва кожата им до кръв и болката прониква чак до мозъка на костите им.

Изведнъж Апелес захърка, мускулите му се разхлабиха и тялото, завързано за колоната, се свлече. Той изпадна в безсъзнание.

Калигула се изправи. Наоколо си виждаше свъсени и ожесточени лица. Нервира се. Вече му беше неприятно в кръчмата.

— Е, сенатори, признайте, че видът на кръвта освежава. Но на мен ми се иска да променим обстановката. Херея! Ставай! Ще идем да се позабавляваме с момичетата в Субура!

Императорът хвърли няколко ауреи на кръчмаря и излезе навън. Сенаторите тръгнаха подир него.

В кръчмата останаха само артистите и хората от пристанището. Отвързаха Апелес, свестиха го, постлаха му наметала върху пейката. Жената на кръчмаря изми раните му и ги превърза с охлаждаща мас. Фабий приседна до Апелес и прихвана ръката му. Тя още потрепваше конвулсивно, сякаш бичът продължаваше да го удря.

Хората тихо се разотиваха, чакаше ги работа и едва навън проклинаха и плюеха. Фабий и Мнестер останаха при Апелес до разсъмване.

Както ослепелият вижда в мрака на слепотата чак до края на живота си последната картина, която очите му са възприели, така и Фабий, накъдето и да се обърнеше, виждаше само животинското лице на Калигула.

Той бе готов на пихтия да направи това лице, ала се чувствуваше безсилен. И разбра; за него няма да има живот, докато не измие по някакъв начин от себе си позора, че е гледал безпомощно как оскверняват и опозоряват човешкото достойнство. Но как да направи това?

Артистът няма меч на пояса си. Но има друго оръжие. Дори по-смъртоносно от удара на меча. „Това е единственият път, който ми остава — казваше си Фабий, загледан в безжизненото лице на Апелес, но продължаваше да вижда онова, другото, нечовешкото. — Ще напиша пиеса. Ще напиша пиеса за изверга, който се смята за човек. Нямам друг изход. Ако искам да бъда човек, трябва да направя това. Иначе как ще гледам хората в очите?“