Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Po nás potopa, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Катя Витанова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012 г.)
Издание:
Йозеф Томан
След нас и потоп
Народна култура
София — 1981
Чешка
Второ издание
Превод от чешки: Катя Витанова
Рецензент: Невена Захариева
Стиховете преведоха Гр. Ленков — до 25 стр., В. Раковски от 26 стр. до края.
Josef Toman
Po nás potopa
Československý spisovatel
Praha 1974
Přeložila z češtiny ©Katja Vitanova
Redaktor Veselá Simeonova
Nakladatelství „Narodna kultura“
Sofia 1981
Литературна група — художествена
Тематичен номер 04 9536472711/5627-55-81
Редактор: Веселина Симеонова
Художник: Николай Пекарев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Георги Киров
Коректор: Евгения Кръстанова
Дадена за набор май 1981 г.
Подписана за печат юни 1981 г.
Излязла от печат юли 1981 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 45,50.
Издателски коли 38,22.
УИК 39,69
Цена 5,07 лв.
ДИ „Народна култура“
ДПК „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
41
Вече четвърта седмица Рим живееше под знака на мъката, плача и надеждата, а императорският дворец — потънал в грижи около болния. Край леглото на цезаря се редуваха лекари, редуваха се и приближените му.
Очите на Ения бяха помръкнали от умора, изтерзани от бдение. Сестрите на Калигула Ливила и Агрипина, а също и Друзила — макар и с болни дробове — седяха непрекъснато край леглото му. Макрон и Луций почти не напускаха двореца.
Нощите бяха тежки, изтощителни, уморителни. Денем болният подремваше; нощем, когато температурата се покачваше, той бълнуваше. Виждаше се как препуска по състезателната циркова пътека на своя Инцитат. Бореше се с вятъра, призоваваше Юпитер на помощ, шибаше любимия си кон, носеше се в галоп и с победоносен вик известяваше, че пръв е стигнал до финиша.
В един такъв момент при императора бяха само Луций и лекарят. Харикъл слагаше на слепоочията му пиявици. Луций бършеше потта от челото и гърдите му с гъба, намокрена в студена вода и вино. Разсъмваше се. Сребристата светлина разпръсна виденията, императорът се съвземаше. Отвори дълбоко хлътналите си очи, погледът му се плъзна по помпейската стенопис и накрая се спря върху Луций:
— Как е Инцитат?
— Добре е, мой най-скъпи — отговори Луций.
— Летеше с мен като вихър. Всички изпреварихме.
Но беше целият в пот. Да не получи възпаление на дробовете.
Очите на Луций и Харикъл се срещнаха: отново бълнува.
— Ще отида да го видя в обора — обеща Луций.
Калигула леко се усмихна на Луций:
— Ти си ми верен. Кажи ми, колко дни вече…
— Шест — изрече бързо Харикъл.
— Лъжеш! Ти кажи, Луций!
— Двадесет и шест, мой драги.
— Ах ти, лъжливо лекарско псе! Искам да пия! Не ти! Луций, ти ми дай да пия!
Луций отпи от студената вода с вино и като подпираше с лявата си ръка главата на Калигула, доближи чашата до устните му.
— Нямам сили. Къде е Ения?
— Тя бдя над теб непрекъснато три дни и три нощи. Отиде да си почине.
— А Макрон?
— В кабинета си е. Диктува. Да го извикам ли?
— Не. — Императорът се замисли. Освободи с ръка лекаря. — По-добре ми е.
— Слава на боговете, мой Гай. Веднага ще съобщим.
— Почакай. Беше ли при Авиола?
— Три пъти.
Императорът се намръщи:
— Още ли не е решил?
— Твоето желание е заповед за него. Но летният дворец в Апциум[1] не е негов. Собственост е на дъщеря му Торквата, наследство от майка й.
Калигула притвори очи. „Не знам по-хубав летен дворец от този. Колко красива ще бъде в него Ливия Орестила. Мъжа й Гай Пизон ще изпратя проконсул в далечна провинция. И ще скрия тази красота за себе си в Анциум.“
— Поради това не е възможна продажба, а само замяна — обади се Луций.
— Ще му дам на този ненаситник която иска от вилите ми.
— Ще му съобщя това. Така че около октомврийските нони замяната би могла да се осъществи.
Калигула кимна. Бе уморен. Тихо промълви:
— Но никой нищо да не узнае! Никой!
— Никой, разбирам. Тъкмо сега Авиола е в Анциум.
— Добре. Иди при него и се договорете. Имаш моите пълномощия. Искам да пия. Благодаря ти.
Затвори очи, замълча и скоро задряма.
По цели дни и нощи Валерия очакваше Луций. Пишеше му писма, но не ги изпращаше. Страхуваше се да не го разгневи със своята натрапчивост и настойчивост. Сама се утешаваше: „Ще му стана по-мила след по-дълга раздяла. Ще му липсвам. Нали знам как копнее за мен, как жадува за моята любов.“ Извиняваше го с болестта на Калигула. Знаеше, че е неотлъчно при императора, одобряваше това, нали оздравяването на Калигула бе и в негова, и в нейна полза! И въпреки всичко се надяваше, че ще намери малко време и за нея.
Една сутрин забързано притича робът на Луций с кратко писмо: „Идвам.“ Валерия ликуваше. Но Луций не дойде. Тя се измъчваше от ревност. Нареди на свой човек да следи Луций. Съгледвачът донесе лоша вест: у дома не се прибира, постоянно е на Палатина, но няколко пъти по тъмно е ходил в двореца на Авиола, облечен в плебейски дрехи.
Когато чу това, Валерия пребледня. Пред очите й изскочиха червени кръгове. Разпита недоверчиво съгледвача. Той служеше на Валерия от години, бе й предан като куче. Няколко мига се поколеба, но страстта и ревността й бяха по-силни от разума. Гласът й заекваше:
— Ще направиш ли всичко заради мен?
— Всичко, господарке.
Тя донесе сребърна кутия и изсипа на масата своите украшения. Това бе цяло състояние. Това бе имение и лозя, стадо добитък, това бе добруване за цял живот.
— Всичко ще бъде твое…
Очите на човека се наляха с кръв, той едва преглъщаше:
— Какво трябва да направя, господарке?
Валерия се приближи до лицето, набраздено с дълбоки бръчки, и зашепна обещания и заплахи. Той кимна и се закле в Юпитер Гръмовержеца: „Ще изпълня и ще мълча!“ След което си отиде безшумно като хищник.
Часовете се влачеха като години. Валерия чакаше. Улавяше и най-малкото шумолене, сърцето й биеше в гърлото. Не можеше да заспи. В полунощ Адуа й съобщи, че е дошъл съгледвачът. Валерия го вмъкна в своята спалня, отпрати робинята.
— Говори!
Той извади изпод наметалото си камата, от която нарочно не бе изтрил кръвта. Разказваше: прескочил оградата на Авиоловата градина, като преди това хвърлил на договете отровно месо. Дебнел, скрит в храстите. След малко се появила бледоликата девойка, която всяка вечер се разхождала под кипарисите. Пълзял подир нея чак до края на градината, където тя седнала на една мраморна скамейка. Било вече тъмно, когато изведнъж застанал пред нея. Тя скочила уплашено и той я пробол. В сърцето. „Сигурен удар, моя господарке.“
Валерия гледаше камата, която убиецът бе поставил на масата със засъхналата черна кръв на Торквата по нея. Подаде на мъжа сребърната кутия, натежала от злато и скъпоценни камъни. Той я уви в черен плат и я скри под наметалото си; искаше да целуне ръцете на Валерия, но тя ги отдръпна.
— Ще ме пропусне ли вратарят, господарке?
Валерия плесна ръце и се разпореди. Мъжът си отиде. Тя погледна камата. Взе я и я заоглежда от всички страни. Триумфираше. Радостта й нямаше граници, от устата й излитаха победоносни викове. По нейна заповед събудиха робите и робините. Нареди на управителя да им даде десет амфори вино. Тя пиеше с робите в атриума и правеше възлияния на ларите за своето голямо щастие. Изваждаше от сандъците скъпоценни одежди и ги раздаваше на любимите си робини. Атриумът гъмжеше от различни езици, звънтяха лири, лееше се вино. Нека пият, нека лочат, нека се любят в чест на радостта й, че съперницата й е вече мъртва!
С чаша вино в ръка Валерия изтича в спалнята си. Хвърли се върху леглото си, кристалната чаша падна и се разби на парчета. Виното се разливаше и упояваше крилатата Харпия[2] върху мозаечния под.
Валерия лежеше възнак, загледана в тавана, и се унасяше от своята радост. Шумът в главата й не преставаше. Обливаха я горещи вълни. Скочи боса и разтвори завесите на балкона. На безлунното небе светеше червена звезда. Кървава рана след пробождане. Валерия потрепера. Дръпна завесата и си легна. Затвори очи. Но кървавата рана не изчезна. Разрастваше се, завираше се под клепачите й, пареше, изгаряше. Покри с ръце очи, но кръвта се процеждаше през пръстите й.
Изведнъж започна тежко да диша. Вдигна се уплашено и седна в леглото. Няма нищо, нищо, нищо… пияна съм, нищо повече. Изтръпналите крайници не й се подчиняваха, вкаменяваха се, вледеняваха се. Искаше да извика, но от гърлото и излезе само пресипнал стон. Страх сви сърцето й. После я обви мрак. От черните ъгли засвяткаха пронизващи очи върху набръчкано, студено, гневно и грозно лице, заплашващо като сянка на убиец: фурия — с развети змийски коси, с безумно отворена и няма уста. Поне един-единствен звук да издаде тази паст, да викне, да изкрещи, да прокълне! Но страшната паст не гъкваше и това навяваше още по-голям ужас. Появи се второ, трето лице с вихрено развети коси. „Какво искате от мен, фурии! Не можех иначе! Не биваше да живее!“
Валерия изтича на балкона, където Луций пред лицето на нощния град я бе целувал. Трескаво стисна перилата. Гърчеше се от страх. Усещаше, че ревността й към мъртвата е по-мъчителна, отколкото преди това. Хукна обратно и се хвърли върху леглото. Тежките стъпки и командите на стражата под балкона отмерваха часовете на нощта, която й се струваше безкрайна.
Валерия скърцаше със зъби и викаше в мрака:
— Вече не можеш да ми го отнемеш! Вече няма да му се усмихнеш! Студена си от главата до петите! — И тя отново се разтрепера, представяйки си мъртвата Торквата.
„А какво ще стане сега? Защо го направих? Ами той? Той?“
Под нейния балкон пак се смени стражата, а нощта продължаваше да се влачи като охлюв — бавна, безкрайна. Фуриите отново връхлетяха; тя ги пропъждаше с викове, размахваше юмруци във въздуха. Когато в предутринния час затрополяха колите долу в града, Валерия бе съвсем изтощена, с изсъхнали очи.
Мислите й с мъка се раждаха в главата. И мисълта, че убийството на Торквата е било напразно, я ужасяваше повече, отколкото угризенията на съвестта. „Всичко се обезсмисля! Трябва да говоря с Луций, преди да е узнал за смъртта на Торквата.“
Валерия изпрати Алкивиад с писмо, в което молеше Луций да дойде веднага, веднага, веднага!
На разсъмване се поуспокои и извика робините. Дебел слой грим скри следите от безсънието и изживените ужаси. „Прическата ми прилича“ — помисли си Валерия, взряна в огледалото, което робинята й държеше.
Луций прочете писмото. Колебаеше се. Обиденото тщеславие препречваше пътя му към страстта. Но каза да предадат на Валерия, че ще отиде. Тръгна. Гордостта спъваше краката му. Копнежът го караше да бърза.
Тя се хвърли в прегръдките му, хълцайки от радост. Луций, опиянен от страст и любов, чувствуваше колко силно го обича Валерия и целият пламтеше. Обезумяло я прегръщаше.
— Обичаш ли ме, Луций?
— Единствено теб — кълнеше се той и в този миг не лъжеше.
Едва след миг пред очите му изплува видението на нейното минало. Но упоението направляваше мислите му: тази жена, станала някога хетера по принуда, днес е изпълнена с гореща любов; Ливила е била и ще бъде винаги цинична, безчувствена и порочна жена.
— Защо не искаш да ти стана съпруга? Защо отлагаш? — Очите й горяха, гласът й трепереше.
Луций си помисли за Ливила, сестрата на императора, за своята мечта — пурпурното наметало. Валерия го наблюдаваше: мисли си за Торквата! Червени кръгове се развихриха пред очите й. Избухна страстно:
— Не мисли за Торквата! За нея няма да се ожениш!
Нейният господарски тон отново го разгневи. „Как може да говори така с мен?“ Той сам ще реши как да уреди живота си!
Валерия увисна на врата му и заговори задъхано:
— Прекалено много те обичам… не мога да живея без теб… сега си само мой!
Той не я разбираше. Не се досещаше. Валерия впи пръсти в ръката му:
— Не можех да дишам, докато диша тя…
Изведнъж разбра. Отблъсна силно Валерия от себе си и извика пресипнало:
— Какво си й направила? Говори!
Валерия падна на колене и прегърна краката му:
— Трябваше… прекалено много те обичам… и затова тя не трябваше да живее!
Изтръгна се от нея:
— Защо направи това?
— Обичам те! Искам да си само мой! Тя те отнемаше от мен! Знам, че тайно, по тъмно си ходил при нея в двореца на Авиола. Затова я… Защото безумно те обичам…
Той не беше на себе си от ужас и съжаление. Дори за безчувствения Луций това бе нечовешко. Тя е звяр, не жена! Злобно изрече:
— Проститутките в лупанара обичат безумно всеки, който им хвърля денари!
Ах, той знае! Кръвта нахлу в главата й. Земята се продъни под нея. Лицето й посиня. Сълзи бликнаха от очите й и размазваха грима. Гледаше го през замъглените си очи и чувствуваше: край на всичко.
— Страхувах се да ти кажа. Страх ме беше за твоята любов. Ти си първият, когото обичам. Кълна се в Афродита! За една добра твоя дума съм готова на всичко, дори да умра. А това момиче… Ревността е най-силното доказателство за любовта. Разбери ме, Луций! Забрави каквото е било. Забрави и престъплението, което вчера… Всичко ще ти възнаградя с любов, ще ти бъда вярна като куче, ще бъда твоя вещ, ще ти служа, само не ме отблъсквай…
Прегърна коленете му; той грубо я отблъсна. Валерия се изправи, седна на лежанката; плачеше и кършеше ръце.
— Ще тръгна с теб, където заповядаш. Ще направя за теб всичко… Рай ще направя за теб на земята, Луций.
Той я наблюдаваше с притворени очи. Сега, когато я гледаше без опиянението на любовта, виждаше, че това е една застаряваща жена. Пудрата не можеше да скрие бръчките. Клепките й бяха зачервени, подпухнали, очите без блясък, устата подута, с размазан от сълзите киновар.
— Смили се над мен, мой единствени! Да заминем някъде далече, ще бъдем щастливи, ще видиш…
Луций бе равнодушен към сълзите й. Не изпитваше към нея вече нито капка любов, нито капка съжаление. Напротив, все повече се разрастваше злобата му. Мошеничка! Чрез убийството на Торквата иска да се завре в древен род, да стане римска матрона, съпруга на член на императорския съвет!
Валерия разбра, че не го е трогнала със сълзите си. Спомни си пропастта, която ги разделяше дори когато Луций я държеше в обятията си: той е благороден патриций, а тя дъщеря на воловар. Ах, тази проклета гордост на човека, увенчан от родовата слава, който може да си купи и човешката душа! Отчаянието й прерасна в ненавист.
Тя се изправи и обезумяло избухна:
— Не чуваш. Не искаш да чуеш. Не искаш да разбереш. — Гласът й се извисяваше. — Не ме искаш вече! Искаш да ме отритнеш като проститутка! Но забравяш коя съм! Забравяш какво мога! Забравяш какво знам!
Луций не се стресна и от заплахите й. Тя продължаваше, разкривайки това, което й бяха донесли съгледвачите.
— Аз много добре знам, че ти с баща си и останалите сенатори подготвяхте заговор не само срещу Тиберий, но и срещу Калигула!
— Можеш ли да го докажеш? — прекъсна я той. — Донеси на императора! Само ще ти се изсмее!
— Императора! Императора! — викаше Валерия. — Кой е тук император!
Истеричен пристъп я хвърли на леглото. Хълцаше, късаше възглавници, гърчеше се, крещеше:
— Не знаеш ли, че ако моят баща поиска нещо — съобщава го на Ения. А тя — на Калигула! Макрон управлява империята! Макрон е императорът! Не твоят Гай! Затова пъхна жена си в леглото на Калигула! Това беше негов ход!
Валерия продължаваше неистово да говори какво ли не, но Луций вече не я слушаше. Той стоеше, неспособен да изрече нито дума. Бе поразен от това, което в своята истерия Валерия му разкри. Не си правеше илюзии по отношение на интригите и подлостите, чрез които римските аристократи и богаташи вървяха към своите цели. Знаеше ги, самият той не се различаваше от тях, но това, което чу, бе прекалено много. С все сили се стараеше Валерия да не разбере до каква степен е поразен. Макрон сам е пъхнал жена си в леглото на Калигула! Какво цели? Трона? Ледени тръпки го побиха: тогава и аз с Валерия съм бил включен в този план!
Валерия забеляза съсредоточеното му лице и загледаните някъде в далечината очи. Опитваше се да си спомни какво е говорила, но съзнанието й бе притъпено, само дивото й и ненаситно чувство я тласкаше свирепо към целта да не загуби мъжа, когото желаеше с цялата си любов и властолюбие. Приближи се плътно до Луций, за да усети топлината на тялото й. Но той възприемаше само изкривеното й лице. Колко прилича на баща си. Същият поглед, същите груби жестове. Потръпна.
— Ще ти заменя обятията на стотици жени, мой най-скъпи… — Опита се да го прегърне. Той сурово я отблъсна.
— Но аз не искам да ти заменя прегръдките на стотиците мъже, на които си се отдавала!
Ръцете й увиснаха. Отстъпи. В разширените й очи пламтеше злоба; това бе лице на Медуза[3] и предвещаваща смърт.
Луций разбра. Но се овладя, сви рамене и си отиде. При Ливила.
Валерия гледаше подир него обезумяла от ненавист, обзета от лудо желание да си отмъсти.