Йозеф Томан
След нас и потоп (57)

57

Робите крачеха равномерно, мускулите опъваха смуглата кожа на прасците им. Лектиката се олюляваше. Вървяха бавно, стъпка по стъпка. Пулсът в слепоочията на Сенека изпреварваше техния ход. Той седеше неподвижен, затворил очи, и само от време на време повдигаше ръка, за да изтрие потта от челото си.

През клепачите му провикваше отровният поглед на Калигула и с него присъдата — съща като тази на Фабий: смърт. Ненавистните очи се разширяваха, изгаряха, поглъщаха го. Сенека отвори очи. Видението изчезна. Но пулсирането на кръвта в слепоочията му продължаваше. Той дръпна завеските на носилката и надникна навън. Ярката светлина го заслепи, викът на тълпата го оглуши. Хората познаха защитника на Фабий и гръмко го приветствуваха. Сенека се отдръпна назад, спусна уморено завеските и пак затвори очи.

Лектиката премина през Капенската порта, шумът отслабваше, Рим се отдалечаваше.

Под клепачите на Сенека отново изскочиха изгарящите петна — императорските очи, — заподскачаха в ритъма на крачещите роби: нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш се прицелваха във философа.

Край лектиката мина кола. В трополенето на колелата по Апиевото шосе се преплете женски смях — чист, безгрижен, закачлив…

Сенека следеше лудите петна. Взря се в тях: „Да, аз те знам. Знам какво може да се очаква от теб и не моля за милост. Но аз все още съм господар на своята съдба. Съдба. Казан, в който всичко кипи, клокочи. Бях отгоре, сега падам на дъното. И кипежът в този котел вече няма да ме изнесе цял нагоре. А само духа ми. Тялото ще остане на дъното.“

Сенека малко се интересуваше от тялото си. Той се грижеше за него механично и не повече, отколкото изискваше положението му. Днес чувствуваше как банята го освежава, как му възвръща силите. Наблюдаваше ръцете на роба, който го масажираше. Опънатата кожа се зачервяваше, стопляше се — животът пулсираше в нея. Усети в жилите си прилив на кръв. Мушна крака в сандалите, каишката между пръстите го погъделичка. Туниката прилепна по тялото му и приятно го разхлади. Стана, тръгна, като си даваше сметка за всяко движение, за всяка крачка, това му достави удоволствие и усещане за нещо ново. Изумителен инструмент е живото тяло. Сенека възприемаше това усещане с изострените сетива на човек, който след дълго боледуване се учи отново да ходи.

Влезе в перистила и се оказа сред великолепното общество на гръцките статуи от мрамор и бронз. Сред тях винаги се чувствуваше добре. Боговете, сатирите и очарователните небесни обитателки никога не нарушаваха спокойствието му. Между коринтските колони, в братска прегръдка с олеандрите, те въплъщаваха хармонията на красотата. Лицето на Деметра сияеше. Фонтанът ромолеше, косите лъчи на слънцето позлатяваха капките падаща вода. Тяхното звънтене му припомни водния часовник. „Времето върви, тече, никаква сила не може да го спре. Колко ли време ми остава? Час? Два? Една нощ? Убийците идват призори. Имам още време. Време, но за какво?“

Слънцето залязваше. Лицето на Деметра потъна в сивкава сянка, водните капки станаха сребърни. Нежният звън на капките отброяваше миговете. Но все още има време.

Време, но за какво? За раздяла. С изгрева ще дойде и краят.

Сенека изтръпна. Тялото е тленно, духът — вечен. Да, това са думи. Къде е истината? Той стисна ръката на мраморния фавън. Усети хладината и твърдината на камъка: „Ето, това е истината за живота — явна, осезаема. Жив съм. Още съм жив. Но какво ще стане после, когато слънцето изгрее? Какво ще стане с душата ми?“

„Нещастен е този, който не умее достойно да умре. Страхът пред смъртта е присъщ само на слабия, безволев човек…“ — чуваше Сенека гласа си, кънтящ в баните на Агрипа, претъпкани с публика.

Той тръгна неспокоен, като се оглеждаше уплашено. „Страх? Да, боя се от смъртта, боя се.“ Тръгна по кипарисовата алея.

„Всеки ден е един живот. А този ден е последният за мен. За последен път виждам кипарисите. За последен път усещам техния мирис. За последен път чувам пеенето на щурците. За последен път мокря длани в капките вечерна роса. Моите сетива ми даваха възприятия и усещания, от тях се раждаха мислите ми. Как може да бъде жив духът без тялото? От какво ще се подхранва, с какво ще се насища, ако го няма тялото, ако изчезнат сетивата? Може би в края на краищата Епикур и Лукреций са имали повече право, отколкото Зенон, Платон и моите учители Сотион и Атал?^[1] Преди всичко материята, основата на всичко! Той чуваше думите на Тиберий: «Ти, Сенека, летиш из облаците, плуваш в абстракции, но аз трябва да ходя по земята.» Ах, не! Не! Никога тази материализирана, приземена философия! Духът! Духът над всичко! Духът — господар и владика на материята! Само това признавам аз, само това изповядвам!“

Но страхът си оставаше, страхът не си отиваше и духът на Сенека не можеше да го преодолее. Върна се във вилата си и излезе на терасата. Оттук се виждаше Рим. Зад меките очертания на храмовете сияеше розовото ветрило на залязващото слънце; градината безумно ухаеше в привечерния час. Като сребърен поднос блестеше повърхността на басейна под терасата. Прелитащите комари докосваха водата и подир тях оставаше малко кръгче… Колелце. Око: Отровното, неумолимо око на Калигула.

Подухва вятър, разлюля листата на платана, стигна до терасата. Сенека зиморничаво потрепери. Плесна ръце и нареди да му донесат наметалото; загърна се в меката тъкан и се усмихна. „Ето, това е всичко, което сега ми е нужно. Моите имения, моите вили, моето богатство — сега не ме интересуват. Трябва ми само наметалото, за да не ми е студено. Колко малко му е необходимо на човека, за да бъде задоволен!“ Едва сега истински разбра съдържанието на тази своя мисъл, която целият Рим повтаряше. Да се живее по-близо до природата, просто, без разкош. Целият снобеещ Рим повтаряше като папагал тези думи, но продължаваше да тъне в разкош, преяждаше с пикантни пастети, прогонваше скуката си с кървавите зрелища на гладиаторите и измисляше най-дразнещи наслади, за да освежи притъпените си сетива. Представата за прост живот гъделичкаше сетивата на тези изродени дебелаци, възбуждаше апетита им за ядене, гуляи и порочност; та за тях това бяха само думи. „А всъщност колко е просто всичко, нали го чувствувам сега: студено ми е и имам нужда от наметало. Нищо повече.“

По стените на терасата се виеха лози, зърната на гроздето — до преди малко златисти, сега се чернееха в сянката. Чернееше се и Рим в далечината. Сенека отново слезе в градината, за да разсее там безпокойството си. Сенките на кипарисите се протягаха като дълги гущери в краката му. Седна върху една мраморна пейка, стоплена от слънцето. Копнееше за спокойствие. Но всичко, което тук по-рано го успокояваше, днес го тревожеше. Шумоленето на листата дразнеше слуха му. Привечерното затишие на градината опъваше нервите му. Външното спокойствие само засилваше бурята у него, в болните му дробове съскаше пожар, умореното сърце биеше като чук, унилият залез на слънцето държеше нащрек мисълта му за изтичащото време. Природата, в единство с която съветваше всекиго да живее, му изменяше в тези тежки минути. Той чувствуваше как страхът пълзи из него като мъгла в долина.

Уханният въздух навяваше сънливост, но у Сенека все по-силно и по-силно се пробуждаше първичният копнеж по живота, от който бе получил толкова малко и с който съвсем скоро трябваше да се прости.

Отново задуха вятър, дърветата зашумяха, щурците звънтяха с малките си кастанети. Напевът — така любим до вчера, днес го измъчваше. Напомняше му риданията на оплаквачките при погребение. Стоическата философия не можеше да го избави от страха; изоставяше го в бедата. „Смей ми се, Зенон, ти, който се лиши от живота си, като изпревари с малко природата! Да, прав си: човек трябва да живее според своите разбирания, но колко по-трудно е да ги защитиш на дело, а не на думи! Та аз, аз съм още млад! И с всичко, което имам в себе си, аз се противопоставям на закона, валиден еднакво и за царя, и за роба, макар да знам, че животът ми не би бил по-добър, ако е по-дълъг. Изгарям от желание да живея, копнея по-силно, отколкото гладния просяк — за къшей хляб, това е неутолима жажда, умопомрачаваща мечта — да живея, да живея, да живея.“

Нощта пълзеше из градината, разпалваше светулки на земята, а на небето — звезди. Мраморът се белееше в сумрака. В далечината над Рим изплува пълната луна.

Сенека се закашля. Би трябвало да се прибере, иначе пак ще вдигне температура. Усмихна се. „Та нали имам наметало. И защо са тези грижи за тялото, което утре вече няма да усеща студа?“ Убежището на душата му бе изпълнило своето предназначение. Утре то ще бъде изхвърлено като ненужна вехтория, а с него и копнежът, и страхът, и отчаянието.

Сенека болезнено осъзна своята самотност. Чувството за изоставеност, за безутешност и печал го задушаваше. Сърцето му лудо се мяташе в гърдите. Тресеше го. Прекоси бързо градината и пое по стръмната пътека, към най-високата част. Тук бе по-светло. Сенките на дърветата и статуите подскачаха, изпреварваха го, преследваха го.

Осъден! Осъден да умре още тази нощ! Осъден само от един поглед, без обвинение, без доказателства, без процес. Юристът се бунтуваше у него. Своеволният, беснеещ съдия не му даде възможност да се защити със слово. Всички инстинкти и целият му разум протестираха срещу този произвол. Опънатите му до крайност нерви се късаха от болезнено напрежение. Къде изчезна неговото стоическо спокойствие? „Трябва да се защитя! Защитавал съм стотици други, днес искам да защитя себе си. Говорил съм заради другите, днес искам да говоря за себе си. Себе си да спася, себе си да избавя. Да употребя всичките сили и страст на ораторското си оръжие — словото — в своя защита, за да се спася!

Да се спася? От смъртта? Не, не, това, за съжаление, е вече невъзможно. Но да очистя себе си пред бъдното, което вече без мен ще преценява мислите, словата и постъпките ми.“

Сенека стигна до най-високата част на градината. Тук, на широка мраморна площадка, стояха в кръг деветте бели Музи. Посред тях крачеше великолепният Аполон Мусагет^[2] в дълъг хитон, развято наметало, лавров венец на главата. Свиреше на лира. При лунна светлина статуите изглеждаха по-одухотворени, отколкото под сияещото слънце; сенките трептяха върху лицата им, те изглеждаха развълнувани, очите — виждащи, движенията — меки.

„Това е моята аудитория! Това е моят трибунал!“

Сенека вярваше само формално в боговете. Към тяхната власт над хората се отнасяше скептично. Но в този миг усети нищожеството на човека пред безсмъртната красота.

Той вдигна ръце, както правеше майка му Хелвия пред олтара на домашните лари и пенати, и се обърна към Аполон, дарителя на светлината и живота.

След това, сякаш изправен пред истински трибунал, започна защитата на Сенека човека срещу Сенека философа.

Той говореше за бедността, която възхваляваше, но в която не бе живял; за богатството, което подценяваше, но от което имаше изгода; за равенството между хората; за унизителното робство, от което сам се ползуваше срещу цялото това двуличие, в което Рим го обвиняваше, той изричаше страстна самозащита. Ползувал е всичко това, за да може на спокойствие да размишлява и твори! Имуществото и робите са били за него само средство, за да постигне най-висшата справедливост, най-висшите добродетели, най-блажения живот, но в името на богатия, благородния дух, който противопоставяше на своите немислещи и алчни за удоволствия съвременници. Духът би трябвало да управлява света, да изглажда различията в състоянието и положението; духът, а не състоянието би трябвало да бъде мерило за човешките ценности! Сенека си спомни процеса на Фабий: духът би трябвало да съди човека, а не бруталната сила.

С пламенни слова се очистваше той пред светлия бор и усмихващите се богини. Но последните, най-мъчителните слова остави за накрая.

Облаците скриха луната. Богът и хороводът на богините потъмняха, почти изчезнаха в гъстия мрак. Поривист вятър разби ледената тишина. Неговото свистене прогонваше пришелеца.

Сенека стисна устни. Онова, което го измъчва най-силно, вече не ще го изрече. Той се обърна, спусна се надолу по пътеката и седна на една пейка. „Ах, да можех да се изкажа пред един поне човек, пред хора! Не мога. Никого си нямам.“

Седеше увит във вълненото наметало, мъка стискаше гърлото му. Дълго седя така.

Изведнъж пясъкът по пътеката заскърца под нечии леки стъпки. В тчерния мрак той съзря още по-черна сянка. Хвана се за гърлото. Вече са тук? С пресипнал от уплаха глас попита:

— Кой е?

— Гвадиан, твоят роб, господарю. Прости ми, че те безпокоя…

Сенека не дишаше от ужас пред това, което следваше да чуе.

— … хладно е, господарю… нощта е студена… Няма ли да наредиш да те отведа във вилата?

— Има ли някой там? — едва изрече той.

— Не, никой няма, господарю — отговори учуденият глас от мрака.

— Ще остана още малко тук — въздъхна Сенека.

Сянката се отдалечаваше. Сенека извика подир нея:

— Почакай, Гвадиан! Ела тук!

Сега дишаше учестено. Кръвта бушуваше в слепоочията му. Сенека осъзна: този роб, този мой писар е последното човешко същество, с което ще поговоря, на когото мога да призная страха си.

— Седни до мен!

Странна заповед. Изненадан, робът не се помръдна.

— Заповядаш ли ми, господарю?

— Седни тук!

Гвадиан седна изтръпнал на другия край на пейката — не свит, а вкаменен, с ръце, положени на коленете.

— Когато бях болен, често ти диктувах своите размисли и ти ги записваше. Добър секретар си ти, Гвадиан.

Робът мълчеше, притаил дъх.

— Умен човек си, знаеш повече, отколкото мнозина патриции. Кажи ми, размишлявал ли си някога върху живота?

Гвадиан се обезпокои. „Какво му е станало на господаря, че така ме разпитва? Често е разговарял с мен. Благосклонно, ласкаво. Но сега? Странен въпрос посред нощ. Защо не отива да спи?…“ Отговори му внимателно:

— Не, господарю. Аз не умея да мисля като тебе.

Сенека не го слушаше. От устата му излитаха страстни думи:

— Ти знаеш, че аз мисля за бъдещето. За потомците. Пиша за тях, пиша неща, от които биха имали полза — все едно, че им оставям рецепти за целебни билки. Пиша за тях, защото съм уверен, че който не живее заради някого, не живее изобщо. Ти знаеш това. И още нещо: за да се постигне съвършенство, трябва да се живее хармонично. Аз се стремях към това. Вървях по изпитаните пътища, но когато откривах по-пряк и по-къс път, не се колебаех да тръгна по него. Ти знаеш това, Гвадиан.

Сенека говореше нетърпеливо, бързо, упорито търсеше думи, с които да изрази най-точно вълнуващата го мисъл, сякаш от това зависеше всичко, сякаш от това зависеше животът му.

— Ние живеем в свят, който трябва да загине. И ние ще загинем. Всички. И аз, и ти. Поучавах, а ти добре знаеш това, че мъдрият човек не се вкопчва в живота. Той умее да се раздели с него без вълнения, със спокойна мисъл.

Сенека се задъха и закашля. Робът скочи и го уви още по-плътно с наметалото. Разтреперан, Сенека го хвана за ръката:

— Кажи ми, страхуваш ли се от смъртта?

Ръката на роба също се разтрепера в дланта му.

— Да, господарю. Страхувам се.

Сенека облекчено въздъхна. Колко ужасно би било, ако Гвадиан кажеше: „Не, не се страхувам.“

— Защо се страхуваш от смъртта? Кажи ми, защо?

— Ти знаеш, господарю, защо е страшна смъртта. „Нито един ден не е достатъчно дълъг за този, който иска да извърши нещо голямо.“ Ти сам неотдавна ми продиктува това. Но аз… нищо голямо не бих могъл… аз, господарю, се страхувам от смъртта… просто се страхувам… не знам защо, но много се страхувам. Разбирам: ти ме презираш. Сигурно ме презираш сега за този мой страх. А ти, господарю, не познаваш страха от смъртта. Но това си ти…

Сенека рязко стана. Гласът му трепереше и звучеше глухо:

— Отведи ме у дома!

Писарят го хвана под ръка и внимателно го поведе по тъмната пътека към вилата. Сенека преглъщаше слюнките си, те бяха горчиви. Срамът винаги има горчив вкус.

Влезе в къщи, изяде парче сирене и няколко ябълки. И въпреки навика си нареди да му донесат вино, вместо вода. После отиде в работната си стая. Дълго мисли върху последните думи на роба, чувствувайки се засрамен, жалък и все така невярващ и отчаян. Пристъпи към библиотеката; милваше калъфите на свитъците, изваждаше някои, зачиташе се в тях. След това се зае със старите си бележки, със своите защити и речи, с философските си разсъждения: Някои от свитъците върна в библиотеката, други остави на масата.

Настъпил е часът да се прости. С кого?

Спомни си за майка си, която живееше в Кордова с по-големия му брат Калион. И за по-малкия си брат Мела, живеещ в Коринт. С тях ли да се прости? Да увеличи с писмото си болката, която неговата смърт ще им причини? Тогава кой му остава, на кого би могъл да напише последното си писмо? Само на този, пред когото неотдавна стоеше в унизителната поза на страхливец. На сенатор Улпий.

Сенека седна до масата, взе резеца, но пак го остави на мястото му.

Почувствува силна умора и тежест от самотата. Стисна с длани главата си — дланите пареха, в слепоочията му пулсираше горещата кръв. Самотата, която така обичаше, сега го измъчваше. „Целият благороден Рим вече знае, че това е последният ми ден. И няма, няма нито един човек, който би се осмелил да дойде и да ми каже сбогом, докато утре хиляди хора ще отидат да се простят с Фабий. Аз сам се поставих над другите, сам се изолирах от всички и сега, когато самотата ме раздира, нямам нито един приятел.“

Мислите му се понесоха към миналите дни. Тогава бе спокоен, самоуверен. В сената сам предложи да бъде защитник на Фабий. Защо направи това? От егоизъм: защищавайки „Фаларис“, той защищаваше собствените си трагедии против тираните. Твърдо вярваше, че ще спечели спора, разчитайки на римското право и на ораторското си изкуство. Но не само затова — той изпитваше уважение към смелия артист. В деня преди съда яде с апетит и мислеше в добро настроение за предстоящото прение. Беше любопитен как ще се справи с ролята си на обвинител неговият ученик Луций Курион. С нетърпение очакваше двубоя. Но днес в базиликата на Юлий събитията се развиха не така, както предполагаше. В началото вървеше добре. Нанасяше удар след удар. Лесно сразяваше Луций. Бе почти спечелил делото, но изведнъж всичко се промени. Понятието закон, понятието право се разлетя на хиляди парчета. Доводите на защитата рухнаха, от тях остана само прах и пепел. И гибел. И очите на Калигула, в които се четеше смъртната присъда за обвиняемия и за неговия защитник.

„Какво се случи? Какво предизвика този обрат? Каква грешка допуснах, че загубих за първи път спор, а с него и живота си?“

Сенека стана и започна да се разхожда из таблина, но пред очите му бе огромната зала на Юлиевата базилика. И изведнъж ясно видя… редиците тоги с пурпурни ивици — редици, здраво сплотени около пурпурното императорско наметало, и срещу тази лавина — той, сам-самичък. И мигновено разбра в какво е разбил черепа си, макар и да бе употребил цялата си ораторска тактика и обосновка. Досега винаги бе защищавал правата на отделния човек, днес в лицето на Фабий защищаваше целия безправен Рим срещу Рим на могъщите. Той, патриций и сенатор, стоеше срещу своите, срещу патрицианския сенат и срещу императора. И кого защищаваше? Плебейските тълпи, въплътени в артиста Фабий, в бунтаря. Защищаваше честа, почтеността, великата идея за справедливост. Но идеята се оказа слаба срещу властта. Императорът направи нетърпелив жест с ръка. И правото бе изместено от демагогията.

Сенека трепереше, главата му бучеше, зъбите тракаха. Ледената вълна на мъката пъплеше от пръстите към гърдите му. Дишаше дълбоко, мъчеше се да успокои разбушуваното си сърце. Търсеше отново опора в своята философия. В това е спасението, в нея е оръжието, тя е убежището на душата му. Страхът понамаля, но не изчезна.

Нощта бавно и неотвратимо се приближаваше. И под нейните стъпки по небето припламваха нови звезди.

Сенека седна и взе резеца. Часът на раздялата бе настанал. Той пишеше:

„… сигурно ще се съгласиш, драги Улпий, че копнежът е една от основните сили, които движат живота. Но за какво копнее римският патриций, щом нашият живот е безнравствен? Щом нашият живот е безперспективен, без бъдеще? Нашият патриций копнее само за печалби, притъпен от чувството за малоценност, което прикрива с високомерие и жестокост. Погледни взаимоотношенията между хората. Съществува ли още любовта на сина към бащата, на мъжа към жената, на приятеля към приятеля? Какво става? Какво ще стане с този свят, в който всеки всекиго подозира и в който твоят син, твоята съпруга, твоят приятел може да бъде и твой доносник и утрешен убиец? В този потоп от демагогия, терор, алчност за печалби, фалш и истерия — и брат за брата е вълк. Дали не ти се струва, мой драги, че прекалено черно рисувам образа на нашия благороден Рим? Или според теб не всички римски патриции са егоистични, користолюбиви и извратени безделници? Ах, огледай се около себе си, преброй изключенията и сам прецени.

Ние сме дошли на този свят не когато трябва: ти, мой Улпий, късно, а аз — преждевременно.

На мен ми е тежко да живея (не вземай това като надменна поза), а често се и срамувам, че живея в този мръсен и гниещ свят, и затова вече толкова години търся самотата. Ще ми кажеш: «Защо ти, Сенека, който говориш за непрестанното движение и развитие на живота, бягаш от този противен свят, а не се опиташ да го промениш?»

Аз ли, сам, мой Улпий? Със своите две слаби ръце, със своите астматични дробове и лошо храносмилане? Не, моята физика е неспособна за това. А моето слово? Ти много добре знаеш, че днес моите думи са на мода в Рим и ще си останат само думи. Вероятно всеки един от тези сноби, на които изричам обвиненията право в очите, си мисли, че именно него те не засягат. Навярно си мисли, че аз, болнавият човек, завиждам на тях здравите, защото могат да си доставят удоволствия.

Но независимо от всичко дълбоко в себе си аз се чувствувам нравствен. Нравствеността на азиатците произтича от заповедите на страшните им богове; гръцката мъдрост е основана върху законите на природата и свободната воля; староримската — върху простия и трудолюбивия живот. А нравствеността на днешния Рим? Тя върху нищо не е основана, тъй като изобщо не съществува.

И все пак! Искам да ти кажа, мой Улпий, нещо много странно. За пръв път в живота си аз загубих като защитник съдебно дело. Под влиянието на обстоятелствата; които изложих в началото на писмото си, и поради това, че Рим е въплъщение на грубата сила без дух — аз загубих не само делото, но и своя живот. Ала това ми даде възможност да опозная истинския римлянин. Помисли си само, мой драги: римлянинът, който смее пред целия народ да говори така, както мисли, макар да знае какво го очаква. «Твърде скъпо заплати това познание, Сенека» — ще кажеш ти. Да, наистина скъпо. Но то ще ми освети пътя към Оркус. И този истински римлянин беше, не, той още е жив (както и аз, докато зад нас двамата не се затвори вратата на живота) и се нарича Фабий Скавър — артист, бивш роб.

И аз, проповедникът на величието на човешкия дух, привърженикът на честния и образован ум, разбрах, че великият дух може да се всели и в тялото на патриция, и на освобожденеца, и на роба. Защото какво е това «патриций», «освобожденец», «роб»? Само названия, възникнали от тщеславието и несправедливостта. Та нима не съм твърдял винаги, че всички хора са равни в своята същина?

И така, вторият след тебе истински римлянин, когото познавам, е бивш роб. Аз изтръпнах, когато осъзнах това, и си казах: загиват ли римските добродетели с този човек? Или има и друг свят, редом с нашия? Друг римски народ там, отвъд Тибър, на който нашият високомерен поглед дори не се спира? Народ по-жизнеспособен, по-здрав, по-добър, който ражда хора като Фабий Скавър, а не като Луций Курион? И разбрах, че оттам извира тази упорита, несломима, прекрасна бунтарска сила, която ежедневно покрива римските стени с фрази, опозоряващи Изрода, комуто сенаторските благородници покорно и мълчаливо ближат петите. Не е ли в края на краищата там, отвъд реката, гаранцията за вечността на Рим? Дали няма след столетия тъкмо от тези корени, от това просто племе да се роди просветеният и велик дух? Трудно е да се повярва в това. Но трудно е и да се пренебрегне такава мисъл, след като в малкото зърно, чието име е Фабий Скавър, се крие макар и капчица надежда за един по-хуманен свят. Някога разговарях за това с Тиберий. Той бе съгласен, че нашият свят не е единствен. Тогава той виждаше по-далече и по-добре от мен. Но сега аз виждам това много по-ясно и наистина вярвам в него.

В последния си ден не бива нито да излъжа, нито да скрия нещо. И аз си признавам пред теб, че първият ми импулс, който ме подтикна да застана на страната на Фабий, бе егоистичен. Това бе страхът, че ако аз не се присъединя към този смел римлянин, бъдещето ще ме осъди и захвърли заедно с другите на бунището, което се нарича «благороден Рим». А аз не заслужавам такова нещо. Честно се стараех, макар и не особено успешно, да бъда поне малко добродетелен и да се доближа до съвършенството.

Подарявам ти, драги Улпий, като спомен от мен няколко свитъка с мои бележки и размисли. Вярвам, че ако има поне капчица ценност в тях, те няма да изчезнат, няма да загинат. Вярвам, че ще ги предадеш на някой, който ще има полза от тях, който ще завещае мислите ми на своя син, и така през вековете ще се проточи нишката, свързваща нашето време с бъдното. С тази вяра се утешавам в своите последни мигове.

«Последни мигове», противен образ — нали, мой най-драги? Аз съм само на четиридесет и две години. Макар и болнав, исках и можех да продължа работата си, която така обичам. Съжаление свива сърцето ми. Признавам си пред теб: обзел ме е страх от смъртта, но аз трябва да бъда верен на своите идеи и ще го превъзмогна. А толкова силно, толкова силно съм мечтал за бъдещето! Нашият благороден Рим не мисли за него. Той живее ден за ден, а не за бъдещето. Но прецени сам, мой драги: има ли право на бъдеще народ, който не държи на него, има ли право на империя, след като не мисли за нейното усъвършенствуване?

Една империя е такава, какъвто е императорът й. Както се ненавиждат и презират жестоките робовладелци, така се презират и несправедливите владетели и ненавистта към тях се предава от поколение на поколение. Римският свят започва бавно да се руши, бавно да се плъзга по наклона към пропастта. Кога ще се сгромоляса в нея, не може да се предвиди, но това непременно ще стане.

Аз виждам в бъдещето, както виждат тези, които стоят на прага между битието и небитието. Виждам чуждите лица на тълпите, които ще стъпят след векове върху земята на Вечния град. Какво ще намерят тук? По левия бряг на Тибър — великолепни мраморни колони, разкошни храмове, украсени със злато базилики и бронзови богове, мълчаливи свидетели на нашата епоха.

Те ще онемеят от възторг и ще си кажат: какви велики хора са били тези, които са живели сред такава хармония, сред такава красота!… Но колко ще грешат, ако помислят така, имайки пред вид нашата ера и виждайки само единия бряг на реката! На другия бряг те ще намерят купища руини, тъй като десният бряг на Тибър не е от мрамор и злато, а от дърво и глина. А виждаш ли: тук, сред златото, са живели такива като Луций, а там, в калта — такива като Фабий! Търси, мой Улпий, човека, който би написал за бъдещето истината, тъй като аз вече не мога да направя това.

Привършвам със спомена за последното си посещение у вас: днес, мой Улпий, аз мога вече с чиста съвест да те погледна в очите. Не съм страхливец. Не опозорих своите предци. Лице срещу лице с хищника, защищавах правдата. Даже с цената на живота си. А да се отдаде животът за правдата…

Но стига с тази гордост, стига думи. Аз се прощавам с теб. Тази вечер се разходих по кипарисовата алея. Сега ще тръгна по алеята на сенките. И ако сенките имат памет, в мен ще остане твоето име, драги Улпий, винаги ясно, винаги сияещо.“

Сенека довърши писмото на един дъх. Когато остави резеца, страните му горяха, главата пламтеше. Той стана и разтвори завесите на вратата, която водеше към терасата.

Нощта, сплашена от гласовете на пробуждащите се птици, си отиваше. Където стъпеше, гаснеше звезда.