Йозеф Томан
След нас и потоп (16)

16

Дъщерята на Макрон, Валерия, която народът наричаше „римската принцеса“, се пробуди в леглото си от кедрово дърво.

Размърда се под тънкото белоснежно покривало и се протегна, силно стиснала очи. Така тя вече от няколко дни се стараеше да задържи образа на младия мъж. Въпреки тава образът се изплъзваше, а когато отвореше очи — разсейваше се, макар че никога не изчезваше съвсем.

Валерия се усмихна. Жълтото гущерче в терариума^[1], точно срещу леглото й, не вижда това, въпреки че ококорено гледа господарката си. Не може да види усмивката, защото лицето на господарката е покрито с дебел слой тесто, замесено с магарешко мляко, за да бъде кожата й нежна. Под такава неподвижна марка усмивката не се вижда.

Валерия упорито стиска клепките си, упорито задържа образа, който я преследва, който я завладя и не й дава мира. Под клепките си вижда Луций.

Тя нежно движи ръката си, сякаш милва лицето му: заравя пръсти в покривалото си, сякаш това са неговите коси. Иска да отвори устни за целувка, но маската стяга лицето й, пречи.

Бавно повдига клепачи. Върху червената завеса, отделяща кубикулума от балкона, зърна сянка. Очите й следят напрегнато как платът се издува и спада. Зелените зеници се разширяват, движението на сянката потъва в тях — движение безсрамно, поривисто, което става все по-бързо заедно с учестеното дишане на жената.

Тя плътно затвори очи. Похлупи ги с ръце. Напразно. Видението не изчезва. Тъкмо обратното: оживява и се възправя над нея.

Валерия се вижда такава, каквато е била преди години; все това едно и също движение, повтаряно хиляди пъти, преживяно хиляди пъти безучастно, без чувство, до умора, до опротивяване. Изнемощели бедра, болка в коленете, уста, пълна с чужди миризми, гнусота, пустота.

Баща й Макрон, пастир на говеда, беше освободен роб и отиде да служи в армията. Майката остана с момичето в латифундията.

Високомерното, избухливо момиче копнееше по хубави неща. Мечтаеше за разкош и богатство, каквито бе виждала у господарите. Как ще припечели шепа сестерции красивата, чувствена девойка с очи на газела и тяло на Афродита? Избяга от майка си в града и започна да печели. Призори нейното бяло тяло беше само синини от грубите лапи на нахалниците, а очите й плаваха под пелена от изтощение и умора. Между тълпата от проститутки тя бе най-младата, най-привлекателната. Лупанарът в Мизенското пристанище се посещаваше от моряци, войници, носачи. Валерия още тогава беше придирчива, не приемаше кого да е. Отблъскваше нечистите. Обичаше красотата. Цветята. Красивите сандали. Тънкия пеплум. Украшенията. Сводницата, която държеше публичния дам, вземаше по-голямата част от печалбата й. Но и от малкия остатък Валерия успяваше да си спести за прозрачен хитон, сребърна гривна и за модна прическа, каквато носеха дъщерите на патрициите.

Един ден моряците я завлякоха на гуляй в Помпей. Там тя видя свят, непознат й дотогава. Заслепена от белотата на мрамора и блясъка на златото върху статуите и жените, тя дълго се лута между колоните на храмовете и магазините, пълни с предизвикателна красота. Връщаше се сама. Сподиряха я алчните мъжки и завистливите женски погледи. Ръка, обсипана с накити, й махна от една носилка, която спря до нея. Две черни очи на елегантна жена оглеждаха лицето, гърдите, бедрата и краката на момичето.

— Кое си ти, момиче?

Валерия се стъписа. После смело погледна жената и отговори:

— Глория от Мизена.

— Кои са баща ти и майка ти?

— И двамата умряха — излъга тя. С леко сърце се отказа от баща си, който тогава служеше в седми легион и вече почти бе забравил, че някъде на този свят има дъщеря и жена.

— На колко си години?

— На седемнадесет, домина — отговори, леко поруменявайки от прибавената година.

— Влез при мен в носилката. Няма да съжаляваш…

Влезе колебливо и не съжали.

Публичният дом на Галина Мора в Помпей имаше две отделения. Едното за простия народ, другото — на горния етаж — за благородниците от Кампания. Тук, в този разкош на горния етаж, Галина Мора въведе Валерия.

Ах, каква красота! Валерия беше замаяна от луксозната обстановка, от тоалетите, от всичко. Имаше собствена спалня с картини по стените, които изобразяваха това, което вършеше върху леглото с гостите си. Тук любовта се заплащаше със сребърни денари. Новата служителка на Венера се наслаждаваше на чистота и удобства в този лупанар. Вече не беше пристанищна жена, а хетера. Учеше се да чете и пише, учеше от своите другарки гръцки, пееше в съпровод на лира, танцуваше, започна да живее като господарка, а не като гладна проститутка. Но всички останало се повтаряше — всяка нощ едно и също: уста, пълна с чужди миризми, и тяло, обезсилено, изтощено, наболяващо.

Заведението на Галина Мора имаше клонове в най-големите градове на Стария свят — в Александрия, в Цезарея, Антиохия, Пергамон и Коринт. А в това време александрийският клон почти не носеше печалба. Галина изпрати там своята най-красива хетера — Глория. Валерия имаше успех. Заради нея пристигаха богаташи от Навкратис, Пелусиум, Хелиопол и Мемфис.

Александрия беше прекрасен град. Валерия се възхищаваше от великанския храм на Серапис^[2], от прелестната светиня на Афродита, в чиято градина имаше хиляди палми, от храмовете на Персефона^[3], Изида Лохайска^[4], Астарта, от хиподрума, театрите, крайбрежната улица, стигаща до Фарос^[5]. Мъже и жени от всички народи, от всички земи, с всички цветове на кожата. Долу, край пристанището, беше Ракотис, районът на моряците и местните мулетари. Тук почти всеки дом беше кръчма или лупанар. Лупанар до лупанар. И върху стените им написани цените на хетерите: „1000 сестерции — рижа галка“, „500 — фригийка“. Също толкова и за сирийка, еврейка, — германка, скитка, иберийка. „Гъркиня — бяла като сняг — само за 300 сестерции.“ Удоволствия на най-различни цени — от най-ниски до най-високи…

Заведението на Галина Мора се помещаваше в разкошна вила върху платото на елинския квартал. И Валерия преживя там три години пак по същия начин, само че сред блясъка на златото.

После баща й, вече помощник-командир в преторианския легион, бе преместен в Рим. Тогава той си спомни за дъщеря си, намери я и я взе при себе си. Неговата кариера бе главозамайваща. Императорът, след предателството на Сеян, търсеше човек, способен да изпълнява заповедите му и освен това да бъде обичан от войниците. И откри такъв мъж в лицето на Макрон, От роб и пастир на говеда той за една нощ стана командир на всички преторианци и пръв помощник на Тиберий. Валерия се пресели във вилата, която императорът му подари. На жена си той изпрати жълтици и писмо, в което й съобщи, че се развеждат. После се ожени за Ения, девойка от благороден род…

Миналото прелетя пред очите на Валерия, минало, което досега й беше безразлично. Днес то я задушаваше. Но тя е дъщеря на Макрон и както баща си — не се отказва от това, което е намислила. Сега иска едно-единствено нещо: Луций. Иска Луций да се ожени за нея. За проститутката?

„Ами Юлия^[6] не е ли била също проститутка? — каза си дръзко Валерия. Лицето й под тестената маска нервно потрепера. — Да, била е. И лично божественият Август я изпрати в изгнание заради безпътния й живот, макар че му беше дъщеря.“

„Но аз вече не съм, не съм“ — бори се Валерия със своето отчаяние. Сянката върху завесата промени образа си. Девойката гледа олюляващата се завеса и премисля как да скрие своето минало от Луций. Сама себе си убеждава: кой би търсил в „римската принцеса“ александрийската хетера Глория? Кой би се осмелил?

Валерия скочи от леглото, дръпна завесата, слънцето и хладният въздух нахлуха в стаята; от сянката не остана и следа. Механично взе украсеното със скъпоценности сребърно огледало. И потръпна: винаги забравяше, че утринното й лице е отвратителна маска от тесто.

Плесна ръце. Нейната робиня Ауда изми с мляко тестената маска, а в това време другите робини приготвяха банята, разни благоухания, мас за масаж, лак за нокти, кутийки, чашки, шишенца, пинсети, ножички. Огромна суетня, която се извършваше в пълна, почтителна тишина. Друг път Валерия разпитваше Ауда какво се е случило през нощта в района, днес мълчеше. Беше замислена. Окъпа се, направиха й масажа и прическата.

Когато робините излязоха, отново се погледна в огледалото. Днес едва ли някой би познал в нея проститутката от лупанара. Дори Галина трудно би я познала. Златисточервената грива е вчесана на голям, изтеглен назад кок — изкусна прическа на благородница по гръцки образец; повдигнатите с боя вежди изменяха формата на очите. Разстоянието между тях се увеличи и те добиха невинен израз на момиче. Възпълничките й устни бяха стеснени от червилото, сините сенки около очите придадоха дълбочина и мечтателност на погледа й. Усмихна се на себе си в сребърното огледало.

Отиде в своята любима жълта стая и излезе на балкона. Нейната вила стоеше на склона на Есквилин под колонадата на Ливия. Точно пред себе си Валерия виждаше покривите на оградите на Форума, зад тях, вдясно — Аркс, римската крепост и храма на Юнона-Монета^[7]; в съседство бе храмът и статуята на Юпитер Капитолийски, чийто огромен златен шлем съперничеше по блясък с мрамора и слънцето; малко вляво, в сянката на старите дъбове на Палатин — огромният дворец на Тиберий. От балкона, й имаше изглед към най-богатата и най-красивата част на Рим. Изглед към неговия център, към неговото сърце.

Рим. Първият град на света, най-големият, най-богатият, най-красивият! Валерия е развълнувана. Целият този голям град, светещ в златни изпарения като самото слънце, трябва да се подчинява на бащината й воля. А тя, неговата любимка, може да пожелае всичко, каквото й хрумне.

Вдигна ръце, ръкавите на оранжевата палла^[8] се плъзнаха към белите й рамене; гледаше към Палатин, зад който върху Авентин е дворецът на семейство Курион.

В атриума се разнесоха тежки стъпки, позна ги. Тя се приготви да посрещне баща си.

Макрон влезе тромаво, непохватно. Грубите му движения и гръмката реч изпълниха стаята.

— Дяволски хубаво си сутрин, момиче! За кого си се нагиздила така?

Валерия се усмихна, подавайки му устни.

— Колко години вече, татко мой — подхвана тя, избирайки от пъстрата палитра на своите гласови вълшебства тона на галено момиченце, — колко години вече се старая да направя от този необработен драгоценен камък, какъвто е моят баща — тя приседна на канапето, — образец за светска изтънченост и реч, съответствуващи на неговото високо положение?

Макрон не прие това като шега:

— Плюя ти на образеца!

Тя разбра, че днес баща й няма настроение за лекция по държане в обществото, скочи от канапето, накара го да седне, приклекна до него и като го гледаше възхитено, каза сериозно и нежно:

— Аз те харесвам такъв, какъвто си.

Макрон не обича бързите промени в настроенията на дъщеря си. Каприз? Какво се крие зад него? Избухна подозрително:

— Какво пак ще искаш от мене, момиче?

Валерия премисля; това, за което копнее — той не може да й подаде, но би могъл да й помогне.

— Нищо не искам, татко. Имам всичко, каквото пожелая, и то благодарение на теб… — отговори тя, премълчавайки истинските си мисли. Целуна му ръка. Върху жилестата кожа остана карминово сърпче от устните й. Той погледна изпитателно дъщеря си и изтри червилото в бялата й стола.

В лицето на дъщеря си Макрон има довереник и съветник. Валерия е умна и надеждна жена. Пази в пълна тайна всичко, което са говорили с баща си, тъкмо защото е умна и надеждна. Ения също е умна. Но дъщерята си е дъщеря, своя кръв. Валерия знае как става обикновено: баща й е закусил с Ения и сега е дошъл при нея, тук, на Есквилин, да си излее мъката. Попита го какво е закусил. Пуйка и риби пастет. Нареди да донесат бяло вино за баща й, а за нея — бял хляб, малко маслини и плодове. После отпрати робите.

Макрон се протегна. Вчера имал труден ден. Сутринта приел проконсула от Ахая. После напътствувал квесторите; съвещавал се с трапезита^[9] Калист — знаеш го каква е скука; следобед подписвал държавни актове за данъци и налози, а вечерта се карали с легат Дормий за новите коли на Рейнския легион. Дяволите да го вземат и него, и тези рейнски пътища!

Валерия слушаше баща си усмихната и чакаше.

В моминската стая, великолепно обзаведена, седяха един срещу друг баща и дъщеря край малахитовата масичка. Нейната плоскост бе украсена със златни интарзии — квадрати и в тях фигурки: войник, авгур^[10], понтифекс^[11], достолепна матрона, крадец с торба, сенатор в мраморно кресло, актьор с ухилена маска, Аполон със своята лира, пиян дебелак, хетера, патриций на кон, гладиатор и разни други.

Лицето на Макрон бе намръщено: това, че императорът е болен, вече не може да се скрие. Целият Рим усеща, че наближава краят. Целият Рим кипи от тази мисъл. Във всяка глава зрее въпросът: какво ще стане после? „Аз, момичето ми, усещам това напрежение у всекиго, когото срещна. Усещам го у сенаторите, у своите писари, дори у робите, когато ме масажират. Какво си мисли народът, ми е все едно. С празна глава, празен джоб и празни ръце на Рим нищо не можеш му направи. Но тези тоги с ивици ми създават грижи.“

Макрон почука с пръст върху фигурката на сенатора: „Виждаш ли го? Висок, благороден. Истински Сервий Курион. — Той се разсмя на сравнението си. — Сигурно денонощно мисли за връщането на републиката.“

— Имаш ли доказателства? — попита Валерия, развълнувана от това, че стана дума за бащата на Луций.

Не, няма. Само предположение.

— Не свивай рамене, аз подушвам като ловджийско куче.

— На предположение Макрон не може да се уповава… — каза Валерия. — Трябва да има доказателства…

Добре, но откъде да ги вземе? Баща и дъщеря се гледат право в очите. Валерия се усмихва: самоуверено, властно. Макрон разбра.

— Момиче, обработи ми малко Луций. Ако му завъртиш главата, може нещо да излезе… — А наум си добави: „За най-сигурно ще наредя да го следят.“

Валерия посочи с червения си нокът фигурката на младия патриций, яхнал кон. Приличаше на ход върху шахматна дъска. Къде ще скочи конят?

Тя заговори направо:

— Исках да те питам, татко, какво мислиш да правиш с Луций Курион?

Макрон присви очи. Ето! Отгатнал съм! Харесала е младия мъж. Ами да, защо не? Стар, славен род. Единствен син. Наследник. Дворец, вили, имения, лозя. Богатство. Гръм и мълнии! Няма лош вкус момичето.

Той се наведе над златната шахматна маса, зачука с пръст върху фигурката на конника и започна да разсъждава на глас:

— Какво ще правя с това момче? Ще видим. Но заради тебе… да се понапъна ли?

Валерия, жената, през чиито ръце бяха минали толкова много мъже, се изчерви. Трудно е да се преструва пред баща си. Има соколово око.

— И на теб ли ти харесва, татко?

— И на мене! — смееше се Макрон. — Е, наслука, дъще! Ще измисля нещо за него. Вдругиден твоят Луций ще държи реч в сената. Голяма чест за момчето, нали? Благодари ми за това. Виждаш ли, аз мисля за твоите мечти, преди да си ми ги казала. Ще получи златен венец! О, богове, заради това Калигула може да ме удуши от злоба.

— Внимавай с Калигула, татко! Той е по-опасен от стария…

— Не ме поучавай! — сопна се Макрон, макар мислено да беше съгласен с нея. — Добре го знам. Като го прихванат, може да се пръсне от злоба, а на другия ден всичко забравя. И за него ще измисля някакво отличие. Но по какъв повод — разсмя се Макрон, — засега не знам, ще реша. Често и тъпаците получават отличия, нали?

Той млъкна, стана сериозен. Опитното му ухо на войник долови шумолене. Посочи с поглед завесите на вратата. Валерия изведнъж ги разтвори. Там стоеше управителят със свитък в ръце. Той проговори, заеквайки:

— Благородният Луций Геминий Курион изпраща писмо за моята господарка…

Валерия изтръгна писмото от ръцете му и забравила да нареди да го набият, че се е приближил тихо, жадно зачете редовете:

„Моя божествена, единствена истинска красота сред хората… красота безсмъртна като олимпийските богове! Ти ми каза: «Ще те извикам, ще ти пиша!» А досега мълчиш! Осмелявам се сам… Кога ще ме поканиш да дойда и целуна дигалите на твоята палла? О, богове, по-скоро! По-скоро!“

Валерия прочете писмото втори, трети път, и още веднъж, сякаш не вярваше на очите си. В зелените й зеници искреше блаженство, лицето й сияеше победоносно. „Копнее за мен! Обича ме! Той е мой!“ Стискаше в пръстите си пергамента — щастлива, неспособна да говори.

Макрон скришом я наблюдаваше. Измъкна писмото от ръцете й и бързо го прочете.

— Рибата е клъвнала! — разсмя се той. — Само че има една пречка. Сгоден е за дъщерята на Авиола. Готвят сватба, каквато Рим не е виждал досега. Не се ядосвай, момиче!

— Знам. Това пречи ли ти на теб? На мен — не. — Тя се усмихна с крайчеца на устните си, в очите й блеснаха хищнически пламъчета.

„Юпитер Гръмовержец! Това момиче е способно да си премери силите с дъщерята на преситения дебелак! Ще се нахвърли, без да му мисли, като лъв върху антилопа. Великолепно! На мен се е метнала. Врагът е силен? Толкоз по-добре. Аз вярвам в себе си. И знам само един изход: да спечеля или да умра! А тя ще спечели!“ Макрон скочи, вдигна високо Валерия и я целуна по гушата:

— Ах ти, хитра лисичке! Цяла бащичко, няма що! Това ми харесва. Каквото искам, ще го постигна!

И сред буен смях, който разтърси вилата, той си спомни за нощното приключение с Авиола.

Смехът на Макрон бе така заразителен, че завладя и Валерия.

— Това е добре — смееше се тя. — А кой всъщност го е направил?

Макрон шареше с очи по шахматното поле. Тя следеше погледа му.

— Голям майтап, и дума да не става! Така да натриеш носа на Авиола, браво! — Макрон се намръщи и продължи строго: — Но този вагабонтин, който е използувал униформата на моите преторианци…

Валерия гледаше през масичката баща си!

— Знаеш ли кой е?

Макрон постави пръст върху фигурката на мъжа с маска.

— Артист?

— Фабий Скавър.

Докато Макрон разказваше как Фабий си е осигурил алиби, и то съвсем убедително (това е отмъщение за изгнанието и сигурно е той!), Валерия мислеше за артиста. Познавайки баща си, тя разбираше, че часовете на Фабий са преброени. Но заради това, че си е направил шега именно с бащата на Торквата, тя реши да го защити.

Не, Фабий не бива да се дава на палача! И защо всъщност? Заради една сполучлива шега? И предложи галено: поне заради мене. Та нали нейният татко може така да нареди нещата, че и вълкът да е сит, и агнето да е цяло! Ще го замажем някак, съгласи се той. Натисна пръст върху фигурката на артиста, като че ли искаше да я премести на друго поле. Фабий не изпадна в мат.

Щам Макрон излезе, Валерия седна до инкрустираната маса и нареди да й донесат писмените принадлежности. Тя галеше с пръст образа на младия патриций върху коня, всичко у нея зовеше: ела веднага! Пристигни в галоп! Но пишеше: „Твоето писмо беше много мило. Но знам: най-напред сенатът, после аз. Ако дойдеш след речта си да ми кажеш, че си победил в сената — а аз очаквам това, мой Луций! — с радост ще те посрещна…“