Йозеф Томан
След нас и потоп (56)

56

Окован, с наведена глава, Фабий влезе в огромната базилика на Юлий. Нито мраморната белота на шестдесетте грандиозни арки, извисяващи се една над друга в две редици, нито потоците светлина, които нахлуваха през прозорците, можеха да смекчат строгата и студена деловитост на това просторно помещение: вчера — борса, днес — съдебна зала.

Фабий вдигна за миг очи от пода, покрит с мозайка от дребни камъчета, към тази великанска вис, но после пак се загледа пред себе си. Мижеше, заслепен от светлината. Залата бе пълна с неподвижни бели тоги, разположени в мраморни кресла. Не можеше да разпознае лицата. Поведоха го по пътечката между креслата към мястото за обвиняемите; двама стражи с мечове в ръце застанаха зад него. Някой се приближи и му свали белезниците. Фабий се огледа. Около него седяха няколко десетки съдебни заседатели, зад тях останалите сенатори и редици преторианци. Галерията в горната част на базиликата бе празна. Народът, който обикновено присъствуваше на съдебните процеси, този път не бе допуснат. На масата срещу Фабий седяха четирима мъже: председателят на съда, консул Понций, отдясно вторият консул Клавдий, чичото на императора, отляво Луций Курион и секретарят. Креслото до Луций, покрито с пурпурна тъкан, бе празно. „Там, срещу мен, каза си Фабий, ще седне Фаларис.“

Преди два часа в килийката му в Мамертинския затвор влезе Сенека. Посъветва го как да се държи пред съда, каза му, че Луций Курион ще бъде негов ищец, а той, Сенека — негов защитник. Като чу това, Фабий почувствува известно облекчение и се поуспокои. И сега го занимаваше един въпрос — колко години ще трае изгнанието, което сигурно няма да му се размине?

Погледна красивата патрицианска глава на Луций и стисна устни. Днес могъщият Курион ще си разчисти сметките с него заради всичките му дързости.

Към креслото на защитата се приближаваше Сенека — попрегърбен и тихо кашлящ. Косите му падаха на кичури върху челото и слепоочията. Макар и леко пълен, той имаше изпито лице, край устата — дълбоки гънки и трескаво святкащи очи. Фабий го погледна с благодарност. „Какъв късмет, че ще ме защищава Сенека. Няма човек, когото той не би могъл да спаси. С него не можеш да се справиш и ти, предателю — погледна той отново Луций. — Колко ли години изгнание ще получа?“ Вдигна глава и започна да брои квадратите върху тавана. Четири… шест… осем… десет… повече от мястото си не виждаше. Десет? Обля го пот. Десет години да не види Рим? Квирина ще тръгне с мен, където и да е, като сме двамата, по-лесно ще бъде, ще мога и да играя… Но десет години!

Залата шумеше, сенаторите разговаряха, а от Палатина се спускаше императорската носилка, плътно обкръжена от личната охрана. Големият форум бе претъпкан с възбуден народ. Когато императорската лектика се показа, тълпата стихна. Ледена тишина. Дори арделионите не се решиха да приветствуват императора, никой не ръкопляскаше. Никой. Мълчание. И носилката бързо преплува това ледено море, а императорът стискаше юмруци от новата обида. Но в базиликата го посрещнаха гръмогласни аплодисменти, сенаторите стояха на крака — ликуваха, демонстрираха безграничната си преданост.

Императорът вървеше бавно, съвсем бавно, за да бъдат овациите по-продължителни. Седна; зад креслото му застана Херея. Калигула оглеждаше присъствуващите с притворени очи. Тресеше се от гняв. „Хм, колко бурно ме приветствуват тези лицемери, които ме изоставиха в тежките минути, изпокриха се като къртици в дупките си! Колко безгрижни и весели изглеждат, понеже този път мръсният хистрион удря по мен, а не по тях. Забавляват се с това, разбойниците.“ Той обърна очи към артиста.

Фабий крадешком наблюдаваше императора: бледно, подпухнало лице с хлътнали очи, върху което споменът доизрисува спазмата на удоволствието при изтезанията на Апелес. Фаларис! По-страшен и от Фаларис. „Докога, римски народе?…“

Консул Понций, председателят на съдебния трибунал, приветствува императора и откри съдебното заседание против члена на артистичната трупа Фабий Скавър, по произход роб, днес римски гражданин.

Очите на Фабий се срещнаха с очите на Калигула. Нито капка покорство няма в погледа на този жонгльор, помисли си раздразнено императорът; толкова много ли разчита на реторския ум на Сенека?

„Можеше да ме убие сам, тихо и безшумно — разсъждаваше Фабий. — Толкова пъти вече го е правил. Но сигурно се страхува да не разбунтува онези навън. Затова ме изправя пред съда. Чак тук се чува приглушеният шум на тълпите от Форума. Не съм сам. Те са там, пред базиликата, преторианците ги отблъскват, там е и Квирина. Квирина!“

Луций Курион чете обвинението: пиесата за Фаларис е прозрачна алегория, нападки срещу владетеля, в която Фабий Скавър оскърби личността на императора, разбунтува народа срещу него, предизвика кървави демонстрации.

Гласът на Луций се засилва:

— За оскърбление на императора с тази очевидна и преднамерена аналогия с тирана Фаларис, за подстрекаване на народа аз изисквам от името на сената и римския народ най-тежко наказание за обвиняемия!

Фабий слуша страшните думи, потреперва леко, но гледа с непоколебима вяра в Сенека.

Консул Понций се обръща към обвиняемия:

— Фабий Скавър! Ти чу обвинението! Питам те: признаваш ли се за виновен?

— Не! — отговори кратко Фабий.

По лицата на полубоговете в тоги премина насмешка. Това ни е известно. Пред съда всеки е невинен.

Настъпва моментът, когато се задават въпроси на обвиняемия. Пръв започна Понций:

— Защо ти — автор и изпълнител на мимове и комедии — написа трагедията?

Фабий гледаше над консула, нагоре към бронзовото лице на богиня Немезида. И си мислеше за своята стара мечта да създаде една голяма трагична роля. Да разсмееш зрителите, е лесно. Но да предизвикаш у тях нещо повече от смях, това е вече изкуство.

— Рим е преситен от наивни комедии. Исках да поднеса нещо различно от тези безсмислени пиески.

Луций заповяда с очи на секретаря да записва, резецът скриптеше по намазаната с восък дъсчица. Измежду съдебните заседатели се чу глас:

— А защо избра именно Фаларис?

„Защо? О, богове! Защо? Как да им обясня на тези надменни хора, че подир мен ходят измъчени, изтерзани същества и ридаещо ме питат: «Къде е човещината, Фабий? Къде е справедливостта?» И те не смеят да кажат на глас какво ги измъчва. А аз мога.“

— Защо съм избрал Фаларис… Трагедията изразява силните страсти… А зрителите искат такова нещо… винаги са искали. Защото сами го изживяват…

— То-то-това е така — запелтечи Клавдий, озърна се наоколо с късогледите си очи, като сам на себе си кимаше утвърдително с глава. — О-о-още Аристотел… е предпочитал тра-трагедията.

Луций стрелна със светлите си очи Фабий:

— Каква точно страст искаше да изобразиш във Фаларис?

Фабий гледаше лицето на богинята, но виждаше измъчвания Апелес. Тук наблизо, отляво седи неговият мъчител. Фаларис. Не се осмели да погледне в тази посока. Ледени тръпки прибягваха по гърба му. Овладя се:

— Страстната любов, митологическите интриги… днес вече никого не вълнуват. Народът иска по-драстично зрелище. В цирка и в театъра… жестокост… кръв… Фаларис… нажежен бик, в който се хвърлят живи хора…

Секретарят, наведен над восъчните дъсчици, едва успяваше да записва, макар да ползуваше бързопис.

— Пак пиеса за тирана! — гневно извика Авиола измежду редиците на съдебните заседатели.

Фабий изкосо погледна към Сенека. Реторът бе потънал в своите бележки.

— Играят се много пиеси за тираните — каза Фабий. — И те имат успех. Носят печалба. А аз се грижа за своята трупа, трябва да осигуря прехраната на своите хора. Ние живеем, за да играем, но също така играем, за да живеем.

Понций отправи подлизурски поглед към Калигула:

— Вие се нуждаете от средства? Тогава защо не си отишъл при нашия император? Той е милостив и щедър. Симпатизира на артистите.

Върху лицето на Фабий нервно заигра мускул. С хищника човек не се договаря, а се бори. Той изправи глава!

— Ние, благородни господарю, не сме просяци… с честен труд си изкарваме прехраната.

Калигула се намръщи. „Ето как тази сган тълкува моята щедрост. Вижда в нея милостиня, а не великодушие!“

Понций забеляза раздразнението на императора и побърза да разпита:

— Как стана така, обвиняеми, че при тази пиеса, която ти си избрал само заради печалбата, се стигна до явен бунт срещу императора?

Фабий очакваше този въпрос. И се страхуваше от него. Той пое дълбоко дъх, за да се успокои:

— Не знам, господарю. Аз не съм виновен, че зрителите… изтълкуваха пиесата по-друг начин… Вината не е моя… та аз не мога да овладея тълпите…

Луций го прекъсна:

— Следователно твърдиш, че твоята пиеса не е алегорична, че не е преднамерена алюзия за нашия император.

— Да, настоявам на това! — Гласът на Фабий леко потрепна, въпреки старанието му да бъде твърд.

Настъпи тишина.

Понций се огледа:

— Няма ли други въпроси към обвиняемия? Тогава давам думата на защитата.

Сенека стана, вежливо приветствува императора и съдебните заседатели и започна:

— Ние изслушахме обвинението, според което артистът Фабий Скавър е оскърбил нашия император и разбунтувал срещу него римския народ чрез преднамерена алюзия с печално известния тиран Фаларис. Вие чухте и отговора на обвиняемия, който отрича това. Но да видим какви са фактите.

Той се обърна към Луций и го помоли да прочете от пиесата за Фаларис, която има пред себе си, поне едно изречение, поне една дума, която да се отнася за благородния император, а не за агригентския тиран Фаларис.

Сенаторите учудено се раздвижиха. Странно начало на защита! Обикновено в началото Сенека държи дълга реч, въпросите оставя за накрая.

Луций отговори, че в пиесата наистина става дума за Фаларис, но не думите, а съдържанието и духът на трагедията са насочени срещу императора. Не думите, а техният провокационен, предизвикателен тон придавал друг смисъл на пиесата, според който под древния Агригент се разбирало днешния Рим, за да могат зрителите да сравнят любимия император с позорния тиран.

Сенека нанесе пряк удар на Луций:

— И ти ли, Луций Курион, и ти ли сравняваше императора с Фаларис? Аз — в никакъв случай!

Луций пребледня. Калигула обърна към него кървясали очи, сенаторите изтръпнаха.

— Аз обичам императора повече от живота си — заяви патетично Луций — и тъкмо затова с тревога следях как пиесата и артистите изкусно се прицелваха в Гай Цезар, говорейки за Фаларис. Още в началото имах подозрението, че авторът на трагедията е написал преднамерена алегория.

— За съда подозрението не е аргумент — каза Сенека строго. — Освен това пиесата бе разрешена от цензурата без никакви забележки. Защо тогава си подозирал автора на пиесата в злонамереност „още в началото“, както казваш? Защо си бил предварително настроен срещу него? Римското право изисква съдебните заседатели да чуят обективни и доказани обвинения, а не лични, пристрастни догадки.

Залата се оживи, тогите се размърдаха. Шепот: още малко и Сенека ще разгроми Луций Курион.

В това време Луций успя да се овладее от внезапния удар. Вдигна високомерно глава:

— Ще ви разкажа как съм стигнал до своите „догадки“, които според мен имат цената на убедително доказателство. Един ден, преди да се възкачи на трона нашият любим император, аз срещнах случайно Фабий Скавър при храма на Церера. Помолих го да напише хвалебствена пиеса за Гай Цезар. А той — по това вие можете да прецените отношението — му към императора — категорично отказа. Признаваш ли това, Фабий Скавър?

Преди Фабий да отговори, Сенека рязко се намеси:

— Има ли ищецът свидетели на този разговор с обвиняемия при храма на Церера?

— Може ли защитникът да докаже, че лъжа? — избухна Луций.

Аудиторията се развълнува, Калигула нервно потрепваше със сандали о пода. Клавдий мигаше късогледо към обвиняемия:

— Свидетели тря-трябва да има!

Фабий направи горд жест. На Сенека му се стори, че той иска да си признае, и бързо се намеси:

— Римското право е желязно. Аз констатирам, че досега не съм имал случай да се оперира пред съд с недоказани от свидетели твърдения, да се прилага нашето право така… така… — в напрегнатата пауза той търсеше точната дума.

Луций не се сдържа и извика:

— Как „така“?

Сенека произнесе твърдо:

— Така своеволно!

Сенаторите одобрително поклатиха глави: ученикът загуби сражението със своя учител. Удивително: членовете на сената, които в частния си живот често постъпваха съвсем своеволно с параграфите в областта на печалбата и властта, не можеха да понесат същото пред съдебния трибунал. В този миг те бяха римляни, защитници на римското право. Цялата аудитория моментално се отдръпна от Луций. Луций почувствува това. И се постара да преодолее пропастта.

— Защитникът нарече моите твърдения своеволни, но преценете сами дали поведението на Скавър не оправдава моите подозрения. Нека разгледаме живота на обвиняемия. Още преди години, по времето на Тиберий, Фабий Скавър заедно с другите артисти бе изгонен от родината ни заради бунтарски и разпътен живот. Наказанието не то направи по-добър. За обида на член от сенаторското съсловие той отново получи една година изгнание. Неотдавна се върна и веднага продължи своята зловредна дейност. В комедията за хлебарите осмя висшите магистрати, и притежатели на хлебарниците. А сега неговата подстрекателска дейност достигна своя връх. Той си позволи в пиесата за Фаларис да атакува самия император, като се надяваше, че с историческото съдържание ще прикрие злодейския си замисъл. Ето в тази взаимна връзка трябва да се погледне на обвиняемия.

Сенека поиска думата:

— Славни съдебни заседатели, patres conscripti. Обръщам се към вас като към духовния елит на римския народ. Разрешете ми да ви задам въпрос: нима подозирате всички трагически поети, че когато са изобразявали един отдавна мъртъв тиран, те са имали пред вид владетеля, по времето на когото са писали своите трагедии? Или искате да измъкнете от гроба Есхил и Софокъл и да ги съдите, че са писали за Зевс или Едип само защото по време на представленията тълпите са викали против своя настоящ владетел? Аз чета по вашите лица: такава глупост никога не ни е идвала наум. И по-нататък. Изправихте ли ме пред съда мен, когато по времето на Тиберий пишех трагедии, в които почти всеки стих осъждаше тирана? Не! Император Тиберий четеше моите трагедии и дори ги хвалеше. На него и през ум не му минаваше да вижда себе си в образа на тирана. А Луций Курион твърди, че нашият великодушен император Гай Цезар би могъл да бъде дотолкова дребнав, че да си припише сходство с чудовището Фаларис?

Шепот на възхищение премина из залата. Кой може да устои на Сенека? Външно сенаторите изглеждаха сериозни, но мислено се надсмиваха: „Habet! Получи ли си заслуженото, Курион? Пълно поражение!“

Калигула гледаше подозрително Луций.

Почервенял, Луций хапеше устни. Напрегнато слушаше Сенека.

— Само бедните духом — продължаваше той, — безделниците и клеветниците могат да допуснат такава глупава алюзия; а това е безпросветната сган. Тя, тази краста върху тялото на Рим, е изопачила смисъла на пиесата. Тя нарочно, злонамерено е търсила в историческата правда пример за днешния ден. Замисълът на автора не е бил лош. Лоша и вредна е била реакцията, предизвикана от желанието на тълпата да прави скандали и да извлича полза от тях. Благородни отци, аз обвинявам не Фабий Скавър и неговите артисти. Не честния римски народ, а продажната сган, която е злоупотребила с трагедията за Фаларис, за да създаде интриги! Нека тя застане на мястото на обвиняемия, който е невинен!

Херея слушаше внимателно. Виж ти, най-мъдрият и най-могъщият тук човек воюва за един незначителен хистрион. Херея имаше понякога фамилиарния навик да прави забележки на глас.

— Браво на нашия Сенека — каза той в тишината.

Върху ниското чело на императора се бе врязала дълбока, напречна бръчка. Както всички, и той чувствуваше превъзходството на Сенека в този двубой. Сам — великолепен ретор, Калигула усети, че е засенчен от успеха на Сенека. Завиждаше му. Ревнуваше. Бръчката на челото му ставаше все по-дълбока.

Луций се обърна към Сенека угоднически:

— Как може нашият знаменит Сенека да сравнява своите пиеси с „Фаларис“ на Скавър? Та всички ние тук добре ги знаем. И аз ви питам, благородни отци, защо трагедиите на Сенека преминаваха в спокойна атмосфера и защо „Фаларис“ завърши с кървави разпри? Защото — и аз съм убеден в това — пиесите на Сенека, макар и да изобразяват тирани, не са имали бунтарски умисъл. А в пиесата на Скавър има!

Луций повиши глас:

— Не е трудно да се оправдае злодеянието на Скавър със стихийността на народа. Лесно е да се прехвърли вината върху анонимната сбирщина и да се призовава на съд хилядоглавата римска тълпа — тази сган, както защитникът я нарече. По-рано той наричаше тълпата народ и често заставаше на негова страна, като я защищаваше срещу патрициите, макар самият той да е патриций. И днес е на нейна страна, само че сега му е по-удобно да я нарича сган и да я обвини, защото знае, че тълпата е невъзможно да се накаже.

Гласът на Луций, винаги хладен и рязък, ставаше пронизителен:

— Вие, отци на Рим, забравихте ли вече мима на Фабий за хлебарите, в който нападаше и осмиваше сената като цяло и всички вас поотделно? Това не беше ли също алегория? Или този мим беше по-прозрачен, отколкото нападките срещу нашия император във „Фаларис“?

Луций взе табличките на секретаря и като гледаше в тях, продължи енергично:

— Нима самият Фабий Скавър не каза, че е писал своята трагедия с пълното съзнание, че народът преживява силните страсти заедно с артистите? Той произнесе голяма лъжа пред нас като твърдеше, че не било по силите му да овладее хилядоглавата тълпа! За нещастие ние се убедихме, че той има власт над нея! Аз нито крачка няма да отстъпя от своето твърдение: всеки стих в заключението на „Фаларис“ беше провокация. Всеки стих, всяка дума и страстният тон на Скавър бяха нападка срещу императора. Само глухият не би разбрал това. Само един съучастник на Скавър не би обърнал внимание на това!

Луций завърши. Залата на базиликата се изпълни с тишина; симпатиите на съдебните заседатели се прехвърляха към Луций.

Сенека знаеше, че си играе с огъня, поемайки защитата на Фабий, но не се страхуваше. Той вярваше в силата на своите доводи, в своето ораторско умение, в своето пословично щастие при всякакъв спор. Разчиташе на непоколебимото римско право. Но не бе преценил, че защищавайки Фабий, който е обвинен не в дребна кражба, а в държавно престъпление, застава не само срещу императора, но и срещу сенаторската аристокрация, към която самият той принадлежи. И малко по малко в съзнанието му проникваше известно опасение, та дори и страх.

Фабий стана неспокоен. Оглеждаше се крадешком. Слънцето хлуеше през високите прозорци и лъчите му спуснаха в залата светлинна завеса; тя прикри фигурите на съдебните заседатели, размаза лицата им, Фабий вече не виждаше добре техния израз, но усещаше опасността. Имаше чувството, че се е изгубил в това просторно помещение. Търсеше с надежда, очите на Сенека, но той, с кърпичка на уста, се стараеше да овладее кашлицата си. Цареше тишина, тишина, която задушаваше, но в ушите на Фабий продължаваха да звучат резките думи на Луций, залата сякаш кънтеше от тях. Отвън долиташе далечният шум на тълпата и на Фабий му се струваше, че чува виковете на две сражаващи се войски: „Против мен, против нас — помисли си той и за разбунтуваните зрители — стои не само кръвожадният Калигула, но и неговият помощник Курион. Тук срещу мен се е надигнал целият знатен Рим, за да ме унищожи.“

Фабий с усилие овладяваше разтрепераните си ръце; това не бе само страх, но и безсилен гняв. Както тогава, когато се забрави и избухна в лицето на Тиберий. Погледна пред себе си: в креслото, покрито с пурпурен плат, седеше Фаларис.

Калигула наблюдаваше Сенека с ненавист. „И той е против мен! Съюзил се е с един бивш роб. Патриций!“ Очите му се преместиха върху Фабий и срещнаха погледа му. Фабий не трепна. Каква дързост от страна на този мъж! Кръвта нахлу в главата му, пред очите му се завъртяха алени кръгове, в тяхната червена мъгла Калигула видя как Фабий се променя, там вече стоят двама Фабиевци, десет, сто и всичките дръзко, безсрамно се взират в него.

Калигула се облегна назад и енергично размаха ръка, за да прогони видението.

По настъпилите няколко мига тишина Луций разбра, че е победил. Той забеляза жеста на императора. Изтълкува го като нетърпение и реши бързо да приключи съда. Изправи се:

— Славни съдебни заседатели! Същината на тъжбата е изяснена, всички пунктове на обвинението бяха доказани.

Сенека потрепна уязвен и бързо вдигна ръка. Председателят на трибуната не я видя. Не искаше да я види. Луций продължаваше демагогски:

— Питам ви, уважаеми отци, докога ще търпите да буйствува този непоправим метежник, бившият роб Фабий Скавър. Демонстрацията в театъра на Помпей и в града отне живота на седемстотин души. Един нов бунт може да застраши целия Рим. Тук става дума за нещо много повече. Не само за императора, но и за отечеството, за цялата империя. Patres illustrissimi! Ще върнете ли на Рим предишното спокойствие, или ще оставите без назидателно наказание престъпника, който още утре отново ще започне да подкопава властта на императора и вашата?

В базиликата на Юлий се разрази буря от разгневени гласове, които се сляха в едно „никога!“.

Консул Понций също забеляза жеста на императора не обърна внимание на Сенека, който искаше думата; той зададе на съдебните заседатели въпроса дали смятат Фабий Скавър виновен за престъпното бунтарство, застрашаващо държавата, и за обидата на Величеството? Всички съдебни заседатели вдигнаха ръка. После започнаха тихо да се съвещават.

Императорът гледаше Луций и си мислеше: „Отличен демагог. Умее ги тези неща. Умее да се върти според посоката на вятъра. Не се страхува. Дори от мен, макар и той да ме смята за Фаларис, както и всички тук. Прекалено съм го разглезил. «Луций е за император», каза Ливила. Да. Това е неговата цел. Скоро ще стане по-силен от мене…“

Съвещанието бе кратко. Всички станаха и консулът Понций прочете присъдата:

— „В името на сената и римския народ! Фабий Скавър, римски гражданин, член на актьорска трупа, се осъжда за посочените злодеяния на смърт чрез отсичане на главата.“

За миг настъпи тишина. Всички погледи се обърнаха към Фабий. След това избухна одобряващо ликуване.

Фабий стоеше вцепенен, парализиран, сякаш не чуваше и не разбираше. После разбра. Отвори уста и от тях изригна смях. Луд, истеричен смях разтърси базиликата. Всички ококорено го погледнаха: дали не се побърка? Смехът не преставаше. Фабий стоеше неподвижен, но на всички се стори, че отива към императора. Калигула уплашено се сви в креслото си и започна да вика стражата.

Охраната се нахвърли върху Фабий, запушваше устата му с длани, но и под тях осъденият продължаваше да се смее и да вика:

— Фаларис! Фаларис!

Притича нова стража, заобиколиха Фабий, натъпкаха в устата му тапа. Той яростно се отбраняваше, но те сложиха белезници на ръцете му и започнаха с голи мечове да го тикат към изхода.

Навън стоеше кордон от преторианци, а зад тях — мълчалива тълпа. Повлякоха го между шпалир от войници. Отчаяният вик на Квирина раздра тишината:

— Фабий!

Хвърлиха го в плесенясалата килия на затвора. Той падна върху сламата, подкосен от вика на Квирина. Заби пръсти в земята. Викът й се превърна в страстен шепот: „Фабий, ще видиш какъв хубав дом ще си направим!“ Той зари лице в гнилата слама и застена.

 

 

Калигула седеше сгърчен в креслото. Лешояд, който дебне дали наоколо няма нещо да мръдне. Късаше машинално златните нишки от ресните на наметалото си. Междувременно Понций съобщаваше следващите присъди. За Апелес — три години изгнание, за Мнестер и останалите артисти, участвували във „Фаларис“ — по една година. Калигула не слушаше, той гледаше Сенека: а сега ще си разчистя сметките и с теб!

Съдебното заседание завърши. Императорът стана, без да откъсва поглед от защитника. Събранието зашумя, сенаторите също станаха, като следяха погледа на Калигула.

Сенека навиваше папируса с бележките си с разтреперани ръце. Накрая вдигна глава. Змийските очи го смразиха. От погледа на императора лъхаше смърт. Ръката на ретора заопипва свитъка. Тръгна бавно. Сенаторите се отдръпваха, сякаш край тях минаваше прокажен. Те знаеха, че Сенека ще умре преди осъдения Фабий.

Преторианците отвориха тежките бронзови врати, Сенека излезе, вратата тежко се хлопна зад него.

Сенаторите стояха и чакаха да си отиде Калигула.

Към императора пристъпиха Луций и Авиола. Луций се заинтересува дали императорът е доволен от решението на съда. Калигула не отговори. Безкръвните му устни бяха стиснати. Луций разбра, че му е сърдит. Заради Сенека! В края на краищата според Сенека излизаше, че да се види във Фаларис Калигула, е по-голямо престъпление, отколкото да се напише и изиграе „Фаларис“! Да си близо до тирана, е винаги опасно.

Авиола канеше императора на обяд в петък в своя дворец. Сервилно го уговаряше:

— Искам да те зарадвам с нещо, мой божествени! — И продължи, сякаш Калигула бе проявил интерес: — О, никога! Не мога предварително да кажа, това е изненада за теб, домине! Разреши ми това удоволствие!

Хищническите очи се плъзнаха по Авиола, императорът кимна: продължаваше да мисли за Сенека.

Луций се стараеше да разсее императора:

— След обяда, ако желаеш, бихме могли да отидем на Форума, за да погледаме екзекуцията на това бясно куче.

Императорът отново кимна мълчаливо.

Авиола, който не бе забравил как Фабий му се подигра със своите „преторианци“, се разсмя, обръщайки се към императора:

— Отлично! Ще изпратя на Луций един милион сестерции, за да ги хвърлим преди екзекуцията от твое име на публиката по случай последната роля на любимия им артист.

Клавдий каза на племенника си, като заекваше повече от друг път:

— Жа-жал ми-ми е за този ко-комедиант. Имаше та-такъв царствен жест…

— Ти си глупак! — каза с отвращение Калигула, обърна гръб на Клавдий и се запъти към изхода сред шпалира на сенаторите, които го изпращаха възторжено.