Йозеф Томан
След нас и потоп (42)

42

Две вести очакваха Луций в императорския дворец.

Камата на убиеца не бе засегнала сърцето на Торквата. Лекарите бяха уверили Авиола, че дъщеря му, макар и тежко ранена, ще оздравее.

И втората вест: Гай Цезар очевидно оздравява.

С всеки ден императорът изглеждаше по-добре. В навечерието на октомврийските календи, след цял месец тежко боледуване, той стана от леглото.

Ликуването на Рим бе също така безгранично, както и жалбите му преди това. Принасяха се хиляди благодарствени жертви, кръвта на цели стада добитък се проливаше от радост, че императорът е оздравял. Животът в Рим и в цялата империя си възвърна своето привично темпо, своя здрав ритъм и тон. И императорът взе участие в жертвоприношенията. Но въпреки че беше pontifex maximus, той не принесе жертви на римските богове, а на Изида, която още по времето на Тиберий тайно почиташе. Римските жреци протестираха, но народът ликуваше. Нека принася жертви на когото си ще, само и само да е здрав!

Единствено най-приближените на императора живееха в непрестанно напрежение. Калигула седеше по цели часове в мраморното кресло — отрупано с възглавници, с кожа от етиопски лъв под краката, — гледаше обагрените дървета в палатинската градина, премисляше и мълчеше. Тази постоянна тишина, обгръщаща императорската спалня, предизвикваше безпокойство у всички, които бяха около него.

И те имаха основание. Независимо от това, че лекарите обясняваха температурата със силна простуда, императорът упорито си мислеше, че е бил отровен. Той отново и отново си припомняше кой в дните преди заболяването му е подавал напитките и храната. Внимателно преценяваше кой би могъл да му подаде отровата. Тези хора не бяха много: неговите готвачи, робите, които му поднасяха и опитваха храната, и двамата лекари. След това — най-близките му: жена му Ения, сестрите, младият братовчед Тиберий Гемел, чичо Клавдий, Макрон и Луций.

Кой от тези беше отровителят?

Веднага изключи сестрите си, Гемел, Клавдий, които няколко пъти го навестиха по време на боледуването. Изключи и лекарите, изключи и Луций, който през последните дни преди заболяването му постоянно тренираше в цирка и нито веднъж не се бе хранил с него. Освен това веднъж, когато, бе болен, видя от леглото си през открехнатата врата как Луций задължи роба, който носеше храната на императора, да опита всичко. Луций му бе доказал многократно своята безгранична преданост. Той е негов човек до мозъка на костите си. Оставаха само Ения и Макрон. Но те и двамата се грижеха за него така старателно и с такава любов.

Императорът не можеше да стигне до никаква следа. Той седеше в креслото и изпод притворените клепачи на хлътналите си очи дебнеше като залегнал в храстите хищник хората, които идваха при него. Преценяваше движенията им, изпитваше ги, караше ги уж на шега да пият първи от чашата му, но нищо не можеше да открие.

Започна да не вярва на никого. Започна да подозира всички. Страхът се загнезди в мислите му: ще се повтори ли опитът да го отровят?

Калигула си представяше почернялото лице на Тиберий в Мизенум. Многократните заговори срещу старика… Сеян, себе си и Макрон… Ледени тръпки пълзяха по тялото му. И сега същото срещу мен! Не само срещу жестокия и алчен император. Като благодарност за това, че обсипах народа с добрини? Императорът ставаше и лягаше тревожен, денят му бе изпълнен с безпокойство, а нощта, когато към нея се прибавяше и старото му безсъние, се превръщаше в мъчение.

Странно: само в присъствието на Луций се чувствуваше спокоен и сигурен. За него Луций бе съвсем ясен. „Той иска много; иска да бъде първият след мен. Иска да бъде незаменим за мен. Иска сестра ми Ливила. Едва ли от любов, тя е курва, която няма равна на себе си, преспала е вече с половината Рим, а с втората половина тепърва ще спи, и с Луций ще си играе, както й хрумне. Но той я иска, защото е моя сестра. Неговото честолюбие го тласка към моето семейство. И защо не? Пък ако започне да ми се качва на главата, знам как трябва да постъпя.“

Императорът стана и като се опираше на бастуна си, излезе на терасата, огряна от есенното слънце. В този миг при него се появи Ения.

— По-добре ли си вече, мой най-скъпи?

Нейните големи съвсем черни очи примижаваха и се криеха от косите лъчи на слънцето, към което императорът бе застанал гърбом.

— По-добре ми е.

Защо примижава? Защо мига така неспокойно? Защо затвори очи? Той гледаше жълтеещите дъбове, гледаше Форума, гъмжащ от народ. А нея я наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Къде е Макрон?

Ения отново наведе очи:

— Не знам, мой мили. Излезе от двореца. — И като се усмихна кокетно, полита: — Не можеш ли без него?

— А ти как се чувствуваш без него? — каза той също шеговито. Стори му се, че бялото й лице поруменя, но не беше уверен, защото Ения се обърна настрана и вдигна ръце към прическата си:

— Противен вятър… Как се чувствувам без него ли? Та ти знаеш, че те обичам и че съм много щастлива с теб.

— Луций в двореца ли е?

Тя оправи прическата си, обърна се към императора, но закри с ръка очи от слънцето.

— Замина за Терацина.

Аха, за Анциум, не за Терацина, помисли си Калигула.

— Да преговаря за покупката на лозята, които искаш ти…

Да преговаря с Авиола замяната на летния дворец за Орестила. Добре. И както обикновено той внезапно скачаше от една тема на друга; изведнъж го заинтересува състоянието на ерария и фиска.

— Бъди така добра, моя прекрасна, и изпрати при мен Калист — каза той, връщайки се в спалнята. — Вятърът наистина е лош.

Тя тръгна с готовност:

— Да дойда ли и аз с него?

— Няма защо да се отегчаваш, уморена си, а цифрите досаждат и на мъжете, камо ли на една жена.

Ения се усмихна с ослепително белите си зъби и тръгна, като полюшваше бедрата си. Гледаше подире й намръщен. „Винаги когато си отива от мен, се усмихва по-красиво, отколкото при идването — помисли си Калигула. — Но полагаше за мен изключителни грижи; не спеше по цели нощи, седеше до главата ми, очите й лепнеха от умора, беше бяла като платно… И все пак, кой ми е поднесъл отровата?“

Императорският трапезит Калист се появи, понесъл куп дебели свитъци. Императорът гледаше сметководните папируси, но мислите му отново се насочиха другаде.

— Извикай ми центуриона Дур, Калист.

След миг на вратата застана мъж-планина. Императорът издаде заповед:

— Нареди моментално да удушат готвача и робите, които ми поднасят и опитват храната. Труповете да се заровят на боклука. Всичко трябва да бъде изпълнено до половин час. Разбра ли?

Мъжът се поклони и изчезна. Моментално — така трябва да се постъпи, помисли си императорът. После се обърна към трапезита:

— Не искам обяснения, Калист. Само цифри. Окончателните цифри, както казваш ти.

Високият, мършав шестдесетгодишен мъж гледаше тъпо и неразбиращо императора; усети как от главата до петите го обля пот и си помисли: дори Тиберий не започваше така. Калигула забеляза уплашеното лице на Калист. Намръщи се. „Какво ме е зяпнал? Какво толкова ми се чуди? Та аз мога да направя всичко. Всичко, каквото поискам.“ И строго повтори въпроса си. Калист започна плачливо и наизустено да изрежда:

— В ерария има шестстотин хиляди сестерции. В твоя фиск — осемдесет и пет милиона сестерции…

— Само сестерции? Как е възможно? — едва изрече императорът.

— О! О! — уплаши се трапезитът от тона на недоверие във въпроса на императора и започна да развива сметководните папируси.

— Остави това! Не искам да гледам. По-добре ме посъветвай как да увеличим доходите.

Мършавият Калист сви боязливо рамене.

— Не знам, благородни господарю. Това не е по силите ми. Да. Да. Приход. Някакъв голям и постоянен… Това би… да…

Калигула не слушаше вече Калист, освободи го и потъна в размисъл. „Какво правеше Тиберий, че златото течеше в ръцете му? Имаше доходи от митата и налозите в провинциите. И аз имам такива доходи. Нещо заделяше от данъците, но то не бе много; на римските бедняци раздаваше толкова, колкото и аз. И на войниците плащаше, колкото плащам и аз. Разбира се, не харчеше милиони за игри, за строежи; не правеше угощения, скъперникът. Но сигурно е имал някакъв извор на злато, откъдето е черпел.“ И в този миг пред очите на императора изскочиха мазните лица и голите темета на сенаторите и конниците, оглавяващи сдруженията на промишлениците й публиканите, които се къпеха в злато. Това е изворът, който не пресъхна; това е вечно бликащият извор, там е спасението! Lex criminis laesae Maiestatis…

Императорът дори се уплаши от откритието си, но не искаше и да помисли за това, пък и не успя, защото в този миг влезе Ения, понесла сама на съпруга си пастет и вино. Тя нареди да сложат храната върху малката абаносова маса и понеже знаеше добре какво трябва да направи — започна да яде и пие първа, а императорът след нея. Ения се шегуваше и разказваше анекдоти, които обикновено забавляваха Калигула, но днес не успя да го разнесели. Той я гледаше, присвил очи, не се усмихваше, мълчеше.

Ения помилва ръката му и каза сякаш между другото:

— Идва Валерия да пита за здравето ти, мой драги! Искала да поговори с теб. И Макрон имал някаква доверителна вест за теб.

Императорът наостри слух. Ения се застъпва да бъде изслушана нейната заварена дъщеря, която толкова ненавижда?

— За какво иска да разговаря Валерия с мен?

— Не знам. Не ми каза — отговори Ения, като си вземаше пастет.

„Лъже, знае“ — помисли си императорът.

— Покани я утре на вечеря. Също и Макрон и Луций.

Ения бързо поясни:

— Луций няма да се е върнал от Терацина… Вземи си още… Ще поканя само двамата. Пастетът е чудесен. Пикантен. Цекубско или фалернско вино искаш, мой скъпи?

„Ах, милото семейство иска да бъде насаме с мен — помисли си Калигула. — Какво ли ми готвят? Защо да не присъствува и Луций? Трябва да се подсигуря. Зад вратите ще поставя командира на стражата, най-верния си, Касий Херея.“

— Днес реших да пия цекубско. То ме възбужда с билковите подправки, както ти със своята красота, Ения!

 

 

Звънтеше златото на приборите, звънтеше кристалът на чашите, звънтеше смехът на императрицата и Валерия; първата светска вечеря след оздравяването на императора преминаваше в сърдечно и весело настроение. В искреността на чувствата нямаше и съмнение — милото семейство просто разтваряше сърцата си пред императора. Калигула беше в много добро настроение, оглеждаше безсрамно Валерия, а имаше какво да гледа: муселиновият шал се бе смъкнал от раменете й, те примамливо се белееха; капките на водния часовник бяха отброили вече много часове и императорът ставаше все по-весел…

Докато изведнъж и най-неочаквано съобщи, че като добър стопанин имал намерение да потърси нови източници на приходи, за да се напълни изпразненият ерарий. Не искал да икономисва за сметка на народа и любимите му игри, не искал да налага данъци, нито пък да намалява конгиариума на безработните тълпи. Но му трябвали пари. Злато, много злато.

О, богове, какъв щастлив случай за нас, помислиха си Макрон и неговата дъщеря. Ще му предложим милионите на Авиола!

Императорът улови погледа, който си размениха Валерия и баща й. Макрон веднага заговори. И той от известно време мислел за ерария, а също така и за безопасността на императора. Каква подлост е това, че въпреки добротата и безкрайната ласкавост на императора има хора, които подготвят заговор срещу него.

Беше странно: уводът на Макрон, макар и толкова сериозен и произнесен с такава убедителност и преданост към императора, не предизвика страх у Калигула, а по-скоро любопитство и дори известно подозрение. Той се настани удобно в креслото и заслуша.

Още с възцаряването на Гай Макрон внимателно следял нишките, които бил уловил. Нишките на подготвяния от неколцина сенатори-опозиционери заговор срещу Тиберий. Императорът знае за това отдавна. Но знае съвсем малко. Заговорът бил замислен не само срещу Тиберий, а и срещу Гай Цезар. Има налице безспорни доказателства. Но което е по-важно — заговорът тайно продължава и днес! Пауза. Ораторът изчакваше ефекта от своята пламенна реч. Но ефектът бе невероятно слаб.

— И по-нататък, мой Невий!

Макрон разбра, че на императора му е нужно не ораторство, а факти, имена.

Мястото на Сервий Курион, чието самоубийство днес вече се разкри в истинската си светлина, зае сенатор Авиола. Този най-богат след императора човек в Римската империя може да бъде обвинен в държавна измяна и в съзаклятие срещу императора. Неговото имущество и имения също така могат да бъдат конфискувани в полза на императорската хазна…

— А една четвърт ще получи доносникът — язвително подметна императорът.

— Аз не съм доносник, мой Гай — обидено запротестира Макрон: — Аз обвинявам сенатора Авиола от патриотични подбуди. От любов към теб, мой драги.

Настъпи тишина. Макрон дълго пи, сякаш гърлото му бе пресъхнало.

Ения разбра, че всичко това е дело не само на Макрон, но и на Валерия. Тя я гледаше удивено, уплашено и възхитено. Не успя да умъртви Торквата с помощта на наетия убиец и ето сега отново напада със същото настървение.

Императорът разсъждаваше върху думите на Макрон за Авиола: „… най-богатият човек в империята… неговото имущество може да бъде конфискувано в полза на императорската хазна… Макрон иска да ме купи с милионите, които ми подхвърля. Голям жест. С един куршум — два заека: на мен ще ми тикне в ръцете златото, от което се нуждая, а на ревнивата си дъщеричка ще изпълни желанието да унищожи Торквата. Удивително: колко силно обича дъщеря си, колко силно Валерия обича Луций и как ненавижда тя дъщерята на Авиола! От такива силни чувства дори ти става страшно, особено от обичта на Валерия, която така нежно се усмихва.“ Императорът потрепера. Ами ако тези двамата рекат да захванат някаква игра за моята глава… Добре, че Ения не е от техния просташки род. Той погледна жена си, и улови в нейните големи очи, вперени във Валерия, нещо, което не можа да разбере.

— Ти ми съобщи тежки обвинения, мой Невий — каза Калигула, като въртеше императорския пръстен. — Ще преценя. Ще се посъветвам. Ще се посъветвам с Курион…

— Да, с него! — не успя да се овладее Валерия. Усмивката изчезна от лицето й, сякаш падна восъчна маска. Макрон вдигна гъстите си вежди.

— Какво има, моя мила? — лениво проточи императорът.

Валерия се изплаши от своята невъздържаност и проговори с кадифено мек глас:

— Луций Курион? Съмнявам се дали би могъл да ти бъде добър съветник, мой цезаре. Не знам… страхувам се да го изрека… Но аз не бих му вярвала, ако бях на твое място…

Императорът се забавляваше. Аха! Тя вече знае за Ливила. Или пък не знае за нея, а иска да си отмъсти на Луций, че я е изоставил.

— Защо Луций да не е достоен за моето доверие?

Тя мълчеше и мачкаше стъбълцето на розата, която бе взела от вазата.

— Кажи ми, драга, защо не бива да му вярвам?

Валерия вдигна към императора блестящите си очи; с притихнал глас започна да разказва как нейните хора й донесли, че баща и син Курион са подготвяли заговор срещу Тиберий и Калигула, как са изпратили убиец на Капри и как Гай Цезар благодарение само на Макрон е избягнал смъртта си.

Императорът внимателно се заслуша.

— Откъде знаеш, че е ставало дума за моята глава?

— От Луций, той ми каза.

— Съобщи ли това веднага на баща си?

Валерия се изчерви. И подхвана с разкайващ се и молещ глас:

— Не веднага, мой цезаре. В името на боговете, прости ми! Обичах го. Страхувах се, че баща ми ще заповяда да го убият. Но когато ти се разболя, уплаших се дали твоята болест не е причинена от заговорниците и веднага изтичах при татко…

— Аз лично започнах да го следя — прекъсна я Макрон. — Теб не исках да те безпокоя, докато беше болен. Здравата трябваше да поработя. Спечелих хора, подкупих роби, изпратих съгледвачи. След три седмици установих как Луций е трябвало по уговорен начин да предаде съобщението на заговорниците.

— Какъв е бил този уговорен начин?

— Зад градината на Авиола, на Целиевия хълм, има един стар дъб. Това място е било удобно за всички заговорници. В дъба има кухина, незабележима на пръв поглед. Но моите хора я намериха. В нея бил този метален калъф, в който си слагали писмата. — Макрон сложи на масата желязна тръба. Тя беше ръждива. Императорът я взе и започна да я оглежда, като вдигаше очи и към Макрон. Хубаво се е приготвил. Реч и corpus delicti^[1].

Макрон продължаваше:

— Но най-важно е съобщението, което ми донесоха моите съгледвачи миналата седмица.

Макрон впери поглед в императора и заговори, като наблягаше на всяка дума:

— Луций Курион злоупотребява с твоето приятелство, цезаре. По тъмно, облечен като плебей, носи тайни вести от Палатина на затворника Авиола.

Императорът овладя израза на лицето си и разигра вълнение и уплаха:

— Наистина ли? Имаш ли свидетели за това? Говори!

— Четирима мои хора няколко пъти са го проследили оттук до Авиоловия дворец.

— И после?

— Подкупих надзирателя на Авиоловите роби. Той подслуша разговора между Авиола и Луций. Шушукали са си нещо за теб. Чул и датата: на октомврийските нони. Така са говорили преди една седмица. Тогава още не смеех да те обезпокоя, беше болен. Затова чак днес ти съобщавам това.

Императорът дълго мълча. Беше раздвоен. Той разбра играта на Макрон, но страхът за живота му го караше да не вярва и на Луций.

Ения вдигна големите си черни очи към Калигула:

— Спомняш ли си, любими, че още когато беше принц, аз те предупреждавах за Луций Курион? — Гласът й звучеше сладко, убедително спокоен. — Не ми харесваше заради безкрайното му честолюбие. Такива хора са безгръбначни и коварни. Бях неспокойна, като го гледах постоянно около теб, мой най-драги. Но не се осмелявах…

„И тримата говорят едно и също — помисли си Калигула. — Добро ли е това? Или лошо? Как да се добера до истината?“

— Невий! Когато Луций се върне в Рим, нареди да го арестуват.

Макрон се наведе през масата:

— … и в Мамертин?

— Най-напред го изпрати при мен — произнесе бавно императорът.

Макрон нетърпеливо попита:

— Ами Авиола?

— Най-напред Луций, после Авиола! — каза енергично императорът и гневно удари с металната тръба по мраморната маса.

Касий Херея, който през цялото време стоеше зад завесата с меч в ръка, надникна в триклиниума.

— Благодаря ти, Макрон, и на теб, вълшебно момиче, за верността ви. Ще имам пред вид вашите съвети. А сега вино!

Касий Херея отново се скри.

Кристалните чаши, пълни с червено вино, мятаха мълнии, които святкаха и се кръстосваха с мълниите на женските очи, и зад тяхната искряща мрежа всеки от четиримата играеше своята игра за осъществяването на мечтите си.