Йозеф Томан
След нас и потоп (21)

21

Непрогледният мрак и мъртвилото на римските нощи бяха привидни. Градът живееше в непрестанно движение — на приливи и отливи, както морето. Нощем аристократичният Рим бурно се отдаваше на страстите си, за да навакса изгубеното през скучния ден.

На кръстопътя, там, където се пресичаха улица Куприн и главната артерия на Субура, сред голяма градина се издигаше стар дворец. Някога той принадлежеше на сенатор Бонин. Но преди четири години, по време на финансовата криза, той загуби, по-голямата част от своите заложени латифундии. Тиберий не му помогна, както правеше това Август с обеднелите сенатори, и Бонин трябваше да продаде двореца и да замине на село. Двореца купи богатата сводница Памфила Алба, превърна го в лупанар под названието „В лоното на Венера“. Скоро публичният дом, благодарение на вещото й ръководство, стана търсен от каймака на римското общество.

Нощта едва започваше, когато Луций с приятелите си Прим Бибиен и Юлий Агрипа се озоваха пред лупанара, край чийто вход стояха двама нубийци като великански статуи от черен мрамор. Дребничък човек се втурна с поклони към гостите, той ги знаеше, познаваше всеки благородник в Рим и затова бе станал церемониалмайстор и номенклатор при Памфила. Той въведе гостите в двореца, взе тогите им и разгърна тежките завеси на атриума.

Луций виждаше за първи път лупанара „В лоното на Венера“. Той още помнеше публичните домове в Ориента. Повечето бяха мрачни и мръсни заведения с ниски, почернели от дима на светилниците тавани и имаха по една или две стаички с крещящ разкош за знатните гости. Там Луций винаги изпитваше чувството, че се намира в подземие, че вместо въздух диша дървено масло, че сред възглавниците и завесите на задимените кръчмички може да се задуши от горещина.

Тук бе съвсем друго. Свеж въздух изпълваше просторния правоъгълен атриум. Отворите в стените, прикрити с цветен орнамент, излъчваха приятна топлина. Високите беломраморни колони с акантови^[1] капители бяха обвити с гирлянди от бръшлян. Всяка колона наподобяваше огромен Дионисов тирс^[2]. И тази, насечена от зелените филизи белота придаваше на залата лек, светъл, весел вид. Зад портокалово-златистите завеси по страничните стени се криеха малките кубикули на любовта. Върху стените бяха нарисувани в помпейски стил сцени из интимния живот на олимпийските богове, между завесите се белееха статуи на богини и танцьорки. Видно място заемаше любимата на Калигула египетска богиня Изида. Компливиумът бе плътно затворен, за да не прониква студ, а дъното на мраморния басейн под него бе покрито с цветна мозайка, изобразяваща състезание на квадриги в цирк. Над имплувиума, срещу входа, стоеше бронзов Приап^[3] с огромен фалос. От тавана се спускаха редица сребърни светилници с по четири фитила. Прегорялото дървено масло ухаеше на жасмин. В подножието на всички колони — огромни саксии с цветя, лавър, олеандър. Хармония, блясък, вкус. Някъде откъм перистила долиташе тиха музика. Лири и самбуки^[4] се редуваха с напевните мелодии на кларнета и флейти. Масите и креслата бяха разположени и на светло, и в сянка. Според това кой какво предпочита. Така се получаваше впечатление по-скоро за прекрасен триклиниум, отколкото за публичен дом.

Съдържателката на лупанара — Памфила Алба, бе още млада жена. Дори би могла да се хареса, ако не бяха изпъкналите й сини очи и хищната гънка около устата. Тя се появи в дълга аметистова палла и бял копринен шал. Поздрави гостите и им предложи жълтъци, охлюви и екзотични плодове, които бяха още рядкост в Рим: фъстъци и банани. За пиене — родоско, а след това и силно самоско вино.

Повечето маси бяха вече заети. Предимно аристократи със сенаторско положение и неколцина от конническото съсловие. Те се поздравяваха помежду си. Роби-евнуси разнасяха ястия и вино. Робини предлагаха съдини с розова вода за оплакване на пръстите. Гостите разговаряха и ядяха. Жени нямаше.

— Нашите дами се назлъндисват — ухили се Прим и се обърна към Памфила: — Кога ще се появят твоите срамежливи звезди? Отдавна е нощ.

— Груб си както винаги — каза Юлий. — Има време…

Памфила се усмихна:

— Колкото по-голяма е жаждата, толкова по-сладко е утоляването. Скоро ще се появят, многоуважаеми Бибиен.

Лупанарът на Памфила се гордееше със забавленията, с изискани забавления, които според съдържателката трябва да предхождат и подготвят любовните изживявания. По елински образец нейните проститутки бяха хетери, жени, които умеят да рецитират, пеят и танцуват. Тя режисираше техните изпълнения, наблюдаваше поведението и маниерите им. „Моето заведение е за цвета на Рим — казваше Памфила. — За най-изисканите благородници.“

— Ще пукнем тук от тази изисканост — вметна Прим. — Трябваше да отидем в някой моряшки бардак отвъд Тибър.

Робини разпръскваха благоухания из атриума и посипваха мраморния под с минзухари.

Хетера в мъжко облекло, цялата бяла, рецитираше любовни стихове от Тибул^[5].

— Ти, Луций, сигурно само за това си мечтал по целия път от Сирия насам, умирал си от нетърпение като юноша тази хетера да ти предложи стихове на Тибул вместо прегръдката си!

— И ти си ми бил поет, Прим! Така да унижаваш колегата Тибул! Засрами се!

— Всичко си има своето място и време — сърдеше се Прим. — И вие само се преструвате, че много ви харесват стиховете, а всъщност си мислите каква да бъде: чернокоса или блондинка…

Момичета поднесоха на всеки гост по една лилия. Дълго стъбло, бял цвят, упойващ аромат. А който желае и целувка. Музиката, долитаща иззад завесите, се приближи и усили. Под звуците на флейта излязоха три грации — танцьорки — и веднага след тях се появи гъркиня, която с ясен глас запя стихове на Анакреон в съпровод на лира.

Мъничка част от млина взех сутринта за закуска,

изпих кана вино и сега

нежно на милата свиря със лира

серенада.

— Нали ви казах, че ще пукнем от изисканост — извика Прим. — Трябваше да отидем другаде…

Чаша след чаша се изпразваха. Глава след глава се замайваше.

Но тъкмо посред изпълнението на любовните стихове от Сафо и страстния танц на нежното момиче от Лесбос стана скандал. Край една от масите, скрита зад лавров храст, лежеше сенатор Хатерий Агрипа. Той отдавна се наливаше с неразредено вино и бе вече пиян. На коленете му седеше малка етиопка и Агрипа я захапа за рамото. Момичето изписка, разгърна клоните и избяга. Хатерий се блъскаше в храста и бълваше ругатни. Всички се обърнаха към него. Юлий пребледня: „Татко!“

— Памфила — викаше Хатерий към съдържателката на публичния дом, — що за диви котки имаш тук вместо жени? Заповядай да я набият тази мърла, та да знае как трябва да се държи с един високопоставен гост! И ми изпрати някоя по-кротка!

Памфила дотича, извини се и го заведе обратно на масата. Стената от лавър се затвори зад него. Отдалече се чуха виковете на момичето, което биеха с бич.

Юлий Априпа беше блед, стискаше юмруци. След малко стана и си отиде, без да продума.

— Срамува се заради баща си — каза Прим. — И той като нас предполага, че баща му е доносник и страшно е нещастен. Веднъж вече се опита да се самоубие заради стария. У дома всичко му е опротивяло и затова се нахвърля на стихове, въобще на изкуството… Търси забрава в него.

Памфила доведе при масата на Луций две момичета — гъркиня и сирийка. Луций се намръщи, когато до него седна сирийката. Памфила веднага разбра.

— Ах, колко съм нетактична — предлагам на госта си това, на което се е преситил.

Мястото на сирийката зае римлянка.

Музиката промени багрите си. Вместо нежните, протяжни тонове на кларнетите зазвучаха ритмични удари по тимпани и задрънчаха тамбурини. Благоуханният въздух затрептя от страстната мелодия на сиринкса.

Четири кападокийки с тъмна като кафе кожа изпълняваха сладострастния танц на Астарта и нейните жрици, потрепвайки с коремите, задниците и раменете си. Загадъчната богиня стоеше неподвижна, черна и прекрасна. После бавно започна да се раздвижва и тя, забулена в черни и бели воали; краищата на пръстите й трепкаха, дланите й пърхаха като пламъци около главата, бялото на очите и зъбите й святкаше ослепително върху тъмното лице; движенията ставаха все по-предизвикателни; богинята и жриците изпадаха в екстаз, воалите се виеха като вихрушка… Изведнъж в атриума стана душно, танцьорките издаваха задъхани стонове, захвърляха шаловете си, тънките сребърни гривни над глезените им звънтяха; една по една се свличаха на пода, прималяваха от страст, отдавайки се на въображаемите си любовници. Нетърпеливите гости грабваха момичетата и ги отнасяха като плячка зад завесите. Луций пиеше тежко вино, кръвта бушуваше в жилите му, мачкаше стегнатото тяло на момичето, дишаше тежко.

Евнусите запалиха в атриума нови светилници. Появи се красива, стройна жена, облечена елегантно като благородна римлянка. Върху бялата, копринена палла — червено наметало, извезано със златни лозови листа. Кларнетите пееха приглушено и меко. Тя не танцуваше, а по-скоро пристъпяше плавно като пантера. Жената, цялата забулена, се спря. Но не опря движението на тялото й. Олюляваше бедра, виеше рамене и бавно подаваше изпод наметалото си малка длан, нежна китка, лакът, после цялата ръка чак до рамото. Тялото й се огъваше като тръстика. Между диплите се показа голо коляно и отново изчезна. Безкрайно бавно падаше наметалото, с предизвикателни паузи и плавен танц се разголваха почистените мишници, заобленото бедро. Малките гърди изскочиха от разреза на хитона и пак изчезнаха. Гледката бе вълнуваща: с възбуждащо забавяне жената ту откриваше, ту скриваше прелестите на Венера. Разпалваше нагона у мъжете. Полуголата красавица се въртеше с прелъстителни движения, сваляйки останалото облекло. Дива красота! Въздухът, пропит с нард и амбра^[6], трептеше от напрежение. Мъжете дишаха все по-тежко и по-бързо. Изведнъж жената застана съвсем гола, боса, тежката прическа се разпиля на потоци коси по раменете и гърба й.

В същия миг завесата на главния вход се разтвори, ала номенклаторът не се показа, за да обяви гостите. В съпровод на двама брадати мъже влезе жена. Средна на ръст, силно гримирана, с едри гърди и широки бедра. Облечена в бяла палла със златна бродерия, пурпурно наметало, закопчано на рамото с голям топаз. Изпод покривалото, което носеха омъжените жени, се подаваха светлоруси коси. Тя се спря посред атриума, а съпровождащите я — почтително на крачка зад нея. Всичко изведнъж стихна. Музиката секна, танцьорката се вцепени и заднишком напусна сцената.

Жената се усмихваше. Тя се забавляваше от ужаса, който предизвика нейното появяване. Благородна римска домина — в лупанар. Наслаждаваше се на ужаса. Бавно местеше поглед от човек на човек, сякаш търсеше някого. Пронизителните й очи се впиваха ту в едно, ту в друго лице. Хетерите, които не се бояха от никакъв мъж, изтръпнаха пред тази жена. Скупчиха се под статуята на Изида и гледаха притихнали.

Жената мина през атриума и стигна до масата на Луций и лавровия храст, зад който Хатерий Агрипа се забавляваше с едно голо момиче. Обезпокоен от внезапната тишина, той стана и разгърна клоните.

— О, красавице — викна Хатерий към жената, — ела при мен! Имаш такива прелестни телеса, че стигат за една кохорта. Ти си жена по мой вкус!

Като се олюляваше, той тръгна към масата. Единият от съпровода, който бе по-близо до жената, му прегради пътя. Хатерий така го блъсна, че той падна, и хвана жената под ръка:

— Ела при мен, красавице! И си покажи прелестите! Ще получиш три ауреи…

Вторият мъж удари Хатерий, но той само се олюля; притече се и първият. Пияният сенатор отблъсна и двамата, втурна се с огромното си тяло напред и сграбчи жената за раменете, като неволно дръпна една къдра от светлорусите й коси. Жената изписка, но бе късно. Перуката падна и се показа теме с щръкнали рижи коси. Двамата съпровождащи светкавично покриха жената с наметало и я отведоха зад завесите.

Гостите гледаха изумени. Луций също. Лицето на жената му се струваше познато. Познат му бе и този писклив глас. Не, не, навярно греши. Това не е възможно! Но разказваха, че така ходел по кръчмите, че се забавлявал с този маскарад…

Преди още Луций да довърши мислите си, завесата се разтвори и онези тримата влязоха преоблечени: това бяха императорският наследник Калигула и неговата компания за нощни приключения — известните артисти Апелес и Мнестер. Хатерий отчаяно извика и побягна.

Гостите наскачаха. Възторжено приветствуваха всенародния любимец:

— Ave, Гай Цезар! Добре дошъл, скъпи наш! Седни при нас! Удостои ни! Пийни с нас! За радостта, че те виждаме!

Наследникът вдигна ръка за поздрав и като се усмихваше, викна:

— Веселете се, приятели! Тук всички сте мои гости!

— О, мой Гай! — възкликна Луций и забърза към него с разтворени обятия.

Калигула присви очи:

— Я виж ти! Луций Курион! — И той протегна ръце към Луций и подаде страната си за целувка.

— Щастлив съм, че след толкова години отново те виждам, мой предраги Гай! Ще ми окажеш ли тази чест да седнеш на моята маса…

Калигула пристъпи към масата на Луций, поздрави Прим Бибиен и полегна срещу Луций. Даде знак на двамата артисти да седнат от двете му страни.

— Вино! — извика Луций на Памфила, която още трепереше. — Ще ми разрешиш ли, мой скъпи, да пия с теб за щастливата ни среща?

Калигула се засмя:

— С удоволствие. Гърлото ми пресъхна в тези парцали! Ама че беше нахален оня дебелак… как се казва?

Мнестер смело се намеси в разговора:

— Ти се превъплъщаваш по-съвършено и от нас, артистите, мой божествени…

Прим му пригласяше:

— Походката ти е лека като на жена, маниерите — изящни…

— Как се казваше този човек? — обърна се Калигула към Луций, като се преструваше, че не е познал Хатерий.

Главата му виси на косъм, помисли си Луций. Но нали беше пиян?! И той запелтечи:

— Не знам, мой драги. Толкова години не съм бил в Рим… Някакъв пиян…

— Хатерий Агрипа, сенаторът — обади се глас зад тях.

Грозната уста на Калигула се изкриви в иронична усмивка. Той не откъсваше очи от Луций: „Ти не знаеш Хатерий Агрипа? За три години си забравил лицето му? Много бързо забравяш. Но не се бой за него, Луций! Беше пиян. Ще му простя.“

Памфила сама наливаше от амфората самоско вино в кристалните чаши. Луций бе почервенял. Чувствуваше, че не е угодил на Калигула. Виното му дойде съвсем навреме. Той се обърна към статуята на богиня Изида, която Калигула особено обичаше:

— Ти винаги си бил великодушен, мой Гай. Аз отливам за всемогъщата Изида и пия за твое здраве!

Чашите звъннаха. Луций забавляваше бъдещия император с епизоди от Сирия, като ги редуваше така, че да го заинтригува.

Лупанарът „В лоното на Венера“ продължаваше своя привичен живот. Вихрената игра на всяка танцьорка свършваше в обятията на някой от гостите. Венера съблазняваше Марс, а се получаваше впечатление, че Марс е съблазнил Венера. Огърлиците от глигански зъби около шиите на германките се късаха както цветните гирлянди, опасващи колоните. Венците от минзухар падаха от челата на гостите и увяхваха смачкани и стъпкани на пода. Прическите на жените се разрошваха под пръстите на мъжете. Парчетата от кристалните чаши раняваха босите ходила на леконогите музи. Вакханките^[7] вече биха пияни. Безверието, което римските аристократи бяха внесли тук, тирсът на Дионис промени с един замах в блаженство. Изисканият лупанар се превръщаше в долнопробен публичен дом.

Калигула предложи на двамата артисти да се забавляват както си искат. Апелес отиде при свои приятели на близка маса. Мнестер си избра една египтянка. А Прим отиде с бяла гъркиня зад оранжевите завеси.

Калигула и Луций останаха сами, съвсем забравили защо са дошли тук. Стари приятели, срещнали се отново след три години! Каква радост! Каква обич между старите приятели! Ту единият, ту другият стиска горещо ръката на приятеля си, усмихват се, дружелюбни и ласкателни слова глъхнат в шума на гръмката музика.

Лицемерната игра започна великолепно.

Калигула прегърна Луций и заговори с весел, сърдечен тон:

— Ах, да знаеш, приятелю, как ти завиждах някога на стадиона! Сигурно съм бил жълт-зелен от завист, когато мяташе копието на десет стъпки по-далеч от мен. Колко време мина оттогава! Колко глупава и детинска изглежда днес тази моя някогашна завист!

Луций не очакваше такова откровение. Нито пък този приятелски, сърдечен тон. Притваряше очи обезпокоен, напрегнат, недоверчив.

— Щастлив съм, че така говориш, мили Гай…

— А какъв малчуган съм бил редом с теб при мятането на диск или при езда — смееше се Калигула, потупвайки по рамото приятеля си. — С пълно право ни очароваше и тогава, и днес. Речта ти в сената бе блестяща…

Луций ласкаво го прекъсна:

— Стига, скъпи! Радва ме твоето великодушие, но не мога да се съглася с тези похвали за речта ми. Диск и копие може да мята всеки пастир или гладиатор. Но да ораторствува? Кой може да бъде сравняван по риторика^[8] е теб? Твоята дикция, твоите паузи, твоят полет на мисълта! О, какъв оратор си ти! — Луций искрено сипеше похвали, защото Калигула бе наистина знаменит оратор. — Ако ти говореше в сената, самите богове трябваше да ти аплодират!

Калигула бе поласкан. Похвалата изглеждаше искрена, но той не пропусна сервилния жест на Луций.

Усмихваше се и си мислеше: „Виждаш ли ти, републиканска гордост, погалих те и вече мъркаш като котка, умилкваш се. Във всичко побеждаваш, но пред мен си нищо. Много разумно ще бъде да те купя, издънко катоновска. Със своя род, пък и самият ти струваш колкото сто други.“

И ласкаво каза:

— Скъп си ми като роден брат, Луций!

Лицето на Луций пламна. Възможно ли е такова нещо? Истина ли е това? Честолюбието му ликуваше. Но разумът му отказваше да повярва. Не, не, той си играе с мен.

— Няма да намериш по-всеотдайно сърце от моето, скъпи Гай! — произнесе тържествено Луций.

— Разреши ми да те целуна! — избухна Калигула и прегърна приятеля си. Той чувствуваше, че Луций е развълнуван и объркан. „Ще видим колко са твърди принципите ти. И какво ти е по-драго: твоят републикански род или твоето честолюбие, на което аз — утрешният император, мога да предложа хубав залък. Сирийският легион те бил обожавал. Плебсът винаги възторжено е приветствувал на Форума твоята фамилия. Очарова сената. Никога никому не съм завиждал така, както на теб!“

Гай Цезар свали от кутрето си пръстен е голям диамант:

— Поздрав от мен за твоята Торквата!

Луций се стъписа. У него отново се обади гордостта. И недоверието.

— Не е ли достатъчно красив за нея? — попита Калигула. Той протегна ръце, обсипани с пръстени. — Избрах най-скъпия! Или ти харесва някой друг? Може би този с рубина?

— Не, не — бързо заговори Луций, забелязал, че Калигула се е засегнал. — Прекрасен е — протегни длан и прие пръстена. — Но с какво съм заслужил.

Енергичен, недоволен жест от страна на наследника.

— Към моята любов се присъединява и моята благодарност, мой Гай!

Калигула, по-опитен артист от воина Курион, ловко скри радостта си. Той се отдръпна:

— Не ми харесваш, Луций!

Това бе неочаквано. Прозвуча сурово, рязко. Луций запелтечи:

— Защо, предраги ми?

— Толкова красив мъж си, а ходиш като селянин. Небрежна прическа. Демодирана туника. Почти не усещам благоухания. Сигурно ти правят масаж с козя лой, пфу! А ноктите ти? О, всемогъща Изидо!… — обърна се той към статуята на богинята, която държеше в лявата си ръка систрон^[9], а в дясната — амфора с вода от Нил — излей своята амфора върху този коминочистач, който е мой най-скъп приятел, за да не се срамувам за него!

Луций живна. Закле се в името на Изида, че ще се промени. Войнишки навици! Но — недопустими за Рим, скъпият Гай има право, както винаги и във всичко…

Калигула го дари с най-ласкавата си усмивка и в същия миг му хрумна дяволска мисъл: „Прелъстявай се, Курион! Ще ти разкрия обятията си! Ще те купя! Син на републиканец — мой слуга!“

— Искам да разчитам на теб в близко бъдеще, Луций! Мога ли?

Синът на Курион избухна:

— Дали можеш? Трябва! Аз съм ти безпределно предан!

Калигула плесна ръце. Памфила за миг се появи при тях.

— Доведи ми най-прекрасната, която имаш!

— Да, благородни господарю! Веднага. Тя е бисер. Скъпоценност между момичетата. Такава няма никъде да намериш…

Тя дойде. Разпуснати коси, боядисани по маниера на римските хетери в червеникав цвят. Вежди и клепки — черни. Тяло — под прозрачната туника — съвършено. Гърди — разголени, по египетски нрав. Тя чу кой е бъдещият император. Святкащите й зеници леко помръкнаха, сякаш се спусна мъгла. Седна на коленете му. Калигула сграбчи в шепите си малките й гърди. Тя стисна зъби, за да не извика от болка. Мушна ръка под късата й копринена туника.

— Египтянка ли си? — попита той на гръцки.

— Да, любезни господарю.

Гай Цезар се усмихна на Луций:

— Бива я. Твоя е, Луций.

Луций бе малко изненадан, малко засегнат. Запелтечи. Калигула стана.

— Ти си моят най-добър приятел, а за най-добрия — винаги най-доброто! Аз си отивам.

Той извика артистите. Мнестер изтича, Апелес се надигна от мястото си. Наследникът прегърна Луций, кимна му благосклонно и си тръгна. Артистите — на крачка подир него.

Девойката радостно си отдъхна и пристъпи към Луций. Той видя, че очите на всички гости са вперени в него. Стана и тръгна след нея.

Девойката свали туниката си и легна гола на една страна, подпряна на лакът. Усмихваше се прелъстително на младия патриций — харесваше й. Луций се събличаше, загледан в нея, но не я виждаше. Облада я стръвно, после втори, трети път — ненаситно. Но удоволствието му бе помрачено от образа, който стоеше пред очите му, вместо лицето на момичето — загадъчният образ на неговия нов приятел Гай Цезар.