Йозеф Томан
След нас и потоп (17)

17

Префектът на Рим, главният претор и едилът — тези три високопоставени личности — отговарят пред императора за безопасността, спокойствието и морала в града. Те се събраха в канцеларията на градската префектура в Субура, четвърти римски район, близо до храма на богинята Телус^[1]. Тук се помещаваше римското стражево управление. Тук седнаха тримата големи сановници, един от друг по-надменни: преторът поради това, че е съдия по волята на народа; едилът — защото народът му бе поверил да бди за порядъка и нравите в Рим; префектът — като властелин на града.

Обаче и тримата надути сановници знаеха, че народът хабер си няма от тяхната важност и пет пари не дава за тяхното съществуване; че всъщност те седят тук само поради благоволението на императора и че едно помръдване на кутрето на Макрон означава хиляда пъти повече, отколкото и трите им внушителни персони, взети заедно. И сами страхувайки се от това кутре, те предаваха страха на подчинените си. Особено на вигилите^[2] и съгледвачите, които между другото имаха задължението да следят и артистите и да дебнат какво говорят на народа. Дълбоко в себе си и тримата са против всякакви представления на артистите и комедиантите. Тъй като почти няма игра, в която тези лумпени да не осмиват техните благородни личности. Наистина цензурата е много строга. Едилът знае това добре. Лично по три пъти проверява всяка дума. Само че тези размирници не се придържат към одобрения текст. Винаги успяват да вмъкнат някакъв намек или подигравка. И преторът знае това добре. Неговите хора би трябвало да действуват по-твърдо. Щом дори и една думичка на артистите им се стори подозрителна, веднага да извикат, вигилите и… както се полага… да преустановят представлението, да разгонят публиката, да арестуват артистите, да им ударят по един хубав бой и — вън от Рим! Но тук има една подробност: канцеларията на Макрон е издала нареждане — ето го, черно на бяло; според него полицията трябва да е снизходителна, защото сам императорът желае народът в театъра да има чувството за демокрация и свобода на словото. Браво! Хем изпраща артистите на заточение, защото застрашават с бунт държавата, хем — си затваря очите. Но как да се познае в какво точно се крие заплахата за държавата? Понякога в театрите се говорят такива неща, че ужас да те обземе, а публиката мълчи. Друг път излети само една думичка и — буря сред народа!… И хм, високопоставени магистре, носиш отговорност за това. Тежък е животът на сановника.

И така подир всяко представление на артистите и Комедиантите се мъкне цяла чета от вигили и съгледвачи. Облечени цивилно, специално обучени, за да следят незабелязано как бунтарите подстрекават народа, те тичат моментално при началството, щом уловят нещо. Известно време беше по-спокойно. Половината трупа на Фабий се намираше в изгнание за една година. Останалите не смееха много да рискуват, пазеха се. Съгледвачите се влачеха по петите им, а също така следяха и дребните джебчии, подслушваха носачите около обществените клозети и… си живееха спокойно. Но откакто се върна Фабий — мира нямат. Тук вече не ставаше дума само да наблюдават представленията, а добре да преценяват всяка дума, тъй като този опитен мъжага умее винаги лукаво да се измъкне.

Тримата сановници бяха получили сутринта тревожна информация за вчерашния ден. Пак този хитрец Фабий! Затова сега седят тук и разсъждават. Префектът на Рим е известен радикал: аз бих наредил да го набият с камшик и отново три години изгнание! Главният претор е юрист: аз бих се отнесъл към факта от гледна точка на римското, право; бих го изправил пред съдебен трибунал.

— Аз бих послушал най-напред нашите хора — произнесе на глас винаги предпазливият едил.

Така и стана.

Пред строго изопнатите лица на тримата сановници се изправиха двама от съгледвачите Луп и Руф. Кръглото коремче на дребничкия Руф се гърчи от безпокойство, увехналата кожа на костеливия Луп е побеляла от страх. Обикновено ги изслушваше само един от началниците. Днес — и тримата!

Префектът даде думата на Луп. Той говори гладко, обмислено: с разрешение на цензурата бе обявено за снощи представление на Фабий Скавър и трупата му, което трябваше да се състои под Пинциум^[3] край градината на Помпей. Акробатика, жонгльорство, танци и шеги…

— Явих се там навреме. Танцът, танцът — беше чудо! Една жена — акъла ти взима! Гърди — ей такива, цялата се тресе, върти задник…

— Без глупости! — каза сухо префектът. — А Фабий?

— Фабий гълташе пясък, парчета стъкло, огън, ама не му вървеше. После се разпя някакви неприлични песнички…

— Какви?

— Съвсем невинни. За стария обущар и неговата невярна жена, после за един войник-самохвалко…

— Познато — каза едилът. — А после?

— После… разни майтапи с една маймунка, която си бил донесъл от Сицилия. Какви ли номера не правеше тая маймунка! А дупето й — съвсем голо, и току ни го показваше и се чешеше по него…

— Пфу, безсрамник! — каза преторът. — За Фабий искаме да чуем!

— Ами и той правеше разни мръсотии, господине. Пипаше хубавичката танцьорка по кълките, по гърдите. А пък какво й говореше!…

— По-нататък?

— По-нататък — Луп се замисли, — нищо повече. Все едно и също. Нищо опасно за държавата. Фокуси, майтапи и това беше всичко.

Преторът се обърна към префекта:

— Ужас! Как просташки се изразяват в Рим. O tempora, o mores!^[4]

Префектът заговори:

— Е, добре. Вие твърдите, че сте видели Фабий под Пинциум. Как ще ми обясните тогава факта, че в същото време той е играл и на другия край на Рим, отвъд Тибър?

И двамата мълчаха.

— Как е възможно това?

— Не знаем…

— Какво се е случило отвъд Тибър, също ли не знаете? За какво сте ми тогава?

Руф започна объркано:

— Ето как стояха работите… Като отивахме към Пинциум, както ни бе заповядано, изведнъж отнякъде долетя Прим: момчета, вика, веднага обратно, Фабий и компанията му правят сцена край склада за вино, до кожарските работилници на сенатора Фаст!… Разбрах, че тук има някаква грешка. Оставих Луп под Пинциум и хукнах към Задтибрието. Точно започваха. Нещо там за богиня Фортуна…

Руф разказваше обстоятелствено, дълго, объркано и важно.

Ние няма да го слушаме. Да видим как точно са стояли нещата:

Беше мека пролетна вечер. Откъм Яникулум долитаха благоухания. В четирите ъгъла на малкия площад пламтяха факли и обозначаваха квадрата на утъпканата като харман сцена. В единия край свиреха флейти. На сцената изтича с дребни стъпки богиня Фортуна. Тя бе нежна, прелестна и може би поради това малко приличаше на богиня или пък тъкмо поради това бе божествена.

Син хитон, извезан със сребро, в черните коси — жълта панделка. В ръцете й — огромният рог на изобилието.

Преторът се усмихваше:

— Възвишено и забавно зрелище!

Но префектът вървеше като куче по диря!

— А какво правеше Фабий?

— Него го нямаше там — каза Руф.

— Изобщо?

— Още не беше дошъл. — Руф усети, че опасността е преминала и гласът му стана уверен.

Префектът продължаваше да настоява:

— Видя ли го? Позна ли го? Това сигурно ли беше Фабий?

— Видях го. Познах го — отговори Руф.

Преторът все така се усмихваше:

— Е, продължавай, Руф!

Изведнъж пред Фортуна изскочи застарял мъж. Пръстените, скъпоценните камъни блеснаха в мъждивата светлина на факлите, когато той вдигна умолително ръце: „О, възвишена и прекрасна богиньо, дарителка на щастие, чуй моята молба. Аз съм богат. Имам повече от сто роби, имам власт, имам всичко, но за да бъда щастлив, ми липсва жена. Не жена каква да е, а жена безумно красива, която знае всички вълшебства на любовта…“

Богинята танцуваше около него и се усмихваше.

— А може ли да бъде глупава?…

— Това не би ми пречило, прелестна красавице. Напротив!

Тя се разсмя:

— Знам, знам. Хайде, дръж! — Наведе рога и от него в ръцете на богаташа падна статуйка на момиче — толкова красиво, та чак дъхът ти да спре…

Преторът се усмихваше:

— Не ви ли казвах, римляни, че тази игра е невинна? Фабий вече поумнява.

Едилът ококори очи:

— И какво стана после?

Руф продължи разказа си.

Човекът постави статуйката на земята, Фортуна извади от рога вълшебен воал, разпростря го пред статуйката, размаха го и на нейно място се появи прелестна девойка. Богаташът я прегърна през кръста, започна да я целува и тръгна с нея…

Сановниците преглътнаха.

Преторът подкани Руф:

— Продължавай!

А Фортуна, продължавайки да танцува, раздаваше щедро дарове. На сцената излезе сенатор и помоли за отличителни консулски знаци… Конникът-банкер получи още един сандък злато… Винарят — бъчва вино… Ах, как хубаво замириса това вино! Дали беше от бъчвата или от близките императорски винени складове? Миришеше упоително… Воинът получи венец на герой. Префектът…

Префектът извика:

— Кой префект? Префектът на Рим или преторианският?

Руф сви рамене:

— Не забелязах тази подробност, господарю. Знам само, че…

помоли Фортуна за градина, пълна с кипариси и палми, с три езера, стадион, девет храма и шпалир от мраморни статуи…

— И ще кажеш ли, стари лъжецо, че ще ги получи? — разгневи се префектът.

— Навярно да. Богинята му каза: иди си у дома и там, в градината, ще намериш и статуите, и дърветата, и езерата, и стадиона.

Преторът обърна очи към тавана:

— О, Марк Тулий Цицерон^[5], прости му, че така злоупотребява с твоя майчин език!

Руф го погледна недоумяващо.

Префектът вече се ядосваше:

— Ще узная ли най-сетне — в името на Юпитер! — какво е правил там Фабий?

Руф се обърна към него:

— Момент!…

Тъкмо в миг Фабий се появи на сцената одърпан, мръсен. От него се разнесе цялата смрад на кожарските работилници, на бълхите и мръсотията. Поклони се неопитно на богинята: „И аз бих помолил за такава градина.“ Рогът на изобилието се наведе, изсипа в ръцете на Фабий саксийка с малък кактус. Лицето на скитника се удължи, „Някак си малка е тази градина! Но нищо… Стига ни, колкото да се зарадваме. Ала добави ми към нея, Фортуно, щастие: един хляб.“ Богинята надникна в рога на изобилието. Нищо не намери там. Намръщи се и тупна гневно с крак. „Хляб! Такава глупост! Ти искаш неща, които Фортуна не раздава, глупчо! Щастие и хляб! Ето ти на теб, нахалнико!“ Измъкна от рога камшик и танцувайки, здравата го наложи.

Префектът попита подозрително:

— А Фабий?

Руф се смути. Сега — пръста в раната. Но трябва да им се каже:

— Фабий избяга от камшика чак до края на сцената, досами зрителите. Държеше кактуса в ръце, вдигна го високо… и:

Тук виждате, квирити^[6], какво е справедливост!

Емблемите на консула за милване красавици,

огромен съд със вино и торбичка злато,

победният венец, градината, заслуга на бащата!

О, всичко — слава, мощ, пари, любов,

се сипе все на левия бряг на Рим.

Защо рогът на благоденствието се накланя

все над богатото, над алчното коляно?

Нима човекът друг е зад реката?

Или понеже е в мизерията и нечистотата,

навярно вече и човек не е?

— Това е бунт! — избухна префектът. — Подстрекателство срещу държавата!

— Не бих казал — възрази спокойно преторът. — От гледище на римското право не може да се докаже по същество, че това е противодържавно деяние. Упреците се отнасят до богинята, не засягат държавата или Града.

— Богинята и държавата се покриват в случая — внимателно отбеляза едилът.

Но преторът го прекъсна с един жест:

— Не знаем края, римляни. Продължавай, Руф!

Когато стихнаха аплодисментите и виковете на публиката, Фортуна постави настрана празния рог, съблече божествената, си одежда и на сцената застана Квирина в червена туника, препасана с бяла лента. Тя взе паничката и тръгна между хората да събира пари. На една крачка подир нея — ръководителят Кар с хищен поглед, за да не изпусне и половин ас. Зад сцената дрънкаха две китари; Фабий, раздърпан и мръсен, започна да пее, като жестикулираше и гримасничеше:

Зад Тибър си живеем като в рая,

там можем да миришем вино, ако не да пием.

Наяжда се човек със аромат до края,

чак го боли кратуната и пъшка;

във този аромат той плува като в мляко въшка,

от щастие кривят ни се устата

и зяпа ни отвсякъде една зъбата.

Ей, гражданино римски, добре ти е на теб,

че можеш вино да миришеш, ако не да пиеш!

Тоз, който го е пил, ще грохне също,

оставил на света покъщнина и къща,

на въздух право имаш ти,

на земни, красоти.

Та чуй съвет от мен:

сънувай хляба нощ и ден,

живей развеселен,

ти имаш право да живуркаш

и да се смееш умилен!

И това беше краят — каза Руф и облекчено въздъхна.

Тримата сановници се гледаха объркано един друг. Освободиха съгледвачите. Отново започнаха да обсъждат случая. Бунт ли е това? Не е бунт. Бунт е. Не е!

— Бунт е! Какво означава това: „Този, който е пил вино, ще грохне също, ще остави покъщнина и къщи“? — язвително попита префектът.

Замислиха се дълбоко.

— Какво би могло да означава? — каза благоразумно преторът. — Най-общи разсъждения…

— Хубави общи разсъждения. Кому принадлежи виненият склад, край който тези бунтари са играли? На императора. Императора е имал предвид този мошеник!

— Не може да бъде! — уплаши се едилът.

— Невярно тълкуване, мой драги — подметна преторът.

— Знам ги аз тези негодници — продължаваше да се гневи префектът. — Артистите са рупори! Онова, което плебеите мислят, артистите го разпространяват. Те знаят, че императорът е стар и болен. И си казват: дошъл е нашият час. Долу Тиберий! Искаме нов Рим. По-добър. Републикански. Ре-пу-бли-кан-ски, римляни! Неотдавна един комедиант си призна това при мъченията. Подстрекават народа…

— Преувеличаваш, мой драги. Фабий нищо подобно… — заговори преторът.

— Не преувеличавам! Знаете ли какво ми каза преди една година именно той, когато го разпитвах преди изгнанието му в Сицилия? Ще ви го кажа: „Вие имате срещу нас — артистите — сто вигили, ние срещу вас — сто хиляди души отвъд Тибър!“ За тези думи получи на място двадесет и пет камшика. Сега разбирате що за негодник е той, нали? И искате да го защищавате!

— Но в тази песен наистина няма нищо лошо — спокойно добави едилът.

— Ами в стиховете, че можеш вино да миришеш, ако не да пиеш? Също ли няма нищо? — викаше вече префектът. — Та с това той засяга самия император, римляни!

— Но, моля те, скъпи префекте! Тук става дума само за виното на императора. Та дори само за аромата на неговото вино. Това е пълна абстракция. От гледище на римското право не можем да предприемем нищо…

— Освен да се арестува Фабий и да го смажат от бой — не се сдържа префектът.

— Нищо подобно — каза преторът. — Римляни, аз ви съветвам да не се престараваме. Най-напред да си изясним как гледат на случая горе…

— А пък аз ще си изясня как Фабий е играл на две сцени едновременно. Аз ще разкрия това безобразие, бъдете спокойни! Няма да ни разиграва като маймуни! — святкаха бледите очи на префекта.

Съвещанието завърши. Преторът покани колегите си на обяд в своята вила.

— Да си хапнем яребички с хиоско вино. Имам и едни други яребички там… — преторът смигна — ще ги видите…

 

 

— И така ли трябва сега да изглеждат нашите мимове? Това ли е чудото, което донесе от сицилийското изгнание, Фабий? Така ли те вразуми то? О, богове, запазете ни разума! Да се навираме в работи, които не ни засягат! Отново ли си пъхаш главата в примката, след като току-що я извади, Фабий?

Фабий дъвчеше черния хляб, отхапваше си от овчето сирене и поглеждаше към разгорещения ръководител. Лицето му потрепваше, готово да се разсмее.

— Ти предпочиташ разни свинщини, Кар, а?

Кар се разгневи. Нека Фабий само погледне колко са събрали. Всичко на всичко — осемдесет и пет сестерции. От „Мелничарката“ — сто и двадесет! Извади от това за разходите и — остават ни по три сестерции на човек! Ето ви ги: на всекиго само по три.

— Народът ще свикне и след време ще събереш колкото от две „Мелничарки“ — каза Фабий.

— И носачът не изкарва на ден повече от три сестерции — обади се Квирина, но веднага млъкна, почервеняла от смущение, че се застъпва за Фабий.

Кар изля гнева си върху нея:

— Гъска глупава! Щяхме да съберем два пъти по толкова, ако се беше съблякла накрая, както правят всички танцьорки!

— Защо да се съблича? — процеди Фабий между залъците си. — И облечена е достатъчно хубава.

Кар отвори уста и дълго не можа да я затвори. Учудено погледнаха Фабий и останалите артисти.

— О, богове! — каза ухилено дебелата Волумния. — Фабий си е намерил ново парче!

Лицето и шията на Квирина почервеняха.

— Позна, Волумния — отвърна Фабий.

Сериозно ли го каза? Или се пошегува? Той се обърна към Квирина:

— Да вървим!

Хвана я за ръка и я поведе в тъмното.

Артистите ги зяпаха слисани…

 

 

Те вървяха бавно покрай оградата на кожарските работилници на сенатора Фест. Тази част на Рим тънеше в плесен и мръсотия. Миризмата на отходните канали, край които денем си играеха скрофулозните деца, не можеше да се сравни с вонята от щавените кожи. Сега наоколо нямаше жива душа. Само едно скитническо куче ги подуши и продължи към реката. Къщите, оградите и плетовете останаха далеч зад тях. Те влязоха в градината, която Гай Юлий Цезар^[7] бе завещал на римския народ, та и за хората отвъд Тибър да има поне глътка чист въздух. Тук беше красиво, просторно, пълно с аромати.

Квирина трептеше като пламъче на вятъра. Тя беше стресната, но щастлива от това, което каза Волумния. Искаше й се хем да заплаче, хем да изкрещи от радост. Усещаше как ръката й овлажнява в дланта на Фабий, но не смееше да я изтръгне. Защо нищо не говори? За какво ли си мисли? Да проговори ли тя? Не, не. Толкова е хубаво, макар и да мълчи.

Фабий не беше далече от нейните мисли. Спомняше си лицата на жените, с които бе общувал досега: за една нощ, най-много за един месец. И този месец му се струваше дълъг, влачеше се, нищо радостно… А това момиче е радост. С онези съвсем скоро вече нямаше за какво да говори. С тази и мълчанието е сладко.

В градината на Цезар бе тъмно. Мраморните богове и богини върху пиедестали спяха под короните на платаните. Бълбукаше фонтан, между клоните трепкаха звезди. Спряха се. Той нежно обърна девойката с лице към себе си. Загледа се в пламтящите й очи, тръпки го побиха. В тези очи имаше нещо, което го опияняваше.

Изведнъж и на двамата им се стори, че около тях се очерта кръг, който ги затвори в себе си и ги откъсна от света.

Фабий бе пребледнял, страните на девойката пламтяха. Продължаваха да мълчат. На Фабий му се привидя, че в дъното на нейните широко разтворени очи чете някаква прекрасна дума, но не разбра каква. Малките гърди под хитона потрепваха от неспокойното бързо дишане. Девойката не се помръдваше, но на него му се стори, че се приближава все повече и повече.

В този миг той не можеше вече да мълчи. Напорът на чувството изпълваше сърцето му. Трябваше да й го каже. Боеше се, но трябваше…

— Аз съм лош мъж. Пияница. Женкар…

Тя се помръдна, но той й забрани да говори.

— Ти сигурно си чувала за това… но аз нямаше за кого да живея… нищо не ме радваше освен този мой занаят… но и в него нещо ми липсваше… сега, след като те срещнах, всичко се промени…

Не можеше повече. Нещо го стисна за гърлото. Изрече пресипнало:

— Разбираш ли ме?

Тя постави ръцете си на раменете му и каза тихо и страстно:

— Обичам те, Фабий.

Той усети как дъхът й лъха на младост и свежест.