Йозеф Томан
След нас и потоп (32)

32

Огромен глиган с щръкнали от муцуната зъби, великолепен като ориенталско божество, се появи в триклиниума, носен от етиопци великани. Препечената до кафяво кожа бе още топла и мазнината, която се стичаше от нея върху също така огромен сребърен поднос, издаваше приятна миризма и гъделичкаше ноздрите. Върху зурлата на глигана се полюляваше златно кръгче с цифрата XXX, означаващо тридесетото, блюдо на угощението.

Гостите се стъписаха. Тиберий бе издал заповед, с която забраняваше да се поднася цял глиган на пиршествата, какъвто бе обичаят в края на републиката, и смяташе, че половин глиган не е по-малко вкусен, отколкото цял. А сега Калигула публично нарушаваше императорската заповед. Защо прави това? Как се осмелява? Какво ще стане, когато императорът научи? Или императорът наистина е пак болен и няма да научи какво става в Рим? Виждайки животното, Макрон се разсмя и заръкопляска. Подир него — всички останали. Ръкопляскаха двамата консули Гней Ацероний и Гай Петроний Понти, сенаторите, конниците и най-висшите римски чиновници.

Калигула наблюдаваше всичко това от своята лежанка, галеше крака на сестра си Друзила и приемаше аплодисментите с благосклонна усмивка. Той преустанови възторга с едно движение на десницата си и каза, като отново протегна ръка към прасеца на сестра си:

— На мен, императорския внук, се полага пръв да съблюдавам заповедите на дядо ми. Но аз си позволявам правото да наруша заповедта на императора, тъй като моят мъдър и пестелив дядо преценява глигана от гледище на своята възраст, за която вече не е позволено такава тлъста храна. За него може би и четвъртината от това вкусно животно би била вредна. Същото е и с игрите в цирка и на арената, от които Рим така дълго и несправедливо е лишен. Ще се опитам и по двата въпроса да уговоря императора.

Аплодисментите бяха толкова гръмки, че всичко наоколо се разтресе. Гостите разбраха: Калигула иска да спечели и нас, и целия Рим. Бъдещият император си създава популярност. Но приятно им стана от това, което чуха. Той обещаваше интересен живот.

Угощения в императорския дворец се устройваха рядко. Все по-рядко и по-рядко. А от момента, в който Тиберий преди единадесет години напусна Рим, преселвайки се на далечния остров, изобщо не бяха устройвани. Най-после наследникът на трона обновява старата традиция на Палатин!

Междувременно готвачът бе разрязал търбуха на глигана, откъдето се изсипаха огромно количество салами, кървавици и охлюви, и миризмата на лакомствата се възнасяше към отворения покрив на триклиниума. Там, по ръба на стряхата, седяха роби, от огромни мрежи ръсеха в залата розови листенца и жадно поглъщаха миризмата на печено, каквото никога не бяха яли до насита.

Освен Даркон и Вилан тук се намираха всички останали съмишленици на Сервий. Старият Курион лежеше редом с Авиола, притваряше очи, сякаш от умора, и внимателно наблюдаваше Калигула, който се тъпчеше с пастет. Друзила се смееше, като гледаше какви огромни хапки поглъща. Мушкаше в ръцете му кристална чаша с родоско вино, отпивайки предварително, от него, за да не се страхува. Той й благодареше с изтънчени слова.

Калигула пиеше заради удоволствието от пиенето. Авиола пиеше, за да притъпи в себе си безпокойствието и страха. Единственият, който се преструваше, че пие, а само допираше чаша до устните си, бе Сенека, полегнал край любимеца на Калигула — артиста Мнестер.

Из триклиниума тичаха голи момчета и разнасяха в златни купички вода, смесена със сняг. Гостите мокреха в тях ръце, някои си разхлаждаха слепоочията. В къдрите на момчетата избърсваха мокрите си пръсти.

Невидими музиканти докоснаха струните на арфи и надуха кларнетите и флейтите. Робини в оранжеви хитони сновяха между лежанките и масите, подавайки купи с фъстъци. Калигуловият „организатор на удоволствията“ Муций бе разпределил работата. На роба Ксеркс бе възложил да се грижи за изненадите, които трябваше непрестанно да се сипят върху гостите от отворения покрив на залата: кошнички със сладкиши, цветя и шишенца с благовония. Ксеркс с тревога наблюдаваше отгоре една прекрасна млада робиня, която предлагаше орехи на Хатерий. Дебелата, обрасла с червеникави косми лапа на Хатерий се плъзна под хитона на робинята. Робинята Антея, любимата на Ксеркс, почервеня. Ксеркс скърцаше със зъби от гняв. Но той изведнъж се усмихна до уши и зъбите му блеснаха весело: Антея с котешко движение се изплъзна от Хатерий и избяга.

Окачени на тънки верижки, от тавана се спуснаха сребърни светилници, които така наподобяваха звездите, че събрани в един огромен кръг, те образуваха дванадесетте съзвездия на зодиака.

Калигула отпочиваше върху лежанка от абанос и слонова кост сред пъстроцветни възглавници. Над главата му светеха седем звезди, разположени като в съзвездието Дева, под чийто знак се беше родил. Той целуваше рамото на Друзила. Друзила търпеливо понасяше нежностите на брат си и странно се усмихваше. Тя не престана да се усмихва и тогава, когато Калигула свали от главата си венеца от рози, какъвто имаха всичките му гости, и го хвърли демонстративно в краката на Ения. Участниците в пиршеството наблюдаваха всичко това с притаен дъх.

— Охо, ново съзвездие на нашето небе — рече ехидно Бибиен на Улпий.

— Бъдещият властелин на света и съпругата на императорския наместник. От каква ли величина ще бъде звездата на Макрон в това съзвездие?

Авиола се наведе към Сервий:

— Великолепен съюз. Готов съм да се обзаложа на хиляда ауреи, че Макрон ще спечели от това всичко, каквото поиска. Vivamus!^[1] — Той подаде чашата си на роба, за да я напълни, вдигна я с хитра усмивка към Сервий и я изпразни на един дъх.

Макрон, като се усмихваше предано на Калигула, шепнеше на Ения, прилепнала до него:

— Не си играй с венеца, моля ти се, а си го сложи на главата. Гледай само как те е зяпнал! Няма да видиш голям зор с него, момиче. Действувай!

— Ах ти, свинар, мръсен безсрамник — прошепна Ения непривично грубо. Тя беше обидена от простащината, с която мъжът й я тикаше в кревата на принца. Но същевременно изпрати многообещаващ поглед на Калигула.

— Нашата скъпа императорска глава — обърна се тихо Мнестер към Сенека — без венеца прилича на диня, очукана от градушка.

Сенека се усмихна.

Калигула навярно също съзнаваше това. Той се приповдигна, разпери театрално ръце и заговори, сякаш скандираше стихове:

— Вятърът на любовта ми грабна венеца от главата. Eheu! Кой ще ми даде друг?

Мъжете и жените наставаха, сваляха от челата си венците и ги хвърляха с викове в краката на Калигула. Той благодареше, изпращайки целувки на жените. Отгоре на невидими нишки се спускаше прекрасен венец от червени рози. Любимецът на Калигула, Лонгин, очарователен младеж с дълги коси, извика:

— Боговете ти пращат венец!

Той помогна на принца да мушне шилестата си глава във венеца. Залата ликуваше.

По даден знак от „организатора на удоволствията“ през осемте входа в залата притичаха робини с нови венци за гостите. Антея подмина масата на Хатерий и слагайки венец върху главата на Сервий, се усмихна нагоре, откъдето предполагаше, че я гледа Ксеркс.

Ритъмът на музиката се промени от танцов в маршов.

Върху подноси от оникс робите разнасяха под ритъма на музиката раци, паунови яйца, печени в пепел, месо от печени козлета с гъби и желе от пиле. Масите се отрупаха с нови лакомства; свинско виме, пържено в масло, твърди жълтъци с горчица и черен пипер, печени бичи тестикули във вино, мурена — морска змиорка — с лют сос гарум, след който в устата дълго пари. Вино — бяло, зелено, жълтеникаво, златно, светлочервено, червено, тъмночервено, черно.

Полунощ отдавна бе минало. През отворения покрив в залата падаха безшумно, като описваха треперливи кръгове във въздуха, розови листенца. Небесното око над триклиниума се олюля от мигането на звездите. В залата нахлу ароматът на палатинските пинии. Сякаш отдалече долиташе нежната мелодия на еоловите арфи.

Калигула бе наредил една от лежанките до него да бъде за Луций и Валерия. И двамата бяха изненадани. Валерия тържествуваше. Тя си помисли: „Нека види целият свят — а гостите у Калигула са наистина целият свят, — че Луций и аз… Нека се запечати нашият съюз пред очите на всички. Така вече не ще може да ми се изплъзне…“

Но Луций избягваше Валерия. Противна му е жената, която лежи до него. Стотици ръце са я прегръщали, от всяка прегръдка по нея е останала някаква мръсотия. Засегнатото честолюбие се бори у него със страстния, му копнеж.

Валерия днес е прекрасна. Косите й, събрани в гръцки кок, са като ален метал, който изглеждаше ефирен от виолетовия прашец. Върху лицето й — леко отметнат воал от тюл. Под сянката на дългите ресници — очи като бадеми. Цветът им се мени както морето. Тънка зелена кашмирена палла на меки дипли, прихваната върху дясното рамо от златна фибула с голям рубин. Лявото рамо е голо, кожата на ръката розовее. Наметалото от нежен жълтеникав бисос, обточено със злато, е захвърлено върху лежанката. Паллата се е плъзнала по крака, разкривайки примамливо прасеца и част от бедрото. Съвършените линии на заоблената й фигура предизвикват.

Валерия огледа залата. Мъжете я събличат с очи. Полуголото тяло е по-възбуждащо от голото. Страстното желание си доизвайва това, което не се вижда. Тежките клепки на Валерия ту се притварят, ту се повдигат. Погледът й е ту тъжно замечтан, ту пламтящ като поглед на хищник. „Да, всеки един от тези би ми дал веднага сандък злато, ако го прегърна. Дали и Луций вижда това?“

Тя закри с прозрачния тюлов воал пламтящите си очи. Но устните й са открити и аленеят. От косите й лъха горчиво-сладък мирис. Така миришат смъртоносните отрови.

Изящното й бедро се притиска до крака на Луций. Пари. Жената се разтапя от сладострастие. Но нейното желание е пропито от ново чувство. Тя иска да признае на любимия си това ново чувство, което я събужда за съвсем различен живот от този, който е водела досега.

Валерия се обърна към Луций; стори й се, че мислите му са някъде далече, сякаш не присъствуваше тук; тя понечи да го помилва, но щом го докосна, Луций протегна ръка към чашата. Нарочно си отдръпна ръката.

Нарочно си отдръпна ръката…

Нейната длан се вцепени във въздуха, зениците й се свиха… Ах, така ли! Сенаторският син се срамува от бившата робиня. Тя наблюдава любимия си изпод притворените клепки. Ах, как тези негови горди, безсрамно горди устни с надменни гънки около тях издълбават пропаст между двамата! Гордост се сблъсква с гордост, макар и да изгаряха от копнеж един към друг.

Срещна погледа му. Луций мълчеше, отпиваше бавно от чашата. Усмихна й се. Проклета усмивка. И толкова надменна, че тя гневно впи нокти в златната гривна на ръката си. По-добре да беше я ударил. Валерия се отдръпна от него и зениците й засвяткаха. От свирепия израз на отмъстителната злоба лицето й стана грубо. Тя предизвикателно огледа залата. Обзе я див инстинкт за мъст.

Триклиниумът гъмжи от разговори, робите изнасят остатъците храна. Розовите листенца падат в полупразните чаши.

С твърда стъпка влязоха млади нубийци, понесли големи сребърни амфори, чиито гърла са запечатани с цимент. Те ги отвориха и започнаха да наливат тежко, смесено с подправки кантаберско вино.

Кантаберското вино мирише на канела и бързо замайва главата.

Върху подиума танцува египетска робиня — полудете, полужена, около голото й тяло се е увила огромна змия. От омайната музика на флейтите босите крака отмаляват. Смуглото тяло се извива под монотонния ритъм. Пред гушата на момичето се олюлява съскащата глава на влечугото. Благородните римляни се оживиха. Видът на гола жена вече не е в състояние да разсее скуката у хора, които са преситени от блудства. Но представата, че змията ще ухапе момичето, което с всички сили отблъсква главата й, освежава притъпените им сетива. Жестокото зрелище дразни. Дъждът от розови листенца престана. Всички очакват да бликне сред писък кръвта. Гукането на момичето, което полека преминава в пеене, предизвиква приятни тръпки по телата на присъствуващите. Борбата на момичето със змията е наслада за преситените. Най-после музиката стихва и енергичните ръце на египтянката извиват главата на противното животно. Момичето тежко диша. Двадесет гласа едновременно искат танцьорката.

Калигула със смях извиква като на търг:

— Кой ще даде повече? Хиляда сестерции като начало. Хиляда и двеста за втори път…

Хатерий спечели танцьорката срещу десет хиляди. Принцът прие без смущение торбичката злато от Хатерий и я хвърли в скута на Друзила.

— За мен ли е? — попита принцесата.

— За теб, за теб, моя най-мила. — Той повдигна главата й и я целуна по бялата гуша. А на Луций, който седеше наблизо, каза: — Каква красива гушка, Луций, нали? Но поискам ли — мога да я прережа…

Друзила равнодушно се усмихна. Луций изтръпна. Калигула се обърна към сестра си:

— Ти нали си ме знаеш; миличка… — и започна да я целува по рамото, загледан в египетската прическа на Ения.

Луций наблюдаваше Калигула. Бе чувал, че принцът е жесток и извратен. Но го оправдаваше. Шест години омразният старик го е държал като затворник на Капри. Как да не се разбунтува! Та той трябва да намери някакъв отдушник от всичко това — млад е, има право да живее. Скоро ще стане император. Какъв ли император ще бъде? Син е на Германик. Колко много би могъл да даде на Рим, ако тръгне по стъпките на баща си! „А мене какво ли ме очаква? Дали приятелството му, или…“

В този миг Калигула забеляза втренчения поглед на Луций. Луций, сякаш уловен на местопрестъплението, почервеня и притвори очи.

Калигула нареди да му напълнят чашата. Подаде я на сестра си да опита виното и се изправи. Вдигна чашата с многозначителен жест, като продължаваше да гледа Луций. В триклиниума настъпи напрегната тишина. Старото сърце на Сервий туптеше уплашено.

— Аз искам тук, пред вас, да се чукна с мъжа, който е достоен да се нарича син на Рим. С очите си видях тази сутрин на Марсово поле колко го обичат войниците му, които е предвождал в победоносни битки. Искам да пия със своя верен приятел Луций Геминий Курион.

Луций, пламнал от смущение и блаженство, скочи, грабна чашата си и пристъпи към принца. Кристалът звънна.

— За славата на Рим и за твоята, Луций Курион!

— За твоето величие, Гай Цезар!

Обърнаха чашите нагоре с дъното. Калигула прегърна и целуна Луций. Триклиниумът се разтърси от ликуващи възгласи. Макрон поздрави Луций. Сенека гледаше изпитателно Луций. Сервий беше блед, мускулите на лицето му нервно потрепваха. „Какъв позор за моя син!“ Но изведнъж го споходи ужасна мисъл: а не е ли това примка? Той изпрати предупреждаващ поглед към сина си. Опияненият Луций не му обърна внимание.

Сервий разсеяно се обърна към Авиола:

— Защо ни измъчва така Калигула? Защо не ни каже какво става с Тиберий?

— Защо… защо… защо не… не каже? — повтаряше Авиола като ехо.

Калигула не каза нищо. Неговият буен, несвързан смях стържеше над шепота (дали той сам не пръсна този шепот?), който се носеше из залата и проникваше във всички уши: старият император ще угасне всеки момент. След неговото двадесет и три годишно царуване започва велика ера в историята на Рим!

Нашепваната вест стига до ушите и на Сервий. Той се разтреперва. Трябва да знае истината, времето не чака. И се обърна към Калигула:

— Ще ми позволиш ли, Гай Цезар, един въпрос?

Залата изведнъж стихна, принцът благосклонно кимна към бащата на Луций.

— Дочух вест, на която не искам да вярвам… Императорът бил тежко болен… Лекарите се опасявали… — Той умишлено не довърши.

Калигула погледна за миг Макрон, после нагоре, вдигна ръце и гласът му прозвуча с болка:

— Разчитам на милостта на Ескулап, която винаги е съпровождала императора…

Трясъкът на кристалната чаша на Улпий наруши мъртвата тишина.

Да, всичко е ясно. Върху бледото лице на Сервий изби студена пот. Ако императорът умре, преди републиканците да обсадят най-важните държавни сгради, вземе ли в ръцете си властта Калигула, преди да бъде провъзгласена републиката — то всички надежди ще рухнат. Досега успяха да запазят в тайна заговора. Но настъпва решителният момент: последният удар. Още тази нощ трябва да се почне! Пренестинска гадателко, кажи: ще успее ли нашето дело?

Хатерий Агрипа вижда всичко иначе. Веселият, безгрижен Калигула ще бъде друг господар, различен от мизантропа Тиберий. Друг ще бъде и животът в Рим. Младият император няма да пречи на предприемчивите сенатори, както правеше старият. Но сигурно ли е това?

Калигула гледаше примижал към Макрон. Те двамата знаеха много повече. Те също биха били неуверени и уплашени, ако не знаеха, че императорът, макар и болен, има намерение в близките дни да се върне в Рим. И те двамата, принцът и Макрон, трябва да бързат. Трябва да действуват бързо, за да не се стигне до безредици в момента, в който старецът угасне. Калигула се изправи и плъзна поглед по триклиниума:

— Правя възлияние за Юпитер Капитолийски и пия за бързото оздравяване на нашия любим император!

Чашите звъннаха.

Едни роби тичешком разнасяха нови ястия; други наливаха андалуско, черно като нощта вино и пируващите мигновено изпразваха чашите; трети така ловко спускаха от стряхата алабастрови яйца, окачени на златни нишки и напълнени с капуански благовонии или нард, че гостите трябваше само да протегнат ръце към тях. Робини в прозрачен муселин се движеха между масите, разпръскваха арабски аромати и палеха в бронзови купички тамян. Това бе много уместно, защото въздухът в триклиниума подир четиридесетото блюдо бе станал трудно поносим.

И Макрон посегна към шишенце с благовоние. Понапръска се, вдъхна дълбоко аромата. Не му се хареса. Той предпочиташе миризмата на сено, дърво, миризмата на кожа и обор. Изведнъж си спомни нещо и се усмихна: „Дори когато изляза от банята, целият намазан с благовония и помади, и застана пред стария император, все ми се струва, че каквото и да правя пак си мириша на говежди тор. Сякаш го виждам как му се издуват ноздрите и се отвръща от мене. А с Калигула не е така. С него сме си някак по-близки. Ах, само да стане…“

Калигула започна да се отегчава от апатичната и прозяваща се скришом Друзила. Той я отведе да спи и се върна. И сега лежеше до своя любимец Лонгин, рошеше къдравите му коси и гледаше Ения.

Възбуден от нейните многообещаващи усмивки, Калигула нареди на организатора на удоволствията да съобщи, че по ориенталски обичай днес се разрешава на гостите да излязат на въздух, да се разходят и освежат с напитки в палатинските градини, докато отново ги призове гонгът.

После, обеща принцът, той самият ще придаде още по-голям блясък на нощта със своето изкуство.

Не бе лесно човек да се вдигне подир толкова обилна храна и след толкова изпито вино. Но какво да се прави? Обещанието на Калигула се посрещна с аплодисменти. Гостите наставаха, заувиваха се в тогите си, защото навън бе хладна нощ, и бавно, като се стараеха да запазят не само равновесие, но и радостен израз на лицата си, излизаха през осемте врати на триклиниума в градините. Вървяха достолепно, едва пристъпвайки, тъй като в Рим само робите бързат.

 

 

Нощта просветляваше. Кората на платаните сивееше в утринната мъгла, стволовете напомняха тълпа прокажени.

Отдалеко се чуваше скриптенето на коли, които само до изгрев-слънце имаха право да откарват месо на Говеждия пазар и плодове и хляб — на Тържището.

А наблизо, откъм нарочно неосветените кътчета в градините, звучаха лири.

Неколцина гости се отправиха към огромните курни на вомитория^[2], направени от червен мрамор. Те си помагаха с паунови пера да освободят място в стомасите си за нови лакомства. Други се пръснаха из градините, плашейки с разговорите си птиците в златни клетки, окачени по дърветата.

Сервий заведе Авиола при вомитория и отиде да търси сина си. Срещна го на пътечката, потулена между чемшировите храсти. Вървеше бавно, замислено.

— Какво великолепно общество е събрал днес Гай Цезар — каза той силно на Луций. — И с какво внимание те удостои!

Луций не забеляза иронията, вниманието на Калигула го ласкаеше и той се съгласи с баща си. Вървяха мълчаливо близо един до друг. И Сервий се обърна спокойно към сина си:

— Иди на двора, където чакат робите. Забравих си шала в лектиката. Донеси ми го. — И тихо добави: — Там ще намериш Нигрин. Нека веднага се качи на коня и изпълни поръчението ми. Той знае кому какво трябва да предаде. Светкавично да замине. Настъпил е нашият час, сине! Сложи след пиршеството това съобщение в дупката на дъба. — Той бързо му подаде малък свитък и каза силно: — Утринният хлад е вреден за моите бронхи. Донеси ми по-скоро шала, драги!

Луций покорно се обърна на пета и тръгна. Сервий остана на мястото си, загледан в светлеещото небе.

Луций разбра: Нигрин трябва да полети към Мизенум, да се прехвърли на Капри и да предаде на Варий, центуриона на личната императорска охрана и верен човек на Сервий, следните две думи: „Приветствуваме императора“. Тази парола означава „Убий!“ Нигрин е сигурен човек. Варий ще изпълни заповедта. И то с удоволствие. Защото ще стане богат, ще получи имение с петстотин роби. Войниците от неговата центурия ще напуснат службата и ще си обработват нивите и лозята — награда за преданост към републиката. До няколко дни ще паднат главите на двамата тирани и Сервий Курион ще обяви в сената републиката. Две глави. На Тиберий и на Калигула. За Калигула, сина на Германик, римският народ ще ридае и ще роптае. И Луций ще трябва да усмири тълпите с кохортите на своя сирийски легион. Сенатът ще му се отблагодари. Ще му се отплати с тържествени почести. Това е голяма слава!

Луций вървеше машинално. Вървеше покорно, накъдето го бе отпратил баща му. Болка пронизваше слепоочията му. Да. Този миг трябваше да настъпи. Но дойде по-рано, отколкото очакваше. Вече не може да се извърта и да играе на двете страни. Но и да се измъкне, вече не може. Трябва категорично да реши: републиката или императорът!

Ще каже на Нигрин: „Изпълни заповедта“ и тези две думи ще завъртят колелото на съдбата. Двамата Клавдиевци ще загинат, а с тях и империята.

„С нея ще загине и моята мечта. Републиката е мащеха за героите. Тя дава предимство на възрастта, за слугите, опита. Не раздава лесно златни венци. Не провъзгласява военния трибун за легат. Не доверява на младите хора да командуват войската, не им предоставя възможност да спечелят битка или война и да се върнат с триумф в Рим…

Императорът е всевластен, поиска ли някого да издигне. Легат. Командуващ армия. Победител и триумфатор. Всичко това може да направи императорът. Тиберий вече няма да раздава такива почести. А новият император, Калигула? «Имаш моята любов, Луций. Гай Цезар умее да цени верността на своите приятели!» И днес, на вечерята, пред лицето на целия властвуващ Рим: «Искам да се чукна със своя верен приятел!» Верен. Верен! Аз — на Гай, а той — на мен. И двамата — верни на своето отечество.“ Луций едва се държеше — така силно го угнетяваше тази пълна неяснота. И отникъде — никакво просветление. Наистина; той искаше да загине Тиберий, който застрашава живота на баща му, да загине деспотът, който мрази младостта и живота. Но Калигула искаше да спаси на всяка цена! Как да постъпи? Как да предпази принца, без да издаде това, което не бива да издава?

Сякаш в клещи бе стисната главата му, болката в слепоочията ставаше все по-силна. Ускори крачка, Курионовият син предаде заповедта на Нигрин. Взе шала и тръгна обратно.

Фигура, увита в тъмно наметало и с воал през лицето, му прегради пътя. Валерия вдигна мълчаливо воала. Даде му възможност да види в утринния сумрак най-напред красивото й строго лице. След това, полуотваряйки устни, показа бисерните си зъби в сияйна усмивка. Пристъпи съвсем близо. Лъхна го топлина и зашеметяващ аромат. Стана неспокоен. Стори му се, че вижда как в очите на жената пламват искри.

— Мой ли си? — прошепна тя страстно.

Той забави отговора си. В очите на жената засвяткаха мълнии. Обзе го страх от нейното отмъщение. Трябва да играе! Още малко да играе! Още няколко дена! После вече няма защо да се бои от нея.

— Твой. Само твой, моя любима!

Валерия се притисна до него с корема и бедрата си. И отново загуби разсъдъка си. Устата й бе гореща, чак изгаряше. Но тя се отдръпна и каза недоверчиво:

— Къде си ходил?

Показа й шала на баща си. Валерия се усмихна като човек, който знае повече, отколкото другият предполага.

— Отнеси шала на баща си… Аз се прибирам у дома…

— Но сега Калигула ще…

— … ще прави палячовщини, знам. За да отвлече вниманието на гостите от главното.

Луций опна тяло в тъмното, но нищо не каза.

Тя отново се приближи до него и прошепна съвсем отблизо:

— Не ставай глупав, Луций! Всичко е напразно. Калигула скоро ще бъде император. Съвсем скоро! И нищо не може да му попречи…

— Какво говориш, моя мила?

— По-скоро, отколкото вие мислите — с насмешка добави тя, — вие, заговорниците! И който се противопостави на това, ще бъде унищожен… Не се прави на толкова учуден. Нима не познаваш баща ми? — И страстно избухна: — Кога ще дойдеш?

Той започна да заеква:

— Ще дойда. Скоро ще дойда, само да…

Прекъсна го рязко, властно:

— Днес, час след залез-слънце, ще те чакам.

Бързите й стъпки отекнаха в скърцащия пясък. И Луций, загледан подпре й, скърцаше със зъби от гняв. После занесе шала на баща си.

— Много се забави — каза тихо и с укор Сервий.

— Всичко направих, както ти заповяда, татко — измъкна се от положението Луций. — Нигрин замина.

Сервий кимна и започна да говори за това какви ли изненади им готви божественият, всеобщият любимец Гай Цезар.

 

 

В прекрасния кубикулум на Калигула грееха дванадесет светилника. Ения лежеше гола до Калигула и учестено дишаше. Мъжът хъркаше. Цялото тяло я болеше от неговата животинска грубост. Зърна синкавите петна по ръцете и краката си. От изпохапаните й устни сълзеше кръв. Тя скърцаше със зъби от гняв и унижение. Но върху мраморната маса се белееше пергаментът с клетвата на Калигула, че ще я направи своя жена, щом се възкачи на трона. Значи, наистина ще стане императрица. Но с цената на какво си купува пурпурното наметало от този изверг! Макрон е грубиян, ала има чувство. Той е мъж. А това чудовище е безчувствено влечуго. Но все пак е господар на света. И щом Ения осъзна това — изтерзаното й тяло престана да я боли.

В главата й нахлуваха спомени — един през друг, като картинки в калейдоскоп. Детството в обеднялото патрицианско семейство, преминало в скромност и страх пред боговете и хората. Кандидатите за женитба, които избягваха девойката, защото нямаше нищо друго освен красотата и родовото си име. Докато дойде Макрон, първият мъж в империята след императора, два пъти по-възрастен от Ения. Неговата грубоватост й бе неприятна. Тя копнееше да слуша романтични слова на възхищение, но след време се примири и с този недодялан войник. Женитбата въведе и баща й, и нея във висшето общество. Той я обичаше посвоему. Печелеше злато, трупаше го, рискуваше с живота на другите, както някога бе рискувал и със своя в походите на Тиберий против панонските и германските племена, но не беше женкар. Само едно зло внесе в живота на Ения: Валерия, дъщеря си от първата жена, на години колкото Ения.

Ения ненавиждаше червенокосата красавица, която Макрон обграждаше с безкрайно внимание. Той искаше да възнагради дъщеря си за мъките, които бе изтърпяла, когато не се беше грижил за нея, и Ения ревнуваше. Тя завиждаше на Валерия и за това, че ще се омъжи за млад, красив патриций от най-знатен род.

Но сега Ения е любовница на бъдещия император. Тя е утрешната императрица. Та лежи пергаментът и клетвата. Сега тя има власт да попречи на нейния брак и на любовта й. Една дума само да изрече на този, и главата на Луций ще падне. Ения не иска да убива. Но би могла да направи така, че Луций, а и Валерия заедно с него да напуснат Рим. Да идат някъде далече. Може би и завинаги.

Ения добре видя на вечерята, че Луций не бе внимателен към Валерия. Забеляза как Валерия се стараеше да го привлече и не се съмняваше, че ще успее.

Ения лежи, вдигнала ръце над главата си. До нея хърка бъдещият император. Гледа огромното му ходило, сякаш прикачено към смешно тънкия прасец. Ако се пообърне — ще види повече. „О, опазили ме боговете!“ И това е предостатъчно, за да се погнуси. Ения премисля. Тя знае слабото място на този човек: тщеславието и страхливостта му, които са известни на целия Рим. В тази точка ако бие, ще стигне до целта.

Без да поглежда грамадата месо до себе си, Ения започна да буди Калигула. Той сърдито изръмжа насън. Мина доста време, докато успя с ласкателни думи да доведе Калигула до добро настроение. Тя предпочете да стане, за да не я докосва, и разхождайки се из спалнята гола под наметалото на дългите си коси, говореше: в голям празник е превърнал Гай — о, днес вече нейният любим Гай! — този делничен ден! Пиршеството било приказно! Как всички присъствуващи изразили любовта и предаността си към принца! Само Луций Курион… целият почервенял, когато срещнал погледа на Гай. Защо ли? Дали някога между двамата не е имало нещо?

Калигула подпря тежката си глава на ръката и наостри уши. Виж ти, каква умна жена! Като че ли наистина вижда в миналото. Сякаш знае за старата ненавист на Калигула към Луций.

— Аз разбирам, че ти не си забелязал това, мой най-скъпи. Ти си великодушен. Но разумно е да забелязваш и такива неща. Аз ще бъда твоите очи. Чувала съм, че Луций е много тщеславен. И парадът на шести легион показа това. Ако един ден Луций получи висока длъжност и неговото влияние се засили, той може да стане опасен за теб, carissime! Как да се предотврати това? Дори преданата ти жена не знае. Тя си мисли само за едно: ако Луций би бил някъде далече от Рим, тогава не би имало опасност за теб, мой божествени… не мислиш ли?

Предложението й се хареса на Калигула:

— Далече! Извън Рим… Но това не е нужно сега! Ще видим.

Той протегна ръка.

Ения се уплаши от нови нежности. Но за нейна радост Калигула търсеше чашата с вино. Тя напълни две. Направиха възлияние за Афродита. После кристалът звънна.

— Обичам умните жени — заяви принцът, пи, стана и извика робите.

В това време Ения скри пергамента, който й гарантираше пурпурното наметало на императрица.

„Дзум-м-м-м, дзум-м-м, дзум-м-м.“ Ударите на кедровите палки с медния гонг призоваваха гостите в триклиниума. Всички веднага се върнаха, незабравили, че сега наследникът ще демонстрира изкуството си. Залата скоро се напълни. Лежанката на Калигула бе празна. Ения прилегна до Макрон. Черните коси подчертаваха бледността на лицето й, оранжевият шал прикриваше синините по ръцете. Макрон се усмихваше. В усмивката му се долавяше удовлетворение… успял бе вече да мушне под туниката си Калигуловия пергамент. Ения гледаше гордо и властно. Но като забеляза, че Валерия я няма в залата, стана неспокойна. Луций бе сам на лежанката и изглеждаше уморен. Пиеше. „Любила се е с него — каза си Ения. — Отново го е спечелила. Ах, как триумфира тази разглезена «римска принцеса».“

Музиката свиреше по-силно, отколкото в началото на вечерта. Ароматите на нови блюда изпълниха триклиниума. Робите наливаха нови вина.

Над огромния отвор на покрива започна да се съмва. Пламъците на светилниците, съперничещи до преди малко на зазоряването, сега изглеждаха посърнали, бледни.

Двойка гладиатори — германец и тракиец — се биеха върху подиума с къси мечове. Порция човешка кръв към едно пиршество винаги е била нещо любимо в Рим, но днес гостите не обръщаха особено внимание на състезателите. Когато тракиецът се свлече, те вдигнаха безучастно ръка с палец надолу — habet!^[3] — германецът прободе гърлото на тракиеца и се заклатушка на излизане от залата, целият окървавен.

Неспокоен, робът Ксеркс наблюдаваше отгоре всяка крачка на любимата си. Антея, заедно с другите робини, разпръскваше благовонни между масите, избягвайки масата на Хатерий. Зает с вкусно приготвените пълнени гълъби, той само от време на време поглеждаше към нея и продължаваше да яде. Тъпчеше се и Авиола, пиеше и Сервий, който в началото бе доста сдържан. Макрон викаше като пред войници на полигон. Вилан пееше някаква просташка песен, Мнестер скандираше монолога на Орест и с удари на чашата, върху масата подчертаваше дължините на стъпките в хекзаметъра. Полупиян, бе и старият Велей Патеркул, подлизуркото, който възхваляваше Тиберий в своята „Римска история“. Виното замайваше всички. Неговите изпарения се издигаха нагоре като мъгла и възкиселата миризма дразнеше робите на стряхата.

После екнаха бойни тръби. Техният зов бе подхванат от напевните флейти и опияняващите кларнети.

Енергично се разтвориха завесите на главния вход и в триклиниума влезе колесница с високи колела и позлатени наплати, теглена от менади^[4], които имаха само кожени пояси около бедрата си.

Върху колесницата — голяма бъчва, на чийто ръб седеше, потопил крака във вино, бог Дионис. Лозовият венец падаше на челото му, в едната си ръка държеше тирс, обвит с бръшлян. Богът бе облечен в къса златна туника с извезани зелени длановидни листа.

Около колесницата, под виковете на менадите, които се държаха като пияни, шумно подскачаше тълпа от космати сатири.

Гостите възторжено вдигнаха натежали глави. Познаха в Дионис Калигула, бъдещия император. Изправиха се с мъка, а някои едва се държаха на краката си, и започнаха бурно да аплодират.

Виковете: „Здравей, божествен Дионис!“ се смесиха с пискливото „Evoe“ на екзалтираните менади и сатири.

По знак на Ксеркс върху бога и сюитата му се изсипа дъжд от розови листенца. Колесницата спря посред триклиниума, Дионис загреба със златна съдинка вино от бъчвата и напълни чашите на Ения и Макрон.

Сто ръце поднесоха своите чаши:

— И на мен, о, божествени!

Гостите потиснаха в себе си отвращението от напитката, в която Калигула бе измил уродливите си крака, и се блъскаха с чаши в ръка към бъчвата, като сипеха комплименти и изразяваха все по-бурно и по-бурно възторга си. Ликуването достигна своя връх, когато Калигула излезе от бъчвата и започва да танцува върху подиума, като въртеше тирса. Кльощавите крака се мотаеха, под безформеното му тяло, богът лъхтеше и размахваше наляво-надясно тирса, сякаш биеше мухи. Инструментите на музикантите дрънчаха, трещяха, пищяха. Менадите крадешком пиеха от чашите по масите.

Сенека побутна Мнестер:

— Не се смей, актьоре, ако ти е мил животът!

Мнестер измени гримасата си в сияеща усмивка и извика:

— О, какво наслаждение е да гледа човек твоя танц, божествени!

— О, божествени! О, велики Дионис!

Погледите на Луций и Сенека се срещнаха. Лицето на философа изразяваше отвращение. Луций беше като смазан от срам. Ения аплодираше и гледаше нагоре към ухилените лица на робите, надвесени над отворения покрив. Може би изпитото вино или пък любенето с Ения скоро подкосиха краката на танцуващия Дионис. Богът се сгромоляса на пода. И докато част от възторжените зрители бурно аплодираше, допуснала, че това е замисленият финал на танца, други се заеха да вдигат божественото тяло. Не им се удаваше лесно, защото самите те едва се държаха на крака. Когато най-после го вдигнаха, видяха голяма цицина върху челото на Калигула. Той се отказа от грижовните желания да му се помогне, отпусна се върху лежанката и скоро заспа.

След като робите, под надзора на Ения и Макрон, го отнесоха, Ения не се върна вече в триклиниума. Изчезна и Луций. Макрон се разположи върху лежанката на Калигула, за да замести домакина. Бе спокоен, самоуверен. Макар и доста пиян, знаеше добре какво прави. Разговаряше със сенаторите за вкусните ястия и от време на време поглеждаше към големия воден часовник, поставен в краката на бронзовия Хронос^[5]. Когато той покаже първия час след пладне, Макрон ще събуди Калигула и двамата ще се отправят към набелязаната цел.

Макрон нареди на робите да донесат нови амфори с тежко сицилийско вино, което приспива по-добре, отколкото сокът от мак. Самият той вече не пиеше, а само се преструваше, че пие. Вдигна чашата:

— За красотата на живота, carissimi!

 

 

Сенека стана и погнусен излезе. Моментално ще замине за Баи. Долу, под Палатина, Рим шумеше със стотици хиляди гласове. Соленият вятър духаше откъм морето и галеше слепоочията. Слънцето вече пламтеше, пронизваше бистрия въздух, мраморите под платаните блестяха ослепително.

Сенека крачеше бавно из градината, окъпана в пролетната светлина. Точно сред такова бяло сияние духът на античния ваятел е създавал съвършените форми, на божествените и човешките тела. Под такъв небосвод, без нито едно облаче, е израствал в Елада хармоничният човек, който е успял да съчетае в себе си силата на мускулите и полета на духа, постигайки древната красота. А какво сме взели ние, римляните, в наследство от Елада? Къде е равновесието между сърцето и духа, къде е твоята калокагатия^[6], Еладо? Къде остана твоята мечта за свободен човешки дух?

Сенека си казваше: и в древна Гърция е имало прояви на ненаситност и разврат. Но какво трябва да се направи, когато тези отделни прояви се превърнат в нескончаем поток? Нима ние ядем, за да повръщаме, и повръщаме, за да ядем? Представи си вомитория, пиршеството, което сега ще се превърне в оргия, спомни си за Калигула и му се догади. Горко нам, римляните! Жаждата за злато и власт изсмука живителните сокове от душите ни и от тях остана само суха почва. Планината на егоизма ни е смазала. В Ахая човекът е раснал, в Рим — крее. Какво е останало от човека освен алчността за богатство, власт, удоволствия и кръв? Рим се е превърнал в пазарища и лупанари.

Сенека по навик се връщаше към миналото. Печално се загледа към района на Ромул в Рома Квадрата^[7]. Старите римски добродетели — това е маякът в морето от мръсотия. Но те вече не могат да се присадят на изсъхващото дърво. Хиляди червеи подяждат корените му, хиляди паразити гризат неговите пъпки и филизи. Рим е тежко болен. Навярно смъртно болен. Съществува ли още някакъв път към спасението? Или злата съдба вече е белязала лицето на Вечния град с чертите на неизбежното разложение?

 

 

Робите разнасяха нови блюда, неизвестно вече кои поред. Но малцина от гостите бяха в състояние още да ядат. Само Хатерий, чудовищно лаком, се тъпчеше с пастет, сочеше претрупаната си маса и викаше:

— Всичко това е закуска за Баал^[8]!

Вомиторият бе далеко, чак на сто крачки. Издутите кореми пращяха и нито благовонията, нито запаленият тамян вече можеха да надвият миризмата от лошото храносмилане и повърнатите храни. Цветовете на лотосите във вазите клюмаха, повехнали от изпаренията на пот и смрад. Очите на благородните сенатори бяха изцъклени и добиваха матовия блясък на калая.

Върху подиума, под звуците на сиринкси и систрони, фригийки изпълняваха плавен, чувствен танц. Дългобедрените девойки със синкавочерни коси опитно разтваряха червените воали, прикриващи стройните им крака и тъмния триъгълник между тях. Преситените богаташи мятаха по танцьорките кости от печено месо. Възбуден от предизвикателната игра, техният нагон се превръщаше в извратеност. С разтреперани от пиянство ръце те посягаха към красивите момчета, които разнасяха напитки. От време на време меката тъкан на хитона се плъзваше надолу между безчувствените пръсти или пък нечия ръка, отрупана с пръстени, дръпваше момчето при себе си върху лежанката.

Гръцките огньове вече догаряха и чадяха. Насекомите, ослепени от слабата светлина, налитаха върху пламъците и стремглаво падаха върху тях. Статуята на Тиберий стоеше на челно място в залата. Широкият череп се стесняваше към скулите, лицето се стесняваше към острата брада, упоритите устни бяха силно стиснати. Очните дупки зееха празни. Пируващите с последни сили виждаха в тях смъртта. Овладя ги диво желание да заграбят от живота, каквото могат. Използувай деня, carpe diem — това е девизът на римските патриции. Да се живее с всички сетива до умопомрачение. Ден, нощ, живот — всичко е толкова кратко. Минутата, която имаш, използувай пълноценно за наслада и удоволствие. Нека чума да опустоши света, нека морските вълни заличат от лицето на земята Рим, нека империята за една нощ се превърне в пустиня! Какво ме интересува мен това? Важното е да имам всичко, каквото поискам! След нас — край на света! След нас и потоп!

Мнестер вдига ръка и пиян рецитира:

Да грее тази нощ по-ярко от деня,

да светят звуците на флейта с златен звук —

и да ухае пурпура на твойто наметало,

и формата на твоите гърди да пее!

По заповед на Муций през всички входове нахлуха тълпи полуголи жени. Избрани момичета от римските лупанари: широки в хълбоците ориенталки с клеймо на професионални проститутки върху долната част на корема и жълто боядисани, разпилени по смуглите рамене коси, въртяха задници и с лъстиви пръсти възбуждаха мъжете. Сладострастно мъркане, безсрамни жестове, похотливи пози. Възпълните бедра на самките пробуждаха, апетита по това, което скриваха. Сред дъха на вино и пот двойките се събираха по лежанките, по масите и на пода.

Светилниците се люлеят, примижавайки с мазните си очи. От тавана вече не падат рози. Робите гледат изумено през отвора в триклиниума.

Една девойка съблича хитона си, залят с вино грижливо гледани ръце я опипват.

Мнестер и преторът се скараха. Заради стихове? Заради жена? Само боговете знаят! Те изтръгнаха от ръцете на менадите тирсовете и се бият с тях като с мечове. Счупиха ги. И продължиха с юмруци.

Макрон установи колко е часът и си тръгна.

Робите наблюдават картината на боя около пияните и спящите двойки. Разхвърляни венци, изпомачкани панделки, разрошени прически, разпилени перли върху мръсните маси, локви вино по пода.

Хатерий се нахвърли върху Антея като звяр. Вик на девойката в залата! Гневен вик на Ксеркс от покрива!

Робите се втурнаха в триклиниума. Те будят пияните и спящи сенатори, помагат им да вървят, отнасят ги към лектиките.

Ксеркс и другарите му едва вдигат дебелото тяло на Хатерий, който спеше върху Антея, притиснал я с цялата си тежест, след като я бе изнасилил. Освободената девойка избяга от залата. Ксеркс грабна бронзовия свещник, удари Хатерий през лицето и изчезна. Сенаторът се пробуди от болката.

— Какво, какво е това? Кой си позволява… — бръщолевеше дебелакът и бършеше кръвта от разранените си уста. — Зъбите ми! Кое куче… Ще заповядам да го разпънат…

— Благородни господарю, виното те удари — каза една робиня. — Ти падна и се удари о поставката на свещника. Ето, виждаш ли тука кръвта?

Главата на Хатерий отново клюмна. Заспа. Робите го изнесоха като мърша от триклиниума. Навън бе светъл ден.