Йозеф Томан
След нас и потоп (28)

28

Следобед лектиките със своя скъпоценен товар поеха обратно към Рим. Подир тях останаха вълни от чудни благовония и леки стъпки по крайбрежния пясък. Вятърът разпръсна благовонията, морето заличи стъпките:

Връщаше се в Рим и народът. На магарета, на мулета, с каруци, пешком. Хората присядаха край пътя да си починат, дъвчеха хляб със сирене и маслини, заливаха хапките си с глътка разредено вино. Мръсните деца хленчеха за още едно парче хляб. Най-малките спяха в прегръдките на майките си.

Остия стихна за известно време. Рибарите се прибраха по домовете си и седнаха да се нахранят. Празничното ядене иска и празнично пиене. За празничното настроение трябва пълна уста. О, прелюбезни Бакх, нещо ни пресъхват гърлата! Я прескочи, Марк, до таверната за още една каничка! Казваш, че е дванадесетата? Няма значение! Това е само началото. Та нали е празник, глупчо! Нептун ще се погрижи да ни напълни мрежите и коремчетата!

Коремите са вече пълни, чак можеш да думкаш по тях като по тъпани, слава на боговете! Хайде сега да развържем езици за това, дето видяхме и чухме днес! На сит корем разговорите се точат лениво…

На площада пред таверната „Беззъбата мурена“ празничният шум не стихва. Тук сякаш си бяха дали среща всички онези, които умеят и от последния бедняк да изтръгнат грош. Грънчари, златари, продавачи на панделки, бонбони и какви ли не още дреболии примамваха с пресипнали гласове хора към сергиите си. Девойките обикаляха сергиите и се смееха без причина. Подире им вървяха ергените, попритеснени в снежнобелите си туники, но неимоверно щедри днес:

— Искаш ли брошка, Марина? Или тази панделка? Само кажи!

Момъкът подрънква в шепата си няколко сестерции с чувството, че може кой знае какво да купи на своето момиче.

— Ой, какви красиви сандали, Марк! Ами това бронзово пръстенче! Стъклените маниста светят като скъпоценни камъни. А пък тази кърпа — да я духнеш и ще полети. Такава имаше онази, червенокосата римлянка, нали?

— Да, ама ти не си червенокоса!

Децата се трупаха около сергиите и със зяпнали уста гледаха лакомствата. Майчице, бадеми, банани! Колко ли са сладки! Гладните очи шарят от едно на друго и устата се пълнят със слюнки.

Октав Глупака върви през площада навъсен, черните му коси, щръкнали като на таралеж, сякаш искат да прободат целия свят. Безгрижното и весело настроение наоколо го ядосва още повече. Преди малко неговият петел Лео бе победен от петела на Лавър, и то така позорно, като че ли беше прасе срещу носорог. Пфуй!

Една рибарка върти в ръцете си глинен светилник и се пазари с продавача:

— Пет сестерции и нито ас повече!

— Осем и нито ас по-малко, мила гражданко!

— Скъпчия си ти, мошенико!

„Да, солена ми излезе тази борба, дяволски солена — казва си Октав. — Всички облози отидоха на вятъра! Довечера ще взема ножа и ще ти хвръкне главата, проскубано копеле“ — решава той съдбата на своя победен лъв.

На лавката с вино двама моряци пият за Нептун. Не са се виждали пет години. Пият и се прегръщат, едва държейки се на крака:

— Обичам те, братле! За твое здраве!

Октав си представи щастливото и присмехулно лице на Лавър, когато по време на борбата от неговия Лео така хвърчаха пера, че едва се виждаха петлите. „Ще ти разчекна аз тази твоя ухилена муцуна“ — процежда през зъби Октав.

Шумът, врясъкът на децата, смехът, пеенето и трелите на флейтите, настроението, разливащо се като втасало тесто извън нощви — всичко това само дразнеше Октав. Той обърна налетите си с кръв очи към морето. Нетърпеливите рибари товарят в лодките мрежите и се готвят да излязат на нощен риболов.

„Лакомии — рече си Октав. — Разбързали сте се, като че ли през нощта ще ви избяга мурена, с корем натъпкан със злато! Та утре не е ли ден? Утре. Утре ще се занижат грижа след грижа, една от друга по-голяма. И всичко това заради петела на Лавър. Но почакай малко, проклетнико, и на теб ще ти светя маслото, ще ти клюмне гребенчето! А сега да пием, да удавим мъката!“

Пристанищната кръчма „Беззъбата мурена“ представляваше прихлупено помещение, с дървен, окаден до черно таван и цялата пропита с рибя миризма. От кухнята нахлуваше тежък дъх на прегоряла мазнина и препечено месо. Около няколко маси с остатъци от ядене седяха мъже. Кръчмарката разнасяше вино. Е, горката женица не беше виновна, че не можеше да им разкраси празничния ден. Съгласете се: как ще имаме празнично настроение, когато единствената жена тук е същински скелет, чепата пръчка, която може да ти избоде очите или да ти издере ръцете? Бррр! По-добре да гледаме в дъното на каничките и да си подхранваме мечтите с вино — то все пак вдъхва някакви надежди.

— … и после ще си купя нова лодка. Ще си изплета гъста мрежа…

— … тази година за пръв път ще взема сина си, вече е на четиринайсе…

— … помниш ли лани? Тоя ден беше благословен. Всеки измъкна купища риба. А пък аз — риба тон… Чак до сутринта се разправях с нея, докато я измъкна на брега. Мрежата стана на нищо. Ей такава голяма беше! Хвана се още вечерта, щом луната се скри…

— … ако имам късмет, Фортуно, като нищо хващам пет стъпки дълга мурена, после я закарвам в Рим и в кърпа са ми вързани хиляда сестерции…

Кльощавата кръчмарка палеше факлите в помещението и пред таверната, където седяха повече хора, отколкото вътре.

— Ей, морско плашило! Дай пушена треска за виното!

Цяла рибарска Остия седеше тук. Това личеше по рибята миризма, която се бе просмукала до костите им. Дори и днес не можаха да се отърват от нея, макар и окъпани и преоблечени в празничните си дрехи. Киселите изпарения от виното се сливаха с миризмата на лук и риба — миризма, една от друга по-силна.

Октав Глупака мрачно зяпаше в каничката си. Рибарят Лавър, ухилен и небрежно седнал на стола, бършеше с края на туниката изпотените си космати гърди:

— Октав, кога ще се издължиш за баса? Абе аз съм сигурен в тебе! Ти си голям човек. Кой може като теб да си позволи за вечеря цял „лъв“?

Наоколо се разсмяха и притежателят на петела-победител гордо се огледа. Октав мълчеше упорито. „Ах, този мой смрадлив Лео; Този подлец. Този негодник. А пък аз толкова го обичах, така го хранех. И всичките му желания изпълнявах. — Октав отново преживяваше борбата: — Като шантав се въртеше на едно място този мой глупав петел и се оставяше оня въшливец да го гони и бие с шпорите! Този Лавров скитник си постла килим от перата му! Пфуй!“

— Хей, кокалеста красавице, дай насам нова каничка!

Кръчмарката си проправи път към него с каничка вино:

— Няма да е зле да погледнеш в кесийката си, Глупако, дали ти е останало нещо там. Това ти е петнайсетата…

Октав преглътна обидния прякор не само защото също бе лепнал на кръчмарката един доста солен за жена прякор, но и защото й бе длъжник.

— Не се бой, кльощава красавице, ще си платя!

„Ще си платя, но с какво и кога? Длъжник съм на Лавър и момчетата за облога. Дължа за магарето, дължа на кръчмарката. Накъдето и да се обърна — на рабоша само: О.Г. До гуша съм затънал. Но виното е добър лек. Измива дълговете и те изпълва с увереност, че един ден всичко ще се оправи. Не бой се, Октав, и бъди весел! Та нали днес е празник! А виното умее здравата да те измами.“ Кльощавата кръчмарка изчезва и на вратата се появява девойка — кръв и мляко!

Октав запя и цялата кръчма му заприглася:

Сега до дъно кана вино,

след туй прегръдка дива,

искри по скута ти да минат,

стомах да те присвива,

и кана пак, и пак прегръдка,

доде в пръстта изстинем.

Похотливата песен се носи из задимения и вонящ въздух, мушка се под туниките на мъжете, гъделичка ги, възбужда ги.

Квирина се стъписа на вратата с глинената съдина в ръце.

И чаша вино,

и прас във скута,

докато слезем в преизподнята!

Пламнала от срам, тя се промушваше между масите към тезгяха. Октав извиси глас, за да надвика пеенето:

— Я гледайте! Нашата Квиринка! Дошла си е. Друго нещо е човек тебе да те гледа, а не тази кръчмарска метла! Ела насам, момичето ми, дай ми една целувка!

Очите на мъжете святкат. Опулени — та чак ще изхвръкнат. Те размахват неуверено ръце. Косите им са се сплъстили от пот. Брадите — мокри от вино и слюнки.

— Хайде, момиче! Дай му целувка!

Октав протегна ръце към Квирина и запя още по-силно:

Аз те обичам, момиче,

при мене ела вечерта,

да минем между брега и морето

със теб по самата черта.

Останалите се присъединиха:

Звездички ще се изсипят

на небесния поднос син,

ти няма да ми се сърдиш,

ако пляскам с тебе един.

Квирина с отвращение изтича край подвикващите мъже, като отблъскваше нахалните им ръце. Подаде на кръчмарката съдината и застана гърбом към пияниците.

Октав бавно отпиваше и замислено оглеждаше момичето. „Казват, че танцувала в Рим с комедиантите. И живеела с Фабий Скавър. А сега е сама. Нейният си бил поразвързал езика за някакви си там хлебари, дигнал се скандал и той се изпарил. Никой не знаел къде е. Навсякъде го търсят. Един вигил разправяше, че и в Остия пристигнали преторианци да търсят този негодяй. Сега сигурно пируват някъде в града. Важна птица ще да е този Фабий, щом заради него бъхтят такъв път. Специална стръв трябва за такава риба. А неговото момиче е дяволски хубава стръв. Затова са дошли чак тук вигилите. Хитреци са нашите управници горе, и дума да не става! И аз бих направил същото.“

Квирина се връщаше с пълно шише. Октав успя да я хване за ръката:

— За кого е това вино, красавице? Майка ти ли изведнъж е така зажадняла?

Тя видя мътните му очи, усети киселата миризма от устата му. Октав плъзна ръка от рамото към гърдите й.

— Кога ще се чукнем двамата, момиченце?

Квирина се изтръгна, удари го през ръката:

— Не ме закачай, Глупако!

И мигновено изчезна. Октав гневно гледаше подире й. „Ще ти дам аз един Глупак, мерзавке!“

Всички му се смееха. „Никой те не ще. Дори тази тука, нашето щърбаво корито, не кандисва… Нали, кръчмарке? Дай вино! Или искаш да изпукаме от жажда като риби на сухо?“

Октав стискаше каничката и тихо скърцаше със зъби: „Ти ще видиш кой съм аз, мърло такава!“

Морето бе спокойно в този вечерен час. Играеше си като дете преди заспиване с огледалцето на месечината, обръщаше го насам-натам върху вълните, мушкаше го под водата.

Квирина тичаше по мекия като брашно пясък колкото сили има. Босите й крака затъваха в рохкавите преспи на дюните, пясъкът галеше ходилата й, гъделичкаше я между пръстите. Недалеко от последните къщички сред пясъка се гушеха гъсти храсти. Там я чакаше той. Още отсега му се сърдеше: по цели дни се спотайва и крие, а днес я праща вече втори път за вино този неин глупчо! Ще му го каже направо!

Продължаваше да тича в ясната нощ. Песъчинките проблясваха на лунната светлина. Наближаваше храстите.

— Бау! — чу се зад храстите и Фабий скочи върху уплашеното момиче. — Вече изгубих търпение…

— Ой, как ме уплаши! Чуй как ми бие сърцето.

Фабий искаше да я прегърне, но Квирина се наведе за шишето, което беше изпуснала от уплаха. Тя се ядоса:

— Добре, че падна в пясъка. Иначе щеше да видиш вино! И повече не отивам там. Таверната е пълна с пияници.

Фабий се свлече в краката й върху мекия пясък и я притегли към себе си.

— Хайде, не ми се сърди, мое мърморанче, и ме целуни. Иначе от отчаяние ще ида да се хвърля в морето и при това ще настина…

Тя се разсмя, но изведнъж млъкна и се огледа.

— Смей се, смей се, бъбривке, покажи ми белите си зъбки…

— Ами ако някой тук те дебне… в храстите… някой вигил…

— А, те сигурно са вече мъртвопияни. Имаше ли някой вигил в таверната?

— Нямаше — призна си тя, — но малко предпазливост…

— … да си запазим за зимата. Днес е празникът на морето, морето е твоят втори баща — нека бъде живо и здраво заедно с нас! Къде е виното?

Той се наведе през седналата Квирина, напипа шишето в пясъка и с театрален жест го вдигна към небето:

— За нашата любов!

Изтръгна със зъби дървената запушалка и подаде виното на Квирина.

— Първо ти — и добави весело; за да остане за мене повече, разбираш ли? — И я попита сериозно: — Ти за какво ще пиеш?

— Да ми те пазят боговете!

Фабий се наведе към нея и гледаше как вдигна шишето, как отля капка и започна да пие. Тъничката й напрегната шийка бе снежнобяла и леко се подуваше от глътките. Погали я, Квирина се закашля и изтри с длан устата си.

— Ти никога няма да престанеш да ме ядосваш — каза с нежен упрек тя, — ти, нарушителю на законите и правото.

Поднесе му шишето и устните си. Той я целуна и отпи.

— Сега пак ти, малката ми.

Те се закачаха и към всяка глътка прибавяха по целувка.

— Стига. Вече съм пияна…

Фабий се засмя — не на това, че Квирина е пияна, а на мисълта, която му хрумна:

— Остатъка изпивам за вас, уважаеми вигили, за старателното преследване на вашия покорен слуга Фабий!

И той на един дъх изпи виното.

— Фабий! Не пий така бързо… стига ти толкова… това е второ шише…

Той скочи.

— Мислиш, че твоят мил ще падне от две шишета разредено вино? Погледни: стоя като кипарис. Виждаш ли?

Той грабна девойката от пясъка, взе я на ръце, понесе я, залюля я, завъртя я, вдигна я високо, заливайки се от смях като хлапак.

Квирина се държеше за врата му, риташе във въздуха с босите си крака, лю-лю, лудчо мой, още искам, още, още по-високо! Тя се притисна към него блажено.

Фабий се спъна в нещо и двамата паднаха на мекия пясък.

Квирина се смееше:

— Казах ли ти аз? Ето, видя ли? Две шишета вино ти подкосиха краката. А ти — нищо ти нямало…

Той стисна раменцата й. И така страстно я целуна, че й разрани устата. Тя видя очите му съвсем отблизо. Усещаше парещия му дъх на устните си.

— Никога няма да ми омръзнеш! Никога няма да ти се наситя, чуваш ли?

Пресипналият му глас потреперваше. Ръцете му жадно я стискаха. Звездите, които грееха на небето, се олюляха.

Тя притвори очи…

Подухва нощният вятър, понесе пясъчния прах по вълните на дюните, разроши разпуснатите коси на девойката. Тя седеше, опряна назад върху ръцете си, отметнала глава и загледана в небето.

Фабий лежеше до нея и милваше с устни ръцете й.

Мълчаха.

Морето пред тях менеше цвета си от сребърен до синьо-черен. Светлите кичури пяна върху гребените на вълните изскачаха от водата като летящи рибки. Далеко на хоризонта блещукаха пламъчетата на рибарските лодки, които бяха вече излезли в морето.

Водата се плискаше върху плоския бряг. Ревниво повличаше обратно раковините и пясъка, сякаш търсеше някакви съкровища. Едната вълна грижовно изглаждаше брега, другата след нея изхвърляше мидички. А третата отново прибираше всичко. И така безкрай.

Отражението на луната се люлееше върху вълните като сребърна лодчица.

Квирина се любуваше на вълните. Фабий наблюдаваше лицето й.

— Спомняш ли си, Фабий, как играеше в остийския театър? Беше си скъсал центункула и аз ти го закърпих. Тогава се влюбих в теб…

Крайчетата на дългите й коси го гъделичкаха по устата, той вдъхваше техния аромат.

— Тогава бях още съвсем глупаво момиче, шестнайсетгодишна глупачка, но онази вечер се връщах у дома като сляпа и глуха, с една-единствена мисъл в главата. Да бъда по-близо до теб и да направя нещо… за да ме забележиш… И така избягах в Рим и започнах да танцувам…

Той слушаше трогнат тази простичка изповед, после силно прегърна девойката през мъничките й раменна и започна да я целува по очите и устата.

— Вече не бих могла да живея без теб, Фабий.

Тя се притисна до него:

— Страх ме е малко за теб… Но важното е, че си тук и вече никъде няма да ходиш, няма да те пусна.

Квирина милваше любимия си по лицето и косите; върху устните си и в крайчетата на пръстите си усещаше как се разлива нежност, а в сърцето — блаженство. Каза тихо и радостно:

— Никога, никога не съм била толкова щастлива, както днес, мой мили. — И след малко добави замечтано: — Вземи ме пак на ръце, отнеси ме на кораба, който ще отплува далеко, на някой зелен остров без хора, където ще има само прекрасни цветя и пъстри птици… и ние двамата. Това ще бъде Островът на щастието. Ти, аз и никой друг. Самички. Винаги само двамата, искаш ли?

Фабий зарови пръсти в черната й грива, целуваше я по устата, смееше се и страстно и шепнеше между целувките:

— Този Остров на щастието ще си го направим тук, моето момиче. Тук. У дома. В нашата родина. Щом те имам теб и моето изкуство — аз съм господар на света! Какво е императорът в сравнение с мен!

Тя впери очи в него и повтори:

— Какво е императорът в сравнение с теб… — Но след малко замислено добави: — Императора никой не го обича, а теб те обичат толкова хора!

Фабий скочи и хвана девойката за ръката:

— И за тези хора днес ще играем! Хайде!

На уплашения й поглед той отговори малко предизвикателно и раздразнено:

— Все да се страхувам? Все да се крия из храстите? Аз не мога така!

— Виното говори в теб, мили мой — каза тя усмирително. — Не се перчи толкоз…

Той безгрижно махна ръка:

— „Щастието върви със смелите!“ — казва Вергилий. Да вървим!

Фабий поведе Квирина към светлинките на домовете. Глиненото шише от виното остана да лежи върху разровения пясък.

Казват, морякът има момиче

на всеки пристан в света.

Но истинската му любима

е зелената морска вода.

Той се сваля само на нея,

тя под него вечно вилнее,

сърцето му е нейно, боже мой,

в нея живее, в нея умира той.

 

Ти, чудна мършо зелена,

едничка любов във мене,

ако изплувам на сухи земи,

завинаги ме вземи.

Моряшката песен току-що бе дозвучала, когато в таверната влезе висок мъж, а подир него — безшумно с босите си крака се промъкна малко, крехко създание, цялото увито в наметало, само черните му очи се кокореха боязливо и тревожно.

Мъжът поглади дългата си, тясна брада и забоботи на латински с чуждестранен акцент:

— Salvete^[1], господари на морето, Нептунови братя! Отдалеч идвам, владетел на безкрайни земи, днес пътник-пешеходец, комуто жестоките хора на вашата земя, близо до този град, който се наричал Остия, откраднаха конете, магаретата и мулетата, колите със скъпа стока и драгоценни дарове. Съблякоха ми прелестните дрехи. Робите ми освободиха, а мене самия и това нищожество оставиха на произвола на съдбата. Искам да издействувам признаване на правото си, граждани! Къде са въоръжените стражи на вашия ред, за да ми възвърнат с твърдата си ръка това, което ми принадлежи?

Рибарите бяха вече достатъчно на градус, но все пак схванаха смисъла на думите му. Я виж ти каква работа е станала! Това здравата ще размърда спокойната дрямка на Остия. Съчувствено се обърнаха към чужденеца:

— И откъде идете, благородни чужденецо?

— От делтата на Нил, граждани.

— А какъв е този вързоп дрипи тука?

— Това е жива жертва на великата Изида. Поради това идва с мен във Вечния град.

— Момче или момиче?

— И едното, и другото, уважаеми. Заради греховете на дедите си ще свърши на кладата…

— Пфуй, какви нрави! Срама си нямаш!

— Срам, драги мой, това е странна дума. Ние, властвуващите хора, не признаваме тази дума. Може би само нищожният плебс се кичи с това качество. Защо ни е на нас, богатите, срамът? Това, което искаме ние — е законът, а всяко свое желание си плащаме със злато.

— А ти… ти имаш ли… злато, човече? — запелтечи Октав Глупака и замъглените му очи блеснаха алчно.

— Две бъчви злато ми задигнаха. Искам да си върна своето. Е, къде е стражата ви?

— О, драги чужденецо, напразни са усилията ви! Нашите вигили се накъркаха здравата по волята на Бакх и отдавна хъркат в канавката край пътя. Тях вече и гръм не може да ги пробуди!

— И, значи, вашето спокойствие никой не го охранява? И всеки крадец тук може да си прави, каквото поиска?!

— Я ти, брадатият, не дрънкай толкова! Какво ни засягат нас крадците? И с вигилите не обичаме да си бъркаме шапките. Ясно ли ти е? А пък за твоите жалби хич не ни е еня. Нека ти помага оная там, твоята Изида! Ха-ха!

— Значи, законът в този край пет пари не чини?

— Е, тука улучи! Ха-ха-ха! Пет пари не чини!

Мъжът се усмихна широко и изведнъж заговори на безупречен латински:

— Благодаря ти за това съобщение, остийски народе, а пък ти благодари за своя бистър ум на тази чиста вода, която кръчмарят ти налива щедро във виното. Значи, теренът е чист и аз мога да ви се представя.

Той захвърли наметалото си, махна брадата си и се разсмя пред смаяните от изненада рибари.

— О, богове, ами че това е Фабий Скавър! Фабий! Фабий!

— Ах ти, безделнико неден! Лисицо комедиантска! Пак се хванахме на въдицата! Откъде се взе тук?

Междувременно изпод купа парцали се появи Квирина. Посрещнаха я със залп от смях. И отново всички се обърнаха към Фабий:

— Говори се, че здравата си я оплескал в Рим, така ли е? И сега се криеш от доносниците, а? Я му обърни, братле, една каничка напук на всичко! Кръчмарке! Вино! Риба! Маслини! Дай вино за нашия шегаджия и за нашата Квирина! Разказвай, да му се не видяло, разказвай! Оставете го да се нахрани. Боговете само знаят къде се е крил, сигурно е гладен! Яж! Пий! Говори!

Устата на Фабий здравата заработиха. Е, сладка работа е яденето! Чак ушите ти пращят! Само че мъжете са нетърпеливи, искат да узнаят как и що е станало.

Октав Глупака зяпа ококорено двойката: я гледай, рибата се хвана на въдицата! О, Юпитер Гръмовержец, сега ще става, каквото ще става!

— Хайде разказвай, какво си играл в Рим, че те гонят като бясно куче? Разказвай, разказвай!

Фабий лукаво се усмихна — най-напред на Квирина, после на рибарите.

— Трудно е за разказване, приятели. Ама ако ме оставите да си доям рибата и да я полея с вино, ще ви го изиграя. Искате ли?

— Е, това е мъжка приказка, приятелче! Изиграй ни го… Ама… чакай! Как така ще ни го изиграеш? Сам ли? Колко души го играхте в Рим?

— Около двайсет.

— А тук сам ли ще играеш?

— Ами да изпратя ли да извикат останалите деветнайсет от Рим?

Разсмяха се. Чувате ли го, сам ще играе!

— Я да видим! Почвай! А ти, момиче, събирай парсата. Поостанал ни е някой и друг сестерций. Хайде, Фабий, почвай!

Рибарите преместиха пейките, изтикаха настрана масите, настаниха се в кръг, за да има къде да се играе. Кръчмарката стоеше на вратата на кухнята, скръстила костеливи ръце върху хлътналия си корем. Кръчмарят поправяше факлите, мушнати в стената, та да светят по-добре.

Фабий допи на един дъх каничката, избърса, уста с опакото на ръката и постави посред „сцената“ малка маса.

Възцари се тишина. Само Семпер Глупака, страшно ядосан, наруши тишината, обръщайки се към кръчмарката:

— Дай тук вино, караконджул такъв! Веднага!

— Шшшт! Млък, Глупако!

Фабий вдигна ръце:

— Благородни граждани, добре дошли на тази комедия! Многочислената артистична трупа на Фабий Скавър ще ви представи комедията, наречена „Бездънните нощви“. Е, драги мои, забавлявайте се!

Аплодираха предварително — о, страшно сме любопитни как ще играе тази „многочислена трупа“.

Фабий пристъпи към сцената. Квирина му подаде дълбока медна чиния и пръчка. Той постави чинията на главата си, пръчката взе в ръка. Обърна се с лице към публиката. Смях:

— Гледай го, войник! Каква сериозна муцуна! Да се пукнеш от смях! Ха-ха-ха!

Квирина седна в ъгъла на кръчмата и го гледаше. Войникът заговори. Това гласът на Фабий ли е? Но! Гласът е писклив, рязък, строг:

— Дявол ви взел, не се блъскайте така, граждани! Който има тесер — веднага на мястото си! Който няма — марш навън! В театър се намираме — ред е нужно тук! Това ви казвам аз, преторианският центурион Тард!

Фабий направи с труд няколко крачки от стената към средата на кръчмата, блъскайки с ръце невидимата тълпа, самият той блъскан от нея; проправяше си път с лакти, заканваше се, викаше и сипеше цветисти ругатни. После въздъхна облекчено, изтри си потта, приповдигайки шлема, и седна на масичката.

— Пфуй! Това не са хора. Блъскат се като говеда в обор. Не уважават служебното лице. Но аз ще ви дам да се разберете, негодяи! Тук аз съм представител на властта! — Погледна в далечината, сякаш към сцената. — Можеха вече да започнат. Хайде бе, мръсни комедианти, размърдайте се!

Кръчмата ехти от смях. Чудо центурион — с продупчена паница на кратуната и с тояга! Ясно е, че Фабий си има често работа с тези униформени особи. И зъбите им знае.

Центурионът, опрян на тоягата си — символ на властта, — дебнещо гледа пред себе си:

— Почнаха най-после! Та аз няма да клеча до сутринта тука. Я! Какво е това на сцената? Фурна! Ха-ха-ха! Такова нещо още не сме имали в театъра. Я гледай: събрание на хлебарите! Глупости! Какво ни интересува нас, че един хлебар ще си построи нова фурна и че друг ще подобрява хляба с мухлясало брашно? Важното е, че ще подобри хляба, нали така?

Центурионът усилено човърка носа си и зяпа встрани.

— Ей там седи префектът. С претора. Какво ли си шушукат? Префектът ми се струва нещо ядосан. Пак беля на моята глава! Дали на сцената не става нещо непозволено? Аха, хлебарите се договарят, че като дойде едилът да проверява качеството на хляба, ще дадат подкуп. Ей, че са го измислили! Ха-ха-ха!

Центурионът изведнъж се опомня и скача:

— Какво, какво? Да подкупят едила? Това не се разрешава! Това е обида на властта, това е бунтарство… По дяволите! Антракт! Хората пляскат като побъркани. Сега трябва антракт! Това е идея! Ами дали трябва аз да се намеся, а? Не, спокойно. Префектът си седи.

Центурионът сяда и си бърше потта:

— И аз ще си седя. Защо ли толкова пляскат хората? Нито има голи жени на сцената, нито се говорят някакви мръсни думи. Дори няма нито един ритник или шамар! Абе що за идиотско театро е това? А на всичкото отгоре — толкова е задушно!

Центурионът се опира на въображаемата облегалка на стола, бърше си врата и челото и си вее.

Рибарите викат, бутат се един друг, смеят се.

Октав Глупака, възползувайки се от бъркотията, стана и тихо излезе през задната врата. И се затича в тъмното, като се озърташе непрестанно дали някой не го следи.

— Я гледай к’во става! — врещи центурионът с важен глас. — Ами то продължава. Хлебарските чираци месят хляб. О, Фурии, и това ми било темпо! Ако аз им бях господар, щях да им премажа главичките! Пък се и разпели отгоре на всичко:

Що се влече, не ще изтече,

що се блъскаш, сили пръскащ,

я не бързай, я не тичай…

— А-а-а, ето го и стопанина с камшика! Така ви се пада, хайлази такива! Изведнъж се разработихте бързо. Фрасни го още веднъж по задника това завързаче! Най-после малко майтап! Ха-ха-ха!

Центурионът се обръща гърбом, тресе се от смях, удря се по коленете, смехът му е заразителен, смее се и Квирина, смеят се с цяло гърло и рибарите, браво на този Фабий, винаги ще бодне там, където трябва! А пък и как умее да го изиграе! Тоя центурион е такъв тъпак, че да се пръснеш от смях! Ха-ха-ха!

Представлението продължава. Центурионът се зъби на неблагодарните чираци, дето искат да им се заплати с пари, а не с клисав хляб, скришом хвърля по едно око към префекта, когато едилът на сцената взема подкупа. Всичко е наред, няма опасност. На сцената се втурват хора да купуват хляб, крещят, ругаят, кой ще ти яде такъв мухъл? Високопоставените граждани също ли ядат такъв… Какво?

— О, богове, какво става? Ами че те хвърлиха едила в нощвите с тестото!

Центурионът скача и гледа втрещено:

— По-бавно бе, дяволи! Аз не мога да следя! Абе какво са се разврещели тия хора? Я, ами това са сенатори! Да пукна, ако не са сенатори! Това не са хлебари, а сенатори в бели тоги с червени ивици! И били правели не само калпав хляб, ами и калпави закони! Оскърбление на сената!

В същия миг центурионът захвърля шлема и тоягата си, изправя се и това е пак Фабий, който разпалено изпълнява края на своята роля от комедията:

Бе ли едилът виновник главен?

Други виновни са тук:

възвишени и славни,

бели като хлебари,

хитри, лукави;

Въздух не, гешефти дишат

мощните им бели дробове.

Техните семейства Ромул

за родител водят,

те, освен да грабят и да вземат,

нищичко не могат…

И също както тогава, в театъра на Балб, така и тук, в остийската кръчма, развълнуваните зрители стават от местата си; става и Квирина и отново я обзема страх, както в театъра, и никой не забелязва, че вратата бавно се отваря… А обвинителните думи на Фабий се сипят като градушка:

Плюскат, лапат, пият

все за наша сметка;

палатите им — златни — светкат,

а в сърцата — мръсотия,

все пекат за нас закони…

— Достатъчно! — Остър като меч глас прекъсва монолога на Фабий и той мигновено е обграден от преторианска чета в пълно снаряжение. Край вратата се потулва Семпер Глупака и дебнейки, наднича вътре.

Кръчмата изведнъж замря. В настъпилата тишина се чува само зловещото съскане на факлите.

Преторианският центурион Камил се приближи до Фабий:

— Ти ли си артистът Фабий Скавър?

— Аз съм.

— По заповед на императора те арестувам. Тръгвай с нас!

Квирина се разплака. Скочи към Фабий, сякаш искаше да го запази с мъничкото си тяло. Върху лицето на Фабий не трепна нито едно мускулче. Само в очите му проблесна уплаха, само тялото му се наклони напред — като див звяр, готов да скочи. Но след миг отново изправи снага и каза:

— Тръгвам.

Той прегърна Квирина и чу как лудо бие сърцето й.

— Не ме забравяй, мила моя!

Насила ги отделиха един от друг.

Заобиколиха го тела в железни брони и го поведоха навън към конете.

Уплашените рибари изтичаха подир тях с викове и проклятия.

След малко се чуваше само тропотът от конски копита и трепкаше чезнещата в далечината факла, която подобно на рижа лисица потъваше с плячката си в нощта.