Йозеф Томан
След нас и потоп (20)

20

Макрон не разреши номенклаторът да съобщи за пристигането им. Остави Луций между колоните на атриума и отиде при дъщеря си. Намери я в жълтата стая, полегнала върху дивана, в домашен пеплум от небесносин муселин. Той още по-силно подчертаваше рижия цвят на разпуснатите й коси.

Валерия, развълнувана от очакването на Луций, се обърна към Макрон и скочи престорено удивена:

— Ти ли си, татко? Вече не те очаквах. Късно е.

Макрон забеляза, че Валерия в домашната си дреха е по-съблазнителна, отколкото в празничната. И каза:

— Събранието се проточи. Но аз ти водя гост, момиче. Луций, заповядай!

Валерия още не бе успяла да продума, и Луций вече стоеше пред нея. Тя нацупи сърдито устни към баща си:

— Как може да въвеждаш гост, без да съобщиш предварително — мръщеше се тя. Но като видя, че Луций е възхитен, добави по-меко: — Ужасно неприятно е за една жена да се показва пред гости необлечена, невчесана…

— Рубинът сияе и без украса — каза Луций учтиво.

Тя се усмихна.

Макрон се разположи пръв на масата, покани дъщеря си и госта и се развика:

— Хей, роби! Дайте вино! Дяволски ни е пресъхнало гърлото. А най-много на Луций. Като му дръпна една реч, също като онзи, гръцкия… как се казваше… Демократ?

— Не. Демостен^[1] — усмихна се Валерия и нетърпеливо попита: — А сенатът?

— Сводът се тресеше, момиче. Благодарната родина щеше да си изпотроши ръцете. Получи златен венец.

Тя обърна към Луций големите си очи с цвета на потъмняло в този миг море.

— Радвам се за твоя успех и те поздравявам от сърце, Луций. — Гласът й звучеше страстно.

Луций се развълнува от гласа й. Стараеше се да прикрие вълнението си със светска учтивост.

— Почестите на сената ме ласкаят безкрайно много, но едва сега, тук, съм напълно щастлив…

— На Рим са нужни решителни мъже — каза префектът. Днешните млади господа приличат повече на моми, отколкото на войници. Като от тесто са. Какво ще правим с такива в армията?

— На Рим са нужни герои — добави Валерия подчертано и Луций улови в погледа й възхищение. Той искаше нещо да възрази, но вече бяха влезли робите, носеха закуски, сребърна амфора с вино, сребърна кана с вода и три кристални чаши. Светилниците, висящи на златни вериги от тавана, разискриха оранжеви отблясъци в кристала. Валерия даде знак на робите да се оттеглят и започна сама да налива.

Тя отля за Марс и пи за Луций:

— Да бъде щастието ти пълно и трайно, мой Луций!

— Хубаво го каза, дявол го взело! И аз пия за същото, Луций!

Луций не откъсваше очи от Валерия, неспособен дори пред Макрон да скрие страстта си. Тя се правеше, че не вижда това, че не я засяга, умело прехвърляше разговора от сената на Рим, от Рим на надбягванията, за които Калигула се надявал да издействува разрешение от стария император.

— Щял си да защищаваш Калигуловия цвят… — подхвърли Макрон.

— И моя, татко! Зеленият цвят е най-красивият! Цветът на ливадите и морето…

— И на твоите очи, божествена — осмели се Луций.

Тя се засмя:

— Ами ако загубиш състезанието?

— Да го загубя? — каза Луций с искрено учудване.

— Браво, момко! — смееше се гръмко Макрон и ръката му тежко се стовари върху рамото на Луций. — Така ми харесваш! Аз, Луций Курион, носител на златния венец на сената, да загубя? За какъв ме мислиш, моя красавице?

Разсмяха се и тримата; по телата им преминаха леки тръпки. Те чувствуваха, че са от едно и също тесто, чувствуваха, че са еднакво упорити и еднакво обладани от този бяс: да имам това, което искам! Но независимо от сродството на душите, пипалата на предпазливостта шареха помежду им.

И докато над масата се разменяха слова на любезност, похвали и лекомислие, тримата взаимно се наблюдаваха и всеки се ръководеше от целта, която искаше да постигне:

„Аз трябва да те имам, красавице! Колкото се може по-скоро!“

„Искам да ми станеш съпруг! За съпруг те локам!“

„С помощта на това момиче и твоето честолюбие аз ще изтръгна баща ти от твоето сърце!“

Погледът на Луций се спря върху водния часовник, сложен на подставка от черен мрамор. Скъпоценното тънко стъкло бе закрепено в пирамида от златни колелца, капките падаха волно и звънко.

По лицето на Луций заигра мускул. Беше време да си тръгва, ако искаше да бъде у дома в уговорения час. Стана неспокоен. Макрон забеляза погледа, вълнението му и си помисли: „Ясно ми е всичко; трябва да ги оставя насаме. Сега за това момче аз съм като щръклица върху гърба на магаре.“ Той се изправи.

— Поканил съм тук пратеника на норикийския наместник. Къде ще ни настаниш, момиче?

— В таблинума ще се чувствувате най-удобно, татко.

— Съгласен съм. А на теб, Луций, ще ти кажа една новина. Императорът реши сирийският легион да не отива на Дунава. Легионът и ти оставате в Рим.

Валерия радостно се усмихна и поведе баща си към таблинума.

Луций остана сам. Проклинаше бързо летящото време, но не можеше да си тръгне. Той вземаше в ръцете си предметите, които Валерия държеше преди малко. Към каквото и да посегнеше — всичко ухаеше. Алабастрово шишенце с розово масло. Струва колкото десет роби. Ветрило от най-нежни щраусови пера. Уханна мас в златно бурканче, чието капаче е обсипано със смарагди.

Множеството аромати възбуждаха Луций. А как ли ухае тя? Устата и, косите, подмишниците? Обля го едновременно и студена, и топла вълна. Притвори очи.

Валерия скоро се върна.

— Ще отида да се преоблека и да се вчеша — каза тя.

— Не отивай никъде, моя божествена — избухна Луций. — Очарователна си. Жалко е да се губи всеки миг…

Тя стоеше срещу него. Гърдите й се бяха притаили като взрив под муселина. Мирисът на тялото й го атакуваше. Валерия чувствуваше мъжкото вълнение. Тя самата бе възбудена, но се овладяваше с всички сили. „Аз обичам — казваше си Валерия. — За първи път в живота си обичам. О, богове, не ме напускайте!“ През мислите й мълниеносно прелетя опитът от миналото: пристанищното момиче ляга, без да говори; хетерата предпочита продължителната любовна игра, преплетена със стихове или песни. Но как се държи една благородна дама, когато има пред себе си благороден патриций? Като високопоставена дама, която може да прахосва времето дори в миговете на любовен трепет.

— Искаш ли да видиш как живея, Луций?

Тя го поведе из затоплените стаи. Робите тичаха пред тях и палеха навсякъде светилниците. Всяка стая бе в различен цвят; всяка имаше различен аромат; всички тънеха в ориенталски разкош. Във всяка тъкан, във всеки предмет личеше чувствената изисканост на Азия и Африка. Не Атина, нито Рим, а Антиохия, Палмира, Тир, Александрия…

Тя вървеше пред него.

— Обичам Ориента — каза Валерия, сякаш се извиняваше и хвалеше едновременно.

Луций виждаше под прозрачната материя извивките на бедрата й. Гърлото му бе пресъхнало, не можеше да проговори.

— Разбирам — каза той след малко пресипнало.

Влязоха в продълговата стая, чиито две стени бяха покрити с високи шкафове от кедрово дърво, а полиците препълнени със свитъци. На челната стена — гръцки текст, написан с киновар. „Додето си жив, сияй, от всяка печал се лиши! Животът е кратък, времето ще си вземе само своята дан.“

— Моята библиотека — произнесе тя скромно, но в думите й звучеше гордост.

Луций вземаше пергаментовите свитъци, мушнати в красиви калъфи от тънка кожа. Върху капачето на всеки калъф имаше скъпоценни камъни. Тук — редичка диаманти, там — рубини, по другите — смарагд, топаз или сапфир. Валерия забеляза удивлението му и се разсмя:

— Аз съм малко капризна. Измислих различни обозначения за своите любими поети. На тази стена са гърците, насреща — римските. Диамантите — Алкей^[2], топазите — Анакреон, сапфирите — Бион^[3], рубините — Сафо^[4]. А от другата страна: диамантите — Вергилий, рубините — отгатни кой!

— Катул.

— Отлично! Позна! Проперций е топаз, Овидий — тюркоаз, моят камък.

— Тюркоаз — повтори тихо Луций. — Прелестен камък, който мени цвета си като твоите очи…

Валерия отмести погледа си. Луций механично извади свитъка на Овидий, развива го и зачете наслуки: „О, богове, колко черни тайни се крият в душите човешки“. Луций пламна, сви бързо пергамента и го мушна в калъфа.

— А кой е любимият ти поет?

Тя се разсмя с дълбокия си гърлен глас, който така го вълнуваше.

— Трудно е да реша… Катул. Сафо. Бион, Проперций.

— Бион не го познавам. Би ли ми прочела няколко стиха… обичам гръцкия език…

Не чакаше да я моли. Покани го да седне в креслото, а самата тя остана права — цялата златна под сиянието на светилниците.

Нежна богиньо Кипридо^[5], морска и Завсова щерко,

защо си толкова лоша към хората и боговете?

Но що говоря: защо ти и себе си мразиш,

раждайки Ерос, за живите твари най-злия,

див, без сърце, с дух тъй различен от неговото явление?

Даде му ти крила и стрели безпогрешни,

за да не му избягат, когато е толкова жесток!

Луций възхитено запляска:

— Изумително!

Гръцкият език в устата на Валерия звучеше като музика. Тя удължаваше двугласните, ясно спазваше ударенията и дължините, стихът пееше, искреше, пламтеше.

Луций я слушаше удивен. Беше омаян от това, което знаеше тази жена, от умението й да даде ритъм на слога, тон, багра и плам на стиха. Нейният глас го екзалтираше, галеше, опиваше. Прекрасна жена. Поглъщаше я с поглед. Всичко в нея го пленяваше. Всичко в нея му се струваше най-съвършено, най-прекрасно. Очи — продълговати като бадеми. Право носле с чувствени ноздри. Пълни, пухкави устни, изгарящи дори само като ги гледаш. Дребни зъбки с розово святкащи венци. Пламтящи медени коси. Гърди, бедра и крайници — на Венера. Издължени нокти — червени, блестящи. Към каквото и да погледнеше от нейното тяло — нищо такова не бе виждал досега: дивна красота! Красота хищна, необуздана, дива. Красота на див звяр, от която му притъмняваше пред очите. Но държането й към него не бе същото, както в Терацина. Отдалечено, отчуждено. Не разбираше тази промяна. Изумяваше го.

Тя рецитираше една от елегиите на Проперций:

Греши, който търси предел на лудата обич;

любовта, щом е права, не знае мярка, предел.

Кръвта кипеше в жилите му, но той още се двоумеше. Не знаеше доколко може да се осмели. Ала не успя да овладее напора на чувствата си. Пристъпи към нея и я хвана за ръцете:

— Любя те! Лудея по теб! Любовта ми няма мяра и не знае предел…

Валерия не беше на себе си от щастие. Искаше да слуша такива слова. Искаше да го прегърне през врата и да го целува, целува… Но в този момент трябваше да бъде дама. Престори се, че е обидена от неговия порив. Леко го отстрани.

— Наистина ли, мой мили? Прекалено бързо ми казваш това — та дори не мога да повярвам… — С лек оттенък на ирония тя започна да рецитира Архилох, изменяйки малко стиха:

Такъв ли любовен копнеж се промъкна в душата ти жадна,

че ти забули душата със гъста мъгла,

всичкия разум ти грабна?

Луций се уплаши, че със своята невъздържаност я е обидил. Обсипа я с извинения, комплименти и нежни слова. А в същия миг те се преплитаха и отчаяно блъскаха с мислите за баща му и дома. Вече е късно, вече няма смисъл да бърза. „Там изгубих всичко. Тук всичко получавам: упоение, благосклонността на Макрон и нейната. Слава, власт, бъдеще. Всичко е поставено на карта: да заложа ли на тази жена? Изменям на баща си… На делото… Глупости! Аз я любя! Аз имам право на това и никой не може да ми отнеме това право.“

Но неспокойната съвест рисуваше пред очите му малкия триклиниум в бащиния дворец, където трябваше да бъде сега.

 

 

Обилна светлина, бръшлянови венци върху главите на лежащите гости, на масата чинии с ядене, амфори с вино и седем чаши. На пръв поглед — угощение за приятелите на дома. Обслужват галски и германски роби и робини, незнаещи нито дума гръцки. Разговарят на гръцки. Това се случва често, това никого не може да учуди. Говори баща му. Посочва печените бекаси, усмихва се като истински чревоугодник и разказва, че от Испания се връща тринадесетият легион със своя легат Помпилий, роднина на Авиола. Радостни ръкопляскания на сътрапезниците, сякаш стопанинът е разказал сполучлив анекдот. Сервий продължава да обяснява, че оръжието, което Авиола ще даде за двата спечелени легиона, Луций ще вземе в нужния момент.

Луций вижда аскетичното лице на сенатора Улпий, неговия строг поглед, вперен в седмото място, което е празно.

— Защо не дойде синът ти, Сервий?

Пет чифта очи гледат Сервий в устата. Сервий се опитва да се усмихне снизходително, разберете, мои скъпи, годеница, три години далеч един от друг… Двама се усмихват. Улпий се мръщи. Да постави годеницата си над отечеството? Дори десет години да не бе я виждал — за нищо на света!

Но Авиола казва изненадан:

— Аз не го видях. До момента, в който тръгнах, не беше дошъл при Торквата…

Всички се учудват. Бащата пребледнява. Какво се е случило? Защо не е дошъл? Дали не са го нападнали нашите врагове, след като виждат каква подкрепа имаме в негово лице? Или му се е случило нещо?

 

 

— Да отидем пак в жълтата стая, Луций. Тя ми е любимата.

Валерия хвана Луций за ръка и го поведе. Нежната кожа се докосна до неговата длан, ръка ласкава, гореща. Горещината й се предаваше и на него. Забрави за бащиния си дом. Изпълни се с копнеж към девойката.

Тя му подаде червено копринено наметало, за да загърне раменете й. Хвана го под ръка и го изведе на балкона. Както в Терацина! Луций, обзет от страст, трепереше. Тя също трепереше от желание, но се овладяваше. Увиваше се в наметалото, преструвайки се, че й е студено.

Трепкащи пламъчета на факли раздираха тъмнината. По Форума играеха отблясъци от вечното огнище в храма на Веста. Палатин със силуетите на кипарисите наподобяваше настръхнала котка. Там, отвъд Палатин, е дворецът на Луциевия баща. Луций го виждаше пред себе си:

 

 

„Угощението“ отдавна е свършило. Договорили са се за следващата среща. Пили са за успеха на своето велико дело. Шест чаши са звъннали, седмата е стояла недокосната на масата. Като лошо знамение. Ръката на баща му навярно е треперела. От срам и страх. О, богове, какво мъчение е това: да застане пред лицето на баща си, който не спи, ходи из атриума и отчаяно чака да чуе стъпките му… Всяка минута му се струва вечност, отдавна е минало полунощ…

 

 

Валерия се вглеждаше в отблясъците на Вестиния огън, символ на домашното огнище.

— Каква красота — въздъхна тя.

Луций леко я притисна към себе си; с мислите си той още беше при баща си, но чувствата го влечаха към тази жена. Тя се отдръпна.

— Да влезем вътре. Студено е тук.

А когато зад тях изшумоля завесата от тежък плат, Валерия каза сдържано:

— Късно е вече. Трябва да си идеш.

Луций бе отчаян. Да си отиде без капка надежда!? У дома е изгубил всичко. Проиграна и тук. Какво се е изменило у нея? Защо?

Тя говореше със светски тон за делнични неща, за времето, за игрите в цирка.

Римляните заслужават най-после това зрелище…

Видя, че Луций не я слуша и добави с лека ирония:

— Уморен си след речта в сената?

— Не. Не те чух! — избухна той страстно. — Не те слушах. Не мога да те слушам. Виждам устата ти, но не чувам какво говори. Любя те! Защо не ми вярваш?

Тя тихо каза:

— Имаш си годеница…

Луций извика, заслепен от желание:

— Ти си единствената жена за мен! Мисля само за теб! Желая само теб!

Хвана й ръцете: целуваше пръстите, китките, дланите, раменете, целуваше косите, разпилени по раменете, и неочаквано я целуна по устата. Тя стоеше неподвижно. После поднесе устни, отговаряше на целувките му, отпускаше се в прегръдката му, притискаше се все по-силно и все по-близо… Но изведнъж си спомни, че в този миг се решава отношението на Луций към нея. Отдръпна се и каза спокойно:

— Върви си вече, Луций.

Но като видя разочарованието му, добави:

— Днес е щастлив ден. Не само за теб, и за мен…

— И за теб? — изрече той пресипнало — О, богове! Кога? И къде?

Помилва го нежно:

— Ще ти съобщя, мили! А сега тръгвай вече.

Той обсипа с целувки ръцете й и излезе.

 

 

Валерия завари Макрон над разни книги в таблинума. Вече беше сам. Учуди се колко бързо е минало времето.

— Представяш ли си как ще се ядоса Ения, като се върна толкова късно… А какво стана с твоята птичка? В клетката ли е вече?

— Какво си намислил да правиш с него, татко?

— А ти какво си намислила? — повтори той усмихнат.

— Аз? — унесено проточи Валерия. — Още не знам…

Макрон стана сериозен:

— Ти — не знаеш? Та ти винаги знаеш. Толкова ли си закъсало, момичето ми?

Тя се усмихна щастливо:

— Закъсала? Напротив! Аз получих дар от Венера… Ще се омъжа за Луций…

Макрон кипна:

— Луций и ти? Полудя ли?

Той закрачи тежко из стаята, като размахваше ръце. Но изведнъж бракът с Луций му се представи в друга светлина: сенаторът Улпий е твърде стар, Сервий Курион е малко по-млад. Спря се и погледна признателно Валерия. Грандиозен ход! Ще им го отнемем! Републиканската идея ще загуби своя продължител! Внимателно се вгледа в дъщеря си: тя е бледа, мълчи, изведнъж стана друга, съвсем друга. Това вече не прилича на обикновен каприз. А по-скоро на страст, която пред нищо не се спира.

Валерия се приближи до баща си и произнесе с фанатична упоритост фразата, която той употребяваше, когато взема важни решения:

— Това трябва да стане!

Бащата се усмихна на дъщеря си ласкаво и възторжено:

— Принасям в жертва на Венера угоена овца! А на моята помощ можеш винаги да разчиташ, ти знаеш това…

Луций бързаше към дома. Насреща му пламтяха факли, изпровождащи патрициите от лупанарите, патрулни двойки вигили стояха по кръстовищата. Отбягваше всекиго и всичко. Когато заизкачва Авентин, краката му натежаха. „Какво ще кажа на татко? Как ще приеме той всичко това?“

Някога по този път той се връщаше от забавления. И почти никога не срещаше тук жива душа, и по-добре, че не я срещаше. Камата, скрита под тогата, бе по-необходима нощем от факлата. Луций бе учуден, че сега е толкова оживен този страничен път по северния склон на Авентин, над Меркуриевия храм, който води към няколко аристократични резиденции.

След малко зърна бащиния дворец — целият светеше в нощта. Откъм височината долетя тропот: тълпа роби с факли. В светлината им разпозна този, който тичаше най-отпред: Нигрин, освободеният роб на баща му.

— Нигрин! — извика Луций и излезе на пътя.

Тълпата се закова на място като обучени състезателни коне. Светлината на факлите огря Луций.

— Господарю мой! — извика Нигрин. — Търсим те из целия Рим! Слава богу, че си идваш!

Зъбите на робите светеха радостно: най-после, най-после ще могат да заспят!

Луций влезе в атриума. Пред олтара на ларите стоеше разплакала майка му, баща му — блед и мрачен, се бе опрял на колоната. И двамата — вкаменени от страх. Майката извика радостно.

Но Луций изтича към баща си:

— Имам за теб голяма новина, татко! — И преди още Сервий да е проговорил, той задъхано изрече: — Императорът е решил сирийският легион да не отива на север! Остава в Рим! Това означава, че и аз ще остана в Рим!

Матрона Лепида прегърна сина си. Но бащата стоеше неподвижен, мрачен. И макар да бе щастлив, че синът му си е у дома, проговори с леден и строг глас:

— Защо не дойде?

Луций бълваше слова:

— Макрон ме покани на вечеря у тях. Три пъти ставах, но той не ми разреши да си тръгна. Можех ли да си тръгна? Би ли могъл ти, татко, ако беше на мое място?

Сервий трябваше да се съгласи с това. Дори и той не би могъл да си отиде при такива обстоятелства.

— За какво говорихте? Отново ли ти обещаваше, че ще станеш легат? — попита той иронично.

— Нищо не ми обещаваше. На теб не ти ли е драго, че оставам в Рим заедно с легиона? — И Луций добави многозначително: — Това ще е от полза за нашето дело.

Бащата впи изпитателен поглед в очите на сина си. Луций се обърна към майка си:

— Създадох ти грижи, майко. Прости ми.

Отидоха да спят.

Щастлива, Лепида заспа първа. След малко и Луций заспа. Само сенаторът не можеше да заспи. Терзаеха го противоречиви мисли. Той стана, уви се в наметалото си от дебела вълна и отново отиде в атриума.

Тук бе тъмно, само двете вечни кандила мъждукаха пред олтара на домашните божества. Слабата светлина огряваше и родовите маски. Трепкащите пламъчета превръщаха неподвижните восъчни лица в живи, неспокойни.

Капителите на коринтските колони чезнеха в мрака и се създаваше впечатление, че подпират самия небосвод. През комплувиума нахлуваше мрак и студ, който изтласкваше топлия въздух, лъхащ непрестанно от отоплителните отвори.

Сервий се поклони на ларите, уви се още по-плътно в наметалото и седна в креслото пред олтара, за да вижда лицата на предците. Те излъчваха сила, която даваше живот стотици години на рода им, на самия него. Те бяха ручеят на чистотата, кладенецът на мъдростта, те бяха непрестанно бликащият извор на родовата чест.

Сенаторът знаеше до последна подробност лицата им, знаеше всяка тяхна черта, всяка бръчка около невиждащите очи. Винаги, когато бе развълнуван, те му вдъхваха спокойствие. Днес му бяха по-нужни от всякога. Взираше се във восъчните лица и се стараеше да се съсредоточи.

Беше тихо. Над комплувиума звездите вече гаснеха, тъмнината редееше. От градината се обадиха птичи гласове, от стопанския двор — пресипналото пеене на петлите. Тишината все повече и повече отстъпваше пред всевъзможните звуци, които в тези предутринни мигове бяха пронизително остри. Свирки будеха робите в обиталищата им. Разнесоха се командите на надзирателите. Слугите се пробуждаха, дворецът спеше. По каменната настилка на двора затрополяха коли… тръгват за провизии… чуваше се цвилене на коне и ридаещ рев на магарета.

Сервий разпознаваше гласовете. Домоуправителят, Нигрин, надзирателят на робите. После се появи скриптящ звук — нагоре-надолу, нагоре-надолу. Все един и същ, непрестанен, по-силен от всички други звуци, скърцаше и скриптеше, нагоре-надолу… Сервий се досети: робите вадят вода от кладенеца. Защо толкова дълго? Защо толкова много? Досега не бе забелязал това. После разбра: за дома, за кухнята, за конюшните, за обора.

И всички тези звуци се сляха в едно: домът се пробуждаше. Неговият дом. Домът, наследен от дедите. Домът, в който винаги е царяла справедливостта и честта. Този дом ще наследи от него Луций. Но ще наследи ли заедно с дома и честта на предците, ще стане ли един ден сенатор, консул на бъдещата република, ще бъде ли прям, горд, честен като дедите си?

Ще бъде ли такъв?

Златният венец, голямата награда на Луций, лежеше пред олтара на домашните божества, светлината играеше по блестящите лаврови листа. Сенаторът взе венеца в ръце и опита тежестта му: „Много тежи златото. Императорът и Макрон примамват моя син на своя страна. Награждават го, обещават му, купуват го.“

Гневно се размърда. Нима един Курион може да бъде купен, дори с всичките постове и богатства на света? Той погледна лицето на патрона на рода, родовата слава и гордост: Марк Порций Катон Утически — прадядото на Сервий, който след загиването на републиката се прободе с меча си в знак на любов към свободното отечество. Широко лице, подчертани скули и челюсти, високо чело, стиснати устни — лице, което няма да измени.

А Луций ще измени ли?

В мъждукащото трептене на кандилата му се стори, че Катон се подсмива. Сервий стана, приближи се до лицето. Не, лъжеше се. Катон гледа сериозно, гордо.

Седна отново в креслото. Разсъмваше се. През комплувиума в атриума се плъзна лъч утринна заря. Атриумът е потънал в полумрак. Само бялата статуя на Тиберий, която Сервий бе принуден да търпи тук, изплува от здрача горда, властна, застрашителна. Катон и Тиберий се гледат. Очите им са каменни, не трепват. Двама противници, два свята, два живота на Рим. Катон е скрит в полумрака. Тиберий, осветен, изпълва целия атриум.

Ненавист сви до болка сърцето на Сервий. „Лиши Рим от свобода, ограби мощта на сената, а сега искаш да ми отнемеш и сина ли?“

В помещението надникна Нигрин, зад него се тълпяха робите, дошли да почистят. Когато Нигрин зърна господаря си в такъв ранен час тук — изтръпна. Какво се е случило? Какво става с господаря? Спря с жест робите, спусна завесите и шляпането на босите крака се отдалечи.

Сервий не откъсваше ненавистен поглед от императора. „Какво направихте с моя Луций?“ Той усещаше как с всеки ден, с всеки час разстоянието между него и сина му расте.

Обърна взор към олтара на предците. Ала нито помисли, нито изрече умолителни слова. Разтрепера се целият, но се успокояваше, че това е от утринния хлад.

Атриумът стана светъл, коринтските колони в два реда летяха нагоре като пламъци. Вождът на заговорниците можеше да бъде спокоен: нещата се развиваха добре. Но бащата беше напрегнат от страх и несигурност за сина си като при мъчение.