Йозеф Томан
След нас и потоп (30)

30

Императорът спа целия ден. Вечерта на терасата изяде няколко сухара с вино и чинийка банани. Беше тъжен. Отчаянието, което го обзе след доброволната смърт на Нерва, още угнетяваше душата му. Той искаше да притъпи и разсее и раздразнението си от разговора с комедианта. Заповяда да запалят факлите и да доведат гръцкото момче, което обичаше най-много от всички. В трепкащата светлина на пламъците той разсъблече до голо момчето, възбуждайки се от гледането и докосването до младото тяло. Но мирата^[1] е коварен афродизиакум^[2]: тя разхлабва нервите, подкопава след дълга употреба нервната дейност и раздразва не половия нагон, а жестокостта.

Императорът впи нокти в тялото на момчето. То стиска зъби от болка, стене, старае се да издържи болката, но тя е така непоносимо силна, че малката му ръка удря императора в инстинктивна самоотбрана.

Той извика стражата, нареди да отведат момчето на долната тераса и да го накажат с петдесет удара. След като отведоха момчето, Тиберий се опря на бастуна си и с усилие се надигна.

Той не обичаше да се изправя в присъствието на хора. Слабостта и старостта в такъв момент не можеха да се скрият. А защо да показва на вълците жертвата, която могат да захапят? Малко му остава до осемдесетте, сто години му трябват, за да изпълни всичките си похотливи желания, а колко му остава до спускането в подземното царство на Хадес? Колко? Секунда? Месец? Година?

Старикът, зад когото се проточваше тънка, дълга сянка, стоеше до перилата на терасата и вятърът развяваше като опашка оределите бели коси върху плешивия му череп. Той гледаше към морето, което се чернееше в мрака.

Петдесет удара на центурионовата пръчка по голо е жестоко наказание. Мъчението започна. Писъкът на момчето раздираше въздуха. Тиберий наблюдаваше с диво упоение. Стенанията на изтезавания са единственото нещо, което все още може да го развълнува. Писъкът се превърна в отчаян вик.

Императорът стоеше невидим в сянката. Той съзря на една от терасите своя звездоброец Тразил, който изучаваше внимателно разположението на звездите.

„За теб всеки знае всичко“ — каза този безсрамен артист. „Не, това не е истина. Знае ли никой черните пропасти, в които пропадам, за да се възнаградя с насаждения за десетките години мъчение?“

Кой знае това? Това знаеше покойният Нерва. Той вече не може да проговори. Сега единственият човек, който може би знае всичко — това е Тразил.

Виковете на измъчваното момче изпълват градината и нощта.

— Мой цезаре! — чу се отдалеко гласът на звездоброеца.

— Откъде знаеш, че съм тук, Тразил? — запита императорът.

— Заповядай да се прекрати този вик. Пречи ми да наблюдавам.

Императорът плесна ръце.

— Но не убивай, ако мога да те помоля. Кръвта замъглява гаданията.

Виж го ти нахалника! Диктува на императора.

И тихо каза на стража, който се бе появил до него, очаквайки заповедта му:

— Пуснете момчето.

— Благодаря ти, мой господарю — чу се гласът на Тразил.

„Как можа от такова разстояние да ме чуе? Или знае предварително какво ще направя?

Ах, Тразил! Той единствен знае абсолютно всичко за мен! Колко пъти ме е заварвал в любовни игри с момчета и момиченца, от чиито устни и тяло крада младост, с чийто дъх освежавам своята старост и така си продължавам живота?! Той би могъл да разкаже… А на кого тук би могъл нещо да каже, като е следен на всяка крачка? Но когато няма да ме има — тогава вече може… Дори би могъл да напише. А какво би писал човек, който чете и мислите ми? Дали ще напише всичко? Ще разкаже ли и за моите страдания? За нощите ми, пълни с ужас? За годините, преминали в мъките на самотата? Ще напише ли и това, което не бива да се пише? Наистина ли Тразил чете мислите ми? Способен ли е всяка да прочете? — Зла насмешка изкриви пъпчивото старческо лице. Хрумна му страшна мисъл: — Може ли да предвиди този всезнайко, че аз в един миг ще се разпоредя да го хвърлят от скалата в морето?

Да направя ли това? Трябва ли да се избавя от човека, който вече четиридесет години старее редом с мен, който десет години споделя самотата ми на този остров, който още на Родос — по време на моето изгнание — бе всичко за мен: роб, съветник, гадател, приятел! Неговите съвети бяха по-ценни от планини злато. Но… той е единственият човек, който би могъл да разкаже на света за мен повече от всеки друг. Той ме познава до мозъка на костите. Не. Нищо няма да напише. Ще умре. След миг ще умре.“

Императорът тихо влезе в стаята, нареди палачът да се скрие зад вратата и да бъде готов за работа, и се върна на терасата.

— Тразил! — извика той.

Астрологът се обърна.

— Ела при мен!

Тразил се приближава. Тиберий внимателно го наблюдава. „Виждаш ли, гадателю, нищо не знаеш. Не знаеш, че се приближаваш към смъртта си.“ Тразил дойде до императора и приклекна да целуне пръстена.

— Защо приклякаш, като че ли молиш за милост? — звучи иронично гласът на Тиберий.

— Моля за милост — повтаря гъркът тихо.

— Ай! За кого? — Императорът сяда в креслото.

— За себе си, цезаре.

Сърцето на императора се разтуптя силно. Той се загръща чак до брадата във вълненото си наметало. „Ах, проклетнико, ти наистина четеш мислите ми!“ Императорът попита:

— Колко още ще живея, гадателю?

— Звездите казват, че Тиберий…

— Колко, колко?! — настоява старикът.

Тразил се колебае. Та той няма да каже, че са му останали броени дни.

— Според звездите Тиберий ще бъде господар на Рим и след десет години!^[3]

— Как ще умра? От кама или от отрова?

— Нито от кама, нито от отрова!

— Заклеваш ли се?

— В името на Аполон, заклевам се!

— А ти колко ще живееш? — избухна неочаквано Тиберий.

Тразил мълчи. Ръката му мачка пурпурния край на подарената му от императора тога. После прошепва:

— Според звездите — колкото теб, императоре. Но по твоя воля…

— Доизкажи се!

— … само още няколко мига…

Старикът се хвана за гърлото. Едва дишаше. Дъхът му пресекваше и хриптеше. „Аз не мога да отменя съдбата, предначертана от звездите — мислеше си Тиберий. — Ще живея толкова, колкото и той. Не мога да го убия. Бих убил себе си.“ Гледаше изумено Тразил. Този човек предсказваше и на майка му Ливия. И твърдят, че никога не бил грешил. Сигурно знае, че на съвестта й е тежал не един човешки живот, за да разчисти пътя към трона за него, за Тиберий. Агрипа, Луний, Марцел, Гай, Германик, Друзил. Каква ужасяваща низа от имена! По челото на императора изби ледена пот. Човекът, от когото никога не се бе страхувал, сега му внушаваше най-голям страх. „Дали не го смятам за по-прозорлив, отколкото е? Но нали всичко, което знам — го знам от него. Ако искаше нещо да напише, отдавна би го написал и скрил. С въжето на палача аз няма да надвия Тразил, тъй както не мога да удуша алчния за власт сенат, та дори и да имах великански ръце.“

Двамата старци се гледат един друг. Очи вцепенени, стъклени, неподвижни. Двама стари приятели-врагове. И двамата играят най-голямата игра — играта на живот и смърт. Нощта — до този момент студена, влажна — изведнъж се стори на Тиберий душна като през август. Въздухът — горещ, невъзможен за дишане.

Императорът бавно се надига, тежко се изправи с помощта на бастуна си, безразличен към това, че гъркът вижда всичко.

Тразил не скланя глава, не крие очите си, в които искри светлинният прах на Млечния път. Неговият поглед изведнъж става бодър и весел.

Тиберий разбра: „Този тълкувател на волята на звездите отново позна какво мисля! Усети, че няма да го убия! А дали разбира защо съм такъв, какъвто съм? Ах, не, това не е простата душа, капчицата човешко съчувствие, по което толкова копнея. Той е слуга нищо повече. Както моят управител. Както Харикъл. Но е наистина предан слуга.“

Императорът разтвори обятия: Гъркът почтително го прегърна и не се поколеба да притисне лицето си до страната му, обезобразена от лишеи. Императорът изпадна в меланхоличен екстаз:

— Никога нищо лошо няма да ти сторя, приятелю. Ти си вената, поддържаща живота на сърцето ми, ти си кръвта в жилите ми. Ти си ми предан. Само на тебе мярвам…

Тразил прегърна коленете на императора. Тиберий му заповяда да стане:

— Искам още малко да поживея, Тразил. Продължи ми живота. С три години! Само с три години! Как, кажи как може да се продължи! За всекиго, когато изпратя на смърт, ще получа ли по един ден живот? Кажи! Трябва ли да се поддържам и освежавам с човешка кръв, както се разказва в старите предания. Посъветвай ме! Трябва ли да я пия, за да живея?

Гъркът настани разтреперания император в креслото и поклати глава. Тиберий извика гневно:

— Ах, знам, знам: ти си страхливец, ти си смешен филантроп — също като Нерва! И ти не обичаш да се пролива човешка кръв. Жал ти е дори за кръвта на гълъбите, мекушава душице! Но може ли по друг начин да се живее в този Вавилон от лъжци? Кой може да се любува на гълъбите на стряхата, щом под тях зее дупка с капан?

Морето — черно — зловещо бучеше долу монотонно. Императорът се разчувства:

— Ти знаеш защо съм толкова жесток, нали?

— Направиха те жесток — отговори Тразил. — Аз знам твоя живот. Живот, пълен със страдания и мъка… Знам всичко…

— И не само ти. Наскоро чух, че всеки знаел всичко за мен.

— Не е точно така, мой императоре. Знаят само лошото…

— Кое е това „лошото“? — повиши глас Тиберий.

Астрологът каза настойчиво:

— Не убивай лекомислено, мой цезаре! Всеки човек има нещо добро в себе си, носи поне искрица от олимпийските богове и жалко е тя да угасва.

Старият скептик слуша тихия, убедителен глас на звездоброеца и пита:

— Може ли дървото, което сто години е расло от корена към короната, да започне изведнъж да расте обратно — от короната към корена?

— Дървото не може. Но човекът може — човекът може всичко, което поиска.

Дълго мълча императорът. После посегна към кристалната чаша:

— Пий, Тразил. Пий за моите последни дни да не бъдат черни. Ако за един изтерзан и измъчен човек може да съществува някакво щастие, аз бих казал: пий за моето щастие.

Астрологът направи възлияние:

— В чест на Ескулап и за твоето щастие, императоре!

И той започна да пие жадно, на големи глътки, като че ли искаше да погълне наведнъж този напрегнат момент, да го удави в измамното питие, да притъпи с виното преживяния ужас.

— Намислил съм още нещо, Тразил. Имам още един копнеж… Може би ти, всезнаещият, знаеш и това?

Как можеше Тразил да не знае и този копнеж? Та нужно ли е да чете по звездите, за да разбере защо така често старият император се взира нататък, където тупти сърцето на империята — към Рим? Но Тразил, верен на своето „чародейно“ призвание на гадател, този път не искаше да разкрие проницателността си. Помоли императора да запази спокойствие и съсредоточено се загледа в небето.

Императорът напрегнато изчакваше.

Звездите около мартенските нони, когато пролетта буйно напира в земните недра, светеха безумно ярко. Сякаш се надпреварваха по сила и блясък.

Окото на звездоброеца бавно се придвижваше по съзвездията — от Лирата към Лебеда, от Персей към Кастор и Полукс, от Дракона към Змиеносеца.

Астрологът бавно се съсредоточаваше в мислите си и след малко спокойно съобщи:

— Копнееш да се върнеш в Рим, мой цезаре.

Тиберий гледаше мрачно Тразил. Каза тихо:

— На стари години човек го тегли натам, откъдето е дошъл… — И попита съвсем настойчиво: — Да се върна ли в Рим?

Тразил изтръпна. Опасен въпрос. Очакваше го и се страхуваше от него. Да се върне в мравуняка, който е мачкал с тежкия си крак ден из ден, който е настървил срещу себе си със смъртни присъди и конфискации? Старият стършел — в гнездото на млади оси? Но той иска това. Това е последното му желание. Отново вдигна взор към сияещите планети. Констелацията^[4] е неблагоприятна. Гема в съзвездието Венец има цвят на прясна кръв. „Но той иска да се върне — казва си Тразил. — Светът ще си отдъхне по-скоро. Ще си отдъхна и аз…“

Тразил улови с едното си око в лошия поглед на императора такава страстно желание да чуе положителен отговор, че бе мигновено готов да се съгласи. Но не можеше. Изпълни го съжаление към този човек, който през целия си живот не бе познал що е щастие, който не знаеше що е радост, който не умееше да се смее. И съжалението му бе по-силно от страха:

— Щом става дума за такова важно нещо, аз съм длъжен, мой цезаре, да ти кажа истината, макар тя да те наскърби или разгневи. Не се връщай в Рим!

— Заговор ли подготвят срещу мен?

Тиберий мълниеносно си помисли за Сервий Курион. Казват, че събирал у дома си опозиционери. Това му докладва неговият доносник. А Макрон твърди, че срещите стават у лихваря Авиола. Точни доказателства няма. Но трябва да удари внезапно. Кого? Сервий? Авиола? Така или иначе, ясно е, че Тиберий в Рим не може да избегне интригите.

Тразил не каза нито да, нито не. Отново се загледа в звездите.

— Рим е гореща почва, мой цезаре. Разсадник на страсти. Най-силната страст е ненавистта. Тя бушува у хората, мира не им дава, прави ги слепи и глухи…

— Остави сентенциите за себе си — каза императорът сурово. — Искам да чуя какво виждаш в звездите!

— Ракът стои във връзка с Хидрата, мой господарю…

— Това означава?…

— … че хилядоглавата хидра стои срещу теб. Сякаш милиони мравки са се приготвили да ти изгризат месото до кости.

Императорът кипна:

— Глупак! Какви са тези празни приказки за мравките? Аз искам да се върна в Рим и твоето бръщолевене не ме интересува!

Но изведнъж се спря: „Тразил сигурно е видял как копнея да се върна. Можеше спокойно да каже — върни се. Какво разбирам аз от тези звезди? Та нали и това е измама, както всичко в човешкия живот. Говори ми за хидрата, застанала срещу мен. Можеше преспокойно да ме изпрати на смърт в Рим. Всеки друг би го сторил.“ Императорът погледна меко Тразил:

— Ти не искаш ли аз да умра?

— Не, господарю — прозвуча тихо отговорът.

— Защо? Толкова пъти съм те оскърбявал…

— Оскърбявал си ме. Всеки силен оскърбява слабия. Аз не искам да умреш… но…

— Доизкажи се, драги мой.

— Ако можеше да се помириш…

Императорът се изправи, опря се на масата и захриптя гневно:

— Безумец! Идиот! Аз да се помирявам? С кого? Със своите убийци? По-скоро стократно повече да им отмъстя! Ах ти, кучешка душа! Влечуго отровно! — Той се отпусна задъхан в креслото. Бършеше изпотеното си чело, стискаше с длани слепоочията си. Злобата му някак изведнъж се изля и изчезна. Заговори тихо, умоляващо: — Ах, не! Прости ми, Тразил. Ти наистина си мой приятел. Прости ми!

Императорът развълнувано и тежко дишаше: „Това е единственият човек, който не ми е враг.“ Тиберий хвана звездоброеца за ръката и усети в сърцето си отдавна забравено чувство на благодарност. Ала милвайки ръката на Тразил, той упорито си повтаряше: „И все пак ще се върна в Рим!“

Почувствува умора.

— Иди си, приятелю!

Тразил се отдалечи.

Тиберий остана сам. Дрямката притваряше клепачите му, соленият дъх на морето постепенно му възвръщаше спокойствието.

Старикът стана. Уви се в наметалото и излезе на източната тераса, където ударите на вълните се чуваха по-силно, оглушително. Добре е понякога да се оставиш да те заглушат. Пристъпи към перилата. Факлите, пламтящи на другата тераса, хвърлиха върху мозайката императорската сянка: издължена, голяма, величествена. Сянката на властелина на света прерязваше върху мозайката нишката, с която Ариадна^[5] измъкваше любимия си Тезей от лабиринта. Лабиринтът на живота — това е лабиринтът на човешките чувства. „Ще намеря ли пътя аз — човекът, който стократно е отблъскван, мамен и изоставян? Ще намеря ли тази способна на капчица съчувствие душа, за която така мечтая?“

Върху мраморните перила светнаха две жълти пламъчета. Приближаваха се. Императорът потръпна, после се усмихна. Неговият котарак Рубър. Риж, с кафеникави петна котарак, любимецът на Тиберий.

Императорът протегна ръка, за да помилва животното. Но котаракът настръхна, изфуча, жълтите пламъчета бързо се дръпнаха назад и изчезнаха в мрака.

Императорът стоеше неподвижно с протегната ръка. След малко плъзна длан по мраморния парапет, който покорно прие ласката му.