Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Po nás potopa, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Катя Витанова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011-2012 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2012 г.)
Издание:
Йозеф Томан
След нас и потоп
Народна култура
София — 1981
Чешка
Второ издание
Превод от чешки: Катя Витанова
Рецензент: Невена Захариева
Стиховете преведоха Гр. Ленков — до 25 стр., В. Раковски от 26 стр. до края.
Josef Toman
Po nás potopa
Československý spisovatel
Praha 1974
Přeložila z češtiny ©Katja Vitanova
Redaktor Veselá Simeonova
Nakladatelství „Narodna kultura“
Sofia 1981
Литературна група — художествена
Тематичен номер 04 9536472711/5627-55-81
Редактор: Веселина Симеонова
Художник: Николай Пекарев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Георги Киров
Коректор: Евгения Кръстанова
Дадена за набор май 1981 г.
Подписана за печат юни 1981 г.
Излязла от печат юли 1981 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 45,50.
Издателски коли 38,22.
УИК 39,69
Цена 5,07 лв.
ДИ „Народна култура“
ДПК „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
2
Комедия е нашият живот,
а може би и вашият живот —
кой точно знае?
Но който през сълзи се смее гласно,
но който декорите вижда ясно —
ах, той си трае!
А ние нищичко от вас не крием —
и в глад, и в скръб усмихваме се ние.
И за това единствено живеем —
чрез своите шеги да ви разсмеем.
Това е то съдбата на артиста,
гримирания перко и флейтиста —
да поразтуши господаря, роба,
било в зори, било в среднощна доба…
А темерутинът да мре от злоба!
Гласът на Фабий Скавър, който на сиракузкия бряг звучеше меко, сега се стори на Луций рязък, грубоват и зъл. В пурпурна туника, препасан с жълта лента — Фабий така хвалеше актьорите си, че и деветте музи можеха да почервенеят от завист. После той ги представи на публиката, насядала в кръг на палубата:
Тоз шкембо с куфалницата куха —
Лукрин е той, наричан шмекера или търбуха.
Приятели, такъв гладник май никой не познава,
рисковано е с него да се плава —
той може всички — с кораба — да изяде!
Туй старче кривозъбо Грав се вика —
за ас[1] ще се надене сам на пика,
а инак цепи косъма на две.
А аз съм Фабий: и плямпало, и клюкар,
и празнодумец, и на тази шайка главатар.
Това пък е Волумния — едничката ни дама:
играе девственици и матрони[2] тя,
но в първата си роля равна няма.
Публиката силно се разсмя. Шарлатанин, помисли си Луций, наблюдавайки Фабий. А в това време дебелата Волумния, пристегната в жълта туника от бисос[3], капризно се кланяше на всички страни.
Познавате ни всички, вече, други няма.
Но стига и един артист в изкуството голямо,
ако умее да играй добре.
Комедия е нашият живот, помнете,
със ръкопляскане ни изпратете!
Екнаха аплодисменти. Ръкопляскаха всички, и войниците, и центурионите; дори Симка удряше с лапички по мачтата, само Луций седеше безучастен. Той изпитателно се взираше във Фабий. Жалки куплетчета, компилация, но как ги декламира този комедиант! Сякаш са от Есхил[4]. Ами жестът му! Царски!… Този мъж умее много повече, отколкото личи на пръв поглед…
Представлението започна с акробатика. Фабий ходеше на ръце и се премяташе презглава. Шишкото Лукрин, с пъстра шапчица, напразно се опитваше да му подражава. Моряците и войниците се превиваха от смях, когато той падаше, когато за своето неумение получаваше шамари и ритници по задника от фъфлещия Грав. А той, хилаво старче, целият потънал в широката си тога — следваше да наподобява богат патриций, но изглеждаше толкова окаян и така безпомощно влачеше бялата си тога по палубата, че на човек му ставаше жално за него.
Фабий се разкрачи, преви се в кръста на една страна и изведнъж публиката видя въртележка от крака и ръце във въздуха. Шишкото, който искаше да направи същото, се строполи тежко още при първото навеждане. А Фабий продължаваше да се върти като пружина. Одобрителен вик и аплодисменти го изпроводиха зад „сцената“. Волумния и Грав, който беше свалил тогата си, жонглираха с ножове. Ножовете летяха, кръстосваха се във въздуха, остриетата бляскаха на слънцето и се чуваха само глухите удари на дръжките им, когато попадаха с точност в протегнатите длани. После летяха брадвички, след тях — чинийки; Волумния и Грав се надпреварваха в сръчност. Под гръмки аплодисменти Волумния метна Грав на рамо и изтича с него встрани.
Морето прекъсна представлението. То започна да се вълнува силно и разлюля кораба. Наближаваше Месинският пролив с неговите страхотни водовъртежи. Капитанът издаде заповед — всички освен моряците да слязат в трюма. На носа на кораба, — над емблемата — глава на делфин, изкована от мед, — стоеше капитан Харнокс и наведен над морето, надигаше шише с неразредено вино за кураж. Той пиеше още от сутринта. И сега гледаше изцъклено как корабът разсича надигащите се вълни. Отгатваше силата на вятъра и следеше приближаването към опасната среда на пролива. При „затворено“ море нито един капитан не се решаваше да направлява военен кораб. Но този мъж сам се бе предложил и Вителий, като нямаше друг избор, прие.
Луций разглеждаше Харнакс. Не виждаше в него нищо очарователно. Не знаеше и нищо добро за него. Брадясал мъжага в тъмносиня туника, червена кърпа, вързана отзад на врата. Като дете навярно е бил просяк, когато е поотраснал — крадец, а после — пияница и побойник. Смачкан нос, едно-единствено ухо, окичено със златна обица… И навик да се напива до припадък… Този негодник отдавна би трябвало да се люлее обесен на мачтата. Но… кораба направлява умело дори когато е пиян. Днес очевидно е пил два пъти повече.
— Колко ни остава до Мизенум, Харнакс? — извика Луций.
Харнакс обърна към него покритото си с белези лице, като се държеше здраво за перилата, за да изглежда, че стои изправен.
— Нямаше да е толкова далеко, благородни господарю, ако не бяха тези проклети Сцила[5] и Харибда[6] измърмори той. — Като нищо можем да се намерим в търбуха им…
Луций се намръщи:
— Постарай се да преминем добре пролива и не дрънкай толкова, пияницо!
Капитанът, вкопчил се в перилата, направи опит за поклон и после запреплита крака към трюма. Оттам се чуха гневните му команди, подкани и заплахи.
Вятърът така шибаше платното, че мачтата пращеше. Веслата отчаяно скриптяха във вилките. По голите тела на робите-гребци се стичаха поточета пот. Хортаторът[7] гръмогласно извикваше ритмични команди, за да може флейтистът да дава по тях темпо на весларите. Свистенето на надзирателския камшик с железни шипове глъхнеше в адския шум.
Вълните се издигаха, триремата[8] танцуваше върху тях като орехова черупка и скимтеше като пребито псе.
„Римският войник не знае що е страх“ — беше любимият израз на Луций, с който окуражаваше своя легион в Сирия преди настъплението срещу партите. Спомнил си тези думи сега, той нервно се усмихна. А виж Тит, неговия първи центурион, неговият помощник и дясна ръка: човек ограничен и тъп; войник, който настървено воюва, който не познава копнежа — поне никога нищо подобно не е изрекъл! — нито по жена, нито по семейство, нито по роден край; войник, чиято единствена мисъл е да служи така на Луций, че да му се хареса и да бъде предложен за повишение. Този Тит е спокоен! Гледа си маймунката, която обезумяло наднича изпод платното, и лицето му е равнодушно както винаги. Луций мисли за Сцила и Харибда: „А аз навярно съм блед!“ — каза си той и се обърна към Тит:
— Сега сме на един хвърлей от царството на Хадес[9], Тит. Не се ли страхуваш?
— Не. Всички са в ръцете на Нептун[10] и нищо не може да се направи. Каквото трябва да става — да става.
Луций повиши глас:
— Нямаш ли жена? Или баща?
Да. Има в Рим семейство. Гласът на Тит е спокоен, невъзмутим.
— Ти си истински герой — казва иронично Луций и има чувството, че му се повдига от тези думи.
Една вълна подметна и завъртя кораба като перце. Кормчията го уравновеси, но водата заля палубата.
— Хей ти, многоуважаеми! — закрещя капитанът и хълцането накъсваше думите му. — Изчезвай в-веднага с приятелчето си в трюма! Въ-вълната ще ви грабне, а мен после ще ме об-бесят! Бегом долу!
Луций не се помръдна. Извади от гънките на наметалото си позлатена дървена статуйка на финикийската богиня Астарта[11]. Ще я хвърли в стихията на водовъртежа, когато съвсем го доближат. Как ще приеме Нептун жертвата му? Какво знамение ще му даде?
Ревът на морето е оглушителен, ужасяващ. С гръмотевичен тътнеж под тях се разтваря адът. Митичната Сцила, чудовището с шест глави и три реда зъби, привлича триремата като магнит.
Едно след друго веслата се чупят, вълните носят кораба без посока, кормчията вече не го владее. Но тук е Харнакс, той увисва мигновено с група моряци върху лоста на кормилото и крещи, за да надвие морския рев:
— Наляво, наляво, момчета! Корабът се пука, още наляво! Гръм да ви удари, некадърници! Наближаваме водовъртежа! Още наляво, дяволи проклети, още кучи синове! Още, още!
В този миг Луций хвърля статуйката на богинята във водовъртежа, край който „Евтерпа“ минава само на стотина крачки. Позлатената статуйка блясва като искра и потъва в кипящите вълни. Неведома сила я изхвърля нагоре и едва след това бучащият водовъртеж я поглъща. „Прекрасно знамение — помисли си Луций. — Голямо щастие ме чака, преди да стигна до ада. Благодаря ви, богове!“ Бученето изведнъж стихна, всичко бе траяло едва десет секунди, водовъртежът вече кипи зад тях, отдалечава се, съвсем се отдалечи, вълните спаднаха, веслата отново загребаха.
— Живи сме! — Радостен рев разтърси кораба. — Живи сме!
Харнакс допи на един дъх бутилката и надавайки победоносен вик, се заклатушка към Луций, като удряше с юмрук изпотените си гърди:
— Какво ще кажеш, мой най-благородни? Тук и през лятото едва може да се мине, а сега, през януари, е жива смърт, златни господарю! Но Харнакс, дори и пиян, е моряк на място!
— Благодарим ти, капитане — каза спокойно Тит.
— Много му е дотрябвала твоята благодарност — усмихна се иронично Луций и хвърли на Харнакс три ауреи[12]. Капитанът Хвана монетите във въздуха, целуна с мръсната си уста три пъти, както се полагаше, златното изображение на божествения Август и радостно изхриптя:
— Благодаря ти, мой господарю! Златото е сокът на живота.
И запя с пресипнал бас:
Моряко, братко, признаваш ти
едното вино и, любовта.
Виното някой ще ти заплати,
а любовта? Ах, хазарт е тя —
хазарт ужасен е любовта,
всичко печелиш —
всичко губиш —
тралала, тралала.
Луций се отвърна. По негово нареждане робите изнасяха от кухнята хляб, треска и разредено вино. Получиха всички, получиха и робите-гребци. Виното върви чудесно с пушената треска! Наливайте, наливайте, момчета! Да направим възлияние за благодарност на Нептун, за радостта, за живота, изтръгнат от ръцете на смъртта, за тази вечер, която можеше вече да не видим!
Луций седеше под мачтата върху навитите корабни въжета както преди малко, по време на представлението, и също пиеше. Какво удоволствие е да усещаш виното на езика си, да чувствуваш как се стича в гърлото ти. И това удоволствие ще се увеличи многократно със сластните устни на Торквата, със златния венец на сената, а може би и с осъществяването на старата бащина и моя мечта републиката…
Соленият мирис на морето, свеж като аромата на моминска кожа, гъделичкаше ноздрите. На запад слънцето потъваше в морето. Потъвай, потъвай, наше златно светило, утре заран ти пак ще засияеш; ние, ако не бяха добрите богове, можехме вече да не те видим! Слънцето потъваше с всяка вълна все по-дълбоко и по-дълбоко, докато изведнъж изчезна. Подир него на хоризонта се разля сребристосива светлина, сякаш над морето се разтвори великанска мида.
Те пиеха под свода на тази мида, предугаждайки наближаването на калабрийския бряг. Виното разбушува кръвта, от всички кътища на кораба ечаха викове, песни и неудържим, безумен смях. Върху мачтата, точно над Луций, един моряк запали фенер, чието пламъче ставаше все по-ярко с падането на нощта. Леко пийналите артисти разиграваха весели сценки. Фабий имитираше гласовете на хората, на готвача, на кормчията, на Харнакс. Всички се смееха през сълзи: умее ги тези неща, безделникът, умее! Браво! Луций се усмихваше. Харнакс, полегнал лениво зад него, впиваше очи във Волумния, която танцуваше под звуците на китара. Близостта на жена, при това дебеличка, която според ориенталския и неговия вкус означаваше върха на красотата — го възбуждаше. Той се наведе към Луций:
— Какъв задник, а? Като на тесалийска кобила. Да й удариш една, о, как ще ти шльопне ръката… а бедрата й — същински храмови колони.
Луций обърна гнусливо глава. Той бе свикнал с грубостите на войниците и простащината на Харнакс не му правеше впечатление. Но не понасяше миризмата, която лъхаше от капитана.
Стана и отиде да спи.