Йозеф Томан
След нас и потоп (12)

12

Старият сладострастник Силен и неговият хоровод от космати сатири — усещате ли как от тях, от тези пияници лъха на вино? — танцуват с дионисовски екстаз около огромния фалос, танцуват под ритъма на меките звуци, които разливат авлосите^[1]. Сочните смокини дозряват в зелената си обвивка, сърцевината им е розова. Огрените от слънцето склонове на Химет^[2] ослепяват очите. Атинската равнина е безкрайна маслинова гора. Еротичният танц завършва с екстаз, сатирът отнася в прегръдките си нимфата и я полага върху тревата под високото небе…

Така е започнало преди столетия в Елада. Гръцкият дух — със своята богата фантазия, но ограничен от митологическия свят, който е създал около себе си — се е носел напред. Чрез епоса и героичните песни на аедите^[3], съпровождани от еолови лири^[4], чрез рецитациите на рапсодите^[5], чрез великолепните омировски хорали и лирическите песни той стига до трагедията и комедията — жанрове на голямото изкуство с покоряващо въздействие.

Жаждата за катарзис^[6], уталожващ чрез кръв човешките страсти, е била характерна за най-висшата ера на Елада, ера на голям демократизъм по времето на мъдрия Перикъл^[7], който е обожавал изкуството. Но с настъпването на римското господство надделява копнежът по смеха; той е трябвало да смекчи чувството за гнет и робство у хората. Дълбокото идейно съдържание на Есхиловите трагедии уморявало. Страстната актуална сатира на Аристофан^[8] била вече твърде отдалечена по време и човекът е изпитвал нужда да разсее мъките и страха си. Искал е да види живота, а не митове. Своя живот. И осмяния живот на тези, които са му отнемали дъха и радостта. На сцената вече не излизали богове с котурни^[9], а робът и неговият господар, обущарят и неговата лекомислена жена, мошеникът и безделникът, нещастните любовници, сводниците, хетерите^[10] — цялата нищожна паплач, която представлява сокът на градовете.

Римският народ обиква старата оскийска ателана, импровизираната бурлеска от живота. В нея участвуват четири постоянно действуващи лица: глупакът и лакомецът Мак, бъбривият хитрец Букон, похотливият старец Пап и интригантът Досен. Те играят с постоянни маски и женските роли се изпълняват от мъже. Но еднообразието на четирите маски скоро омръзва. На театралните подиуми и импровизираните улични сцени се появява мимът, който Фабий със своята трупа изпълнява пред римския народ. Представление от народа и за народа; то, заедно с пантомимата и соловия танц, става любимо зрелище в Римската империя. Тук вече няма маски, героите се сменят и женските роли се играят от жени.

Тези малки комични, а понякога и сериозни сценки из живота са извънредно пъстри, всичко в тях е смесено в едно: пролог, разясняващ съдържанието на пиеската и изискващ тишина от публиката, стихове и проза, акробатика и монолог на героя, песни, танци, философски сентенции, закачки, шеги и цинични анекдоти, скандални историйки и изневери, ритници, пародии, политически намеци, събличане на танцьорките и весел финал.

Всички багри на живота, всички аромати на храните, които плебсът гълта през оградите на сенаторските дворци; всички тонове и звуци, страстни и сластни стенания, плач и присмех са събрани в тези сценки. Но преди всичко — смях, смях. Римският народ, който не може да се избави от своето отчаяние и угнетение, иска поне за миг забрава, иска поне за миг да се посмее безгрижно.

„Комедия е нашият живот!“ — викаше Фабий към народа, но знаеше, че и тези думи са игра, маска и лъжа. Римският закон постави артистите на най-ниското обществено стъпало, обяви ги за безчестни, даде право на претора^[11] да ги наказва на място и за най-малкото провинение, наричаше бунтарство дори намека им за угнетение от страна на благородниците и учрежденията, а мрачният император Тиберий, комуто олимпийските богове бяха отредили съдбата само да се труди и го бяха лишили от дара да се смее, одобри този жесток закон. Преди четиринадесет години — уж за бунтарство — той изгони всички артисти от Италия.

Народът се разгневи. Стените на римските ростри и базилики^[12] бяха надраскани с обидни надписи срещу императора и сената. На ежегодните празници, където отсъствието на артистите се чувствуваше най-силно, тълпите изразяваха с крясъци своята ненавист и отново и отново настояваха императорът да им върне любимците. Тиберий дълго се правеше, че не чува, но най-после все пак отстъпи и на артистите бе разрешено да се върнат в родината си.

Те нахлуха като буйна вода и започнаха оттам, където бяха спрели. Апелес, всеобщият любимец, в славния ден на завръщането се обърна към тълпата от импровизираната сцена на Говеждия пазар от името на актьорите и зрителите:

Имаме добро препитание. Ние сме сити

и напити като дървеници със кръв.

С туй вбесяваме олимпийците като стръв

и затова ще бъдем отново бити…

Четиристишието се разнесе мълниеносно. „Олимпийците“ в сената дълго разгадаваха тези иронични строфи. Но паради това, че Апелес бе любимец на всички, те махнаха с ръка, примириха се. Временно. Нека едилът^[13] още по-внимателно проверява текстовете, а преторът да следи какво става в театъра. Та нали те двамата и префектът на града имат нашите пълномощия!

Комедиантите живееха ден за ден, едва свързваха двата края, тъй като тези, които с удоволствие им хвърляха по някой ас, бяха на техния хал. Занаятчията за своя непосилен труд изкарваше дневно по три сестерции^[14], докато всеки един от сенаторите или конниците плащаше, без да му мигне окото, за бъчвичка сардели, деликатес, докаран от Черно море, 1600 сестерции или пък си купуваше роб, владеещ изкуството на фехтовката, за 80 000 сестерции.

О, благородни музи Талия^[15] и Терпсихора^[16], въздайте хвала на глупостта и лекомислието! Тъй като комедиантът не бива да яде, но — трябва да играе! Нека мойрите^[17] изпредат съдбата на тези безумци, в която да има поне три унции^[18] пушена сланина и хемина^[19] евтино вино, за да не скачат на празен корем.

 

 

Бе сумрачно, бе денят на Венера, когато Фабий отвори очи. Главата го болеше тъпо, трещеше, бучеше. Лежеше сам в колибата на баща си. Погледът му се плъзна към къта, където старецът държеше рибарската си мрежа. Нямаше я. „Отишъл е за риба — помисли си Фабий, и така се протегна върху сламата, та чак костите му изпукаха. Излезе на двора, където имаше бъчва с вода. Наплиска се, потопи глава в студената вода, стана му по-добре. — Още веднъж, и почти съм наред! Днес е петък, в петък винаги играехме на Овчия пазар, който е на няколко крачки оттук. Дали са там? Какво ли играят? Вече е тъмно, сигурно са започнали.“

Фабий се облече и след миг вече се провираше между зрителите, които бяха наобиколили гумното пред кошарата. Няколко факли пушеха на плета. Мъждивата светлина трептеше и огряваше „сцената“, на която артисти от Фабиевата трупа играеха стария мим „Невярната мелничарка“.

Пиесата бе износена и те я изпълняваха слабо. Публиката вече нямаше на какво да се смее, шегите бяха остарели, плесенясали, само задължителните шамари и ритници предизвикваха смях. Ролята на мелничарката, която преди играеше Волумния, сега изпълняваше наивната Памфила. Десеторно по-хубава и много по-млада от Волумния, но за съжаление и десеторно по-неопитна. Мелничаря изпълняваше Ноний — добряк, но прекалено неподходящ актьор за тази роля, а най-слаб беше Кар, стопанският ръководител на трупата и стар дилетант; той играеше прелъстителя на мелничарката — ролята на Фабий.

Фабий се стъписа от срам и възмущение — всичко беше безкрайно жалко! „А може би ми се струва така, защото дълго време не съм бил в Рим? Или пък от махмурлука? Добре ли виждам? Играят като говеда!“ Обзе го гняв, че трупата в негово отсъствие се е така отпуснала. Настъпи пауза.

В антракта на сцената излезе дребна, чернокоса танцьорка в жълт, на червени ивици, хитон.

Фабий се засмя. „Я виж ти! Та това е мургавото момиче, което така хубаво ме удари през пръстите в «Разногледият бик»!“

Девойката танцуваше под акомпанимента на два кларнета пред дървената статуя на Диана. Танцуваше леко, макар и неопитно, но движенията й, лицето й, целият й вид бяха прелестни.

Фабий я наблюдаваше с око на познавач. Още е неуверена, но умее да ходи. Красиво държи главата си. Талант е, то се вижда. Фабий следеше танца на девойката с интерес. Публиката — също.

— Къде по-приятно е да я гледаш нея, отколкото тези заекващи бездарници! — подхвърли един човек, който стоеше до Фабий.

— Прав си! — усмихна му се Фабий и го удари приятелски по рамото.

Аплодираха я посред танца. Изведнъж тя чу глас от публиката:

— Гледайте! Фабий е тук!

Девойката трепна, стъписа се; кларнетите продължаваха да свирят, подсещаха я, тя се мъчеше да улови ритъма, но не можеше; направи още няколко несмели стъпки, после изведнъж се обърна и цялата пламнала, избяга от сцената. Кларнетите попиукаха още малко и млъкнаха.

Хората се смееха, някой изсвири с уста. Ноний бързо изскочи на сцената и се опита да забавлява публиката със стари анекдоти.

Фабий стоеше близо до „гримьорната“, отделена от хората с платно, опънато на четири върлини. Оттам се чуваха виковете на Кар. Фабий повдигна избелелия парцал и влезе вътре.

На един сандък седеше танцьорката, свита на кълбо; стиснала с длани главата си, тя плачеше. Кар стоеше над нея. Обидите се сипеха като градушка:

— Смотанячка! Кьопла! Да развали танца на най-хубавото място! Свят ли ти се зави, а? Терпсихора! Чуваш ли как те освиркват? Как може на една танцьорка да й се завие свят? И ти искаш да танцуваш? Млък! Не щяла да се съблича! Млък, света вода ненапита! В чувал ли искаш да те завържа? Само ме проваляш! Слава на боговете, че след седмица ще ти видя гърба! Махай се, където щеш, глезотия такава…

Девойката хълцаше.

— Браво, браво! Чудесно възпитание на младите артисти! — намеси се иронично Фабий.

Кар се обърна, опули воднистите си очи и театрално разтвори обятия:

— О, Фабий, здравей!

Фабий се отдръпна от прегръдката му. Погледна нещастното момиче, под чиито смолисти коси се виждаха полудетски раменца.

— Защо си се развикал така?

В „гримьорната“ надникна Памфила, но веднага изчезна.

— Провали танца в чест на Диана, гъска такава! Била й се завъртяла главата! Чувал ли си някога такава глупост! Така да изпорти…

— А ти, драги Кар, никога ли нищо не си изпортвал? Спомняш ли си мима, в който играеше благородния патриций? Стоеше на сцената с отворена уста и не знаеше какво да кажеш по-нататък. Какъв провал беше това, драги, а?

Кар се засегна, че Фабий го унижава пред момичето. Изпъчи гърди и каза с укор:

— Фабий, как може така да говориш с мен?

— „… с мен, който се грижа за вашата печалба и честно ви я поделям“ — пародира го Фабий. Той прегърна Кар през раменете: — Хайде, не се ядосвай, душичке. Аз само смятам, че стопанинът на актьорската трупа не бива така да се излага, така да крещи на един новак.

Девойката слушаше. Бършеше с пръсти сълзите си и крадешком поглеждаше своя застъпник. Но той продължаваше да се мръщи:

— И въобще срамувах се, като гледах как се мотаете на сцената. Това е позор, Кар! Трябва да ги вържете хората, за да ви гледат!

— Ти все ще намериш кусур, примадоно! — измърмори Кар и промени темата: Кога ще се включиш?

Фабий се усмихна:

— Откъде да знам! Може би утре. А може би когато птицата Феникс, която долита веднъж на петстотин години, ти запуши устата.

— Ах ти, хаймана! Даже и след изгнанието не ти е дошъл умът в главата! — каза Кар вече полусмирен. — Трябва да видя какво дрънка там Ноний и готви ли са другите.

Кар излезе.

Фабий гледаше девойката. „Слабички ръце, щръкнали раменца, такова крехко създание, та то е още дете, а аз, старият козел, го взех за проститутка в кръчмата… Пфуй, Фабий! Хубави неща ще си помисли за нас — артистите — това дете. Е, сега пък няма да й се извинявам я. Но би трябвало някак… та то е такова мъничко, безпомощно…“

Девойката стана. Тя също си мислеше за кръчмата. Още помнеше обидата. Но постепенно чувството на унижение се сменяше с благодарност: той се застъпи за нея. Отметна назад черните си коси, пламъкът на факлата освети лицето й. В очите й блестяха последните сълзи. Още подсмърчаше объркана.

— Благодаря ти — каза тихо.

Стоеше пред него мъничка, слаба, като ябълкова фиданка. Фабий бе възхитен от свежестта й. Разглеждаше я, сякаш я вижда за пръв път, но отново му се стори, че вече е зърнал някъде това личице.

— Тръгваш ли си? — каза Фабий.

— Да.

— Ще те изпратя малко…

Тя пак си спомни кръчмата. И тъмнината. Каза упорито:

— Не! Не искам!

Фабий сви рамене и излезе от „гримьорната“.

Девойката започна да се преоблича. Всичко й падаше из ръцете. „Добре, че си отиде. Не ми е притрябвало да ме прегръща в тъмното. Като в онази кръчма. — Потръпна от погнуса. — А аз, глупачката, така го очаквах да се върне в Рим, отново да го видя! Заради него избягах от родителите си. Заради него дойдох при комедиантите. Всичко, всичко направих заради него. Мислех си, че той е по-добър от другите. Единствен. Той беше за мен целият свят. — Държеше сандала си и замислено го гледаше. — Той едва ли си спомня за Квирина от Остия^[20], От къде на къде. Нафуканият артист и някакво си там момиче, което трябваше да му зашие скъсаното наметало! А аз така го… о, богове, толкова го… Издаде се какъв е. Сама видях как се отнася към жените. Прави са хората, че е като всички други. И по-лош дори.“

Сандалът се люлееше на пръста й. Но днес Фабий изглеждаше друг. Очите му бяха приветливи, не като в кръчмата. „Защо ли се застъпи за мен? — Стана й смешно. — Ама хубаво му натри носа на Кар! — Тя обу сандала. Наплюнчи показалец и изтри мръсотията от крака си. — В кръчмата навярно беше пиян… Уф, колко пипкаво се преобличам днес!… А може би не трябваше така да го… — Тя въздъхна. — Но стана, каквото стана. След няколко дни ще бъда при мама в Остия и повече няма да го видя. — Отново въздъхна. — Връщам се у дома…“

Сложи си наметалото, приглади с длани разчорлените си коси и излезе от „гримьорната“. Запромушва се между хората, гръмките гласове на артистите, които доиграваха „Мелничарката“, ехтяха зад нея. В тъмнината блещукаха звезди.

Тя сви в малката уличка. От стената се отдели човек и пресече пътя й. Девойката мигновено се обърна, готова да хукне обратно, но силна ръка я хвана за рамото. В мрака светнаха зъби. Гласът на Фабий бе прекалено сериозен и учтив:

Мое съкровище, сигурно ще ми простиш,

че твойта забрана не спазих аз;

само като ти кажа какво ме принуди…

Уплахата на Квирина се смени с изненада. Приятна изненада. Фабий й се поклони вежливо и продължи да играе ролята си:

Когато покрай този дом преминах,

без малко върху хищен звяр да стъпя:

лежеше лъв, озъбен срещу мене.

Попитах го кой вятър го довя в нощта.

„Лежа си тук на улицата,

чакам тази балерина…“

Квирина наблюдаваше Фабий, в очите й трепна усмивка, заслуша се в гласа му.

— Казах си: ще я изпроводя по друг път и може би ще се зарадва. Кой иска да бъде изяден от лъва!

И продължи малко наставнически:

— Не е редно едно момиче да ходи само нощем отвъд Тибър…

— Аз съм свикнала — каза Квирина.

— И дори от лъва не те е страх?

Тя се разсмя непринудено:

— А, лъвът наистина е страшен… — Тя тръгна, Фабий — подир нея. — Но хората понякога са още по-страшни…

Той се засегна, искаше да го обърне на шега, но не намери думи. Квирина се уплаши от това, което каза. Опита се бързо да заличи неприятното впечатление:

— Уплаши ме…

Фабий отново намери стария тон:

— Важното е, че вече не се боиш от мен.

— Не се боя — каза тя, но въпреки това малко забърза.

Мълчаха. Напрежението, което бе понамаляло от шегата, започна отново да расте в тишината. Звукът на стъпките — едните дребни, забързани, другите — тежки, по-бавни — отекваха в уличката.

Квирина си повтаряше наум, сякаш сама не вярваше на очите си: „Фабий ме чакаше. Върви с мен.“ Тя забави ход, за да трае по-дълго пътят.

— Къде живееш?

— При ковача Балб…

— Знам го.

— Той ми е чичо. Гърбавичък е, но е добър човек. Той също те знае. Когато ти беше в Сицилия, често… понякога говорехме за теб. — Каза повече, отколкото искаше, изчерви се, добре, че в тъмното не се виждаше, и бързо добави: — Чичо ми казваше: „Помни, Квирино, че Фабий ще стане по-голям артист от Апелес!“

— Квирина^[21] — повтори Фабий. — Благородно име. Божествено. Досега не знаех как да ти казвам. Значи, при Балб живееш…

— Да! Но вече малко по малко се готвя да се върна у дома, при мама… в Остия…

Фабий се спря:

— Какво казваш? Искаш да напуснеш Рим?

Тя кимна, сякаш да се окуражи. Сега това й се струваше безсмислено, но все пак повтори:

— Да, ще се върна при мама…

— Защо? Затова, че днес Кар…

Тя отвърна бързо:

— Не, аз сама реших. Ще помагам на мама да гледа децата, ние сме пет, аз съм най-голямата. И повече няма да танцувам…

— Как можа да ти хрумне такова нещо, Квирина? Да оставиш танца? Защо? Та ти си талантлива. Ако поискаш, можеш много да постигнеш. Или се боиш от работата и от нашия суров живот? — Фабий дори не осъзнаваше, че гласът му изведнъж е станал настойчив.

Квирина вдигна глава:

— Не. Не се боя от работата, но… — Споменът за кръчмата стегна гърлото й. Спря, наведе очи.

— … но? — помогна й Фабий.

— Е… не ми харесва тук… — риташе тя със сандала си невидимия камък. — Иначе си представях живота в театъра… Хората не са добри… обиждат…

Изведнъж й се приплака: „Защо така лудо се влюбих в него? А сега да си замина и вече да не го видя? Аз тъкмо затова искам да се върна у дома, за да не го виждам повече!“ Погледна го как стои пред нея неуверен, объркан — той, който така решително се справяше при всяко положение на сцената, и мислено му говореше най-чистосърдечно: „Ах, аз вече не ти се сърдя, ти си днес съвсем друг, така ми е хубаво с теб…“ И сякаш отдалече чуваше гласа му:

— Ти си още много млада. Да, животът в театъра е суров и тежък. — Той чувствуваше, че трябва някак да й, се извини. Но не, не, това няма да стане! — Не бива да смяташ, че всичко е лошо, както на пръв поглед изглежда, разбираш ли?

Фабий изведнъж усети силно желание това момиче да не напуска Рим, да остане близо до него. Заговори разпалено:

— Всеки живее заради нещо, каквото и да е то, всеки иска нещо да постигне, така е с човека. А ние? Да разсмиваме хората, да се правим на палячовци… Ето, така изглежда на пръв поглед. За такова нещо, разбира се, не си заслужава да живееш, но като… ни опознаеш отблизо, нещата изглеждат иначе: на хората, които си нямат на този свят нищо друго освен грижи, ние им носим смях и малко радост. А това вече не е толкова малко, нали? Но ние самите трябва да издържим много трудности, много горчилки да преглътнем. Ох, момиче, ако знаеш колко пъти са ни чукали по главата! И то как! Дълги години бяхме в изгнание. Но никой от нас не се оказа страхливец, никой не се отрече от изкуството си. На мен преди година един могъщ господар ми устрои изселване на Сицилия. И ето, пак съм тук! За да могат високопоставените лица лека-полека да измислят къде ще ме изпратят следващия път! Сега навярно по-далече, може би в Мавритания или кой знае къде! — Той стана сериозен. — Който обича своя занаят така страстно, както ние, комедиантите, той ще се примири с всичко. Всичко ще понесе и ще изтърпи заради него. И пак с удоволствие ще играе, макар понякога да го замерят с развалени яйца.

Квирина стоеше пред Фабий с широко отворени очи и го слушаше внимателно… Да, това е той, нейният Фабий, заради този човек избяга от дома, него очакваше с такова нетърпение…

Фабий замълча. Виж ти, нито дума не каза в отговор. Значи, не я вълнува. Той помръкна. Но произнесе на глас онова, което мислеше:

— Жалко, че си отиваш. Наистина жалко…

Вървяха бавно по уличката, по небето имаше малко звезди, но все пак не беше съвсем тъмно. Погледнаха се едновременно.

— Вече няколко пъти си помислих, че те знам отнякъде. — Той не забеляза как тя трепна. — Но къде точно съм те виждал? Дали в Рим или някъде другаде? Артистите са прелетни птици…

— Да, виждал си ме — закима тя радостно. — Преди повече от година. Ти играеше войникът-самохвалко…

Той изведнъж си спомни, спря се и добави:

— В Остия!

— Да! — Тя бе силно развълнувана. — В Остия! Скъса ти се наметалото и аз ти го закърпих…

— Вече знам. Вече знам!

„Ах, какво знаеш ти! — мислеше си девойката. — Та ти не знаеш, че тогава аз се побърках по теб, че избягах от дома и предложих на Кар да танцувам за няколко сестерции, за да те чакам…“

Тя закрачи бързо, дишайки учестено.

— Как попадна в нашата трупа? — попита той.

Разказа му. Тя е дете на морето. Баща й, моряк, вози жито на държавен кораб от Египет и по цели години е на път. Майка й и четирите й сестрички живеят от даровете на морето в Остия. Още като малка е обичала да танцува. Майка й се сърдела: „Знаеш ли що за сган са тези артисти и танцьори? Сбирщина от ветрогонци и скитници.“

И двамата се разсмяха. Квирина изведнъж млъкна. Сърцето й се сви: именно за Фабий бе слушала, че е безотговорен човек, лекомислен, женкар, че води разпътен живот, че пие. Тя се постара бързо да отпъди тези мисли.

— Защо замълча? — попита Фабий. — Разказвай.

Това, което имаше да доизрече, бе малко. Преди една година, след като се скарала с майка си, избягала при вуйчо си в Рим. Той обичал да ходи на театър и искал да достави и на нея тази радост. После Кар я взел в трупата. Танцува в паузите между действията. Още лошо танцува. Както днес. А после й излиза солено. Никой не се застъпва за нея. Едва днес… Гласът й леко потрепери.

На Фабий му харесваше тази девойка. В нея имаше някаква сила, която го привличаше. „А при нас ще свърши добра работа, отдавна ни липсва танцьорка. Мислите му се върнаха към трупата. Заговори повече на себе си, но от време на време се обръщаше към девойката:

— Така не може да продължава. Не може само «Войникът-самохвалко» и «Невярната мелничарка» да играем! Капка остроумие няма в тях. Капка живот няма. Само шамари и ритници по задника, за да се смее публиката. В Сицилия, в Панорм^[22], видях как гръцките артисти изпълняват други неща. Истински сцени от живота. Едновременно и весели, и горчиви, както си е в живота. И публиката се вживяваше; аплодираше, смееше се, плачеше. Аз знам, че римляните не искат да гледат само мрачни и възвишени, трагедии. Но заради това ние няма безкрайно да мелим едни и същи мимове!

Девойката го гледаше внимателно, слушаше мелодичния му глас. Той обръщаше, лице към нея и се усмихваше. Тази усмивка я правеше щастлива.

— Имам една идея, която би могла да се осъществи. Една от сцените да е танцова, исках да разчитам на теб. Няма ли да си помислиш още малко и да останеш тук?

— А какво ще танцувам? — неочаквано излетя въпросът й.

Фабий я погледна радостно. Очарова го нейният възторг, нейната заинтересованост.

— Фортуна, която раздава от рога на изобилието това, за което хората копнеят… И няколко реплики ще кажеш. Сигурно ще можеш…

— О, разбира се! — извика момичето, но веднага се сепна. «Ами ако това е уловка, за да остана тук й той отново… Не! Не! Как можах да си помисля такова нещо!»

— Хубава сцена може да се получи — каза Фабий.

— Ами аз… аз ще се опитам… щом като мислиш… аз ще се науча…“ всичко ще се науча, Фабий…

— Много се радвам — усмихна се той. — Ще видиш, Квирина, какъв танц и каква сцена ще ти измисля, та чак ще им изтръпнат дланите на зрителите от ръкопляскане…

Тя се усмихваше блажено. Вече не мислеше да се връща у дома. Остава тук, близо до него. Ще бъде в него. Вървеше до Фабий и свят й се виеше, от радост също както преди година, когато пътуваше към Рим с мечтите си.

От морето духаше вятър. Носеше свежия аромат на солената вода. Небето ставаше сребристочерно. Всичко наоколо се проясни.

Квирина нетърпеливо попита:

— А кога ще започнем?

— Скоро. Най-напред трябва да си направя една шега със своя приятел, сенатора Авиола…

— Този богаташ е твой приятел? — попита тя учудено.

Фабий се разсмя хлапашки:

— Най-скъпият от всичките ми приятели! Аз съм му малко длъжник. Трябва да му върна дълга си заедно със седемдесетпроцентова лихва, както е свикнал. Междувременно ще обмисля нашата пиеса. А после веднага започваме да репетираме. Ще ти обадя кога и къде.

Вече бяха стигнали до къщата на Балб. Очите на девойката сияеха. Сияеше цялото й лице. Той я гледаше и не му се искаше да си отиде. И девойката не се помръдваше. Усмихваше му се, но той бе сериозен. Подир малко каза:

— Скоро ще се видим, Квирина! — И добави по-меко: — Върви, момиченце!

Тя го погледна още веднъж, после се обърна и тръгна. Пред къщата изви глава и видя, че той продължава да стои на същото място и да гледа подире й.