Йозеф Томан
След нас и потоп (14)

14

— Весели били техните богове. Лицата им открити, челата безгрижни, краката крепки, походката лека. А в жилите им вместо божествена кръв — вино — говореше Сенека. — Живеели далече и били за утеха на хората, понякога дори за смях. Людете правели от глина и гърнетата, и образите на своите богове. Били люде — прости и добри. Зеленикавите рекички се отразявали в очите им. Над главите им простирал клони лавър и бяло козле подскачало в краката им. Сред спокойствието на полята и пасищата живеели нашите предци през златните времена на цар Нума^[1] и животът край тях протичал бавно. За разменна монета им служели добитъкът и бъчвата вино. Боговете ги дарявали със смях и увереност в утрешния ден. Ще поникне ли това, което сме засели? Ще се отели ли кравата, която бикът оплоди? Ще узреят ли лозята и маслините ми? Ще има ли синът ми сила за лопатата и за копието? Такива са били грижите им.

Ние, техните правнуци, живеем сред тревоги. Жаждата за пари погуби не една душа. Това е единствената, най-голямата, постоянната ни любов. Вместо песни дрънчат мечове. Хиляди гладуват. Смехът днес е нервна спазма. Под краката ни кипи лава. Утрешният ден е несигурен…

Сенека, свит в креслото и сгушен в наметалото си, макар че в къщата е топло, се закашля.

— Златни са били не само старите времена на Сатурн^[2] в сравнение с днешното злочестие. Прекалено си черноглед, мой драги Аней — каза Сервий.

— Че какво чудно има в това? — усмихна се философът. — В моите детски сънища е бучала Гвадалкивир, черна като пръстта. И палмите в Кордуба бяха по-скоро черни, отколкото зелени. А Рим? Днешният Рим? Тук животът е по-тежък от земята, въздухът притиска, угнетява, сянката е по-черна от мрака, зората е локва чернееща кръв…

Луций учтиво се усмихваше и си мислеше: не скрива красноречието си. Оплита човека със своите сентенции като с паяжина. Но същевременно се възхищаваше: всяка негова дума има смисъл, нито една не звучи празно.

— Но не винаги е било така. Ами републиката? — попита Сервий.

Сенека се уви още по-плътно във вълненото си наметало, вдъхна от флакона освежаваща елхова миризма и продължи да говори. Баща и син слушаха напрегнато. Философът непрестанно, сякаш умишлено, прескачаше времето на републиката, превъзнасяше древния Рим и сипеше хули по днешния.

Най-после заговори за републиката. Обрисува я с най-ярки краски. Спомнете си живота на своите прадеди, приятели. Култът към труда е бил същината на живота. В съгласие с природата живеели тогава — просто, искрено, спокойно. Патрицият, плебеят и робът, били близки като роднини. Римският народ — това били трудолюбиви селяни. Живеели задружно господар и роб заедно. Заел си ми модий маслини? Връщам ти модий маслини. Вместо възнаграждение — благодарствена дума и лягам спокойно да спя…

Сервий се усмихваше и поклащаше глава. Сенека продължаваше:

— Днес? Трудът е позор. Култът към императора и приближените му съперничи с култа към парите. Въпреки закона на природата всеки от нас има по двадесет постели, макар че може да спи само в една. Но с нас не спят простотата и добродушието, а разкошът, фалшът, разточителството. Притворството е изписано на лицата ни. Робът е животно, между благородните и простолюдието разстоянието е неизмеримо: Римският народ е продажна сган. Живеем под ключ, всеки изолирано на своя земя. Заел си ми сто хиляди сестерции? Ще ми върнеш сто хиляди с петдесет хиляди лихва отгоре и пак няма да спя спокойно. Души ме страхът…

Сервий бе възхитен. Думите на Сенека капеха като мед на сърцето му. Който така вижда образа на републиката, той е вече спечелен за републиката. Сервий би могъл да заговори направо, но предпазливостта го въздържа, философът повдигна ръце, повиши глас:

— Рим е пренаселен. Претъпкан е с чужденци и всякаква измет. Къде са истинските римляни?

Сервий изправи гръб и се готвеше да отговори; „Та това си преди всичко ти и аз, и моят син, това сме ние, които страстно копнеем да върнем на Рим.

— Рим е тежко болен — произнесе патетично Сенека. — А знаем ли от какво? Знаем ли от какво е болен?

Сервий се наведе към Сенека:

— Ти знаеш от какво е болен Рим. Това знам и аз… знае го и римският народ…

Сенека се престори, че не е доловил многозначителната пауза на Сервий, и каза:

— Народът? Хилядоглаво нищо. Стадо, което се ръководи от инстинктите и настроенията си. Обръща се ту наляво, ту — надясно, според това накъде духа вятърът. Онези отвъд Тибър? Или тези от Субура? Те самите не знаят какво искат, камо ли да знаят от какво страда Рим! Какво ще кажеш за това, драги мой?

Луций съсредоточено следеше разговора. Той разбра, че философът ще излезе по-твърд орех, отколкото баща му предполагаше. Наблюдаваше Сенека. Висок, слаб мъж, превалил четиридесетте. Още на тридесет бе квестор и член на сената. Мъж заможен, влиятелен, мъдър. Слабо лице с остро изсечени черти, пламтящи тъмни очи — астматична температура или страст? Маслинената кожа на лицето му потъмнява от пристъпите на кашлицата. Болнав на вид, но силен духом. Мисъл бърза и гъвкава. Много гъвкава. Опасен партньор в голямата игра на баща му…

Сервий имаше същото впечатление. За миг се поколеба: не би ли било по-добре да прехвърли разговора върху обществените конвенции и да се откаже от намеренията си? Но характерът на Сервий не познаваше поражението. Страстният републиканец премина към същината на нещата: Сенека великолепно охарактеризира времето на републиката и настоящето. Само че е необходимо да се помисли върху последствията от днешното положение. Рим е нашето отечество. И нашата любов, и нашият живот принадлежат на него. Мои прадеди са Катон Стари и Катон Млади, Утически. Сенека знае това…

Философът слушаше внимателно. Сервий пламна:

— Сърцето ми се свива от болка, като гледам как произволът на една личност потъпква човешките права…

— Кого имаш пред вид? — попита Сенека.

Сервий се уплаши. Как може да ме пита? Защо пита? Лош признак… Той ловко се измъкна:

— … произволът на една личност, която до неотдавна е пасла говеда, произволът на необразования плебей Макрон, който днес управлява от името на императора…

Сенека леко се усмихна на тази ловкост. Сервий хапеше устни, но трябваше да продължи:

— Военизираният режим така е просмукал римския въздух, че не може да се диша. Накъдето и да се обърне човек, чува как зад гърба му тропат тежките сандали на униформените съгледвачи, Рим е препълнен с доносници, не знаеш нито деня, нито часа, в който дамоклевият меч ще порази черепа ти…

Сенатът, този сенат, който винаги справедливо е водил Рим към слава, днес е разединен. В него кипи борба между безгръбначните и малцината, които все още имат достойнство. И тази шепа честни хора страда от безправието. Те са безпомощни срещу него. Отбраняват се чрез гордата си изолация. Пасивен отпор. По-слабите се поддават на безнадеждност и апатия, най-слабите се деморализират, водят угоднически, безпътен живот, стигат до отчаяние. Самоубийствата зачестиха. Но на силните духом никой не може да им отнеме копнежа, страстния копнеж…

— Какъв копнеж, драги Сервий? — попита в паузата заинтересовано Сенека.

— Копнеж за въздух — добави внимателно Сервий. — И по-добър живот за всички. И благородници, и народ. За живот, който има смисъл, който си заслужава да се живее… в който има надежда…

— Съществува път — произнесе замислено Сенека, — има път, който води към твоя идеал, мой Сервий…

Баща и син погледнаха напрегнато Сенека.

— Да се откъснеш от шумния свят, да създадеш около себе си, но главно в себе си, железен обръч на спокойствието. Да се научиш да презираш всичко освен полета на духа. Нека си спомним Епикур: «Принуден ли си да живееш сред тълпата, затвори се в себе си…»

Сервий впи пръсти в облегалките на креслото. Проигра. Луций гледаше баща си: проигра!

Тишина.

— Но копнежът, този стар, безкраен копнеж… — повтори страстно Сервий — не за моето, личното, а за общото благо…

Сенека го прекъсна:

— Прекалено страстният копнеж не знае граници. Ала природата, в съгласие с която трябва да живее човек, има свои граници. В едно отношение си прав: който мисли само за своето благо, не може да бъде щастлив…

— Виждаш ли! — избухна Сервий. Ти самият неотдавна прогласи публично в Агриповите бани: «Да живееш, значи да се бориш!»

Сенека попритегли наметалото си и се закашля. После тихо попита:

— Кой иска днес да се бори, Сервий? И с кого? Може би ти?

Сервий се беше вече овладял; гласът, му прозвуча спокойно:

— Аз? Как можа да ти хрумне това, мой най-скъпи? Стар съм вече за каквато и да е борба. А моят син е днес войник, под покровителството на императора е, трябва да получи от него награда, очаква го висока длъжност.

«Я виж ти, как добре ме използува баща ми — помисли си Луций. И от Меркурий е по-хитър. Умее лукаво да играе.»

Сервий добави тайнствено:

— В кулоарите на сената се шепне, че императорът е болен, на смъртно ложе. Чувал ли си за това? Но на Капри ден не минава без подпис за смъртна присъда — ти знаеш това. Говори се, че няколко безумци са замислили да ускорят края… Каква безразсъдност! В този железен обръч около нас… е, кажи — това е направо самоубийство! Не ще посмеят да рискуват…

Сенека кротко се усмихна:

— За много дела не смеем да рискуваме не защото са трудни, а защото ни изглеждат трудни поради това, че не смеем да рискуваме…

— Великолепно казано! — намеси се Луций.

Сервий вдигна глава.

— … само че нашите сили — продължаваше Сенека — трябва да бъдат съразмерни с това, което искаме да предприемем. — Гласът му укрепна: — А това, драги мои, рядко се случва. Насилието винаги е вредно. Животът се състои от противоречия. От една страна, правилно е да се даде предимство на смъртта пред най-красивото робство. А от другата — стои старата мъдрост: Quieta non movere!“ — Не докосвай укротеното! Отрониш камъче и лавината те засипе… — И със същия тон той заговори за друго: — Ти беше любопитен, Сервий, да видиш новата ми вила. Учудваше се, че съм си построил нова инсула^[3], тук, далече от града, край Виа Апия, след като имам прекрасен дом в Рим и дори вила на Есквилин. Ще ме извиниш, но преходите от топло на хладно дразнят астмата ми. Моят управител ще те разведе и сам ще видиш защо съм се преселил тук. А в това време Луций ще ми разкаже нещо за себе си, нали, мой драги? Три години не сме се виждали…

Сервий тръгна с управителя. Небрежно следеше учтивия разказ за топлинните устройства и звуковите изолации на помещенията, които трябваше да осигурят спокойствие и удобство за работа на Сенека. Вилата бе малка, обзаведена скромно, с вкус, без онази помпозност, с която римските богаташи правеха вилите си. Шуртенето на фонтана в перистила успокояваше. Във вилата и в градината имаше много статуи. Богинята на мъдростта Атина Палада оглавяваше мраморното общество. Сервий възприемаше само с очи това, което виждаше, а мислено бе другаде: не спечели Сенека и няма да го спечели. Но все пак имаше нещо успокоително: увереността, че Сенека няма да го предаде, няма да тръгне срещу него. В това отношение той е твърде предпазлив. На него му е все едно какво става в Рим; може и сто сенаторски глави да паднат под секирата на палача — важното е да има спокойствие в своята обител, за да си философствува! А посегне ли някой заради Рим с голи ръце да вади от огъня кестените той ще наблюдава отстрани, без да си помръдне пръста… Сервий изгуби желание да разговаря повече със Сенека. Протакаше разглеждането на градината, стигна даже до най-високото, място, до платото, където деветте бели музи заобикаляха Аполон с лира в ръка. Оттук прекрасно се виждаше Рим в далечината. Надникна в ергастула^[4] и се учуди, че в него няма окови за провинилите се роби, видя колко добре са облечени робите на Сенека и смаян чу, че понякога той яде заедно с тях на една маса. „Робът е наш нещастен приятел“ — казва Сенека, но не ги освобождава. Лицемер! Сервий пожела да отиде и в оранжерията, където бе започнала предпролетната работа, разходи се сред пиниите чак до езерото, за да успокои нервите си…

Луций направи възлияние за Минерва и вдигна чаша за здравето на домакина. Сенека пиеше вода. Скромност? Не, въздържание. „Стар навик, не можах да се променя, Луций. Закусвам плодове вместо пастет, обядвам зеленчуци вместо печено месо. Вместо хляб ям сушени смокини, спя на твърда постеля и не употребявам благовонни масла и парна баня. Хубав римлянин, а?“

„Иска да се различава от другите — мислеше Си Луций. — Иска да е оригинален. Казват, че обичал да блясва с ефектни сентенции. Но това е лъжа. Те просто му завиждат на ума. Защо не блестят тези, които го одумват?“

Спомниха си времето, когато Сенека учеше Луций на риторика, после Луций разказа малко за Сирия, но и двамата чувствуваха, че не говорят това, за което мислят.

Луций бе неспокоен. Той дойде тук раздвоен, разсечен на две половини, измъчван от противоречия и несигурност. Към кой да се присъедини: към баща си или към императора? Какво да избере: съзаклятието за република или верността към императора? С цялото си чувство на синовна обич и уважение той се стреми към баща си. Страстният му копнеж да се прослави, честолюбието му да постигне по-скоро най-високите почести го тласкат към императора. И този проблем, който би му струвал главата, е усложнен от жени. Чувството и дългът го водят към Торквата, страстта го влече към Валерия. Баща му и Торквата, императорът и Валерия — тези два свята са два вражески лагера, изправени с безгранична ненавист един срещу друг. „О, богове, с кого да тръгна? Ще разсече ли мъдрият Сенека моя гордиев възел?“

Мълчаха и двамата. Чуваше се тишината. Чуваше се напрежението в тишината. И изведнъж се разнесе цвъртене, кратки трептящи звуци, сякаш някъде наблизо нежни пръсти докосваха невидима арфа. Сенека улови удивения поглед на Луций, стана и дръпна завесите на перистила. На мраморна колона бе окачена малка декоративна клетка. Странните звуци се изливаха от нея.

— Щурец ми пее. Обичам неговата песен. В Кордуба всеки дом има клетка с щурци. Късче жива природа у дома.

Цвъртенето на щуреца разстрои още повече Луций. Неговите непрекъснати, равномерни звуци напомняха капещата вода в клепсидра^[5], упоритото стържене на дървояда. Това дразнеше нервите му, разпиляваше мислите му. От перистила полъхна хлад. Философът зиморничаво се уви в наметалото. Луций стана и събра завесите. Сенека му благодари с усмивка. В тази усмивка имаше и предразположение да чуе от Луций онова, заради което бе дошъл. Сенека си мислеше: „Видно е — баща и син, и двамата — олицетворение на неспокойствието, несигурността, въпроса. Старият иска да се присъединя към републиканците. Да тръгна със заговорниците и да ги посъветвам как най-ловко да отнемат живота на Тиберий. Иска да се боря за властта на сената — шайка користолюбци с известни изключения. Но аз искам нещо друго: съсредоточение. Искам да премислям. Искам да записвам мислите си и да се боря за признаването на човешкия дух като най-висша ценност. Искам спокойствие. Затова го отблъснах. Може би прекалено рязко. Всеки непрестанно се стреми към нещо. А какво ли Иска Луций? Той е здрав, млад, красив, богат. Какво му липсва? Не ще да е нещо незначително, щом така трепери ръката му на двадесет и пет години. Може би това, което терзае и баща му?“

Ръката на Луций трепереше, когато посегна към чашата с вино. В същия миг у него се пробуди войникът, който атакува вражеския град с такова ожесточение, че му е все едно дали ще остане жив, или не. Той се обърна към философа направо:

— Кажи ми, мой мъдри учителю, кое е по-важно: бащата или императорът?

Сенека се взря в младия мъж и известно време мълча: какво противоречие в човека! Какъв ужас е да стоиш на такъв кръстопът! Той си спомни думите на Сервий преди малко за сина му: „Той е под покровителството на императора, той трябва да получи от него награда…“ Единственият му син. Единственият потомък на републиканския род. Правнукът на Катон, който се самоуби, защото видя как републиката загива. Философът бе зашеметен от положението, в което се намира неговият ученик. Уплаши се от отговорността спрямо този млад мъж, способен безразсъдно и с цялата си страст да поеме пътя, който ще му посочи. Какво да прави? Хвана Луций за ръката и каза меко:

— Кой съм аз, че да те съветвам в решаването на такава важна дилема, предраги ми? В своята самота аз съм откъснат от живота. Моето изкуство не учи как да се живее, а как да се мисли и говори. Но щом искаш съвет, отговарям ти: попитай разума си!

Луций е блед като бялата си тога. Мислите му летят с бясна скорост, блъскат се, разочаровани от отговора и все пак — съвет: разума питай! Това означава: не се поддавай на чувствата си, а чуй какво казва разумът! Разумът отхвърля всякакъв риск. Разумът иска ясен, сигурен път: във всичко да се отлича, във всичко да бъда пръв… Думите на Сенека съвпадаха напълно с мислите му, подкрепяха неговия честолюбив копнеж, съветваха го да следва целта, да я постигне, макар и през трупове.

Сенека продължи:

— Честният мъж трябва винаги да върши това, което не ще опетни името му, дори ако това му струва много усилия, дори ако това му навреди, дори ако то е опасно.

Луций не вярваше на ушите си: в началото едно, сега съвсем друго! Та тези два съвета се взаимно изключват! Той крачеше из стаята объркан, измамен. Хаосът в него ставаше все по-голям.

Философът наблюдаваше младия мъж строго, дори намръщено. Нито дума повече не си казаха. Щурецът разливаше в тишината своята песен.

Влезе Сервий. Похвали вилата и градината на Сенека. Оцени спокойствието на философското убежище извън града, истински природен оазис, просто рай. Сбогуваха се. Сенека прегърна Луций. Сервий, преди да излезе, се спря за миг с въпроса над какво работи сега.

— Пиша трагедия. На гръцка тема: Медея.

— Ах, Медея! Жената, която е успяла да отмъсти за своята чест — казва Сервий. — Жена безстрашна, смела…

Сенека кимна:

— Смелият човек никога няма да се откаже от своето решение; съдбата, от която се бои страхливецът, помага на смелия…

Сервий изненадано погледна Сенека. Дали умишлено каза това в мига на раздяла? Навярно. Никога нищо не е говорил напразно. Разбирам: няма да тръгне с нас, но одобрява намерението ни. Благодари му с поглед и го прегърна. Говореше на Сенека, но многозначително гладеше към сина си:

— Благодаря ти, мой Аней. Прекрасно! Ти не си забравил, че баща ти бе републиканец.

Луций тръгна към изхода. Сенека се обезпокои. „Може би прекалих? Или прекалява Сервий, заслепен от своя копнеж?“

— Аз, драги ми Сервий, желая от все сърце наистина само едно — спокойствие. Простете на мен, болния, че се разделям с вас тук. Простете ми и това, че навярно със своята бъбривост създадох впечатление за човек по-мъдър от вас. Добре знаете, че не е така…

Пред портата стояха робите на Сервий с носилката. Вече не ръмеше. Денят бе прохладен и свеж.

— Бих искал да се поразходя, татко… свикнал съм с дългите походи… липсва ми въздух…

Сервий, напълно успокоен, не забеляза трескавия поглед на сина си. Усмихна се: „Разбрал го е, както и аз го разбрах. Иска да си помисли върху казаното.“ Кимна на Луций. Носилката се залюля в бавен ритъм. Луций тръгна с войнишка крачка. Искаше да успокои мислите си, които се надпреварваха в него като подлудели коне. Но не ги овладя. Отиваше си по-объркан, отколкото дойде.