Йозеф Томан
След нас и потоп (8)

8

Стаята, в която центурионът от императорската гвардия въведе Макрон, излъчваше топлина. Преходът от студения въздух навън в претопленото помещение бе рязък. На префекта му стана горещо и той мислено ругаеше. Поне да не го стягаше така бронята. Освободи колана си с три дупки, отпусна огромното си тяло в мраморното кресло и удобно протегна крака.

От отворите в стената, замаскирани с гръцки орнаменти, дъхаше топлина. Макрон усещаше, че започва да се поти. Жадно се загледа в малкия фонтан посред стаята. Бронзовата наяда^[1] с полудетски форми протягаше лице и длани към свежата струйка, която падаше отгоре й. Макрон я гледаше завистливо. Добре му е на момиченцето в тази горещина. Облиза изпръхналите си устни. Глътка вино няма да му дойде лошо.

„Дълго ли ще ме кара старикът да чакам?“ Тези рапорти отравяха живота на преторианския префект и първи сановник. Два дена се мъкне насам от Рим, два дена — обратно и отгоре на това два-три неприятни часа, в които трябва да държи сметка за поведението си, за думите, си, трябва да понася лошото настроение на императора… Тук винаги се чувствува като ученик, изправен пред черната дъска.

Горещият въздух задушаваше Микрон; сребърните капки звънтяха в бронзовите длани на нимфата. Той бършеше с копринена кърпичка потта от дебелата си шия и пъхтеше.

Стана, отгърна завесата, за да подиша въздух. Погледна в градината и видя там жена си и Калигула. Принцът похотливо вливаше очи в Ения. Ения руменееше. Макрон се засмя, пусна завесата и пак седна. Сега си имаше други грижи.

Хитрец е старикът, не може да му се отрече. Тук никой не го вижда, никой не го докосва. Аз съм император и ще си живея извън света, както поискам! А ти, Макрон, моя дясна ръка, оправяй се с неблагодарната работа на монарх в Рим!

Макрон тихо се засмя. „Добре ще се справим, мой благородни императоре! Дори с удоволствие, защото и това си има своите изгоди. Нищо, че съм бил говедар, главата ми не е чак толкова празна; аз съм единствената нишка, която те свързва с цялата империя. Това, което искам да знаеш, това и ще ти кажа; онова, което искам да скрия, няма да го чуеш. Ти си господар и аз съм господар…“

Разнесе се тих удар на меден гонг.

Завесата на входа се разтвори, придържана от тъмната ръка на роба. Макрон подскочи.

Опирайки се на бастуна си, влезе Тиберий — висок, величествен. Подир него — сенаторът Кокцей Нерва.

— В това отношение едва ли ще се разберем, драги мой — казваше императорът на Нерва, както вървеше. — Сенека никога не ми е бил любимец, макар да признавам величието на духа му. Или може би в последно време се е изменил?

— Човек от типа на Сенека постоянно се мени, не си ли съгласен, Тиберий? Разбира се, понякога е трудно да го разбереш: той от всичко на този свят намира изход…

— Тъкмо затова — усмихна се императорът. — Никога не бих могъл така умело да лавирам както този твой Сенека.

„Да, ти винаги си бил праволинеен“ — съгласи се мислено Нерва. И добави на глас:

— Обаче има талант, който обикновено ние, вещите юристи, нямаме: умее да се извиси над делничното със своята логика. Покани веднъж Сенека на разговор, мой най-скъпи, и сам ще се убедиш. И мен извикай.

— Ще го поканя — отговори императорът.

Безшумни роби поставиха върху масата три кристални чаши, наляха от амфората червено вино и изчезнаха.

— Какво ново има в Рим, драги Невий? — попита императорът и покани сановника да седне. Седна и той и се зави в пурпурното наметало.

— Най-напред ми разреши, мой императоре, да те попитам за твоето здраве — учтиво каза Макрон и скришом огледа лицето на старика.

Тиберий махна с ръка.

— Чувствувам се отлично — отговори той, но вялото движение на ръката му не потвърждаваше това.

Макрон почака, докато седне и приятелят на императора Нерва. И двамата вече са взели-дали, помисли си той. Лицето на Нерва е неприятно жълтеникаво. Според Харикъл това било от черния дроб. Нерва улови настойчивия поглед на Макрон. Старият правник седна и леко се усмихна:

— Ние двамата съхнем тук, а ти в Рим цъфтиш, драги префекте.

Императорът почука с пръст по масата:

— Хайде, започвай!

— Преди всичко, мой най-благородни, трябва да ти предам дълбокото уважение и поздравите на сената. Светлейшите отци ти изпращат най-искрени пожелания за крепко здраве…

— Благодаря за пожеланията — произнесе иронично императорът. — Знам аз колко са искрени, излишно е да ми го казваш. Познавам скъпите си сенатори.

Макрон млъкна. Жадно гледаше чашата вино и мачкаше кърпичката в изпотените си длани.

Тиберий обърна глава към Нерва.

— Чуваш ли, мили? Пожелават ми крепко здраве! — засмя се той. — А всъщност най-горещо желаят да видят Тиберий в Тибър.

Между тримата мъже настъпи мълчание. Мълчание, тревожно, но единомислено. Какво да каже, за да притъпи остротата на тази истина?

Макрон неспокойно се размърда в креслото. Императорът го погледна и кимна с глава към чашата. Макрон отпи от чашата на Тиберий и я постави обратно пред него.

Нерва следеше ръката на императора, която посягаше към виното. Тази ръка ръководи огромната империя; тази старческа жилеста ръка съсредоточава в себе си цялата власт над света; подписва смъртните присъди за сенаторите, които са вдигнали глас срещу него; едно нейно движение — и техните фамилии се разоряват, отиват в изгнание. Жестока ръка! Но тази ръка е ръководила и победоносни битки, овладя с желязна сила управлението и отбраната на империята, приведе в ред държавното стопанство и здраво поддържа мир в целия свят. Императорската ръка трепери, поднасяйки чашата към устата. Слабост? Старост? Страх?

Нерва наблюдава замислено императора. „Единадесет години живеем тук заедно. Когато дойдохме на Капри, ти беше друг. Вечер се разхождахме по алеите, под сводовете от лози, между мраморните статуи. Ти обичаше стиховете, музиката, философията, изпитваше ни — нас, твоите приятели — по митология и коригираше гръцкия ни език. После изведнъж се промени. Предателството на Сеян? Да, разбирам те, но не отиде ли твърде далеко? Защо е тази жестокост и кръв, Тиберий? Или мислиш, че ще промениш своята съдба, като насилствено предрешиш съдбата на другите? Знам, страхуваш се за живота си и за империята. Страхът те е надвил и те души. Не чувствуваш ли това? Или искаш да изкупиш живота си, като станеш пренебрегнат?“

Императорът пиеше бавно, премисляше. Макрон грабна жадно чашата. Нерва не докосна виното и продължи да разговаря мислено с Тиберий.

„Жал ми е, че от страх не можеш да спиш. Жал ми е и за тези, които унищожаваш, преследван от мисълта, че те искат да те унищожат. Наистина преди не беше така. Къде остана мъдрият и просветен владетел, какъвто те знаем от години наред? Сега виждам наоколо само потоци кръв и се ужасявам. И от теб се ужасявам. Дали ще успее Сенека да смири твоята жестокост? Поне малко…“

Макрон няколко пъти погледна въпросително императора, но не се осмели да го обезпокои.

Навън задуха вятър. Удряше се във високите стени на летния дворец, развълнува силно морето, предвещавайки буря.

Тиберий разглеждаше червеното вино в кристалната чаша. Мислеше за римския сенат. Шестстотин души срещу един. Тази безкрайна битка започна почти веднага, след като наследи императорския пръстен от Август. Те очакваха, че той, Августовият военачалник, ще се занимава само с армията, а тях ще ги остави да решават вътрешните работи на империята. Но Тиберий разбра намеренията им: те искаха да използуват своята власт за разбогатяване, искаха чрез патриотичните си речи и лозунги ловко да увеличат милионите си и да скубят държавата.

„Не, мои милички! Аз получих империята, за да я запазя велика и мощна. И няма да я дам в ръцете на разсипниците! Кой кого?! Ударих аз издадох закон срещу разкоша и закон срещу прелюбодеянието. Кипнаха от гняв. Твърдяха, че ограничавам свободата на Рим. Започнаха да се бунтуват по-силните. Разкри се първият заговор. Отговорих им със закон, от който дъхът им замря: злонамерена обида на величеството. Падаха глави, на опразнените кресла в сената поставях нови хора, дори от по-низшите съсловия. После те започнаха да се страхуват един от друг. А сега са съгласни с всяка моя дума, раболепно пълзят пред мене, но ненавистта им е смъртоносна.“

Навън вятърът се превърна във вихрушка. Голите клони на дърветата се огъваха, удряха, чупеха. Морето диво бучеше долу, вълните се разбиваха о скалите под вила „Юпитер“.

Това напомни на императора една отколешна буря: пътуваше със Сеян в долината между залива Амункелс и Фундландските планини. Хранеха се в пещерата, когато бурята се разрази. Удари гръм, скалата се разпука, започнаха да падат камъни. Сеян се хвърли върху императора, за да го запази с тялото си. Тиберий виждаше над себе си оросеното му с пот лице, набъбналите вени на слепоочията, ръцете му, които се впиваха в стените на пещерата. Тогава Тиберий стана, прегърна силно Сеян, даде му неограничена власт, гласува му пълно доверие.

Сеян имаше достъп до всичко, знаеше всичко. „Всичко за императора!“ Под този лозунг той започна преследването на враговете. Нито един заговор не остана неразкрит, нито един бунт не остана ненаказан. Сеян беше мъж на място.

Едва след пет години един обвиняем призна при мъченията, че Сеян бил този, който наредил да отровят Друз, сина на Тиберий, че по негова заповед е убита Агрипина, вдовицата на Германик, а също и двамата й по-големи сина; че той самият оглавява заговор, който цели отстраняването на Тиберий и неговото възкачване на трона.

Жестоко си отмъсти бащата за загубата на сина си, императорът — за предателството. От този миг Тиберий въдвори в страната страха. И напълно се обезвери. Подозрителността го направи безсърдечен, във всекиго виждаше враг; страхът показа опаката си страна: жестокостта. Макар и да копнееше по родния Рим, не стъпи повече във Вечния град. Не искаше да гледа лицата, които жадуваха само едно: да вадят Тиберий в Тибър!

Императорът стисна гневно устни; трябва още малко да почакате, светлейши отци! Поне още три години, докато Гемел порасне…

Макрон го унасяше на сън. Топлината отпущаше мускулите му, клепачите сами се затваряха. Изправи гръб с усилие, люспестата броня издрънча.

Императорът се опомни, погледна изпотения префект. Ти си по-прозрачен от Сеян, помисли си Тиберий. Не умееш чак толкова да заличаваш следите си. И се обърна към Нерва, пред когото стоеше недокоснатата чаша.

— Защо не пиеш, мой мили?

— Не мога…

— Не ти ли е добре? Но ще поседиш още малко с нас, Кокцей, нали? Нека чуем новините от Рим. — Императорът даде знак на Макрон.

Макрон изтри потта от челото и шията си с копринената кърпичка, която се закачаше о грапавите му пръсти, бързо разкваси с вино сухото си гърло и започна:

— Напоследък сенатът обсъди държавните финанси…

— Браво! — вметна иронично Тиберий. — Сенатът рядко прави това.

— … на обсъждането се стигна до предложение, което трябва да ти предам: сенатът ти препоръчва да благоволиш да отмениш, да, точно така, да отмениш закона за намаляване на данъка, митата и налозите в провинциите. Предлага обратното — данъците и митата чувствително да се повишат. Това ще бъде твърде изгодно за…

— За техните бездънни чекмеджета! — прекъсна го внезапно Тиберий. — Кои умници предложиха това? Публиканите^[2], нали? Пизон, Вилан, Лавиний, Евазий…

Императорът стана и закрачи из стаята, почуквайки с бастуна о пода. Макрон неспокойно го наблюдаваше. Тиберий кипеше от яд. Той се спря пред Нерва:

— Ето ги твоите славни сенатори, които непрестанно защищаваш пред мен. Казваш, че съм несправедлив и жесток към тях. А какви всъщност са те самите? Сам виждаш: сбирщина от прекупвачи, търговци и лихвари. Може ли такива хора да участвуват в управлението на държавата?

Нерва гледаше Тиберий и си мислеше: борбата винаги го ободрява. Той се радва, че ще се наложи и ще предизвика безпомощен гняв сред публиканите.

Императорът отново закрачи из стаята.

— Закона няма да отменя, данъците няма да повиша! — И добави иронично: — Искам ли вълна, не бива да одера кожата на овците. Достатъчно ми е да стрижа стадото!

Стъпките му звучаха уверено.

— Двадесет и седем милиарда сестерции съм спестил. „От скъперничество“, казват в Рим и лаят по мене като кучета. Но ако се случи неплодородна година, земетресение или мор — кой ще ви спасява? Старият скъперник от Капри! Той трябва да бръкне в съкровищницата, да отвори вратите на своите житници. Така ли е?

— Ти си прекрасен стопанин, Тиберий — каза Нерва възхитен.

Императорът развълнувано се обърна към него:

— Ти разбираш това, Кокцей. Десетки години се грижа за държавната съкровищница и се старая да растат резервите. Империята трябва да има желязна финансова база. И затова не ще допусна да я подкопават със скубане на провинциите. Държавата се нуждае от постоянни доходи!

Макрон шареше с очи наоколо, беше неспокоен, но не смееше да му възрази.

— Какво има още, Невий? — попита Тиберий.

— Германски варварски племена са нападнали нашите лагери край Дунава. Както знаеш, там беше изпратен легионът от Алба Лонга. Но това са новобранци. Шести сирийски се върна в Рим и бих те посъветвал да го изпратиш също на север…

— Ай, ай, а защо, мой префекте?

Макрон се стъписа от присмехулния му тон. Той започна да ръкомаха и продължи енергично.

— Тук се крие голяма опасност, императоре. Ако варварите пробият на повече места „limes Rumanus“ и се втурнат в нашите провинции, местните жители могат да се присъединят към тях. Варварските орди могат да се понесат през Алпите към Рим… О, Херкулес! Та ние не трябва да допуснем война на наша територия!

Тиберий слушаше, внимателно следеше речта на сановника, но изведнъж го прекъсна.

— Кой ти внуши това, Макрон? Или ти сам го измисли?

Макрон се смути. Той не можеше да назове сенаторите-монополисти, които му обещаха огромна сума, ако убеди императора в необходимостта от военен поход отвъд Дунава. Изтри мокрото си чело и отклони отговора:

— Несправедливо ме подозираш, мой най-светли господарю. Аз само ти съобщавам новините, които донесе пратеникът от Лаурикум^[3] и които сенатът ти предлага да прецениш. Този път не става дума за обикновена погранична схватка. Прилича на война…

— Война! — Думата и строгият императорски поглед пронизаха Макрон. Тиберий каза: — А легионите на Дунава какво правят, спят ли? Защо легатите не се разберат за съвместно действие? Сега имат подкрепата на новобранците. — Императорският глас доби иронично-метален оттенък: — Или заради няколкостотин наежили се варвари трябва да изпратя на север всички легиони от Ефрат и Египет? Или пък — добре ме чуй! — или пък римските легиони се състоят от страхливци, та петдесет хиляди тежковъоръжени войници треперят пред няколко банди въшливи диваци!?

Императорът се спря пред Макрон. Префектът подскочи и застана мирно пред главнокомандуващия. Показалецът на Тиберий чукаше по люспестата му броня.

— Ти, Невий, лично отговаряш за това, че до един месец по Дунава всичко ще се успокои, без да изпратим там нито една кохорта. Нашите легиони не бива да прекрачват Дунава, ясно ли ти е? Аз добре познавам тези места и не искам да повтарям случая с Вар, който безсмислено погреба в Тевтобургската гора три великолепни легиона. Кой командува рейнския и дунавския легион?

— Марцел, Силвий Кота, Меливора и Ланциан. Новобранците командува Путерий.

— Ще продиктувам заповед, която веднага ще изпратиш на север. За командир на всички крайдунавски легиони назначавам Ланциан. Армията ще защищава нашата територия, без да направи нито крачка извън нея. Не бива да се поддава на провокации.

— Но… господарю милостиви… ако все пак минем оттатък… Рим би спечелил нова провинция… — осмели се Макрон.

Императорът го прободе с поглед:

— Какво ти е нужно на теб в тази пустош отвъд Дунава? Вълци, мечки и бизони? Каква полза ще има Рим от тези блата и непроходими вековни гори? Или имаш намерение да станеш проконсул^[4] на нова провинция?

Макрон мълчеше.

Императорът плесна ръце. След малко той вече диктуваше на писаря заповед до легатите край Дунава. После — отговора до сената:

„Уважаеми отци! Вие ме помолихте да изкажа мнението си за вашите предложения, които ми предаде Невий Макрон. Дълбоко уважавам вашите съвети, patres conscripti^[5], но като не преставам да мисля за благото на отечеството и като изхождам от натрупания опит, съжалявам, че не мога да бъда единодушен с вас по тези въпроси.“

Учтивата форма на писмото не попречи на отказа. Макрон хапеше устни. Проигра двойно. Губи поне милион, който щеше да получи, ако бе прокарал войната. Дявол да го вземе! Резецът скриптеше. Капките с монотонен плясък падаха в малкия басейн.

„… и затова patres illustrissimi^[6], не смятам за правилно да се изсмукват провинциите чрез увеличаване на данъците. В това отношение аз се старая да гледам напред като добър стопанин. Рим е вечен и ние трябва да му осигурим за векове напред постоянни, ритмични доходи от подчинените провинции.

По отношение нападенията на германските племена нареждам следното: нашите крайдунавски легиони да възстановят спокойствието в най-кратко време. Познавам от личен опит негостоприемните и коварни земи отвъд Дунава. Нова провинция на тази територия няма да бъде придобивка, а бреме за Рим. И най-главното: не искам нито капка римска кръв да се пролива излишно. Нито един от вас, уважаеми отци, не искам да ме обвини в това, че аз, поради нечия необмислена прищявка, изпращам на смърт нашите войници. Римският мир трябва да бъде запазен за дълго!“

Императорът крачеше из стаята, от време на време се спираше и заглеждаше съсредоточено в стената, търсейки точния израз.

През цялото това време Нерва седеше неподвижно. Ето го отново другото лице на Тиберий! Лицето на великия стратег, воин, който не рискува живота на своите войници. Как се ободри, просто се подмлади, мислеше си Нерва. Сякаш изведнъж от него се смъкна бремето на годините. Каква огромна сила има този старик, който решава съдбините на света! Той притежава всички качества, които правят от човека властелин: тактика, стопански усет, мъдрост, твърдост. Липсва му само едно качество, което прави монарха любим владетел — той не обича народа си.

Макрон се поклони и взе писмата, върху които засъхваше императорският печат. Тиберий седна.

— С това преждевременно връщане на сирийския легион ти се престара, Невий. Можеха да си спестят опасното пътуване при „затворено“ море. Засега легионът ще остане в Рим. Кой го командува?

— Легат Вителий. Но ти неотдавна подписа неговото назначение за прокуратор на Юдея. Замества го военният трибун Луций Курион, синът на сенатора Геминий Курион. — Макрон погледна крадешком към императора и се осмели: — Този млад човек отлично се изяви. Вителий го хвали. Затова мисля, че би трябвало да бъде награден…

Императорът вдигна вежди. „Прав съм бил. Макрон се грижи за Курион. За републиканеца. Какво ли е получил за това?! Глупости. Аз познавам Сервий Курион. Той не подкупва.

… Това бе отдавна. На прием при Август. И двамата бяхме млади, Сервий може би десетина години по-млад от мен… Как ратуваше за република! Как страстно защищаваше нейните принципи! Той ми импонираше. Не се страхуваше да говори това, което мисли. Всички тогава вземаха думите му за младежко лекомислие и се подсмихваха на увлечението му. Уважавах го заради неговата прямота. Желаех да ми бъде приятел. Но сега? Сигурно ме ненавижда. А може би се и надява, че Рим след смъртта ми отново ще стане република… Наивник! Стига да поискам и неговата глава… Не, това би било грешка. И за палача трябва да се подбира жертвата. Дали познава поезията на Архилох? — Императорът иронично се усмихна: — «… да трака зъби като пес с лице върху земята, без капка силица, прострян на оня бряг скалист до морските вълни. Тъй да го видя бих желал…» Ако знае тези стихове, сигурно си ги казва всеки ден като молитва.“

Макрон почтително мълчеше и не прекъсваше размислите на императора.

Тиберий се отърси от спомените си. Погледна префекта. „Да наградя Курион? Сина на моя враг?“ Нещо в погледа на Макрон го изненада. И изведнъж разбра. Дори се възхити от този говедар. Я виж ти! Та той не е само способен воин и организатор, но и ловък дипломат. Вече знаеше какво цели Макрон с това предложение… Да разбие семейството на опозиционера. Да подкупи сина с почести и да го опълчи срещу бащата. Кимна одобрително глава.

— Способните синове на Рим трябва да се награждават според заслугите, независимо от произхода им… Постарай се Луций Курион да получи златен венец в сената за заслугите си пред отечеството. А после ще видим какво ще правим с него.

Макрон доволно се размърда. След това извади изпод бронята си един свитък и го подаде на императора.

— Още нещо, мой господарю. Дреболия. Твоят подпис.

Нерва се досети: смъртна присъда. Толкова много вече беше ги виждал тук! Призля му. Изправи се като насън.

Императорът прекъсна четенето и го погледна:

— Отиваш ли си, приятелю?

Чужд глас, сякаш това не беше Нерва, отвърна:

— Извини ме, Тиберий. Стана ми лошо. Ще ида да си полегна.

— Иди, Кокцей — каза императорът меко, — нека Харикъл ти приготви лекарството.

Нерва излизаше с бавна, неуверена крачка.

Макрон мушна под бронята подписаната присъда и продължи да говори. Императорът внимателно следеше неговите изброявания: за колко души има доноси този месец, колко са екзекутирани и кой се е самоубил, за да се спаси от секирата на палача и да запази имуществото за наследниците си. Тиберий винаги старателно проверяваше дали съдът наказва действителния виновник, или някой посяга към гърлото на друг от лична злоба, от користни подбуди.

Макрон говореше бързо, сипеше новините, без да си поема дъх. Завърши.

— Това ли е всичко? — попита императорът.

— Всичко, мой най-благородни…

— Наистина ли всичко?

Макрон се обезпокои. Той действително бе премълчал нещо, затова се пообърка, но уверен, че императорът не може да го знае, каза:

— Всичко, императоре.

Тиберий го прониза с поглед:

— А какво стана с Арунций?

Макрон се вцепени. От уплаха не можа дума да продума; разбра, че и той, дясната ръка на императора, е следен! Жилите му набъбнаха, стисна зъби, опитвайки се с всички сили да се овладее:

— Ах, да. Извини ме, мой императоре. Забравих. Арунций се самоуби…

Императорът изпита желание да смаже на пода самоуверения префект.

— Арунций. Твоят бивш съперник и враг! — Гласът на императора стана рязък. — Но обвинението засягаше по-скоро Албуцила, отколкото любовниците й. Така че нямаше причини Арунций толкова да бърза за ада!

— О, не… мой императоре, имаше причини…

— Знам ги аз тези причини — отсече Тиберий. — Ти сам си разпитвал свидетелите. Сам си присъствувал при мъченията на робите. Защо не ми каза това?

— С такава глупост да безпокоя императора? — заекваше от изненада Макрон.

— Глупост? Че заради своята стара ненавист срещу Арунций си изпратил в гроба петима души — това било глупост? Това е злоупотреба с властта, негоднико!

Огромният мъж се свлече на колене пред, старика.

— Не, не, мой най-благородни… не е така… Арунций е одобрявал подготвения заговор срещу тебе, за който съпругът на Албуцила ни съобщи… Искал е да организира нов заговор… той беше не мой, а твой враг, императоре…

— Седни там! — намръщи се Тиберий. — Ненавиждам това пълзене на колене.

Тиберий знае, че Макрон лъже. С удоволствие би наредил да го хвърлят от скалата в морето. Но после? „Не, не. Въпреки своята ненавист и отмъстителност, Макрон е умна глава. Той е способен държавник и воин. Любимец на войниците. Всички до един стоят зад него. Умее да ръководи и да мълчи. Не би трябвало да понасям своеволията му, които струват живота на хората, но той ми е нужен, както и аз съм му нужен.“

Със своята селска интуиция Макрон почувствува, че бурята преминава. Гледаше покорно и печално, доказвайки безграничната си преданост на императора.

— От днес нататък ще ми съобщаваш всяко дело, преди да се разглежда в съда — каза императорът хладно. — Свободен си.

Макрон несръчно се поклони, потта на челото му изстина. „Значи, ще ме следи! Ами сега?“

Той вървеше по дългия коридор, вървеше бавно, тежко. Ами сега?

Ехото отброяваше крачките му.

Да умре…

След като Макрон си отиде, императорът излезе на балкона. Вихрушката бе отминала, небето тъмнееше, морето продължаваше да бушува. Императорът се уви по-плътно в наметалото. Долу, на двора, робите доведоха коня на Макрон. Няма да слезе по стръмния път; ще отиде към голямото пристанище, където е по-безопасно. Копитата нетърпеливо удряха о камъните. Макрон се метна на коня, робите отвориха вратата и конят с ездача изчезна в мъглата.

Императорът гледаше подир него. Отива в Рим. Рим е далеко. Далечен и красив. Недостъпен, пълен с отрова и кинжали.

Тиберий се обърна и влезе вътре. Погледна недокоснатата чаша на Нерва. Тежестта на самотата го похлупи. Господарят на света беше безпомощен срещу самотата.