Йозеф Томан
След нас и потоп (40)

40

От всички римски хълмове тръбяха тръби, тръбяха дълго, настойчиво, Рим се пробуждаше за тържественото отпразнуване на двадесет и петия рожден ден на императора. Милионният град мигновено скочи на крак. И дворците на сенаторите бързо се оживиха, макар че този час бе безсъвестно ранен за тях. Но нашият император страда — жалко и за него, и за нас — от безсъница и обича точността. Точността е стара гръцка добродетел, колкото и противна да е понякога. Но какво да се прави. Ставай! Трябва да се побърза с къпането, с прическата, с обличането, със закуската. Днес е тържествен ден!

Луций Курион изглеждаше чудесно на седлото, когато се понесе в галоп от Марсово поле, където бе нощувал, към Палатина, приветствуван от плебса, запълнил още от тъмно артериите на града. На гърдите си той имаше сребърна броня с изкована върху нея Хелиева колесница. Императорът бе оказал особена милост към Луций, разрешавайки му да носи същата броня, само че от сребро, а не златна като неговата.

Луций хвърли юздите в ръцете на стражата пред портите на императорския дворец и изтича по стълбите. Центурионът го въведе в преддверието.

Макрон седеше тук сам, в кресло край абаносова масичка. Беше с обикновена, люспеста преторианска броня. Луций го поздрави и седна насреща му. През големия отворен прозорец долитаха екът на тръбите и гласовете на тълпата.

— Станал ли е вече? — попита Луций.

Макрон кимна:

Вече е бил в банята. Сега му правят прическата.

— Добре ли е спал?

— Малко, както винаги. Изкарал акъла на хората в двореца още по тъмно.

Върху лицето на Луций заигра мускул. Този селяк никога не ще се научи да говори прилично. Дори когато става дума за императора.

— Чудо ден беше вчерашният за теб, момче — каза Макрон със своя пресипнал глас.

Луций оправяше бронята си намръщено. „Докога ще ме наричат момче? Защо не ми казва вече момко?“

— Военният парад на Марсово поле беше прекрасен. Марс сигурно не е виждал такова нещо през живота си. И много хитро го беше измислил войниците да крещят само „Гай Цезар“, а мене и тебе да ни зарежат.

Луций мълчеше.

— Дипломат си ти, няма що, мое сребърно слънчице — признателно продължаваше сановникът. — Добре си те избра императорът за пропагандатор. Нова длъжност, а, току-виж, Курион я направил най-висшата в държавата! Само че ти си и сенатор и затова днес трябваше да си с тога, а не в униформа. Вече не си войник. Но аз разбирам, разбирам: иска ти се да блестиш с този Хелиос на гърдите. Ха-ха-ха! Нищо, нищо, не се сърди де. Прилича ти, има да пули по теб очи Валерия.

Макрон се изправи и закрачи из залата, като че ли се намираше на учебно поле.

Луций стана неспокоен. Той следеше твърдата крачка на Макрон — удар след удар. И попита престорено изненадан:

— Валерия върна ли се от Баи?

— То се знае. Заради него трябваше да се върне. Но главно заради теб. Няма защо да се криеш пред мен, момче. Мога да си представя колко си нетърпелив. Но все ще изтърпиш някак до вечерта. — Макрон се спря пред Луций. — Слушай, а знаеш ли кое беше най-майсторски измислено? Аплодисментите, когато в храма на Белона императорът изказваше благодарност на сената и народа, че са го удостоили с консулството. Това беше чудесно измислено!

— Имаше защо да се аплодира, Невий, не си ли съгласен? — върна си надменно Луций на сановника заради неговото „момче“. Макрон веднага забеляза това. „Я виж ти! За първи път ми казва Невий. Фамилиарност към тъста си или самонадеяна дързост?“

— Имаше защо да се аплодира — съгласи се Макрон. — Това, което направи като консул, беше великолепно, а пък това, което обеща да направи като император, ще бъде истинско чудо. Браво на нашия млад император. Само не ми разправяй, че не си организирал тия овации! Аплодисменти след всяка фраза… — отлично! Много ли пари струваше?

— Нима парите в този дом имат значение?

— Прав си. Важен е ефектът. А твоята глава разбира от такива работи. Искам още нещо да знам: какво направи, как я уреди с гадателите, че димът се вдигаше право нагоре при оня диво разфучал се вятър? Това беше чудесен трик!

— Какъв дим?

— При жертвоприношението на императора, когато освещаваше Августовия храм на Форума… — Макрон се ядоса: — Не се преструвай пред мен, че не знаеш! Не те съветвам да правиш това. Не обичам да ме нравят на глупак!

Луций благосклонно се усмихна:

— Разбирам какво мислиш… Но това не беше никакъв трик. Олтарът се намира от източната страна на храма, а вятърът бе западен. Това е то цялата тайна.

Макрон гледаше Луций със завист, но заговори без злоба:

— Голям късметлия си. Родил си се под щастлива звезда. — Но след малко продължи хапливо, като крачеше на залата: — Де да видим днес какво ще направиш в цирка. От днешния ден много неща ти зависят, момче. Внимавай. — Той обърна очи към дъбовата врата: — Циркът е най-силната му страст, знаеш това. По-добре счупи квадригата, остави се да те прегазят, но да загубиш — в никакъв случай! Иначе не отговарям. Ще те изпрати някъде по Рейн и Валерия ще загуби годеника си.

Луций стрелна Макрон с омраза изпод притворените си клепачи. „Годеник на Валерия! Ах, любезни мой, толкова далече още не сме стигнали. Тази игра скоро ще свърши. Аз знам — вие двамата сте направени от желязо. Отстъпление — такава дума няма във вашия речник. Има само: нападение и покоряване. Само че и аз съм костелив орех. Аз също мога да нападам и да покорявам и никога няма да се подчиня на една хетера, която на всичко отгоре е дъщеря на роб! Тя с удоволствие би ме дърпала на конци като парцалена кукла. Но грешите! Аз ще направлявам съдбите на хората, а не тя моята! Дори ако… дори ако… — Луций си спомни целувката на Валерия, преди да замине, и ледени тръпки плъзнаха по тялото му. Той впи пръсти в облегалката на креслото и сбърчи чело. — Аз няма да сложа проститутка в леглото на един Курион! Това би означавало баща ми да се обърне в гроба. А че баща й бил преториански префект? Това е нищо за един Курион. Той гледа много по-високо. Към най-високото. Не към сенаторската дъщеричка Торквата, нито към дъщерята на могъщия Макрон, а към Ливия — сестрата на императора!“ Внезапно Луций злобно се разсмя:

— Но днешният ден няма да бъде приятен за теб, мой Макрон…

— Защо? — попита префектът.

— Как ще се чувствуваш, когато пред очите на сто и шестдесет хиляди души в цирка до Калигула седне като императрица твоята жена?

Ударът не попадна в целта. Лицето на Макрон светна.

— Учудваш ли се на Калигула? Ения е прекрасна жена. А на императора аз мога да му пожелая само най-хубавото, нали така? Тебе не те ли е страх от ездата? — промени темата Макрон. — Тежки ще бъдат състезанията. Синият, както чух, имал отлични арабски коне.

Луций изпъчи гърди, среброто метна отблясъци из залата.

— Страх? Аз да се страхувам? Нали сам каза, че съм дете на Фортуна. Или иначе казано — годеник на Фортуна.

Макрон не схвана намека с годеника, но въпреки това нещо не му се нравеше у Луций. Прекалена самоувереност? Патрицианска надменност? Въображение на императорски любимец? „Нещо много си се разбързал, момче. Само преди осем месеца седеше пред мен в терацинската кръчма кротък като овчица и щеше да глътнеш с очи Валерия. Нещо много очебийно ти расте гребенчето. Почваш да ми се качваш на главата. Сигурно искаш да ме оставиш на втора линия, а? Чини ми се, че и Валерия вече не може да те надвие. Знам, сега имаш по-силна опора зад гърба си. Е, добре. Но хубаво трябва да знаеш моята поговорка: дори на Палатина му се намира на всичко колаят…“

Дъбовата врата се разтвори широко. Императорът влезе. Луций скочи от креслото.

— Ах! Приличаш на бог, мой Гай! — извика Луций възторжено.

Макрон веднага се присъедини:

— По-великолепен си и от фараон!

Императорът се усмихваше и приемаше техните благопожелания. После допита загрижено:

— В добра форма ли си, Луций?

— Надявам се, мой драги. Заради теб трябва да победя, иначе по-добре да ме стъпчат конете.

— Депутации от сената, от жреческите колегии, братствата и магистратите чакат в атриума, мой цезаре, за да те поздравят — съобщи Макрон.

— Ще ги приема в перистила. И двамата ще бъдете с мен. Вътре е непоносимо душно, в перистила въздухът е по-свеж. А след това — на цирка!

— Лектика или кон? — попита Макрон.

— Нищо. Ще вървя пеша.

— Тогава стража…

— Не, мой Невий. Не искам да ме съпровождат преторианци. Нали няма никаква опасност?

— Нищо не се знае — избоботи Макрон. — Ами, да речем, някой луд…

Луций го прекъсна:

— И лудият трябва да обича императора. А както твърди Сенека, любовта на народа е най-добрата стража за владетеля.

 

 

Circus Maxsmus приличаше на половинка раковина, напълнена с розово месо.

Робите бяха посипали с киновар жълтия пясък на състезателните писти, а амфитеатърът сияеше от белотата на тогите, изпъстрена с всички багри на женските одежди. Въздухът трептеше от горещината. И всичко това, нажежено от безпокойството и движението на тълпата, заслепяваше до болка очите. Циркът бе претъпкан докрай със зрители, глава до глава. Сенаторите заеха местата си срещу императорската ложа. До тях бяха ложите на понтифиците, весталките и служебната ложа за едила и претора.

Държавни роби разнасяха закуски, плодове и разредено вино. На най-горния ред срещу императорската ложа седнаха Скавър и Балб. Ред по-надолу бяха Мнестер и Апелес.

— Ехей, хорица — обърна се Мнестер назад, — знаете ли, че след състезанията ще пуснат тигри срещу въоръжени престъпници? Императорът е заповядал да докарат двеста тигъра от Индия.

— Бррр, река от кръв ще потече — каза Балб.

Мнестер сви рамене.

— А ти какво искаш? Кръвта има хубав цвят.

Екнаха фанфари. Идваше императорът.

Сред оглушителен рев и бурни овации, както римляните посрещаха само хищниците, хвърлящи се върху гладиаторите, влезе в ложата си двадесет и пет годишният господар на света, съпровождан от съпругата си Ения, сестра си Ливия и Макрон.

Той наистина приличаше на бог. Дългото пурпурно наметало от най-тънка вълна издължаваше възпълната му фигура. Туниката от лилава коприна бе извезана със сребърни лотосови цветове. На главата — венец от златни дъбови листа. Императорският пръстен, заедно с другите пръстени на ръката, мяташе огнени искри.

Императорската ложа бе засенчена с оранжев велум на черти, но Калигула не седна под навеса и като жумеше срещу слънцето, вдигна ръка за поздрав.

Циркът аплодираше, ревеше, тропаше с крака от възторг.

Императорът приветливо кимна на всички страни. Макрон стоеше в дъното на ложата. Той имаше противното усещане, че ръката му, която толкова дълго държеше вдигната, е натежала поне със сто унции^[1]. През главата му минаваха странни мисли: „Не ми ли беше по-добре със стария тиран, който си седеше на далечния остров и не ми се бъркаше в работите, отколкото с този благодетел, дето непрекъснато ми се мотае пред очите? В началото изглеждаше, че глупавият младок ще се занимава само със състезания и любовни похождения, а държавните работи ще предостави изцяло на мен. А се оказа, че иска всичко сам да върши: да управлява, да се занимава с войската, да съди, финансите да ръководи… Трябва да го поуморим, да му поизстискаме силицата… Ения ще трябва малко повечко да… — Макрон плъзна поглед по своята бивша съпруга. — Гръм да я тресне, каква е хубавица тази моя жена! Нагиздила се е като арабска царица. Ама че противна работа е, дето трябва… Пфуй!“ Макрон премести погледа си върху императорската сестра Ливила. Тя се заглеждаше по мъжете с безсрамни, влажни очи. Макрон не харесваше Ливила. Не е така нежна и красива като Ения. Наследила е острите черти на майка си Агрипина. Отдала се още от детски години на кръвосмешение с брат си, тя имаше явни следи от безсрамие върху лицето си. Широки ноздри, чувствени устни, ниско чело. Обвита в лилав муселин, плътно прилепнал по тялото й, Ливила изглеждаше като гола до Ения.

Императорът, макар че аплодисментите не бяха стихнали, седна в креслото си и без да се обръща, попита:

— Всичко ли е наред, Макрон? Можем ли да започнем?

„Говори с мен през рамо като с пастир“ — помисли си Макрон, но отговори учтиво:

— Да, мой цезаре.

Калигула даде знак на едила с величествен жест.

Тръбите зазвучаха някъде високо от всички страни на цирка. Млад атлет застана пред императорската ложа. Взе от ръката на Калигула горяща факла и вдигнал я над главата си, обиколи цялата състезателна пътека. После изтича по стъпалата на спината посред цирка и хвърли факлата в бронзовия купел, пълен с дървено масло и смола. Щом огънят пламна, тръбите отново екнаха.

Отвориха се тържествените врати и в плътни редици на стадиона излязоха състезателите с коли, бегачите, гладиаторите и накрая борците с шлемове, мечове и щитове.

— Ave Gaius Caesar imperator Augustus!

Техният поздрав заглъхна сред крясъците на тълпата.

В редиците на състезателите вървеше и Луций. Дъхът на Валерия, седнала в ложата на весталките, спря. В къса бяла туника, препасана със зелена лента, снажен, висок — той й приличаше на Херос. Луций не погледна към нея. Обърна очи към императора като войник към своя командир, погледна Ливила и отминавайки императорската ложа, продължи безразлично нататък.

Макрон оглеждаше картината на цирка. „Прелест. Гледка, която с нищо не може да се сравни. След това море от цветове, овации, летящи коне и рев на тълпата — хората ще ходят няколко дена глухи и слепи. А какво ще стане, когато на арената изскочат лъвовете и тигрите и разкъсат гладиаторите! Рим си живее, както трябва да живее пъпът на света. Само тия игри струват сто милиона сестерции. А това се повтаря най-малко два пъти в месеца! Настроението на хората се покачва, а нивото на паричките спада. Ще трябва да предупредя императора. Да го предупредя — но това значи да го раздразня. — Мислите в главата на Макрон се блъскаха една в друга. — Да го предупредя и по този начин да го разгневя или… да оставя ябълката да зрее, да червяса и да падне? При такова падане всичко се случва, може и с мен да се случи нещо по-добро…“

След като манифестацията свърши, из вратата излязоха осем двойни впряга коне със състезателни биги. Валерия разочаровано се отдръпна: това не е състезание на патриции! С бигите ще препускат наети плебеи. Жребият определи мястото на състезателите, които по двойки, в туники с цвета на всеки от състезаващите се клубове — бял, червен, зелен и син, — скочиха в бигите, хванаха с дясната си ръка камшиците, а с лявата — поводите на конете. Шлемовете и броните на състезателите ярко блестяха. Конете неспокойно цвилеха и риеха с копита в пясъка.

Сред зрителите се вдигна шум. Започнаха да се обзалагат. Обзалагаха се всички — кой с когото свърне. Тези долу — за куп ауреи, горните — по на шепа сестерции. Най-много се обзалагаха за зеления, императорския цвят.

— Какво ли правят сега нашите? — размисляше на глас Балб. — Къде ли скитат по селата? Жалко, че я няма тук Квирина. Никога не е виждала цирк.

— Ами и аз от двадесет години не съм гледал такова театро — каза Скавър.

— Хм. Казват, че такива — тържествени игри, като днешните, стрували сто милиона — подхвърли Балб.

— Оня скръндза сигурно днес се обръща в гроба си — смееше се Скавър.

— Ами че то не са малко пари — каза Балб, като плюеше ловко люспите на фъстъците.

— Не ти ли се струва, че императорът се е зачервил много?

— То е от оранжевия велум.

— На кой цвят ще заложиш, Балб? — викна Мнестер. — На зеления ли?

— Не. Аз, откакто се помня, най-много обичам синия. Сигурно защото цял живот клеча в дупка и не виждам небето. Аз съм за синия!

— Аз — за зеления, императорския — каза Мнестер. — На колко? На жълтица?

— Моето небе си струва една жълтица — усмихна се гърбавия. — Дадено, Мнестер!

— И от мен жълтица за синия — присъедини се Апелес.

Мнестер то погледна изненадано:

— Какво? Не за зеления? Ти, приятелят на императора?

— Приятел ли? Само негов шут и клоун. — Лицето на Апелес доби присмехулен израз. — Само ми приписват това приятелство с господаря на света. — И като видя учудените очи на Мнестер, притегли главата му към себе си и прошепна: — Преди три дена как не го молих да направи нещо за нас, артистите, за театъра. Ще си помисля, обеща милостиво, но съгласи се, казва, че в цирка се забавлявам по-добре. Скокът на един тигър върху гладиатора, смееше се, не може да се сравнява с вашите артистични гримаси. Циркът е изключително зрелище… Уж се смееше, но съвсем сериозно го каза. Тежат ми тези негови думи…

Млъкнаха и двамата, загледани в императора. Отдалече той изглеждаше малък, просто едно алено петно, и лицето му алено и на ивици като тигрова кожа, навярно от раирания велум над ложата.

— Всеки си има по някоя слабост, Апелес. Пък и… какво повече бихме могли да желаем? Помисли си само как беше при стария и как е днес. Да благодарим на боговете!

Тръбите екнаха и циркът мигновено стихна. Чуваше се само глухото ръмжене на тигрите и лъвовете от подземните бестиарии.

Късите камшици блеснаха във въздуха, конете препуснала и големите биги се понесоха.

Зрителите, вперили очи в часовниците, едва дишаха. Тропот на копита, грохот на коли, подканващи викове. Водеше червеният. Водеше, докато му се падна най-трудният външен кръг. Подир него — зеленият — във вътрешния кръг, следван от синия, а накрая — белият. В този ред те обиколиха два пъти пистата. При третата обиколка зеленият се откъсна от синия, с когото досега изглеждаха еднакво силни. С камшика и с гърлени викове той насърчаваше конете и бързо настигаше червения. Преди последния завой разстоянието между тях бе само две конски глави. Ревът в цирка се усилваше. Червеният, забелязвайки напора на зеления, взе неочаквано енергично завоя, премина от външния кръг във вътрешния и зеленият налетя върху него в пълен галоп. Грохот и трясък. Вик от сто хиляди гърла.

Двамата състезатели полетяха към земята и уплашените коне ги повлякоха за поводите, омотани около левите им китки. Тъмните ивици в пясъка вероятно бе кръвта, която бързо се всмукваше от алената пътека. Междувременно синият стигна до целта.

От вратите изтичаха роби, за да опрат уплашените коне и да спасят състезателите. Зеленият, проклинат от императора и тези, които се бяха обзаложили за него, вече не дишаше. Червеният се бе провинил; той напусна своята писта, за да препречи пътя на зеления по вътрешния кръг. Зрителите наскачаха, негодуваха и искаха смърт за състезателя, който лежеше на пясъка със счупени ребра. Императорът не се поколеба. Вдигна юмрук с палец, обърнат надолу:

— Habet!

Катът прободе гърлото на тежко ранения, кръвта бликна нагоре. Робите извлякоха двата трупа и изравниха с гребла пясъка на състезателната писта.

Оранжевият велум над императорската ложа се издуваше като корабно платно при вятър, слънцето припичаше, драгоценните благовония, разпръсквани от стотици роби, притъпяваха миризмата на пот.

Ения бе развълнувана от състезанието и споделяше със съпруга си своя възторг, като леко вдигаше бялата си ръка, окичена със златни гривни. Императорът, разгневен от загубата на своя цвят, се мръщеше. Не отговаряше на Ения. Той впери поглед във Валерия. „Тя е още по-очарователна от Ения. Тялото й е стройно, стегнато. Ения ме отегчава вече. Дали след съпругата да не опитам и дъщеря ти, Макрон? Не, не. Ливия Орестила ми харесва повече. Ще я разведа с Пизон и може да се оженя за нея. Прекрасна е. Тъничка като момиченце. Да! Още утре ще я извикам…“ Калигула се изсмя на глас.

— Желаеш ли нещо, мой благородни? — наведе се към него Макрон.

Той дори не обърна към сановника главата си, увенчана с дъбовия венец, изпод който се стичаха струйки пот.

— Нищо. Засега нищо, мой префекте. А всъщност — да. Благовоние.

Калигула изля в шепите си цялото шишенце и разтри челото и слепоочията си.

— Виж ти, гладиаторите. Аз залагам на този, огромния, с бялата лента на шлема. Залагаш ли против? — попита императорът.

— Залагам — каза Макрон, тъй като не можеше да му противоречи, макар да бе също убеден, че германският великан ще победи своя съперник — тракиеца. — На колко?

— Милион сестерции — грубо се изсмя императорът.

— Мой императоре — ужаси се Макрон, — искаш да ме разориш ли!? Не стига ли на петдесет хиляди?

— Какво да правя с теб, бедняко — усмихна се Калигула и се обърна най-после към този, с когото разговаряше. — Може и на петдесет хиляди.

Двойките гладиатори, наредени по протежение на цялата състезателна писта, бяха готови за бой. През изминалата половин година от възкачването на Калигула бяха отбрани голям брой мускулести роби и специално обучени в гладиаторските школи. Сега те стояха тук в пълно въоръжение, с шлемове, къси мечове и овални щитове. По даден знак гладиаторите започнаха бой на живот и смърт.

Двойките бяха много, вниманието — разсеяно и поради това между зрителите настъпи хаос. Познавачите негодуваха. Мястото на гладиаторите е в кръглия амфитеатър, а не на цирка. Какво ще видя, ако ми хареса тъкмо онази, двойка, която е на другата страна на цирка? Все пак недоволните роптаеха тихо. Е, и на това сме благодарни, слава, на боговете, че изобщо разрешиха игрите.

Ако двадесет и пет годишният император разбираше от нещо добре, това не бе нито икономиката, нито философията, нито поезията, а конните състезания и гладиаторските игри. Той можеше безпогрешно да отгатне силата на мускулите, еластичността на сухожилията, удара по черепа или отскока.

Двойката гладиатори пред императорската ложа бе специално избрана. Партньорите изглеждаха равностойни и нападенията им се редуваха. Ловко работеха мечовете, светкавично се поднасяха щитовете, пресрещайки смъртоносния удар, краката леко се докосваха до пясъка, скоковете на гладиаторите напомняха движенията на хищници. Те водиха дълга битка, без да се наранят, и зрителите възхитени следяха красивия бой.

Много двойки вече бяха приключили състезанията си на огромния цирков терен. Калигула, по даден от Макрон знак, механично вдигаше ръка, което означаваше смърт за победения.

Остана последната двойка — германецът и тракиецът. Гладиаторите бяха така опръскани с кръв, че вече не можеше да се разбере изразът на лицата им. Изтощени от загубата на кръв, те едва се държаха на крака. Въпреки това се биеха, доколкото имаха сили. Сред тълпата цареше напрегната тишина, нарушавана само от звънтенето на мечовете по металните щитове. Тракиецът се засили за удар, но в същия миг отскачащият германец му се изплъзна и падна на колене. Ударът не го улучи. Мечът на тракиеца отново светкавично излетя нагоре, викът на хилядите разтърси цирка, но за изненада на всички германецът и в клекнало положение отблъсна удара с щита и скочи.

Циркът ревеше, аплодираше, тропаше. Германецът доби смелост от успеха си. Налетя разярено върху щита на тракиеца, но щитът се отмести и тракиецът прониза с меча си германеца в слабините. Великанът се строполи и застена. Тракиецът стъпи с крак върху гърдите му и обърна глава към императорската ложа.

Калигула, заложил на германеца, изгуби петдесетте хиляди сестерции („Ах, защо не се обзаложих на милион“ — ругаеше се Макрон) и злобно вдигна десница с палеца надолу. Тракиецът прободе с меча си гърлото на ранения и кръвта го опръска. Зрителите и тези, които бяха заложили на германеца, не аплодираха решението на императора, вдигна се негодуващ шум, тъй като според всички германецът трябваше да остане жив заради отличния си бой. Калигула забеляза това и стана неспокоен. Готов бе отново да вдигне ръка в полза на победения, но вече бе късно. Народът недоволно шумеше.

Робите разчистваха арената от труповете и изравняваха пясъка. По знак на Макрон се разтичаха роби с вино, за да смекчат недоволството сред зрителите.

Макрон и Ения успокояваха разгневения император. Виж! Приготвят пистата за състезанието на квадригите. Златният гвоздей на игрите! Сега вече ще се състезават не наети плебеи или роби, а млади благородници, цветът на Рим.

Екнаха фанфари.

От вратите бавно излязоха четири коли, всяка теглена от четворен впряг чистокръвни коне. Те спряха върху линията на старта и робите подадоха поводите на благородните състезатели. В къси туники с цвета на своя клуб, гологлави — те скочиха в квадригите. Закопчана със златна фибула на рамото, върху гърба на всеки се спускаше дълга лента, от лека материя — червена, бяла, зелена и синя. Луций — в зелено — държеше един от средните впрягове. Той бе посрещнат с екзалтирани викове. Макрон се наведе към Калигула:

— Приветствуват твоя цвят, цезаре!

Луций изглеждаше спокоен, бе тренирал всеки ден и не се плашеше от състезанието.

Сред матроните на сенаторските семейства седеше Торквата; лицето й бе покрито с прозрачен воал. Тя с цялата си душа се стремеше към Луций, пожелаваше му победа; знаеше, че той не може да я съзре сред множеството, но бе щастлива, че тя го вижда. Торквата продължаваше да го чака.

Дълбока тишина изпълни цирка.

Лично едилът удари медния диск и квадригите се понесоха. Пръв бе синият състезател, Луций веднага си послужи със своя трик — отпусна поводите, притегли ги, изсвири продължително и отново съвсем ги разхлаби. Конете, летяха като птици. Луций премина с бясна скорост край императорската ложа, носеше се като вихър и при втората обиколки, задмина синия. Сега трябваше само да издържи. Той чуваше провлечения хилядогърлен вик на зрителите, чуваше тропота на своята квадрига и ударите на конските копита. Не усещаше болката, която му причиняваха защитните плочки на голенищата, опрени о предната дъска на квадригата, за да пази равновесие.

В този луд бяг киноварната писта и петнистите задници на конете пред него се сливаха в една мъглива черта. Имаше усещането, че преминава през дъждовна завеса. Зелената лента се вееше зад гърба му и го теглеше назад. Той й се съпротивляваше, като излагаше лицето си на вихъра. Пред очите му бе само жълто-розовата река от пясък, а по нейните брегове като размазани точки летяха назад лицата на зрителите от долните редове. Копитата на жребците поглъщаха земята. Ревът на тълпата, обкръжил състезателната писта, бе далечен, безформен и по-слаб от вятъра, който свистеше край слепоочията му.

При шестата обиколка Луций взе завоя така рязко, че квадригата летя известно време само на лявото си колело. Дясното — във въздуха. Две-три секунди наклонът бе толкова голям, че квадригата сякаш щеше да се преобърне на лявата си страна. Вик на ужас разтърси цирка. Но Луций уравновеси колата, дясното колело отново се опря на земята. Той не чуваше името си, изригващо от хиляди гърла. Летеше към финала, оставяйки далече зад себе си другите.

Ликуването, виковете, овациите нямаха край.

Валерия бе бледна от вълнение. Тя забрави гнева си, който до преди малко я изпълваше. Сега оправдаваше Луций. Да, трябвало е ежедневно да тренира за такова голямо състезание. Заради това не е дошъл при нея в Баи. И си представяше как ще го посрещне довечера. У дома го очаква нейното писмо: „Ела! Ела! Ела!“

Калигула продължително и възторжено ръкопляскаше. После се обърна към Макрон:

— Подай ми лавровия венец за Курион. Великолепно препускаше. Остави всички далече зад себе си. Обичам го.

— Обичам го — усмихна се с чувствените си устни Ливила.

— Ето как се побеждава за цвета на императора! — каза възторжено Макрон. — Курион заслужава нещо повече от венец.

Под ека на тръбите Луций се изкачи по стъпалата пред императорската ложа.

Калигула стана, постави на главата му венеца на победител и го прегърна сред бурни аплодисменти. Очите на Луций, червени от вятъра и напрежението, се вдигнаха към императора.

Той целуна, както се полагаше, ръката на Калигула и уморено се усмихна. Зърна ръкопляскащата Ливила и полуотворените й устни.

Императорът произнесе ласкаво:

— Благодаря ти за победата в чест на моя цвят, мой Луций. Аз умея да бъда благодарен, приятелю, ще видиш!

Валерия напрегнато наблюдаваше, тази сцена. Тя седеше само на тридесет крачки от Луций и не откъсваше очи от него. Но не забеляза, че той погледна Ливила. Видя само, че не погледна към нея. Не й обърна внимание. Сякаш не беше тук. Тя се разтрепера от злоба. Луций си тръгна. Оглеждаше се, навярно търсеше Торквата. Валерия се тресеше. Ледена вълна се надигаше към сърцето й. „Той отива при сенаторската мимоза. О, Хеката, какво чакам още? Стига съм била милостива! Прекалено се унижавам! В Остия се колебаех. Сега вече съм сигурна.“

И Торквата не откъсваше поглед от Луций. И тя забеляза, че той не обърна внимание на Валерия. „Венеро милостива, не означава ли това, че ще се върне при мен? Ах, ще бъда търпелива, ще го чакам, само да се върне!“

Мислите на двете жени бяха прекъснати от страшен рев. Дълбок, хъркащ рев, повтарян непрестанно от стотина гърла. Това бе чудовищният концерт на прегладнелите тигри, които се хвърлиха върху мрежата срещу човешките сенки, когато робите отвориха външните врати на бестиария.

През арената препускаше тръбач на кон. Той спираше всяка минута, тръбеше и с мощен глас съобщаваше, че след малка пауза срещу осъдените на смърт, които са въоръжени и специално обучени, ще бъдат пуснати индийски тигри. Екзалтирани ръкопляскания разтърсиха цирка.

— Ето ти сега и касапница — каза Балб на Скавър и се изправи. — Нямам желание да гледам как тигър изяжда човек, па макар и да е престъпник. Виното ми е по-вкусно от кръвта.

Скавър остана.

Отиваха си мъже и жени, отидоха си Сенека, Валерия и Торквата. Но картината на цирка ни най-малко не се измени след напускането на няколко десетки души. Императорът изпроводи Ения до лектиката и се върна. Той покани Луций да седне между него и Ливила.

Слънцето клонеше към залез, ставаше прохладно, робите разнасяха хляб и печена риба. Миризмата на дървено масло дразнеше ноздрите, разреденото вино се стичаше в гърлата. Пистата на цирка се запълни от мъже в тежки ризници, въоръжени с копия и къси мечове. После на арената нахлуха бенгалските тигри.

Императорът пръв възторжено ги аплодира.

Но не му се удаде дълго да се радва на тази изключителна гледка. Той се изправи неочаквано и вдигна ръце към слепоочията си. Застена от болка и се олюля. Макрон и Луций скочиха. Целият разтреперан, Калигула тежко се отпусна в ръцете им. Ливила се ухили:

— Известно ми е това. Епилептичен припадък. Внимавайте, ще почне да хапе и да рита.

Двамата мъже го заведоха до лектиката, наредиха да потеглят за двореца и силно разтревожени, тръгнаха край носилката на императора. Ливила остана сама в императорската ложа. Тя гледаше как прегладнелите и ранени хищници разкъсват телата на мъжете. Красивите й зъби бляскаха в полуотворената карминена уста, а очите й сияеха от възторг.

Вечерта Валерия напразно очакваше любимия си. Той бдеше над императорското ложе заедно с Ения, Макрон и лекарите, които не знаеха какво да предприемат.

Калигула вдигна температура, целият трепереше, обливаха го ту ледени, ту горещи вълни.

След игрите народът узна, че императорът се е разболял. Тълпите обкръжиха двореца, не искаха да си отидат, макар че настъпваше нощ, и настояваха всеки час да бъдат уведомявани за състоянието на любимия си владетел.

Лекарите така и не знаеха какво да сторят. По рецепта на Августовия лекар Меза те направиха на императора компреси със студена вода, но това не помогна. Състоянието на болния бе сериозно.

Стотици хиляди хора се разположиха на Палатина и на Форума. Силни стенания и плач се чуваха в нощта. Всички богове — римски, гръцки, египетски, финикийски, фригийски — се призоваваха на помощ. Патриции и плебеи обещаваха скъпи дарове на божествата, ако спасят живота на императора.

Температурата се покачваше. Лекарите поставиха пиявици на болния. Но температурата не спадна. Императорът бълнуваше.

Сред тълпата се носеха викове:

— Спаси го, всемогъща Хеката, вземи моя живот вместо неговия!