Йозеф Томан
След нас и потоп (23)

23

Тесерите^[1] за представлението в театъра на Балб бяха мигновено раздадени; хората се биеха за тях. На десетте хиляди места искаха да седнат двеста хиляди зрители. Тези, които нямаха късмет да получат, обиждаха ликторите на едилите, наричаха ги простаци и свини и шумно отиваха към кръчмите около театъра, за да се утешат поне с каничка вино.

На горните редове, определени за плебса, хората се тъпчеха още отрано, за да си осигурят по-хубави места. Преторианската кохорта, разположена в театъра, следеше за порядъка. Центурионът се усмихваше презрително: и най-простият кърпач се мушка между тълпата, разнася воня около себе си и си мисли, че е някаква важна личност, щом като си е осигурил тесер. Всеки простак от пристанището, дето сутринта е мъкнал чували, сега се разполага на седалката, яде диня и плюе семките във врата на тези, които седят пред него. Ще ви дам аз да се разберете, мръсни голтаци, мислеше си центурионът, уверен, че тук той е най-важната персона.

Голям майтап ще падне. Това обещава и обявлението:

БЕЗДЪННИТЕ НОЩВИ

ще изпълни трупата на Фабий Скавър

След нея трупата на Елий Барб ще изиграе мима

ИЗМАМЕНАТА МЕСАРКА

И двете пиеси са из съвременния римски живот

СМЯХ ДО ПРИПАДЪК!

Голям майтап ще падне, Фабий Скавър е дявол мъж. Пияница. Шегаджия. Може да ти се пръсне коремът от смях. А пък как умее да води за носа подслушвачите! Ха-ха-х-а! Да пием по този случай! Какви ли ще ги надроби днес този наш уличник? „Наш уличник“ бе казано с обич. Разреденото вино тече отвисоко, с шуртене, в гърлата. Наслука, Фабий!

Фабий, целият изпотен, тичаше зад завесата насам-натам, а около него — артистите и помощниците.

— Пещта поставете в дъното. Нощвите — в десния ъгъл. Още по-нататък! Така. Къде са бъркачките? А къде е четвъртата? Сложихте ли кал в нощвите? Но не много — да не се удави едилът! Хляба мушнете в пещта…

После той изтича в гримьорната да огледа костюмите на артистите. За себе си имаше предостатъчно време. Когато се връщаше от женската гримьорна, изскочи чиракът на хлебаря. Върху рижата му перука бе накривена бяла шапчица. Лицето — побеляло от брашно, очите — сияещи.

— Добре ли изглеждам?

Той целуна набрашнената уста.

— Да, Квирина. Прелистен чирак си!

Те се гледаха влюбено.

— Фабий! — чу се откъм сцената. — Фабий, къде си?

— Идвам! Идвам!

Тя го хвана за ръката.

— Страх ме е, Фабий…

— От какво, момичето ми?

— Ей така. Не знам. Изведнъж ме хвана страх… като че ли нещо ще се случи… за тебе ме е страх…

— Глупавичката ми! Не се бой от нищо! — И тичайки към сцената, се засмя: — И добре печи!

Удоволствието от гладиаторските игри бе забранено по времето на Тиберий. Старикът от Капри не понасяше кръв. Затова театърът бе на почит. Затова така се тълпяха хората. Вече и сенаторските места бяха заети, преторът седна в ложата срещу ложата на весталките^[2]. Ликторът вдигна фасции и съобщи:

— Внимание! Императорската принцеса Друзила идва!

Посрещната с аплодисменти, в ложата на весталките, между Ения и Валерия, седна бледа, хубава девойка, сестра и любовница на Калигула.

Преторът даде знак с кърпичката си. Публиката стихна. Задължителните кларинети се обадиха с провлечена мелодия. Завесата се разтвори. На сцената бе нощ. И фурна. Мъждукаха светилници. Пет бели фигури тръгнаха бавно към средата на сцената.

— Откривам заседанието на колегията на римските хлебари и приветствувам великия хлебар и председател на колегията^[3]! — прозвуча плътният глас на артиста Лукрин.

Имената на приветствуваните глъхнеха в аплодисменти, но публиката все пак забеляза, че те са твърде дълги и доста благородни за обикновените хлебари, макар и майстори. И белите им туники бяха подчертано дълги.

Нововъведенията на Фабий не спряха дотук; той не се съобразяваше със старото правило, че само кларинети могат да съпровождат театралното представление. Та нали има и други инструменти! Засвириха флейти, дръпнаха плътни струни на китари.

Забоботиха гласовете на великите хлебари:

— Какво ново има, скъпи приятели?

— Нищо ново. Всичко си е постарому…

Гръмнаха аплодисменти и смях. Римският народ бе благодарен и за най-незначителния намек. „Ха-ха-ха! Всичко си е постарому… със стария Тибе… Млък! Мисли си, каквото искаш, но — мълчи!“

— Аз си строя нова фурна. Ще имам над сто чираци и работници — викаше с пълен глас великият хлебар Лукрин.

— Я виж ти! Ами че това ще ти струва много…

— А как върви търговията, колеги мои?

— Криво-ляво. Слабовато. Човек тича, вика от сутрин до вечер по тези безделници — чираците. А печалбата? Дребна работа, колеги мои.

— Аз си строя фурна…

— Чухме вече това. А с какво? Откъде взе пари?

Великият хлебар понижи глас. Всички скупчиха глави около него.

— Намерих му цаката. Подобрение на производството, колеги. Тайна на занаята! В нощвите се замесва половината от доброто брашно, а другата — какво да е…

— Черно? Опарено? Та това всички отдавна го правим…

— Не, не! Какво да е… Но не и брашно. Смлян фасул, слама…

— Пфу! — обади се един слабичък хлебар. — Аз не мога да правя такова нещо. Доброто ядене е по-ценно от златото!

Налетяха върху него като оси.

— Глупак! А за себе си месиш отделно, нали?

А слабичкият хлебар продължи:

— Аз съм за честната работа…

— Затова и така изглеждаш!

— Ами какво ще стане, ако едилът дойде да прегледа стоката?

Хитрият хлебар не се обърка:

— Ще му мушна в ръчичките… кесийка… ще звъннат жълтичките…

Всички се слисаха. Ококориха очи. Проточиха шии.

— Как се осмеляваш? Подкуп? Ами нали има закон?

— Веднага ще те спипат!

— Абе нека опитам. Защо не, щом сме насаме?… Нощем всичко може…

— Кълна се в Меркурий^[4] хитреца! После ще ни разкажеш ли как е минало? И дали е взел…

— Ще ви разкажа, защо не, скъпи колеги! И ще ви дам рецептата за хлебчето.

Завесата се спусна. Преторът се наведе от ложата, търсейки с очи едила. Нямаше го в театъра. Хитрец! Гледа да е по-настрана от всичко. Той се обърна към префекта на града, който седеше до него.

— Едила го няма.

Префектът се намръщи:

— Ще му дам да се разбере! — И след малко добави: — Не ми харесва представлението. Трябва да я затворим тази комедиантска паплач!

— Почакай, драги. От гледище на римското право засега нямаме причина…

Двамата тихо спориха през цялата пауза.

Валерия се усмихваше отдалече на Луций. Той видя това, грейна от радост и вече не забелязваше нищо друго освен нея. Друзила разказваше с равнодушна усмивка на Ения, че брат й Калигула е мило момче, е, понякога е малко груб, но човек какво ли не прощава на брат си!

Хората в плебейски туники, заели горните седалки, бяха целите в напрежение. Дали едилът ще вземе златото? Законът е строг. О, богове, колко си глупав, ще видиш, че ще вземе! Обзалагаха се: ще вземе ли — няма ли да вземе!

Удар по меден диск. Четирима чираци месят тестото в нощвите с големи бъркачки. Под ритъма на китари те обикалят нощвите като коне около воденичен камък, въртят бъркачките в такт с китарите и пеят:

Хляб се пече, тесто тече,

що се влече, не ще изтече,

що се блъскаш, сили пръскаш,

господарят — злато, ние — блато,

не бъхти се, няма смисъл.

Волно дишай, не въздишай,

и не бързай, и не тичай.

Влиза Лукрин, собственикът на фурната, с камшик в ръка. Още преди да ги удари, чираците увеличават двойно темпото на работа. И забързано пеят:

Тича, скача, за жените и децата

меси хляба — всеки трябва

да измоли малко пита, малко масло

и маица, и брашно — деликатеса

сигурно ще ви хареса.

Лукрин ходи край тях като укротител на тигри, бълва ругатни, плющи с камшика. Те вече месят тестото с ръце, вече хвърлят с лопатата четвъртитите хлебчета в пещта — хоп едно, хоп второ — все по-бързо и по-бързо! Публиката се смее на тяхната бързина. Един мъничък чирак изостана от темпото. Той прилича повече на момиче, отколкото на момче. И веднага получи камшик по дупето. Смехът се усили. Хлебчетата летят като листа, духнати от вятъра, пот се лее от момчетата, китарите свирят все по-бързо, барабаните ехтят, камшикът им приглася. Хлебчетата се редят на тезгяха — препечени, привлекателни.

— Това е добре — сдържано се усмихва преторът. — Пантомима за печене на хляба още не сме виждали.

— Но какво ще стане по-нататък? — скептично подметка префектът на града.

Вигилите, насядали в краката на сенаторите, чоплеха носове. Майтап и нищо повече! Няма да имат работа…

— Замесете тесто за нов хляб!

Моментално в нощвите се появи ново тесто.

— Днес плащам, чираци мои — вика Лукрин. — Добре си помислете: дали ще получите хляб или по три сестерции… но с удръжка за дванайсетпроцентов налог.

— Искаме пари, даже с налог! — извикаха едновременно четири гласа.

— Тъпаци! Хлябът е по-изгоден за вас! Още малко си помислете — каза Лукрин и излезе.

Чираците бързо се съветват.

— Този хляб не може да се яде!

— А като ни удържат налога — нищо няма да ни остане! Какво ще правим тогава?

— Казвайте какво да изберем?

— Пари, па ако ще и с налог!

— Искаме пари! — викнаха те към влизащия Лукрин.

— Тогава утре, щом сте толкова твърдоглави!

— Така не може, господарю! Какво ще ядем?

— Ами ето: хляб!

— Не! Не! Не! Не!

Във фурната влиза едилът, който трябва да проверява качеството, теглото и цената на хляба. Камшикът изсвистя, чираците се спотаиха. Великият хлебар дълбоко се покланя. Едилът претегля на дланите си хляба, размисля, оглежда.

— Аз бдя — заявява той.

— Аз пърдя — обади се отнякъде дързък глас.

Смях. Едилът се оглежда да види откъде иде гласът и пристъпва към нощвите. Навежда се, загребва тесто, помирисва го и отскача, хващайки се за носа:

— Какво е това? Какъв е този смрад? — строго пита едилът.

— Недоразумение, мой господарю. Много ми е неприятно. Нещо имаше в това брашно, и аз не знам какво.

— Чакай, още веднъж ще видя.

— Не! По-добре, не! Та това брашно го купих от благороден господар… — Той шепне името му. И двамата удрят пети и застават мирно.

— Ще си изгубиш клиентелата, помни от мен!

— О, не! Аз единствен давам на кредит — и настрана: — Печалбата ми е в кърпа вързана!

— И все пак — това не може да се продава. Аз съм отговорен пред началството, нали знаеш? Как ще се измъкнеш от това положение?

— Не се бойте, господарю, щом X е зад гърба ни! — Подава му торбичка. — Приятно звънти, нали? Да те зарадвам ли?

Едилът възмутено я отблъсква с ръка. Едната отказва, но другата взима торбичката и я мушка под тогата.

Публиката надава оглушителен рев. Тези, които се бяха обзалагали, крещяха един на друг: „Видя ли? Аз печеля! Дай парата!“ А другите: „Крадци! Всички до един са крадци!“

Префектът се нахвърля върху претора:

— Какво е това? Високопоставено лице взема подкуп! Да се прекрати! Да се пребият! Да се затворят!

Преторът се усмихна:

— Тихо. Едилът наистина се занимава с такива неща. Освен това тук няма нищо против императора. Няма нищо противодържавно…

Докато те се убеждаваха един друг, представлението продължаваше.

В хлебарницата влезе купувач. Дрехите му от горе до долу — в пъстроцветни кръпки. Походката — плаха, движенията — боязливи, гласът — учтив. Олицетворение на кротостта, макар и да бе снажен на ръст мъж.

— Фабий! Фабий.

Аплодисменти.

— Искам хляб, многоуважаеми господарю. Но много ви моля — добре изпечен…

— Вземи!

Той взема хляба, без да го помирише, без да го огледа. Будала!

— Моля те, на кредит…

— Добре. Нали те познавам…

Този си отива. Идват други купувачи. По-умни.

— Твърд е. Като камък!

Едилът се застъпва за хлебаря:

— Какво разбираш ти, гражданино! От твърдия хляб зъбите стават по-здрави.

Купувачът си отива. На негово място се появява друг:

— Не е добре изпечен, влачи се като конци…

Едилът се смее:

— Този е побъркан! Разбирам да се оплаква, ако е твърд, ама от мекия?… Поне няма да си трошиш зъбите!

Следващият:

— Лекичък ми се вижда. По-лек, отколкото трябва да бъде…

Едилът маха с ръце.

— Всички сте побъркани! Недопечен. Препечен. Мек. Твърд. Лек. Тежък… Бръщолевини! Хлябът е хубав и толкова! — Изгонва всички.

Хлебарят потрива ръце. Едилът си отива, влизат членовете на колегията на хлебарите. Сега са по-добре облечени, отколкото в началото на представлението. Целите в бяло, сякаш в тоги, вместо хлебарски шапчици на главите — прически като на благородници.

Хората изтръпнаха. О, богове, та това не са хлебари. Това са сенатори!

— Сенатори!

Префектът избухна:

— Не ти ли казвах аз? Това е алегория. Безобразие! Да се прекрати!

А представлението продължаваше с бясна бързина.

Преторът се намръщи, двоумеше се.

— Взе ли подкупа? Взе ли?

— Взе!

Хлебарите се разсмяха:

— Хайде сега! Печи! Продавай! Граби! Живей! Да живееш — значи да имаш! Да имаш — значи да живееш! Бъди благословена, печалбо, все едно откъде идваш!

Хлебарите напускаха сцената под ритъма на марш, изпълняван от всички инструменти, публиката ревеше, всичко разбираше, започнаха да разбират и вигилите. Гръм да ги удари, тези комедианти, не е само майтап, ще има и бой, дяволите да ги вземат!

Засегнати и обидени, сенаторите напускаха театъра. Преторът, вече обезпокоен, се оглеждаше по своята кохорта. Префектът гневно удряше юмрук по ръба на ложата.

Само няколко души седяха спокойно. Принцеса Друзила се смееше като дете и повтаряше: „Хайде сега! Печи, продавай, граби…“ Валерия също остана на мястото си, Луций я следеше отдалече, не си отиваше.

Сенатор Сенека леко се усмихваше. Гледай го ти този Фабий! Кой можеше да си помисли за него — изпълнителя на най-простите роли в трагедиите на Сенека, — че ще започне да пише пиеси!? В неговия мим има нещо от живота. В сравнение с този мим трагедиите на Сенека са умозрителни, само символи. Но пиесата е малко евтина, разсъждаваше философът. Подхожда за тълпите, но не е за образованите хора. Въпреки това Фабий е юнак! Има чувство за хумор и е смел. Сенека дори му завиждаше — той самият не бе способен на такова нещо. Ами шегата с Авиола?! Сенека бе уверен, че Фабий има пръст в тази работа, макар и да го пуснаха след разпита, защото имаше сигурно алиби. Философът бе любопитен как ще свърши пиесата. Смелият намек по адрес на сенаторите го беше поуплашил. Видя и погледа, който преторът хвърли към кохортата… Но Сенека знаеше своето влияние. Той изправи гръб в креслото си и когато преторът въпросително го погледна — демонстративно запляска.

Преторът мълчаливо обърна внимание на разгневения и нетърпелив префект: да погледне към философа.

— Сенека се забавлява…

На сцената изтича жена. Тя влачеше след себе си с една ръка купувача — Фабий, с другата — едила. Това не й струваше никакви усилия. Беше яка като товарен кон — грамада от месища. Подир нея вървяха измамените купувачи. Волумния изтръгна от ръцете на съпруга си — Фабий — хляба.

— И това ми било хляб! Къде е хлебарят?

Глас от най-горните редове:

— Натъпкай му го в гърлото, да се задави! Да види какво ядем ние!

— Къде е хлебарят? — крещи Волумния.

Хлебарят се е скрил зад нощвите. И с тънък глас се обажда оттам:

— Едилът одобри хляба!

Жената се обръща към едила:

— Това е гюбре, началнико! Помириши го! Яж! Яж де! — мушка му тя хляба в устата. — Яж! Плюскай!

Едилът отчаяно се съпротивлява, бори се с Волумния, вика и заплашва:

— Ще те арестувам, нахалнице! Ще те хвърля в затвора да изгниеш там!

— Ти ли? Стърчиопашко, бъзльо, посерко! Ако ми паднеш в кревата — мокро петно ще остане от тебе! — И вика, вдигайки хляба: — Това е боклук! Конска фъшкия! Пле-сен!

— Плесен! — повтарят гневно другите купувачи.

Едилът се опитва да се защити:

— Безумци! С плесен се лекуват болести! Чумата, холерата…

Измамените купувачи бушуват на сцената като придошла река. Хлебарят е избягал. Чираците се присъединяват към купувачите, грабват дружно едила и го хвърлят с главата надолу в пълните с кал нощви. Виждат се само краката му, той дълго рита, размахва ги, прави опити да се измъкне, после стихва и те щръкват като дървени над нощвите.

Театърът се разтресе от смях и викове. Фабий свали пъстрия си центункул и излезе на сцената в мръсна, окъсана, закърпена туника на обикновен римски бедняк. Застана съвсем близо до публиката. И заговори разпалено, сочейки към едила в нощвите:

Тежка жал ме натъжи,

този ся отиде от света,

спря завинаги… Кажи,

той ли бе виновник главен?

Други са виновни тук:

и възвишени, и славни,

и като хлебари бели

хитри и лукави; е,

въздух не, гешефти дишат

белите им дробове.

Техните семейства Ромул^[5]

за родител водят,

те, освен да грабят и да вземат,

нищичко не могат…

Вече всички разбраха, че това не е обикновена шега. Въодушевени от думите на Фабий, от неговите страстни жестове и тон, те започват да стават от местата си. Шумят, ръкомахат. Малкият чирак, който прилича повече на момиче, отколкото на момче, целият трепери. В широко отворените му очи се чете страх. Обвиненията на Фабий бият като градушка:

Плюскат, лапат, пият

все за ваша сметка;

палатите им — злато, — светкат

а в сърцата — мръсотия;

все пекат за нас закони

и плесенясал хляб…

— Стига! — извика преторът. — Аз забранявам…

Гласът на Фабий е като удари по меден диск; никой не може да го спре:

Плюскай, гражданино римски,

какво друго ти остава?

Щом не можеш да се храниш,

с пълно гърло ти повръщай,

трай си и целувай предано

благородната…

Той млъкна. Ревът на хората довърши стиха. И веднага продължи: „Позор за сената! Позор за магистратите! Долу тези негодници и крадци!“

По знак на претора екна тръба. Преторианците изскочиха. Артистите и народът им препречиха пътя. Стотици зрители от горните редове тичаха долу на помощ. Настана бъркотия.

— Задръжте Фабий! — ревяха преторът и префектът в един глас.

Но докато преторианците се разправяха с тези, които им бяха преградили пътя към сцената — Фабий Скавър вече го нямаше там. Напразно го търсеха. Тогава те се нахвърлиха върху публиката. Демонстрацията растеше, разширяваше се и едва след час преторианците успяха да прочистят театъра, но това им струваше четирима убити и над двеста души ранени.

Центурионът дишаше тежко от умора. Но така гордо пъчеше гърди, сякаш бе спасил театъра на Балб от унищожение. Ококорените му очи, пълни със задоволство, не се откъсваха от претора и префекта: „Видяхте ли как усмирихме бандата? Видяхте ли колко съм опитен?“

Преторът и префектът седяха бледи в ложата на празния театър. И двамата бяха неспокойни. Ревът на тълпата, долитащ отдалеч, показваше ясно, че демонстрацията не е свършила в театъра, а се е пренесла по улиците на Рим.

На сутринта стените на Форума осъмнаха изписани с обидни думи по адрес на сенаторите, монополистите и магистратите, а в държавните солници край Остия хилядите роби и плебеи отказаха да работят, протестирайки срещу скъпотията.