Йозеф Томан
След нас и потоп (27)

27

Мощта на боговете, възпей, мой стих!

Всичко, що съществува, е създадено по волята на безсмъртните богове: белите бисерни зъбки тъмночервените гроздове по лозите, розовите раковини, маслинените гори, зелената морска шир…

Всичко, що става, става по волята на безсмъртните богове: през бисерните зъбки излита моминският смях, от тъмночервените гроздове мачкат упойваща шира, розовата раковина шуми тихо, маслинените гори цъфтят, морската шир се пени като овче руно…

Пеенето на петела раздира мрака. Сънищата на хората избледняват. Сънливецът си търка очите. Разкъсаната на парцали мъгла потъва в морето. Отвъд планините, над Алба Лонга, искри зората върху матовосребристите небеса.

Ставайте, лентяи! Не ви ли гъделичка носа ароматът на виното и миризмата на мазнината, капеща от шишовете? Нима не чувате крясъка на чайките над морския бряг? Нима не чувате тръбенето на волския рог? Не ви ли буди този тропот от копита по Виа Остиенсис^[1], претъпкана с конници и пешеходци, които идват от Рим и бързат за тържественото „откриване“ на морето?

Всичко се пробужда освен морето, което никога не заспива.

Ставай, остийски народе! И бързо на Форума! Никой да не изпусне процесията, това рядко зрелище! Никой да не закъснее — та Октав Семпер вече подрежда музикантите според инструментите. Тънкострунните китари, форминксите^[2] и пастирските сиринкси — отпред. Зад тях — звънтящите систрони, свирките и кастанетите кротали^[3], после тамбурините със звънчета, гръмките цимбали и най-накрая — тръбачите на рогове и миди.

— Устата ти е отекла, Лавиний — забелязва Октав Семпер. — Как ще свириш, безделнико?

— Аз свиря на рог, а не с уста, умнико!

— Моите почитания, знаменити Октав! — хили се цимбалистът.

— Октав Семпер — Stupidus^[4] — обади се с нарочно променен глас един от китаристите.

Октав, изморен, изпотен от напрежение, се разсърди от този прякор, с който го удостояваше цяла Остия.

— Ах вие, глупаци! — едва произнася той с пресипналия си още от снощи глас. — Аз цяла нощ тичам…

— По кръчмите, това ни е известно!

— Работя като вол…

— Пет пъти в годината — на тържествата, иначе хъркаш по цял ден и въобще си в тежест на града, за смях на хората и за срам на боговете…

Октав Семпер вдигна високо ръце, разпери десетте си мръсни пръста към невинното небе и започна да се оплаква:

— В тежест на града, чуваш ли, Аполон… за смях на хората, чу ли, премъдра Минерва… за срам на боговете, о, Юпитер Капитолийски! Как можеш да говориш с мен така, простако? Ако не работя аз, нали работят моите помощници…

— Ха-ха-ха! Глупака имал помощници! Покажи ги, моля ти се, кои са те!

— Моят Аякс и моят Лео! Малко ли е това?

Превиваха се от смях. Магарето и петелът на Октав! И това ми било помощници!

— Как можаха да се намерят! Лика-прилика като два стръка иглика! Представям си ги как вървят един до друг и работят ли, работят за нашия Глупак! Ами таксите, дето взимаш, разбойнико? С това келяво магаре до Рим и обратно — осем сестерции. Къде се е чуло и видяло такова нещо?

Октав не се обиди от думата „разбойник“, но се засегна за магарето си.

— Ако трябваше да имам работа само с такива клиенти като тебе, отдавна да съм пукнал от глад! — И съвсем се разгневи: — Само гребенът на моя петел, запомни това, струва повече от тебе целия!

— Да бе, да, като твоя проскубан Лео друг няма! И все едно, днес ще осере борбата. Петелът на Лавър ще му изкълве главата и от неговия прехвален гребен помен няма да остане!

Октав се изпъчи и каза презрително:

— Моят Лео ще му види сметката на този посерко още при първата схватка. Запиши си го това на носа, глупако!

— Гледайте, тоя пак се фука със своята смрадлива мърша! Че той веднага ще изпружи крака бе!

Това беше вече много, Октав вдигна ръка:

— Залагам десет сестерции! А вие?

— Готово! Съгласни! — викнаха в един глас всички.

Облогът за петлите растеше.

Оставили инструментите настрана, музикантите пляскаха ръце, вдигаха цената. Семпер сияеше от радост:

„Ха така де! Спечели ли моят Лео, всичко ми е вързано в кърпа! Ще си изплатя дълга за магарето и елате после да гледате какво ще направя! Пиршество, каквото Остия не е и сънувала! Та да видите кой е Октав Семпер! Ще ви кажа аз на вас един «Глупак», негодници! Магарето нищо не е. Ще си купя кон и ще возя до Рим богатите чужденци, които идват тук. След време с печалбата ще си купя таверна, дванадесет амфори отляво, дванадесет отдясно…“

Едилът, който имаше в лицето на Октав доверено лице и организатор на всички тържества, прекъсна мислите му:

— Тръбачи, започвайте!

„Ту-ту-ту…“

Пастирите гонят към Форума жертвените животни, чиито рога са позлатени, а около шиите им са завързани сплитки от вълнени конци. Бял бик, розови прасета, бели овни. Жертви за Нептун, бога на морето.

В този миг над планините Албани се възнесе златна птица — слънцето. Трепкащите лъчи пронизаха въздуха, заиграха по гребените на морските вълни. Разпалиха до алено позлатения шлем на мраморната Минерва и заблестяха с преливащите се багри на дъгата в капките роса.

Народе остийски, приветствувай празничното утро с фанфарите на смеха!

Още от златните времена на добрия цар Нума Помпилий, който бе дал на римляните божествените закони, италийският народ предано тачи своите богове. Окичва мраморните им чела с тръстикови венци, принася им жертви с молби или благодарност. Днес всички ще се помолят на Нептун да отвори пътищата за корабите.

Тържището е опустяло. Складовете със стоки са до един затворени — днес е празникът на морето, днес е празникът и на тези, които се препитават от морето. Всички бързат да положат в краката на Нептун своя дар, за да бъде той милостив при буря към рибарите и да ги ощастливи с богат улов.

Ето, начело върви най-старият остийски рибар и носи за бога на морето подарък: малка лодка, изплетена от тръстика. Внучките му — панички със сушени смокини. И всички други подир него носят дарове: камбала, кокошка, паничка маслини, заек, питка сирене, яйца, боядисани в синьо-зелен цвят, погача от бедняшко брашно.

Вездесъщият Октав Семпер подрежда народа в края на процесията. Той е навсякъде. Непрестанно се чува пресипналият му от пиянство глас, накъдето и да се обърнеш — ще видиш неговата тромава фигура или ще усетиш миризмата на гранясало дървено масло, която се носи от него.

— Браво на тебе, Марций! Парче черен баят хляб, пфуй! А я да видя ти какво носиш, Деций? Та това яйца ли са? По-дребни не можа ли да избереш? Кози барабонки са това, а не яйца! Как не те е срам…

Той се вре между рибарите, весларите и носачите, упреква, проклина, ругае…

Остийците добре познават своя Октав Семпер — Глупака:

— Няма ли кой да ти запуши тая уста, плямпало такова, хвалипръцко, блюдолизецо…

— Гледайте го как се кланя на жреците, които се подреждат откъм южната страна на Форума — чак гръбнака си ще пречупи…

Центърът на площада кипи и прелива от багри. Високопоставени гости, сенатори, конници, представители на задморски търговски сдружения… Едни скачат от конете, други — в бели тоги — излизат с жените си от носилките. Това е зрелище за тълпата, която днес не бива нищо да пропусне. Хората се блъскат, изправят се на пръсти, очите им ще изхвръкнат от захлас по прелестните римлянки. Столи от сурова коприна, боядисана със сирийски пурпур, индиго или жълто атицко багрило. Коси, обезцветени с разяждащ сапун и навити на конусообразни тутули^[5], в които са преплетени ленти с диаманти. Червени обувки от козя кожа. Всяка жена или девойка е същински флакон с драгоценни капуански благовонии…

Глашатаи тичат задъхано пред лектиката от абанос, сребро и слонова кост, която съпровождат шестима преторианци на бели коне.

— Сторете път за носилката на дъщерята на знатния Макрон!

Пурпурната завеска се вдига, робите отварят вратичката и от носилката слиза Валерия. И тутакси пред нея превиват гръб остийските сановници, сипят се ласкави приветствени слова…

Тълпата е изумена! Тази червенокоса жена е същинска Венера! Цялата блести и сияе: карминените устни, златните гривни, рубинените обици, диамантените пръстени. Пурпурната стола кокетно се поразгръща, за да може да се види прозрачната палла от пастелнозеленикава коприна, върху която са извезани златни звезди.

Устремените женски погледи към красавицата оценяват и най-малката подробност от прическата и тоалета й. Вниманието на мъжете е привлечено от осемте огромни етиопци, които вече поставят на земята следващите носилки.

— Това са сенаторите Сервий Курион и Авиола. А момичето с тях е дъщерята на Авиола — важно съобщава Октав Семпер на музикантите — щастлив от възможността да блесне пред тях с това, че знае такива изключителни личности.

Но нямаше повече време за зяпане, тъй като по даден знак от понтифекса процесията потегли към брега.

Начело вървяха ликторите и носеха фасции. Подир тях — двамата остийски дуумвири със стража от преториански центуриони и следвани от другите градски сановници и пристанищни служители. После — гостите от Рим, безкрайна върволица от бели тоги, и на края — първият жрец на Нептун, понесъл тризъбеца на морския бог.

В процесията участвуваха много жречески колегии. Понтифиците, чиято колегия се смяташе, че е основана още по времето на цар Нума, сияеха целите в бяло. Те бяха създали и изпълняваха всички сложни ритуали около различните жертвоприношения: при тържества, сватби, погребения, получаване права за наследство, осиновяване. Въобще играеха много важна роля в римския живот. Преизпълнени със съзнание за своята мъдрост, понтифиците пристъпваха с достолепие, което още веднъж подчертаваше значението им за цялата държава.

Фламините, жреци на трите бога — Юпитер, Марс Сабински и Квирин, — също вървяха величествено. Те носеха островърхи кожени шапки и по техните дрехи, които се придържаха само от катарами, не биваше да има нито един възел или бод. Съпругата на фламина, който извършва жертвоприношенията на Юпитер, жрицата на Юнона — крачеше в дълга бяла риза с червеникавожълта забрадка, върху лицето й — реснисто златно покривало, коси навити на тутул и преплетени с червена панделка.

Подир тях сякаш плуваха с белоснежните си одеяния с покрити глави весталките. Тяхното задължение бе да поддържат свещения огън на Веста и да пазят славния паладиум — древна дървена статуйка на Минерва, която според, преданията Еней е донесъл от Троя в Рим. Те се носеха по главната остийска улица Decimanus maximus^[6], изпълнени със съзнанието, че са неприкосновени.

След това вървяха благородните авгури, облечени в тоги претексти^[7], обточени с пурпурни ивици, и носеха символа на жреческия им сан: островръх жезъл. Те бяха тълкувателите на народните римски пророчества, съхранени в Сибилините книги, предсказваха съдбата на Рим, успехите, и пораженията в битките. Отгатваха бъдещето по полета на орлите и ястребите, а също така и по гласовете на гарваните, бухалите и петлите. Разчитаха съдбините на света по кълването на свещените пилета; прегладнялото или презобено пиле, ядеше така, както изискваше интересът на молителя, а твърде често и на самия божествен авгур.

Подир тях вървяха харуспиците; те умееха да предвиждат всичко, каквото ще стане или няма да стане в живота по вътрешностите на убитите жертвени животни, чийто черен дроб, жлъчка, бели дробове и сърце предсказваха безпогрешно. Харуспиците можеха да открият знамение и в най-обикновените неща, каквито са например неочакваният звук, нарушил тишината, изскърцването на креслото, гризенето на мишките; а също така ако жертвоприносителят се препъне или пък ако змия или заек му пресекат пътя.

Музикантите със свирки, цимбали, тамбурини и сиринкси предвождаха колегията на салиите — жреци на сабинския бог на войната Квирин. Облечени в пурпурни туники с металическа препаска, лека броня на гърдите, островръх шлем с шило на главата, къс меч в лявата ръка, а в дясната копие — салиите танцуваха по целия път от Форума до брега, удряйки с копията по свещените медни щитове, които робите носеха. Техният танц се съпровождаше от креслива музика в тристъпен ритъм, а добре охранените жреци подвикваха древни аксаменти^[8], отправяха молитвени песни към Марс, Янус^[9] и Минерва. Народът не разбираше думите на песните им. Салиите също не ги разбираха.

Следваха фециалите със стъпка на тежковъоръжени воини. Тези жреци носеха голямата отговорност, разбира се, на второ място след негово императорско величество и високоуважавания сенат, за живота и масовата смърт, тъй като обявяваха войните. Това ставаше по следния начин: пред военния стълб в храма на Белона^[10] в Рим главният Фециал мяташе символично окървавено копие в посока на вражеската страна.

И на края — върволица от жреци, участвуващи в обикновените жертвоприношения, родови жреци, сред които колегиите на луперците^[11], тиците^[12] и селските братства. Процесията на жреците завършваше с августалите, чиято колегия бе създал Тиберий в чест на своя пастрок Октавиан Август в годината на неговата смърт. Следваха ги стотици жречески ликтори, хлебарите, които изготвяха обредните краваи, музиканти, глашатаи, слуги, роби, гончии, които водеха предназначените за днешното тържествено жертвоприношение животни, помощници на жреците, които носеха кадилници, панички за кръвта, кошнички за вътрешностите, съдове със светена вода за ръсене и други пособия за ритуала.

И съвсем на края — народът, начело с рибарите, нарамили лодки, изплетени от слама. В тях се поклащаха книжни фигури на тритони, наяди, нереиди и океаниди — Нептуновите придворни.

Жълтите лодки плавно се олюляваха в ритъма на музиката, сякаш плуваха върху морските вълни. Всичко бе в движение: лодките, рибарските рамене — всичко плуваше, всичко се олюляваше, сякаш носено от морските вълни, а морето — това е нашата земя, нашият път, нашата плодородна и хлебородна нива. Люшкаше се върху вълните на човешките рамене и огромно чучело на делфин, който рециариите^[13] непрестанно се мъчеха да уловят в мрежите си. Олюляваха се и харпуните в ръцете на рибарите, прицелени във въображаеми морски чудовища. Увличащият ритъм възбуждаше и завладяваше хората, които не можеха да танцуват и затова вървяха, олюлявайки се ту на една, ту на друга страна.

И въпреки всичко, въпреки красивата гледка — в тълпата се чуваха недоволни гласове:

— Видяхте ли, хорица, а, видяхте ли що жреци, що помощници! О, Нептун! Що лапачи, що дармоеди! А колко ли ги имаме такива по цяла Италия! Ето кой си е наредил животеца. Държавата ги хрантути.

— Държавата. Вярно. Но и ние ги храним — с жертвоприношенията, с подаръците, с денария, изкаран с пот… Та жреческата такса не е по-долу от денарий…

— Паразити!

— Мълчи, че хванат ли те — жив няма да останеш.

Но остийският народ не е страхлив. Той няма какво да загуби и изказва мнението си на глас:

— Търтеи проклети!

А в това време процесията прекоси града и пристанището и спря на морския бряг, където зад жертвения олтар се извисяваше голяма мраморна статуя на Нептун. Брадатото лице на бога на всички води — солени и сладки — е величествено като самото море. Божественият взор спокойно наблюдава човешката тълпа, жреците и техните помощници, които се суетят около жертвените животни при олтара в краката му.

Хората гледат ту Нептуновото лице, ту жреците, които приготвят жертвите. Святата вода опръска стоящите най-близо и символично — цялата човешка тълпа.

Главният жрец на Нептун, с вдигнати към небето ръце, скрил наполовина лицето си с тогата, обиколи олтара, възхвалявайки боговете. После, наведен над жертвеника, молеше закрила според ритуала: най-напред от Янус, след това от Нептун, комуто бе предназначена жертвата, и накрая от Веста.

Гласът на жреца звучеше все по-силно и по-силно в тишината, нарушавана само от съскащите пламъци на гръцките огньове върху пилоните около олтара и от крясъците на чайките. От кадилниците, които разлюляваха четирима жреци, се виеше към небето ароматен дим. А после се вдигнаха чуковете, блеснаха дългите остриета на ножовете, падна първият бик, вторият, петият, падаха овни, свини, козли. Яркочервената кръв бликаше високо, пръскаше чак белоснежното лице на Нептун. Огънят в олтара изглеждаше бял на слънчевите лъчи, кръвта шурна по вадичката към големите сребърни амфори, засъска в пламъците, задимя и замириса, предизвика възбуда у хората, които сякаш усещаха тежката й сладост с езика си. Скотобойците, сякаш овладени от амок, разсичаха обезумяло вратните жили на животните. Измежду редовете на жреците зазвуча разчувствувано, ридаещо пеене. Жертвоприносителят изпадна в екстаз: танцуваше около олтара, издавайки неразбираеми викове. Вълнението овладяваше и тълпата. Хората протягаха ръце към небето, изправяха се на пръсти и, удряйки се с юмруци в гърдите, умоляваха Нептун да ги помири с морската стихия. Подскачаха, тропаха с крака, викаха неистово като обезумели.

Лицето на Нептун, опръскано с кръв, изгуби ласкавия си израз. Богът гледаше свирепо към жертвите и пъплещите в краката му хора. Кръвта, обезобразила белия мрамор на божественото лице, бързо съхнеше под слънчевите лъчи и започна да смърди.

Жертвоприношението бе изпълнено.

Зад гърба на Нептун слугите влачеха труповете на заклания добитък към града, за да приготвят тържествено угощение за жреците, тъй като месото от жертвените животни принадлежи винаги на жреците и техните помощници.

 

 

Сановниците се канеха да се качат на голямата трирема, която трябваше първа да излезе в морето.

Рибарите се разтичаха към своите лодки, качваха се в тях със семействата си, понесли сламените лодки и книжните фигури на морските божества.

Понтифексът се приближаваше с тържествена стъпка към триремата. Той знаеше: днес тук са дошли множество знатни гости от Рим, сенатори и магистрати. Само Макрон се извини, че е на Капри при императора. Но тук е дъщеря му. Понтифексът я покани да се качи първа на кораба. Сенаторите бяха недоволни, но трябваше да замълчат.

Валерия премина между шпалир от сенатори. Тя зърна бащата на Луций. Той я гледаше право в очите. До него стоеше старият Улпий. „А ето го и сенатор Авиола — бащата на онази, ето я и нея“ — каза си Валерия, виждайки Торквата. Тя отново погледна към Авиола и пребледня. Стар спомен: александрийския лупанар. Стисна устни и се овладя. Огледа редиците на гостите. Луций го нямаше. Защо? Обеща й да дойде. Потисна разочарованието и гнева си. Премина с твърда стъпка по мостчето от брега до триремата, съпровождана от понтифекса, сенаторите и жреците. Седна в приготвеното кресло, което пообърка леко, за да може да наблюдава Торквата.

Снежнобялото личице на девойката се открояваше сред кестенявите къдри. Косите й падаха по слабите раменца, покрити със скъпа, извезана със злато стола. Съжалението, че не вижда тук Луций, бе изписано върху полудетското й лице, малките й ръце механично решеха ресните на дрехата. Валерия оглеждаше внимателно девойката. Нежна, целомъдрена, прелестна. Очарователно видение.

Макроновата дъщеря напрегнато премисляше: „Един ден, един прекрасен ден Луций, уморен от мен, ще предпочете това свежо същество. Свежестта на тази девойка… И после! Не! Няма да има никакво «после».“

Сърцето на Валерия се ожесточава, вкаменява и в очите й се появява хладен блясък. „Не бива да се стига до този страшен ден! Колко време трябва да ти дам, момиче, за да ми оставиш Луций? За страстта и страха и месец е много. Ще видим. Ако не ми го оставиш, ако не почувствувам от него, че напълно те е забравил — горко ти!“

И Сервий мислеше за Луций: в този момент той премества кохортите на пети легион от Алба Лонга на Марсово поле в Рим. Войската е основата на всяко дело, насочено срещу императора. С една крачка те са по-близо до целта.

Триремата излезе в открито море, подир нея — останалите големи кораби, а наоколо — рояк рибарски лодки. Като мухи. Осемдесет веслари гребяха в такт, вятърът наду платната и след миг рибарските лодки останаха назад.

Празникът на откриването на морето.

За да се умилостиви морето, от кораба ще бъдат хвърлени даровете на земята. После авгурът ще пусне орел, чийто полет ще възвести дали Нептун е приел даровете и дали ще бъде милостив тази година към рибарите. Ако полети към небето — слава вам, всемогъщи води, и блазе ви, хора! Но ако полети надолу, над водата — горко на хората и на корабите в морето!

Върху носа на триремата, украсена с девиза на Рим — „SPQR“, извезан със злато върху пурпур, стоеше понтифексът с вдигнати към небесата ръце и призоваваше морето:

— О, наше море, открий ни пътища към всички краища на света, води нашите кораби в безопасност от бряг към бряг, от Италия до Хиспания, Елада, Сирия и Египет. Нека те ни донасят своите богатства, нека щастливо минават през бурите и въртопите, нека благополучно преплуват между Сцила и Харибда и стигнат невредими до родните пристанища.

Авиола слуша молитвите на понтифекса и си прави сметка. Той самият ще изпрати това лято три кораба към брега на Картаген за кожи, четири — в Хиспания за мед, от която ще изковат щитове, пет — в Азия за желязо, от което ще направят бойни брони, голенища и мечове, три — в Египет и Сирия за скъпо дърво. Общо — петнадесет кораба. Може и двадесет. „О, Нептун, наистина всичко зависи от морето, за да се изпълнят плановете ми! Дадох на понтифекса триста ауреи. На Нептуновите жреци изпратих три бика и стадо свини за хекатомба. Мисля, че това е достатъчно. Стига ли ти това, морски боже? — Чайката, прелитаща в този миг над кораба, оцапа ръката на Авиола. — Лошо знамение! Навярно не е достатъчно. Нептун е ненаситен. Той е по-ненаситен от Юпитер и нашия покровител Меркурий, взети заедно.“ И има право: водата е бездънна, рискът е голям. „Е — казва си Авиола, изтривайки скришом с крайчеца на сенаторската тога птичия поздрав от ръката си, — дано ми помогне тогава личният подарък за Нептун. — Той огледа пръстените върху оцапаната си ръка. — Например този със смарагда. Малко е тъпичък, но смарагдът е чудесен. Най-малко шестнадесет ауреи би дал златарят за него.“

Авиола се изправи, свали пръстена си, бавно го завъртя под слънчевите лъчи, за да се види как блести скъпоценният камък, и със силен замах го хвърли в морето. Другите сенатори, щат не щат, последваха примера му, като всеки в този момент трескаво мислеше за търговията си, чийто успех зависеше от морето.

Червено-жълтите платна спаднаха, весларите отпуснаха греблата, корабът спря и се залюля върху вълните. Пладне е. Слънцето е в зенита си. Настъпваше главният ритуал за празника: усмиряване на морето и неговото отваряне за корабите през следващата година.

Три огромни сребърни амфори с релефни изображения на най-скъпите земни дарове стояха на корабния нос. В едната амфора — кръвта от жертвените животни, като квинтесенция на всичко, с което земята утолява човешкия глад. Във втората — това, което утолява жаждата: гъсто, неразредено фалернско вино. В третата амфора — жълтеникавозелено дървено масло, което не само храни човека, но може да успокои и морското вълнение.

Малките лодки догониха стоящата трирема и спряха наблизо до нея. Рибарите пуснаха в морето сламените лодки с фигурите на водните божества.

Остийското пристанище остана далеко, само мраморният Нептун се виждаше като бяла точка върху сиво-зеления хоризонт на земята.

В лодките се изправиха рибарите, станаха от креслата си и гостите. Моментът на свещенодействието накара всички да млъкнат, не се чуваше никакъв звук.

Мъртва тишина. Само една дръзка чайка я нарушава със своя варварски крясък.

При първата амфора — с кръвта — застана понтифексът, при втората — с маслото — Нептуновият жрец, при третата — жрец от колегията на епулоните^[14]. Всички са облечени в тоги претексти с пурпурна обшивка, от вълнените сплитки на главите им се спускат цветни панделки, които потрепват от лекия ветрец. Първата панделка е червеникавочерна, като спечена кръв, втората — светлочервена като младо вино, третата — лимоненожълта като струйка масло.

Под звуците на мида тримата жреци вдигнаха с помощта на робите трите амфори. Слети в една струя, се изливат в морето кръв, вино и масло. Тежката струя пропада във вълните. Водата става кървавозлатиста и искри с всички багри на дъгата.

Понтифексът произнася:

— За вечен мир с морето!

Сияйното слово „мир“ отеква, вятърът го грабва и разпраща надлъж и шир, слънчевите лъчи го понасят по трепкащите морски вълни.

Авгурът пристъпи към голямата клетка. Скъса покривалото и отвори вратцата. Орелът, красив като в чуден сън, заслепен от слънчевата светлина, кацна върху края на палубата. Пладне е, часът на отлива, морето се оттегля в зелените глъбини, сенките са къси и трептящи. Коварните очи на вълните са примижали от игривото сияние на слънцето. Напрежение. Как ще приемат боговете жертвата?

Орелът бавно разпери крила, размаха ги и изведнъж като стрела излетя във висинето.

Възторжените викове от кораба, лодките и брега заглушиха победоносното тръбене на фанфарите. Авгурът с вдигнати ръце възвестява:

— Радвайте се, Quirite! Нептун прие благосклонно нашите дарове. Морето е отворено за всички кораби — бойни, търговски и рибарски. Слава на Нептун! Слава на безсмъртните богове!

— Слава! Слава!

Гостите отново седнаха в креслата си, корабът се обръща към брега. Понтифексът пристъпи към Макроновата дъщеря и произнесе гордо, сякаш всичко, което се случи тук, бе единствено негова заслуга:

— Видя ли, благородна господарке, как Нептун прие нашата жертва?

— Видях — потвърди Валерия, наблюдавайки как Торквата проследява полета на орела в лазурните висини. И забеляза, че лицето й засия обнадеждено и щастливо. Навярно вижда в полета на орела щастливо знамение и за себе си. Сигурно вярва, че Луций пак ще бъде неин.

Валерия гледаше с премрежени очи девойката: „Радвай се. Е, порадвай се още малко. Няма дълго да трае радостта ти.“

— Ще разкажеш ли, красавице, на своя благороден баща?…

— Ще разкажа, многоуважаеми понтифексе. Още днес, щом се върне, ще говоря с него — усмихва се красавицата, а наивната Торквата тълкува усмивката на Валерия като още едно добро знамение. Тя обърна очи към орела. Той се издигаше все по-високо и по-високо, неговите разперени сивкавобели криле се превръщаха в бледа ивичка, която съвсем изчезна в сияйния купол над морето.

Тълпата на брега се разотива. Робите са измили опръскания с кръв Нептун и той гледа в далечината към своето море. Неговият израз е пак спокоен и ласкав. Прие даровете, прие жертвите, но какво ги очаква занапред? Обещава ли спокойно море през цялата година? Трудно се обещава такова нещо. Орелът обеща. Но Нептун не обещава нищо. Морето само ще реши. Нептун ще си стои тук мълчалив и сам ще се изненада, когато най-неочаквано спокойното лице на водата стане бурно и гневно. Тогава и богът нищо не може да направи и отново ще трябва сами да си помогнете, остийски рибари.