Йозеф Томан
След нас и потоп (52)

52

В спалнята на Ливила преобладаваше оранжевият цвят, косите на принцесата бяха кестеняви, килимът кафеникавожълт. Цветовете на пустинната шир, изгорена от слънцето; тюркоазният пеплум на девойката бе за окото като малко езеро сред тази гореща пустиня. Тя стоеше на колене върху килима и ровеше в сандъка от кедрово дърво, обкован със златни обръчи.

Луций, в бяла туника, лежеше по гръб на лежанката, очите му бяха затворени, но не спеше, не можеше да спи. Ливила не е успокоение, а горещ самум^[1], който ослепява очите, изсушава дъха, къса нервите.

Девойката разглеждаше скъпоценните накити, всеки от които струваше няколкостотин роби.

— Гледай към вратата, Луций. Да не би случайно да влезе.

Няма да влезе. Спи.

Ливила погледна Луций.

— Нима той спи понякога? Дори и боговете не изпращат сън на този изверг. Да беше умрял от това безсъние! Всички накити на Друзила е откраднал. А нашата глупава Агрипинила сама му донесе своите. Само аз успях да скрия нещо от него. Огърлиците. Това се казват перли, нали? Ще ми ги скриеш ли у вас? И нищо няма да ми вземеш, нали?

Луций обидено се повдигна, Ливила се засмя:

— Златото тежи повече от кръвните и всякакви други връзки. Погледни само! Златен венец с диамант. Дали ще ти прилича?

Ливила стана, накара Луций да седне и сложи венеца върху русите му коси.

— Пфуй-й! Златото се губи върху сламата. Един и същи цвят са. Пък ти е и малък. — И добави иронично: — Ами дъбовият, императорският? Той би ти стоял добре. Затова тичаш подир мен…

— Ливила!

— Но най-напред трябва да надхитриш нашия незаменим Авиола.

— За тази цел би трябвало да имам златни мини.

— Или смелост. И Авиола има само една глава. Вече е предал и изпратил на онзи свят не малко богаташи, а сега…

— Предал и изпратил! О, богове, какви изрази! Като че ли не знаеш сентенцията на Сенека, че животът е борба. Колкото по-високо стои човек, толкова повече врагове има. А да бъдеш милостив към враговете си? Авиола, казваш? Ако аз, мила моя, имах това, което има Авиола, нямаше да ми е трудно да се оправя. Но да изстисквам от всичко злато като него — това не умея.

— А да пръскаш злато — умееш. Всъщност и аз. Вземи този пръстен за спомен. На камъка е изобразена Диана, целомъдрената богиня. Да живее целомъдрието… на богините! А тези неща ми ги скрий у вас, в градината. Когато нашият Dominus заспи веднъж за винаги, ще ми ги върнеш. — Ливила мушна сандъчето в скривалището под лежанката и продължи: — Твоят Сенека предсказва, че светът ще загине поради упадъка на нравите. Това на първо място се отнася за брат ми. И за мене се отнася, но колкото по-късно, толкова по-добре. Всеки ден е подарен. Carpe diem^[2], е казал мъдрецът.

Тя се движеше плавно из спалнята в прозрачния си пеплум и се опитваше да предизвика Луций със сластни движения. Той не реагираше. Ливила сбърчи вежди.

— По-рано не откъсваше очи от мене. До небесата превъзнасяше красотата ми. И всичко, което е красиво у мен. Това. И това. И това тук. Личеше си влюбеният! Премина ли ти опиянението?

Луций скочи и я прегърна. Думите му звучаха страстно:

— Ливила! Моя божествена!

— Не се напрягай. Отпочини си. — Тя го макара отново да легне. — Знам, преуморих те. Пък и длъжността ти изсмуква силите. Целият Рим говори за тебе. С твоя предшественик Макрон не беше така. А как те обожава младежта! — Ливила пародираше: — Луций Курион! Нашият идеал! Нашият кумир и образец от прическата до сандалите, от жеста на ръката до произнесената дума… Пред Гай не смея да кажа това. Би завидял, а когато завижда, му идват идиотски хрумвания. Хайде, успокой се. Ето ти вино. Подкрепи се заради твоята жадна Диана. Ще дойдеш ли днес с мен е на домашните игри?

— Къде?

— На домашните игри. На изтезанията на затворниците, което моето братче така страстно обича. Вчера беше голям майтап. Гай взе бича от ръката на роба и лично нашиба банкера Декан. И така го биеше, та чак кръв пръскаше, Декан крещеше, а Гай падна от престараване. Жалко, че не видя това зрелище. Пръхтеше като кобила пред финиша. После робите продължиха да бият Декан. Не всеки обича да гледа такова нещо, както Гай. А старият хитрец Херея зяпаше в мен, вместо да гледа измъчвания. Чичо Клавдий искаше да си отиде, но Гай не го пусна. Нервите, казва, трябва да си каляваш. Клавдий започна да повръща. Превивах се от смях. А ти къде беше вчера, невернико? Гай те търсеше. — Ливила пак пародираше: — Къде е моята дясна ръка, къде е Луций?

— Бях в Тибура. Хатерий Агрипа ме покани на вечеря в своята вила и после предложи да ми подари вилата си.

— Какво искаше срещу това?

Луций сви рамене.

— Нищо. Просто така, подарък.

— Ясно. Подмазва се на императорския любимец, та после той да се направи, че не вижда някое негово злодеяние. Върви ти, Луций. Твоето положеше ти носи печалби дори когато спиш. Колко вили вече спечели по този доста лесен начин?

— Доста много — каза Луций, стана и добави сякаш на шега: — Скоро ще стана най-богатият жених…

— Пак ли започваш с това?

— Никога няма да престана, моя божествена Ливила. Моя най-скъпа…

Ливила го прекъсна, имитирайки го:

— … кълна се във всички богове, че без тебе, моя най-прекрасна, няма живот за мене. Моята любов към тебе е безкрайна като морето… — И продължи сериозно: — Но внимавай, в морето най-лесно стават злополуки!… И тук скоро ни очаква изненада. Гай не ти ли е казал, че ще направи в двореца си първостепенен лупанар за римските благородници? Има грандиозен план за печелене на пари. Лупанарът ще бъде обзаведен най-луксозно. Блажен Олимп, само наслади, удоволствия и никакви грижи. Най-красивите жени на Рим ще бъдат на разположение. Посещението на богаташите — задължително.

— Защо ми казваш това?

— И трите сестри на Гай там ще бъдат първи хетери. Три главни примамки и с тях най-красивите сенаторски дъщери и жени! Такава е волята на императора!

— И ти? Но ти не можеш! Да не си посмяла!

— Защо да не помогна на братчето си да спечели повече? Само от едно посещение той ще получава хиляда ауреи… Чудесна цена за едно любене, нали?… А пък аз ще получа… да речем, вила. Нима моите двадесет години и ars amandi^[3] не заслужават това? И отгоре на всичко съм сестра на императора!… А това също има своята цена — добави тя лукаво.

Луций сграбчи Ливила за раменете и изкрещя в лицето й:

— Никога! Не мога да понеса такова нещо! Да не си посмяла! Нали казваш, че ме обичаш!

— Днес — да. Но утре?

— Не говори така цинично, Ливила! — На Луций му беше все едно с кого би спала Ливила, след като стане негова жена. Но продължаваше да играе ролята на ревнивец: — Аз те обожавам, моя Афродита! Искам да ми бъдеш жена!

— Дори да имам всяка седмица нов любовник? — Тя се притисна до Луций, заливайки се от смях.

— О, богове, не говори така! Заклевам те! Не ме измъчвай! Обичам те!

Той я повали върху лежанката.

После двамата замълчаха за малко. Кръвта пулсираше в слепоочията им. Когато дишането на Ливила се успокои, тя каза:

— Виж какво, миличък, не те искам за мъж. Никого не искам. Да бъда матрона — самото название дори ми е противно. Но ти ми харесваш. Навярно дълго ще ми бъдеш любовник. Не се гневи. Ти само ще спечелиш от това. Аз бих била по-лоша съпруга, отколкото е била жената на Тиберий — Юлия. Само ще се срамуваш заради мене. Ти трябваше да се ожениш за Валерия, човече. Тя те обичаше от сърце. А аз не умея така. Аз съм леко момиче, нали знаеш това?

Ливила стана, наметна бял шал през раменете си и закрачи из спалнята. Стъпваше гордо, поласкана от обичта на красивия патриций.

Тщеславната мечта на Луций да се сроди с императорската фамилия се тресеше из основи. Но не! Той трябва да издържи. Това семейство се поддава на всякакви настроения и капризи. След време положението може да се промени. „Не се предавай, войниче! Когато победя Германия, когато Рим ме посрещне с овации — тогава ще видим!“ Той страстно изрече в лицето й:

— Не си толкова черна, колкото се представяш, моя божествена! Това са капризи, нищо повече. А аз така ще те спечеля, че никой друг няма да те интересува. Никога няма да се откажа от теб, Ливила! Ще те спечеля. И когато се върна като победител от Германия.

Ливила отметна глава назад и се разсмя:

— Но това никога няма да стане! Вчера Авиола заговори за война и само да беше видял Гай! Сякаш скорпион го ухапа. „Не искам война! Не искам!“ Бррр! Знаеш как умее да врещи, нали?

Луций енергично седна на лежанката:

— Защо Гай не иска война? Та нали от половин година всичко се подготвя за война по негова заповед?

Ливила приседна до Луций.

— Същото му каза най-красноречиво и безкрайно любезно и Авиола. Но сигурно е подушил, че тези дебелаци искат да се отърват за по-дълго от него, и упрекна Авиола, че вместо обещаните големи печалби от половин година само се пръскали пари, взети назаем срещу лихва. „Изчерпа ми се търпението, драги Авиола. Ако хвана здраво в ръце закона за обида на величеството — чудесно казано, нали? — ще спечеля много повече и по-бързо. Плюс доходите от моя лупанар — това ще бъде много по-изгодно, отколкото твоята война!“ Чуваш ли какво очаква от палатинския публичен дом? Авиола му обещаваше чудеса, но Гай се запъна като магаре на мост. „И въобще — каза той — сега си имам друга грижи.“ Погледна нежно — ти може да не повярваш, но честна дума, така беше — жена си Цезония и гордо ни съобщи: „Ще си имам син!“ Ние изтръпнахме, но той беше на седмото небе и тая императрица от Задтибрието се зачерви като момиче. Значи, нещо ще става. Очакваме принц! Престолонаследник! Само че много бих искала да знам от кого е. А за Цезония няма какво да ти разправям. Жена на хлебар от просешкия квартал, минава четиридесетте, има вече три деца, кокалеста, грозна, устата… а негово величество е хлътнал до уши по това чудовище. Странни работи стават по света, човече. Ливила се изправи и си затананика: — Тра-ла-ла, тра-ла-ла, очакваме принц! На двамата родители да им се ненагледаш! Ще влязат в историята: божественият император и дъщерята на народа! Колко символично! Плодът на тази гореща любов ще бъде олицетворение на мъдростта и красотата. А можеш ли да си представиш комедията, ако излезе момиче?!

— И затова ли Гай не иска да воюва?

— Мислех — каза високомерно Ливила, — че си по-схватлив и ще се досетиш, че това е само великолепно измъкване. Какво пулиш очи? Та ти не го ли знаеш Гай? Херея преди това разказваше как Гай в златна броня на коня си ще поведе легионите в настъпление. Ха-ха-ха! Гай начело на легионите! Да се пръснеш от смях! Този страхливец! Страхливец е, миличък, затова не иска война! Херея е стар вече за тази работа. Гай би могъл да те качи тебе на коня. Ти ще потеглиш — доколкото те знам. Но — тпру-у-у! Тогава той би се пръснал от завист, че ще победиш ти, а не той. Ето, така стоят нещата. А ти, ти с удоволствие би блеснал, нали? Рим би те посрещнал с овации^[4] — триумф Гай няма да ти разреши, бас държа! — и твоята миличка Ливила би се хвърлила възторжено в обятията ти на Форума. Ах, какъв герой си има, а?

„Добре ме разбира тази девойка“ — помисли си Луций, но прие играта и коленичи пред нея:

— … а победителят би коленичил пред красавицата, би целунал крайчеца на нейния пеплум…

— Почакай — смееше се Ливила. — Това става на Форума пред тълпите. Тогава: ще целуне крайчеца на нейната стола. Рим плаче от умиление, реве от възторг, ще има сватба и страхотно плюскане… но тпру-у-у, миличък! Аз както не ставам за женене, така не съм и за такива театри. — Ливила погледна водния часовник. — Виж! Клепсидра бърза ли, бърза. Време е да тръгвам за домашните игри. Негово величество не бива да чака, току-виж, пак получил припадък. Отивам да ме облекат. Почакай ме тук.

Луций остана сам. Нежният дъх на лавандулата никак не подхождаше за тази дупка на тигрица. Той се бе отпуснал на лежанката и наблюдаваше как следобедното слънце разпалва въздуха в спалнята и стълб от прах трепти в светлината. Яд го беше, че Калигула се отказва от войната, в която Луций би могъл да се отличи. Яд го беше и на Ливила, че непрекъснато го отблъсква, че му се надсмива.

Курионовият род бе възпитавал в гордост синовете си. Той никога не би се унижил пред никого, дори пред себе си. Такива бяха всички. Такъв напусна дома си и Луций. Но жаждата за слава го промени. Колко пъти вече се бе унижавал пред другите! Улпий, Сенека, Валерия, Гай Цезар, Ливила… Ливила го унижава най-много, с всяка своя дума. Тежко се понася това — дори когато човек е загубил родовата си гордост и я нарича глупава сантименталност. Някъде дълбоко в него тлее искрата на бунта: да се възпротиви, да плюе на всичко, да удари циничната Ливила през лицето, да избяга от мръсотията, от това безкрайно унижение. Скърцаше гневно със зъби. Но гневът му стигаше до сляпа уличка: как може да се извади пшениченото зърно от въртящите се и смилащи камъни, щом е попаднало вече там? Късно е. Край. С вълците — вълк, нищо друго не му остава, щом иска да постигне целта си.

Ливила се върна. Бе облечена в бял пеплум, тъмнооранжево наметало, върху което се спускаха пламтящите й коси. Устните й бяха толкова силно начервени, че дори и зъбите се розовееха. Тя поднесе за целувка разголената си шия и кимна към лежанката:

— Да не забравиш накитите ми.

После го поведе към палатинските градини, където императорът се забавляваше с мъчение на хората, които не му се харесваха.

През този ден, когато над Рим падна нощ, сенатор Авиола разбра окончателно, че Калигула не е надежден човек, че неговите решения са въпрос на каприз и настроения. Разбра, че никой не може да се справи с неговите крайности и никой не може да знае какво ще му хрумне след един час. Той може да направи всичко. И го обзе страх. Пък и този ужас с лупанара за патрициите на Палатина, който би могъл да застраши и неговата дъщеря! И още същата нощ отправи Торквата със сестра си и петдесет отлично въоръжени гладиатори в Хиспания. Там ще живеят при брат му, който управлява неговите рудници. Там ще скрие и няколкото хиляди милиона, които натовари в колите. А утре ще си помисли още веднъж как да убеди императора, че войната е необходима.

 

 

Рано сутринта на другия ден — жертвения ден на Юнона Монета — Гай Цезар изрази почитта си към богинята с прекрасни животни. Кравата, свинята, овцата бяха великолепно отгледани. Цезарят лично извършваше жертвоприношението. Авгурите — по дима, който в безветрения летен ден се издигаше направо към небето, а харуспиците — по вътрешностите на животните — предсказаха най-добри неща на императора. Вчера Авиола им бе изпратил торбичка ауреи по този случай. Сега със сериозен израз на лицето поклащаше глава и слушаше предсказанията.

Луций се събуди в отлично настроение. Беше спал добре и прозрачният летен ден му обещаваше, че всичко ще стане така, както той иска. Ливила, война, победа, слава, а може би и… но стига толкова, да не се урочаса. Димът лети нагоре като струя на фонтан — такова знамение Луций вече беше преживял преди състезанията в цирка, където спечели с цвета на императора. Добро знамение.

Следобед императорът устрои гладиаторски игри в Таурийския амфитеатър. За разлика от Луций днес Калигула беше в лошо настроение. Не можа да спи, стана с левия си крак. Всеки го дразнеше, всичко го ядосваше: силното слънце, задухът, шумът на тълпите, преторът. Подигра се пред всички с Херея, като го нарече фъфлеща баба. Херея, вече вдетинен от годините си, едва не се разплака. Озъби се на Луций, че е дръпнал креслото си да седне до него, а не зад него, както се полага. На Ливила каза, че няма ум в главата. Държеше се любезно само с бременната Цезония и въпреки че беше топло до задушаване, той завиваше бедрата й с покривало и пръскаше и нея, и себе си с арабско благовоние. Но върха на озлоблението му предизвика римският народ. Когато императорът просто от каприз даде знак с палеца си да бъде убит гладиаторът, който мъжествено и дълго се би с двама рециарии, зрителите започнаха да свиркат. Калигула се вбеси и нареди на едила да бъдат изведени на арената най-слабите гладиатори и да бъдат пуснати най-жалките хищници, каквито има в бестиария. Това беше мъчително зрелище. Лъвовете изпълзяха на пясъка и легнаха да спят. Изморените гладиатори ги бодяха, дразнеха, за да се държат като лъвове, а не като мъркащи котки. Тълпата веднага схвана провокацията на императора. Разнесе се тропот, свиркане и викове:

— По-добре повече хляб и по-малко такива мизерни игри!

Обиден, императорът напусна цирка заедно със свитата си; подир него ехтяха гневни викове и оскърбления. В лектиката той така беснееше, че Цезония трябваше да си запушва ушите. Продължи да вика и у дома.

В него кипеше оскърбеното себелюбие: как си позволява тази жалка сбирщина да му подвиква? Чувството за неправда и обида го раздираше и разпалваше всичките му комплекси. Неврастеник и психопат, той търсеше облекчение във виковете и грубостите. Робът не бил му свалил достатъчно сръчно тогата — сто удара! Лично издадената заповед му напомни императорската власт. Напомни му — за пръв път досега — Тиберий в мига преди смъртта, ужасен при вида на ожесточените лица на робите. Дали и той има между робите си смъртни врагове? Заповяда да извикат робите, които лично го обслужваха. Те изпълниха атриума в няколко редици. Калигула бавно пристъпваше с уродливите си крака по мрамора, бавно минаваше покрай редиците. Хлътналите му очи се взираха в лицата и търсеха и най-малкия израз на непокорство. Избра петима роби и три робини, в чийто поглед му се стори, че вижда признак на омраза. Нареди да ги съблекат и накажат на самото място, пред другите. Изтезанията трябваше да извършат себеподобните им. Два пъти по-силно удоволствие. Той с наслада гледаше как черната или розова кожа се раздира под ударите на бичовете. Но зрелището не можеше да се сравни с изтезанията над патрициите, защото тези кучета бяха издръжливи на болка и не викаха така отчаяно, както благородниците. И все пак мъчението му подействува добре, поуспокои нервите му.

Той изгони всички, разхождаше се из атриума и размишляваше. Сенаторите са като пяна, като покорни овци, които припкат подир носилката му, а тази сган викаше по него в цирка като по пристанищен носач!

Калигула нареди да приготвят в малкия триклиниум вечеря за двама. Той удостои с поканата си Касий Херея. Ядеше печено, което Херея предварително опитваше, и го наблюдаваше внимателно. „Този слуга и на баща ми, и мой е опората на моята власт — казваше си Калигула. — Любим командир на цялата военна мощ в Рим. Лице добродушно, честно, предано. Побелял и набръчкан е вече. Не е хубаво, че му се присмивам пред хората.“

— Извини ме, Касий, за грубите шеги в амфитеатъра…

Херея вдигна глава и го погледна трогнато:

— На мене не бива да се извиняваш, мой цезаре.

— Трябва. Понякога съм прибързан. Имам тоя глупав навик да се шегувам не на място, а после съжалявам. Да пием!

Херея вдигна чаша за здравето на императора. Спокоен, твърд, прост като дорийска колона. „Прекрасен човек — мислеше си Калигула. Постепенно настроението му се подобряваше. — Чувство за сигурност, за увереност, за твърда крепост — това е моят Херея. — Но както често се случваше с императора, и сега най-неочаквано го налетя съмнение: — Наистина ли е мой? — Внимателно го наблюдаваше изпод примижалите си клепачи. — Някога военен трибун, днес преториански префект. Първият човек след мен в армията.“

Херея с удоволствие изяде пикантния пастет. После вдигна глава:

— Сутринта, когато ти правеше жертвоприношение на Юнона, аз приех военните пратеници от Галия, Панония и Норикум. Германците се бунтуват. Имам впечатление, че варварите се подготвят за нещо по-сериозно. Събират се отвъд Дунава.

— Но нали царят на квадите Ваний е на наша страна? — попита Калигула.

Херея сви рамене и отвърна сухо:

— Той е германец. Аз мисля, че легатите на Панония и Норикум би трябвало да си поговорят с него с езика на меча.

— Спрямо Ваний не бива с меч, Херея. Изпрати моята заповед до легатите да опитат със злато.

— Добре, мой императоре.

— Ако избухне война, мой драги, ти би ли отишъл с готовност на бойното поле?

Очите на Херея радостно блеснаха, той изпъна снага в креслото, сякаш застана мирно пред цезаря:

— Отивам там, където си ти! За да те браня, мой цезаре. Разбира се, по-добре е в мир да се живее — продължаваше Херея, — но ще стане така, както ти кажеш, господарю.

Калигула гледаше спокойните ръце на Херея. „Той върши всичко направо, открито — помисли си императорът. — Ако някой ден този стар воин реши да ме отстрани, както Макрон — Тиберий, сигурно няма да го направи с отрова или с възглавници. А с кама или меч. Това е ясно. — Той потрепера. — Глупаво е, да разсъждавам така. Херея е мой човек. Дали? Наистина ли? Ако е така, аз имам зад гърба си непобедима военна мощ.“ И той каза разчувствуван от спомените:

— Помниш ли, Касий, как ме носеше на рамене при походите? Ах, колко отдавна бе това. Баща ми много те уважаваше. Аз те обичам.

Херея стана неспокоен. Не бе свикнал да вижда трогнат императора. Погледна го право в очите. Калигула не трепна и продължи:

— Ето, вече половин година ние заедно управляваме империята. Аз и ти.

— Много си ласкав към мен, домине.

— Та нали си ми най-верният човек…

Двамата продължаваха да се гледат очи в очи.

— Твой най-предан…

— Вярно ли е това, което казваш? — бавно произнесе императорът.

Херея си спомни горчивите мигове, когато императорът го унижаваше, когато му се надсмиваше. Но не правеше ли това с всеки? С най-висшите държавни сановници, със сенаторите, с чичо си Клавдий. Характер. Всеки си има някакви недостатъци. Херея е войник. Той знае какво е военно покорство и воинска чест. Отговори твърдо:

— Твой най-предан до смърт…

— До смърт? — попита тихо императорът.

— До смърт! — повтори Херея.

Императорът извади от гънките на тогата си малко шишенце и без да откъсва поглед от Херея, изля съдържанието му в чашата с вино.

— И ако поискам от теб да изпиеш тази чаша до дъно, мой Касий?

Пред очите на Херея притъмня. „Ако не я изпия, още първият преторианец ще ме прободе отзад. Нямам избор, ако иска да умра.“ Той грабна бързо чашата и я изпи до дъно.

Калигула стана, прегърна го и го целуна. И заговори разчувствувано:

— Благодаря ти, благодаря ти, мой Касий! Това се казва вярност. Това е преданост. Прости ми! Аз те изпитвах. Прости ми, че ти развалих виното с благовоние. — После сам му наля вино от амфората, също и на себе си. — Пий! Да пием! Няма да забравя това, никога няма да забравя…

Херея смутено се усмихваше. Пиха. Виното е вълшебна пръчица, мислеше си императорът. И наистина: замахнеш с нея и мракът се разпръсва, облаците се разнасят и в пролуките между тях надниква звезда, подир която тръгваш. След десетата глътка хаосът в мислите изчезва, след двадесетата — виждаш ясно бъдещето, което досега си е променяло цветовете, както небето при залез, виждаш как идният ден блести сияйно от твоята слава, от твоята звезда, от твоето злато — от всичко това, за което сутринта си молил Юнона Монета. Виното е слънце, под което нищо земно няма сянка.

Императорът се развесели и нареди да доведат музиканти. Искаше му се да пее, да танцува. Но музикантите още не бяха докоснали струните и до ушите на императора долетя отвън странен глъч. Той излезе на балкона. Пред двореца, в нощния сумрак, раздиран от няколко факли, се олюляваше пияна тълпа, чиято злоба срещу императора заради мизерните игри я бе довела от арената чак дотук. Скрит в тъмнината на балкона, Калигула гледаше надолу. В този миг се чу глас:

— Наситихме ти се на тебе! Искаме Гемел!

Калигула стисна конвулсивно мраморните перила.

— Искаме Гемел!

„О, ето какво съм забравил! Тиберий-Гемел, своя братовчед. Него старият негодник бе определил да управлява заедно с мен. Сенатът отмени завещанието, но народът не е забравил Гемел!“

Преди една година Калигула бе заповядал да настанят братовчед му във вилата на Есквилин, където за него се грижеше баба Агрипина. Така той не го виждаше и не се дразнеше от завещанието на дядо си. А измина само една година и… „Искаме Гемел!“

Калигула се върна в триклиниума. Херея го нямаше там и той гневно се развика. След малко Херея се появи и на въпроса на императора отговори:

— Изпратих центурия преторианци да усмири тези кресльовци. Вече всичко е наред.

„Всичко е наред — помисли си Калигула и върху лицето му трепна саркастична усмивка. — Глупак!“ Но на глас каза:

— Върни преторианците! Нека Луций нареди да им хвърлят няколко хиляди сестерции. Изпълни заповедта ми и веднага ела тук!

След миг Херея се върна обратно. Императорът застана срещу него.

— А сега слушай внимателно. Вземи сигурни хора, Касий, и веднага, казвам ти — веднага! — иди на Есквилина и нареди да удушат Тиберий-Гемел!

Херея се вцепени и неволно отстъпи крачка назад. Не вярваше на ушите си. Дали и това не е проверка? Гемел — това малко, нежно създание? Погнусен, отстъпи още една крачка.

— Не ми се измъквай — изсъска императорът. — Нали ми обеща вярност до смърт? Необходимо е!

Херея стоеше като прикован. Той леко се олюля, но не се помръдна. Може би ще размисли. Може би ще отмени заповедта.

— Върви! — гневно извика императорът.

Херея тръгна несигурно. Калигула падна на лежанката. Трепереше, сякаш го тресеше. Искаше да извика Цезония, но се отказа. Нареди да извикат Луций. Луций дойде, а подир него, неканена, се промъкна ухилена и Ливила. Тя избухна в смях:

— Какво ти е, Ботушче, че така трепериш? Треска или пък си препил?

Калигула дишаше на пресекулки:

— Вие знаете, че когато бях болен, Гемел пожелал да не стана вече… Казал това на баба си… Сега изпратих хора да го убият… да убият Гемел… — Той ги гледаше с опулени очи. — Кажете…

И двамата стояха като ударени от гръм.

Луций се разтрепера. Ужасът впи в него ледените си пръсти. Не можеше дума да продума. Но очите на императора го заставяха. Той събра всички сили и проговори, заеквайки:

— Той не беше опасен за теб, carissime… да… но… не можеше иначе… добре си постъпил…

Ливила, по-бяла от столата, в която бе облечена, изплака и избяга от стаята.