Йозеф Томан
След нас и потоп (13)

13

През последните три столетия Forum Romanum^[1] бе придобил изключителна важност. А храмовете и базиликите бяха толкова нагъсто, че хората едва се разминаваха. От рострите ечаха политически речи дори когато там никой не говореше. Всякаква сбирщина — арделиони^[2] и просяци се тълпяха в сенките на базиликите и протягаха ръка за милостиня. Капчица милостиня от сенатор или от банкер, от спекулант, търгуващ със земя, или от магистрат — само да капне нещо.

Златната младеж се бе отвратила от гешефтарската и вечно политиканствуваща атмосфера на Форума. Римските красавици, било то от благороден произход или хетери, също така отбягваха Форума. Разходките ставаха на Марсово поле.

Януарските дни бяха влажни. Между театрите на Марцел и Балб под великолепната колонада на Октавий се разхождаха и забавляваха младите римляни и римлянки. Тук нагласените по последна мода жени с плисирани палли и вълнени наметала в пастелни цветове — се срещаха с младите патриции — в бели тоги от тънък бисос. Девойки с начернени мигли и премрежени клонки — полусенки за пламтящите очи. Безсрамна лъжа, примамка, престорена срамежливост, която е забравила да скрие предизвикателното полюшване на бедрата: опасната зона. Благоуханното нардово^[3] масло предизвиква. В ритъма на злословията шляпат златните гръцки сандали с каишка между палеца и пръстите.

Младите мъже се движат небрежно, с поглед, вперен в зениците на тъмнооките девойки: отгатват, опитват. Римското право, абсолютно защищаващо частната собственост, тук се прилага към жената: uti, frui habere, possidere — ползувай, наслаждавай се, имай, притежавай. Защото мъжът е господар, собственик. За дълго ли? За толкова, колкото си поиска… Движението шуми като река. Мигновени спирания, шеги, уговорки за срещи, любовни предложения.

След тригодишно отсъствие от Рим Луций премина под колонадата на Октавий, привличайки вниманието на всички. Той поздравяваше познатите жени, поздравяваше мъжете, но преизпълнен с неспокойство и тревога, не се спря с никого. Зад недостроения театър „Помпей“ се намираше стар стадион, още от годините на пуническите войни. Той вече не се използуваше за обществени цели, понеже дървените трибуни се бяха свлекли и римските бедняци си палеха с тях огнищата. Но състезателната пътека бе в добро състояние. Сто роби я поддържаха постоянно, за да могат тук младите патриции да тренират. Луций съобщи на стражата при входа името си и влезе.

Престолонаследникът Калигула, чест гост на тези тренировки и страстен състезател, не желае цветовете на четирите клуба да се защищават от роби или освобожденци. Неговото желание е да вижда поводите на четворния впряг в ръцете на млади благородници. Хвала му за това!

На старт стояха приготвени четири квадриги, робите-коняри държаха юздите на конете, чийто косъм блестеше в сумрачния ден. Бе прохладно, вятърът рошеше конските гриви и разнасяше цвилене и удари на копита в пясъка. Канеше се да вали и във влажния въздух се усещаше миризмата на обор, която конете бяха донесли на стадиона. Щом Луций влезе в стадиона, компанията млади патриции го зърна. Забързаха към него, с припряност, неприета за един благородник, за да му покажат колко им е драг, прегърнаха го, поведоха го.

Между радостните възклицания, че отново се срещат след три години, между приятелските целувки те оглеждаха Луций изпитателно и ревниво. Под видимия възторг се криеше завистлива насмешка.

— Целия си като от бронз излят! Великолепно! (Кожата му е червена като на касапин от Говеждия пазар.)

— Косата ти е същинско злато! (Пфуй, каква прическа!)

— Ръцете ти са силни като на носещия земята Атлас. (Оставаше да имаш и мръсотия под ноктите!)

Викаха, говореха един през друг. Но нито дума за Сирия, за успехите му в Ориента, за воинската му слава, която днес коментираше цял Рим. Тъкмо затова му завиждаха най-много.

Отдавна те очаквахме, Луций — обади се млад мъж, с коси като абанос, строен, елегантен, който бе център на компанията от млади патриции. — Разбираме какво те е задържало: жена. Но те извиняваме, защото знаем, че си постил три години.

Смях прекъсна думите му.

— Луций и пост? Какво приказваш, Прим?

Прим Бибиен вдигна ръка и продължи:

— Нека да довърша! Аз не казах, че Луций е бил на абсолютен пост! Но римските красавици са му липсвали!

Няколко мъже изръкопляскаха: нашият Прим е роден поет!

Прим Елий Бибиен — първородният, както подсказва името му, син на влиятелния сенатор — бе отколешен приятел на Луций. Прим уважаваше семейство Сервий Курион. То не ламтеше за печалби, както неговият баща, който, скрит зад гърба на своя освободен роб, грабеше милиони от строителството на пътища, домове отвъд Тибър, храмове и клоаки^[4]. Прим изпитваше угризение, че баща му печели и трупа капитали по недостоен за един римски благородник начин — чрез търговия и предприемачество. Представата му за старите римски добродетели, макар избледнели и забравящи се вече, които поставяха достойнството над печалбата, създаваха у Прим чувство за малоценност и оттук — завист към Луций. Но той прикриваше всичко това с ирония. И стиховете, които съчиняваше, бяха пълни със сарказъм, но Прим предпочиташе да се прицелва в дреболиите, отминавайки боязливо истинските беди.

— Оседлахме и впрегнахме коне и за теб, скъпи мой. Докато ти се наслаждаваше на целувките си с Торквата, докарахме колесницата ти чак на старта! — усмихна се язвително Прим. — Но се надявам, че в състезанията ще участвуваш сам!

— Не наричай тренировките състезание — каза Луций, без да обръща внимание на присмеха. — Все едно, че игрите на Марсово поле наричаш сражение. Кога започваме?

— Веднага, само да ти донеса лентата. Знаеш ли, щастливецо, какъв жребий ти се падна тази година? Ще защищаваш зеления, Калигуловия цвят! Всички така ти завиждаме, та чак и ние позеленяхме!

Луций не знаеше да се радва ли, или да проклина. „Аз трябва да се боря за това императорско изчадие? Дали нарочно са ми изиграли този номер? Или ме провокират? Та те знаят, че Калигула ме ненавижда, и то най-много заради надбягванията. Но ако спечеля състезанието, ще спечели цветът на Калигула. Може би това ще му помогне да забрави старата си вражда.“

— Жалко, че Калигула вече… — подхвърли Юлий, синът на сенатор Хатерий Агрипа, препасан с червена лента.

— Какво се е случило с Калигула? — обърнаха се младите мъже към него.

— … Жалко, че вече не е в Рим — ловко се измъкна Агрипа.

Луций препаса яркозелената лента. Цветът на Калигула. Цветът на морето. Цветът на нейните очи. Валерия!

Отгоре от полуразрушените седалки на амфитеатъра се разнесе ясен глас:

— Вие, благородни съдии, не съдете сега за човека по външния му вид. Погледнете мазолестите му ръце, опушеното му от дървените въглища лице, плебейската шапка, под която е скрита невчесаната му коса. Вникнете в душата на тоя мъж. Макар и бивш роб, днес свободен човек, той не е нищо друго освен презрян носач на пристанището. Въпреки това и той е човек като нас…

Луций учудено погледна към оратора. Прим се засмя:

— Деций Кота подражава на Сенека. Ах, Луций, не можеш да си представиш колко се вдигна цената на Сенека. Това, което изрече Сенека, малко по малко се превръща в един от законите на Дванадесетте таблици^[5]. Кълна се в Юпитер, че не лъжа. И всеки иска да постигне неговото красноречие. И аз също, миличък. Той е възхитителен. Неотдавна защищаваше в базиликата на Юлия пред съдебния трибунал един носач от Емпория. Конникът Целс, банкер от Есквилин — знаеш ли го? — обвиняваше носача, че е откраднал от двореца му златен светилник. Трябваше да го чуеш как говори. Така измъкна носача от положението, че едва не му предложиха квестура. По време на процеса Деций си записваше защитната реч на Сенека и сега се упражнява. Но напразно се напъва, горкичкият! А аз написах стихотворение за тази реч на Сенека:

Не само дума с дума се мери в речта,

течението също гърми, пее, бучи

и звуците заедно със силата на водата

могат и каменен яз да разбият…

— Сега съчиняваш по-добре, Прим — усмихна се Луций и се качи в колесницата. — Ще станеш втори Вергилий^[6]. Започваме ли?

Явно преувеличената похвала поласка Прим. Усмихна се самодоволно. След това, в ролята си на арбитър на днешните състезания, той застана край четирите квадриги и вдигна бялото знаменце.

Замахна енергично надолу: квадратите стремително потеглиха. Седем обиколки на стадиона.

Като малък Луций копнееше да стане водач на колесница. Може би това бе неговата първа, още детска проява на честолюбие, което с годините се разрастваше, за да стигне до мечтата му за триумфа. „Води, а не да те водят!“ — това бе девизът на Курионовия род, девизът на Луций. Всички негови прадеди бяха достигнали върха на почестите, достоен за един римски благородник: консулството. Луций е син на своя род. Неговото честолюбие е безгранично и може да се формулира съвсем кратко: „Във всичко, което правя, трябва да бъда пръв! Във всичко искам да се отлича. Днес — на състезанията в цирка, утре — в сената, пред който ще изнеса реч за своето пребиваване в Сирия.“ Какво щастие и каква слава за младия мъж! За това той трябва да благодари на своята щастлива звезда. И на Макрон. Когато Калигула убеди, както постоянно обещава, императора да разреши надбягванията в цирка — тогата цял Рим ще види как Луций побеждава в Големия цирк пред очите на сто и осемдесет хиляди зрители и как самият Калигула му слага на челото победния лавров венец. И Валерия ще го види…

Луций добре води колесницата. Той и в Сирия не изостави тренировките. Състезаваше се в Цезарея, Тир, Сидон и Антиохия. Познава нрава на пъргавите кападокийски коне, докарвани на кораби в Рим за надбягванията и каквито сега държи за поводите. Отлично знае как може да ги подгони в луд галоп. Отпуска леко поводите, попритегля ги малко, после пак, но изведнъж ги отпуска, изсвирва остро и неговия четворен впряг полита като вихър. Луций пробва своя трик в отвъдната страна на стадиона, за да не го видят зрителите. Той завършва първата обиколка около спината^[7] и пръв минава край позлатената пирамида в началото на състезателната пътека. Леката двуколка, в която стои, едва докосва земята, копитата на жребците чаткат, жълтият пясък лети на всички страни. Луций опитва втори път своя трик. Не се излъгва. Втори кръг. Трети. Непрестанно — начело, непрестанно расте разстоянието между него и червения състезател, който е на второ място. Подир това — синият, последен — белият.

Луций разбра, че победата е в негови ръце! Вдигна гордо глава. Така трябва да бъде! И съдбата трябва да си ръководи сам, както тази квадрига. Да застави фатума^[8], както този впряг, да лети в желаната посока. Но редно ли е тъкмо днес и тук да победи? Разумно ли е? Не е ли по-добре да се престори на по-слаб и да победи чак на истинските надбягвания в Големия цирк пред очите на Калигула?

Луций се усмихва. Леко притегля поводите, съвсем лекичко, още малко и… чува как възторженият вик зад него се усилва, нараства, приближава се… Все още би могъл… Завършил е четвъртият кръг, предстои петият… все още би могъл, ако поиска, да отпусне изведнъж поводите и остро да изсвири… Но не! Ще направи точно обратното! Луций попритегля още малко поводите, вижда с крайчеца на окото си как Юлий Агрипа размахва камшик, как червената лента го изпреварва и пръските пясък политат пред погледа му. Той престорено бърчи чело, навежда се, взема камшика, демонстрира гняв и усилие, но не дава воля на конете. Пуска пред себе си и синия състезател и непосредствено след него стига трети на финала.

Аплодисменти за червения, насмешки за Луций. Той скочи намръщен от колесницата и започна да развързва зелената лента.

Прим не можа да се овладее и се наведе ухилен към Авъл Устин:

— Погледни го победителя на партите!

Останалите ехидно добавиха:

— Героя от Ориента!

— Това е тя — неговата слава!

— В Сирия навярно е яздил козел!

Но когато Луций се приближи до тях, преструваха се на угрижени, макар и да се шегуваха:

— Горко ти, Луций, ако така се представиш пред Калигула!

— Поне година ще те лиши от своите гуляи!

— Ще нареди да се състезаваш с костенурки!

Луций слушаше с половин ухо и си мислеше съвсем за друго. Бе уверен, че щом поиска — ще победи. „А после — Калигула или пак ще ми завижда, или от радост, че неговият цвят е победил, ще забрави старата си ненавист. Ще видим.“

— Какво стана с теб, по дяволите? Така безупречно потегли! — попита победителят Агрипа.

Луций сви рамене и отиде да огледа копитата на двата крайни коня, сякаш в това се криеше причината.

 

 

Те се връщаха към домовете си с безгрижна походка, самодоволни, горди от своята изтънчена красота; надпреварваха се в остроумия, уговаряха си срещи в римските кръчми и лупанари, за да убият скуката и тази нощ.

Луций и Прим вървяха последни. Наблюдаваха другарите си: капризни прически по последна мода, изкусни къдрици, толкова изкусни, че имитираха небрежност, а всъщност бяха направени с невероятна опитност от сръчните пръсти на робините. От къдрите и тоалетите се раздаваха благоухания. Изискани маниери, жестове ту величествени, ту умишлено небрежни, лакираните нокти блестят…

Луций бе потънал в спомените си за сирийския легион, като сравняваше неволно живота там и тук, в Рим.

Тези, които вървят на няколко крачки пред тях, са бъдещето на Рим. Тези мъже скоро ще управляват империята чрез сената и учрежденията. Тези женствени кукли. Тези лекомислени, издокарани франтове!

— Прим, не ти ли се струва, че тези пред нас приличат повече на жени, отколкото на мъже? — посочи той към компанията.

Прим се спря и впери разширени от изумление очи в Луций:

— Какво говориш, Луций?

— Нима не виждаш? Прически, благоухания, тоалети, маникюри, маниери… Дори и ти…

Прим се усмихна. О, богове, колко е изостанал Луций в Ориента!

— Ти искаш да изглеждаш до нас като свинар? О, вие, войниците! Капка вкус нямате! В края на краищата ще престанеш ежедневно да се къпеш и ще изгниеш от мръсотия, варварино… Нима живеем във времената на Регул^[9] или на стария Катон^[10]? Светът, мили мой, върви напред! Гледай по-скоро да ни настигнеш, но не се престаравай: новата мода у нас въвежда самият Калигула! Може във всичко да му подражаваш, но винаги трябва да спазваш учтива дистанция, за да бъде пръв той… Това ти е известно, нали?

 

 

Луций се върна у дома, влезе в банята и се остави да го масажират и вчешат. Но не разреши на робините да му направят прическа по новата мода. Без друго и старата, скромна прическа отне цели два часа. В знак на протест той се отказа от маникюра и благоуханията. И въпреки това бе угнетен. Надбягванията не го разсеяха.

В момента, когато двете робини подреждаха диплите на тогата, влезе баща му. С тайнствено, но сияещо лице той поведе сина си към таблина^[11]. Има важна новина за Луций. Разместване на легионите! До края на февруари в Рим се връща тринадесетият от Хиспания^[12], който се ръководи от Гней Помпилий, шурея на Авиола. Тримата командири са наши хора, останалите Гней ще подкупи. На нас ни стигат два легиона. Фортуна е с нас, момчето ми!

Луций не издаде нито звук. Авторитетът на баща му е голям. Той потиска у него измъчващото го чувство, породило се след първия им разговор: заговорът се явява не навреме, тъкмо когато Луций се устремява към кариерата си под покровителството на императора. Луций мълчи, загледан в мозайката на пода, която изобразява люшкащ се върху вълните кораб. Има неприятното усещане, че земята под него се олюлява.

Сервий прегърна сина си.

— Измъчва ме една мисъл. Денем и нощем не ме напуска, Луций…

Синът вдига очи към баща си. Сервий говорете тихо:

— Бих искал да знам отношението на Сенека към нашето дело, разбираш ли? Влиянието на Сенека между сенаторите е голямо, също така и между народа. Ако можеше и той… — Сервий присви рамене и добави: — Днес Сенека е кумирът на Рим!

— Чух за това на хиподрума — отговори тихо Луций. — Кумир и мода…

— Не обичам неизвестността — продължи Сервий. — Изпратих при Сенека роб да му съобщи, че ние двамата ще го посетим днес. Поводът е великолепен: след завръщането си от Сирия ти искаш да изразиш уважението си към своя бивш учител, а аз копнея да видя новата му вила Отвъд Капенската порта. Отиваме ли?

Луций кимна без възторг.

Сенаторската лектика^[13] от абаносово дърво, украсена с изящна сребърна интарзия^[14], стоеше пред входа на двореца. Осем роби чакаха до нея. Носилката беше необходима, тъй като влажният въздух и дребният дъждец биха повредили скромните прически на бащата и сина Курион.