Йозеф Томан
След нас и потоп (33)

33

Балб се готвеше да иде на работа. И сам си говореше. Та, значи, този комедиант е отново тук. Болка бе пронизала сърцето му, когато узна, че в Остия са арестували Фабий и са го отвели на Капри. Чак такова нещо той не искаше, да му се случи, макар и да би побъркал Квирина. Призованите на Капри се връщат. Не стигаше ли да го изпратят, да речем, някъде в Африка? Нека си прави там своите фокуси и премятания пред лъвовете и жирафите. А пък на — той се върнал! Както и да е. Ами Квирина? Сутринта долетя като буря:

— Чичо! Фабий се върна! Върна се при мен!

И хукна! Видя само малките й пети и черната опашка на косите.

Балб гледаше към вратата, през която тя изчезна. Е, виждаш ли, човече: край на мечтите ти, няма вече да я видиш тук. Пак ще ти се изплъзне с този щурак, който има повече късмет, отколкото ум в главата. Но какво да се прави! „Е, върви, момиче, върви, щом той ти е съдбата. Бъди щастлива с него. Твоята радост е и моя радост. Аз вече поумнях“ — каза си Балб. И като изпъчи птичата си гръд, тръгна, доволен от себе си.

Пътят му от Задтибрието към курията на Цезар минаваше през Големия форум. Народът се тълпеше пред рострите — спореха, шумяха, препираха се, викаха.

Балб скоро разбра причината.

„Acta diurna Populi Romani“ днес съобщила, че императорът Тиберий е сериозно болен.

Из града се пръснала мълва, че император Тиберий ще се върне в Рим.

И кое е истина?

Градът ври, кипи от противоречивите вести. Какво ли ще стане, ако императорът се върне в Рим? Какво ще стане, ако умре старият император? Кой ли ще заеме мястото му? Как ще се живее занапред?

Балб удряше с чукчето по мъничкото длето, златната пластинка светеше, огъваше се, придобиваше желаната форма.

Балб продължаваше да размишлява и по време на работата си. Неотдавна със специално съобщение известиха, че сенатор Пизон е внесъл предложения в сената, които ще донесат на народа големи облекчения: да се намали цената на пшеницата и да се премахне подоходният данък. Сервий Курион предложил сенатът след толкова години отново да насрочи народни избори за висши магистрати. „Всичко това са големи работи — казваше си Балб, като обръщаше на менгемето златната гривна. — После ще украся гривната с опали. Тези камъни с променлив цвят ще се открояват прекрасно върху жълтия метал. Как ли изглежда римлянката, която ще си сложи накита? А как ли изглежда мъжът, който вечер ще й го сваля от ръката? Или пък няма да го свали, та опалите да му светят, когато се любят? Скъпотията е страшна. Ако пшеницата поевтинее — ще поевтинее и хлябът. Данъкът върху доходите е седем процента. За един ден изкарвам дванайсет сестерции. От данъка печалбата ми намалява почти на единайсет. Няма ли го този данък, дневно ще имам по два аса повече. За месец — 60 аса, което прави 24 сестерции, а за пет месеца — това е повече от един аурей! За година — два и половина аурея. А пък един ден, когато направя в къщи едно чудесно украшение… Ех, колко парички ще натрупам за моето момиче! Че ако се случи този хистрион да избяга от Квирина и да я остави гола-голеничка, да има с какво да се облече. А покрив и ядене винаги ще има при мен. Значи, ще има избори. Гледай ти. Това хич не го очаквахме. Досега императорът сам си назначаваше магистратите, и то пожизнено. И ето ти изведнъж промяна! И то каква! Народът ще си избере чиновници, на които ще има доверие. Senatus Populusqve Romanus пак ще стане голяма сила. И не само на думи, ами и на дело. Този сенат нещо много взе да се осмелява, щом като прави такива предложения. На стария трябва съвсем да му е лоша работата. Ха сега да видим кой се грижи за римския народ! Императорът ли? Глупости! Сенатът! Нашият славен сенат! Най-после ще ни светне пред очите!“ Чукчето весело заудря по длетото, златото искри, Балб се усмихва. За хубава ръка плаче тази гривна! Ръка — млечнобяла, накит — златистокафеникав, като печена пшеница. Като вдигне ръце такава жена да си направи прическата, опалите ще засвяткат с всички цветове!

„Дявол я взел тая политика! Само заради нея така се люшка светът. И нийде-никъде спокойно местенце. Също като върху морските вълни. Ту се издигат разлепени, ту пропадат надолу. Нашите сенатори си ги бива, ама и на тях не им е лесно. Страхуват се. Императорът ги дебне както котаракът мишките…

Аз в сравнение с тях къде-къде съм си по-добре. Седя си под покрива на сянка, ни от дъжд се боя, нито слънце ме напича, и все ми е едно кой стои там, горе — Тиберий или Калигула. Но най-добре ще бъде, ако е сенатът. Държи ли само един човек властта — винаги има опасност от безобразия. А шестстотин души и двама консули — това е друга работа! Те все някак ще се дебнат един друг, все ще си гледат в пръстите, да не би някой да се облажи за чужда сметка! Или греша, а? Или и тези шестстотин са от един дол дренки?“

Изведнъж чукчето загуби веселия си ритъм. Пред очите на Балб заредиха лицата на сенаторите, които знаеше. Този например е публикан, изкупува данъците в провинциите, този пък държи монопола на търговията с благородни метали, онзи строи за купища ауреи къщи, които след година-две се срутват, защото не е използувал целия материал и се е работило през пръсти. А всички до един грабят от своите латифундии, но златото не смърди — казват оняези там, горе. „Вярно е, не смърди, тука са прави, та нали ми е всеки ден в ръцете, макар и да не е мое.“

Нещо става. Промяна ще има. Затова са тези обещания. Обещания. Обещания.

Чукчето подскача и удря гневно.

Глупости! Обещанията са вятър работа. Колко сме ги слушали досега! И каква полза? Никаква. И сега ще стане така. Предложението ще си остане предложение, обещанието — празна приказка, данъците — данъци, само дано житото не поскъпне, а на избори има да се надяваме!…

През малкото високо прозорче в работилницата долетяха виковете на хората от Форума:

— Да живее Гай Цезар, синът на Германик!

„По-кротко, по-кротко, да не си разчекнете устата! На мене хич не ми е ясно защо точно Калигула трябва да спаси Рим! Защото е син на Германик? Ами че моят баща е бил страшно висок човек, а пък на — аз, неговият син, съм гърбав. Тъй че с това роднинство малко по-кротко. Който седи на пухена възглавница, не знае, че дървеното столче под дупето убива. Много ли ви затрогва това, че Ботушчето като малко момче е носило войнишки ботуши? Ами че това е било хитрост, за да се хване войникът на въдицата и да тръгне да се бие с варварите. Както е хитрост и днес този «populus» в надписа SPQR. Да не мислите, че Ботушчето ще страда, ако козата ви престане да дава мляко? От тези цезарски висоти трудно се виждат долу, в Задтибрието, въшките по хората. Пет пари не даваше за тях Тиберий, същият ще е и Калигула. Някакъв си гръцки философ добре го е казал: «Едни са родени да заповядват, а друга — да ги слушат.» И ти нищо не можеш да промениш, римски народе!“

 

 

Още призори Луций се спусна направо от дворцовата зала на Форума. Той не обръщаше внимание на многохилядната тълпа и нейната възбуда, крачеше като воин, който влиза в бой на първата линия.

— Слава на Гай Цезар, сина на великия Германик!

Името на Калигула — произнасяно от ревящата тълпа — достигна до неговото съзнание. Мислите започнаха да се подреждат в главата му. Изпроводеният от Сервий пратеник на смъртта сега лети с коня си на юг. В този миг навярно се приближава до планините Албани. Ще стигне на Капри и там ще чака Калигула и Макрон. А те още от портите на Рим по целия път ще бъдат следени от хората на Сервий. Когато двамата стигнат на острова, Нигрин ще изрече на центуриона Варий невинните слова: „Привет на императора!“ и в същия миг ще паднат две глави: на Тиберий и на Калигула… Не! Калигуловата — не! Републиката не може да се върне. Републиката е минало, а не бъдеще! Бъдещето е Калигула!

„Отечеството зове — казва си Луций. — Днес най-после разбирам неговия призив. Тиберий ще оставя на съдбата, но Калигула ще спася. Към това ме призовава отечеството. Калигула ще стане император с моя помощ.“

Луций ускори ход, премина през Субура и се заизкачва към Есквилинската порта, към градините на Меценат, част от които той — приятелят на поетите и на Август — бе превърнал в гора на боговете. Тук, сред кипариси, пинии и платани, просто един до друг се издигаха храмове. Луций застана пред светинята на древната фригийска богиня Magna mater^[1], наричана в Рим Кибела, се намираше в прекрасен малък храм върху най-високото място на светата гора. Стройни колони коринтски капитали поддържаха лекия свод. Мраморната колонада се отразяваше в гладкото езерце край светинята. Западно от нея, на разстояние колкото изстрел с лък, стоеше скромният и простичък храм на Церера. Малка открита ротонда^[2] с каменна статуя на богинята, държаща в обятията си плодовете на земята.

Кибела, тайнствената ориенталска богиня на изконните земни сили, почитаха патрициите; Церера, древната римската богиня на плодородието, почитаха плебеите и селяните.

От храма на Великата майка излезе жрецът, за да посрещне госта. Приведе пред бялата тога гръб, показвайки голото си теме с венец от бръшлян, вдигна набръчкано лице и изслуша с обърнати нагоре длани желанието на Луций да принесе жертва и да бъде чута молбата му за съвет. Алчната ръка стисна жълтицата:

— Ще позлатя темето на овцата, ще й сложа венец от чемшир и ще обвия главата й с вълнени плетеници, мой благородни.

Жрецът напръска Луций с чиста вода от езерцето, въведе го в храма и го постави лице срещу лице с бронзовата статуя на Великата майка. После разпери ръце и като закри очи с пъстрата тога, за да не се разсейва от нищо, започна да се моли. Към неразбираемите думи се присъедини пеенето на юноши, скрити от небесносиня завеса зад статуята на богинята.

След това жрецът отведе благородника в двора на храма пред олтара, където се палеше огън, и отиде да приготви жертвата.

Луций стоеше замислен. Стреснаха го нечии гласове. През откритата колонада той видя мъж и жена — селяни, които стояха с кош пред статуята на Помона, съпруга на Вертумн и покровителка на плодородието, лозята и плодовете. И, ще не ще, се заслуша в разговора им.

Жената нарежда глинени гърненца върху пиедестала на Помона — едно, две, три… Мъжът наблюдава всичко това и се мръщи:

— Стига толкова. Не прекалявай. Остави другите в коша.

— Защо? Че нали всичките ги донесохме на богинята заради добрата беритба на лозята.

Мъжът се чеше по тила:

— Добра беше беритбата. Добра. Ама можеше да бъде и още по-добра.

— Колкото повече дадеш, толкоз повече ще получиш — казва жената.

— Стига си дрънкала, жено! Плащай колкото се полага и нито ас повече. — И изведнъж се разпали: — Изобщо тя не направи това, за което я молих…

— Как така? Ами че беритбата беше добра. Почти два пъти повече от лани…

— Беше, ама само от лозята. Ами орехите? А смокините? А кестените? Та те какво дадоха? Молих я да ми пази през пролетта смокиновото дърво в края на градината. А смокинята изсъхна. Хубаво я опази! Ами кестените? Нагарчат… Казвам ти, не й давай нищо повече!

Мъжът скочи, грабна коша от ръцете на жената и се обърна към богинята:

— Нищо повече няма да получиш. И това ти е много. А на жена си каза: — Тръгвай, да продадем останалото на пазара. Трябват ми нови поводи. Който пести, той има. Стига! Казах вече. Та ако ще да се пръсне. И пак към Помона: — Запомни от мене, моя възвишена: като ми възкресиш смокинята и като станат кестените гладки и сладки — тогава ще получиш повече. Дотогава — ни капка. Да тръгваме!

Той вдигна внимателно коша с гърненцата и тръгна. Жената — подир него, като кършеше ръце и го ругаеше непрекъснато, както й дойде наум, за лошото му поведение пред богинята, така недостойно за един римски гражданин. Но мъжът беше доволен, както всички хора, които си уреждаха практично работите със своите практични богове.

Луций гледаше подир селяните с презрителна усмивка: колко е дребнав този плебс, с какви глупости безпокоят боговете!

Жрецът на Великата майка се върна при него. Запали жертвения огън. Храмовият роб водеше на връвчица украсената за жертвоприношение овца. Той вървеше бавно, връвчицата държеше свободно, за да не дърпа животното, защото това би било лошо знамение. Димът се издигаше право нагоре към бледосиньото небе.

Жрецът започна да освещава жертвеното животно. Поля главата му с вино, смесено с изворна вода, сам отпи от виното, подаде и на Луций. Посипа челото на овцата с осолена ярма, отряза кичур вълна и я хвърли в пламъците. После направи с ножа черта от челото до опашката и с думите „Macta est“^[3] приключи освещаването.

След това помощникът замахна с чука и уби овцата, а жрецът разряза гърлото й със специален нож. Събра малко кръв в паничката, смеси я с вино и ярма и под звуците на скрити кларнети и китари започна да пръска със сместа олтара и около него.

Луций наблюдаваше движенията на ръцете му, сребърния пръстен с халцедон, тънките китки и костеливите пръсти, наблюдаваше целия обред и трепереше от напрежение. Струйката яркочервена кръв се стичаше от олтара и се виеше около жертвеника като червен ручей. Колко потоци кръв бе гледал преспокойно в Сирия, а сега от това малко ручейче го побиваха ледени тръпки. Попридърпа тогата си, сякаш го бе пронизал утринният хлад.

Жрецът положи закланата овца върху жертвената маса, поля я с вино и благовония и я изкорми. Пристъпи харуспексът тънък като върлина, с дълга брада, съсухрен. И докато жрецът под звуците на кларнети изгаряше на олтара жертвен хляб и тамян, харуспексът изучаваше вътрешностите на животното. После той се обърна към Луций, чието лице бе измъчено от вълнение. Мършавият харуспекс вторачи немигащи очи в младия мъж и произнесе:

— Твоята звезда е щастлива, господарю. Но черен облак е затулил нейната сияйна светлина…

Луций потръпна и направи крачка назад.

— … стоиш на кръстопът… — цедеше думите си гадателят на човешката душа. — Стоиш на кръстопът и се колебаеш… Размисляш накъде да тръгнеш… Решаваш…

Луций тежко въздъхна:

— Продължавай!

Устните на харуспекса едва уловимо потрепнаха в ъгълчетата. Той вдигна ръце към небето:

— Великата майка ти казва: следвай без страх златната колесница на Хелиос, все по-високо и по-високо…

Радостният възглас на Луций прекъсна думите на гадателя. Опитният харуспекс разбра, че е казал нещо, което засегна молителя право в сърцето, и не искаше да развали впечатлението с повече приказки. Млъкна.

Луций му хвърли шепа ауреи и с горд жест даде да се разбере, че знае достатъчно. Гадателят изчезна, само скритите някъде кларнети подхванаха тържествена мелодия, която литна към небесата.

Златната колесница на Хелиос! Бронята на Калигула! Свещената дума на богинята му потвърди, че е взел правилно решение!

С Калигула на живот и смърт!

„Ще стана приятел на Гай, негово доверено лице, дясна ръка на бъдещия император. Всички почести, които може да постигне един римлянин, Калигула ще ми ги даде. Той ще осъществи всичките ми мечти и родът на Курион…“

Ликуващият поток на мислите изведнъж секна… баща му се появи пред очите. Но Луций остана твърд и непоколебим в решението си. Баща му? Та той ще ми бъде благодарен, че съм му спасил живота! Заговорът няма да успее, както не успя и заговорът на Сеян. Рим лудее по сина на Германик. И на пиршеството пролича това, макар аристократите да са сто пъти по-сдържани от народа. Колкото им е ненавистен старият император, толкова им е любим Калигула! Рим не би понесъл смъртта на своя любимец. Той ще унищожи до корен неговите убийци. „Отивам при Гай! Ще го уговоря да не се връща на Капри! Аз ще го браня със своя легион на Палатин. Отечеството — това е Рим! Отечеството — това е Калигула!“

Развълнуван до крайна степен, Луций стоеше пред олтара, от който се стичаха последните капки кръв на принесеното в жертва животно.

 

 

По стръмната пътечка, която водеше право нагоре от Виа Тибуртина към гората на боговете в Меценатовите градини, вървяха Фабий и Квирина. Пътечката бе тясна за двама, но предостатъчно широка за влюбени. Квирина се притискаше до Фабий, впила трескаво ръце в него, сякаш още се боеше, че може нещо да му се случи. Шумът на Рим долиташе дотук накъсано, глъхнеше и се отдалечаваше.

Слънцето проникваше през короните на дърветата. На Фабий му се струваше, че тези светли, трепкащи петна са пеперуди, които кацат за миг по косите на момичето. Росата блестеше по храстите, насекомите жужаха. Пясъкът скърцаше под краката им, вятърът свиреше в бледозелените платанови листа, бе чисто, ясно утро, и животът бе чист и ясен като това утро, кръгът на уединението около тях се затваряше, сякаш бяха влезли в градини, заобиколени с великански стени заключили портите зад себе си и захвърлили ключа.

Квирина вдигна глава към Фабий. Той притисна с длани лицето й и се загледа в него. Едва сега можеше да стори това. Мъката от преживяното бе оставила отпечатък върху нежните черти, помътила блясъка в очите. Пред него стоеше не предишното безгрижно момиче — винаги радостно и весело. Това бе жена, преживяла загубата на най-скъпия си човек.

И Квирина се вглеждаше в лицето на любимия си. В скъпото за нея лице! Тези отвесни бръчки на челото ги нямаше преди! Край устните също се бяха поя вили нови гънки. Навярно от преживяния ужас. „Мой мили, колко си изстрадал!“ Очите й се наляха със сълзи, притисна лице върху рамото му.

— Какво ти става, Квирина? Не се бой, всичко вече мина, остана далече.

Девойката вдигна глава и му се усмихна през сълзи, те се стичаха по страните й, но тя вече се усмихваше:

— Нищо, нищо, Фабий. От радост е… От радост, че пак си при мен.

Тя го прегърна около врата, започна да го целува с треперещи устни. Това наистина бе щастие, но малко тревожно щастие.

— Никога вече няма да ме оставяш сама, нали?

Трогнат, Фабий милваше треперещите раменца.

— Къде да ходя, моя мъничка? Как можеш да си помислиш такова нещо? Хайде сега, избърши си носленцето и пак се усмихни. Усмихни ми се…

Квирина подсмърчаше, триеше с юмручета очи, лицето и се успокои. Върху ресниците й съхнеха последните сълзи, очите й проникнаха дълбоко в погледа му.

Никога досега не е била толкова красива, помисли си Фабий, изпълнен с нега. Чувствуваше, че е станало нещо много голямо, но не можеше да проговори. Милваше косите й, вдишваше техния аромат, целуваше ги. „Моя жена! Моя вярна жена!“ Това си мислеше той и това говореха целувките му.

Те се приближаваха към храма на Церера, вече се виждаха белите колони на малката ротонда със статуята на богинята по средата. Квирина милваше ръката му и се усмихваше!

— Волумния ми казваше: вече няма да го видиш, забрави го, напразно е всичко… Но аз не й вярвах. Молех тук богинята, молех я, плачех да те върне обратно…

В звънкия глас вече нямаше и помен от сълзи. Квирина чуруликаше като птичка, разказваше какво се беше случило в Рим, какво са говорели хората за него, как са проклинали, че вече няма да го видят…

„Аз живея“ — казваше си Фабий. Радостта му се разливаше по цялото тяло, пулсираше в жилите, окачаше, бушуваше. Стисна силно ръката на Квирина. Тя извика от болка.

— Какво има, мила?

— Какво е това? Пръстен. Заболя ме от него…

Той весело се разсмя и заигра:

— Тетрархът на Антиохия ми заръча да поднеса това царско украшение на най-красивата девойка в Рим!

Фабий овали пръстена, коленичи и й го подаде.

— Аз намерих тази девойка и й го поднасям…

Квирина объркано се усмихваше. Оглеждаше недоверчиво черния камък в златна обковка.

— Шегуваш се…

— Не, не. Пръстенът е твой. Исках да ти го… — той си спомни разговора с центуриона Камилий на каприйската пътечка — аз все едно — щях да ти го изпратя…

Фабий сложи накита на тънкото й пръстче. Тя се смееше щастлива.

— Голям ми е. Ще го изгубя. Почакай. — Откъсна една тревичка и омота с нея златното колелце. Мълчаливо се възхищаваше от подаръка. После тихо каза:

— Защо ми го даваш?

Той силно я прегърна. И сега вече успя да изрече:

— Защото те обичам. Защото си моя жена.

— Мили мой, ти се върна при мен — отново въздъхна Квирина.

Стигнаха до храма на Церера.

— Ела да се помолиш на богинята, да й благодариш… — каза Квирина.

Фабий се разсмя:

— Да се моля? Наистина. Императорът, когато ме освобождаваше, каза: „Моли се за моето здраве, артисте. Докато съм жив — косъм няма да падне от главата ти. Но когато свърша, боговете да ти са на помощ…“

Лицето на девойката пребледня. Тя впи ръка в рамото на Фабий. И зашепна настойчиво:

— Ела да се помолим за здравето на императора!

Фабий продължаваше да се смее:

— Знаеш ли ти, момиче, какво искаш от мен? Ако Тиберий бъде жив и здрав — а моята молитва сигурно ще помогне! — тежко ни и горко! Никакви „Хлебари“ тогава няма да играем, пак ще се върне златният век на „Неверните обущарки“ с ритниците по задника и гълтането на пламъци. А това ми е дошло до гуша вече. И с какво тогава ще се изхранваме в Рим? — Гласът на Фабий стана суров: — Защо да се молим за човека, който никога не се е застъпвал за нас? Който, вместо да даде на хората работа, им подхвърля милостиня и ги превръща в безделници?

— Какво от това? — попита тя вироглаво. — Но на теб той ти дари живот!

„Защо да не го направя само заради нея — помисли си Фабий. — Толкова настоява.“

— Добре, Квирина, да отидем!

Жрицата на Церера пристъпи към влюбените със сребърен поднос в ръце. Говореше монотонно и професионално, като продавачка на шарени панделки на пазара:

— Мои окъпи, вие бързате да се поклоните на моята богиня, чиято власт е преголяма? Идвате да благодарите или да помолите за нещо?

— И да благодарим, и да помолим — каза Квирина и погледна любимия си.

Жрицата сочеше фигурките върху подноса и продължаваше да говори като на пазар.

— Тук ще намерите фигурката, която ви е по сърце. За войника — Марс, за търговеца — Меркурий, за рибаря — Нептун, за селянина — Церера, а за влюбените — Венера или Амур…

— Амур — веднага избра Квирина.

Фабий потвърди с усмивка.

— Ето го амурчето с лъка и стрелата. Този е от глина, този — от тесто, а пък този, най-красивият, е от восък. От тестото — за сестерция, глиненият — за две, а восъчният — за шест. Кой искате да принесете в жертва на всесилната богиня?

— Най-хубавия! Восъчния — едва не извика Квирина.

Фабий се усмихваше. Той измъкна шест сестерции от джоба на туниката и ги подаде на жрицата.

Тя взе парите с досада: както винаги. Тези дрипльовци никога нищо не добавят. Жрицата погледна завистливо към храма на Кибела. Там е друго нещо. Там жрецът за една овца получава толкова пара, колкото за три. Въздъхна. Постави восъчния амур на жертвения олтар, запали огъня и вдигна ръце за молитва. И сухо занарежда:

— Погледни, велика… тези двама тук… да ти изразят благодарност… За какво й благодарите? — обърна се жрицата към тях.

— За живота — каза Фабий и притисна Квирина до себе си.

Отговорът се стори непонятен на жрицата, но това не я смути.

— … за живота ти благодарят. Цереро благодатна, и искат да те помолят… За какво ще я молите?

За миг настъпи тишина, после Квирина каза:

— За здраве и дълъг живот на Тиберий…

Жрицата отпусна ръце. Досега не беше й се случвало някой от простите хора да моли за здравето на императора. Странно. Погледна учудено девойката, но изказа молбата й пред богинята.

Пламъкът на олтара подскачаше. Восъчното амурче се разтапяше в него.

— Богинята прие милостиво вашата благодарност и вашата молба — привърши набързо жрицата обреда и си отиде.

Квирина нервно въртеше пръстена. Изведнъж той й се изплъзна и звънна върху мраморния под. Бързо се наведе, взе го. Черният камък от удара се бе разцепил на две. Квирина изхълца:

— Фабий, виждаш ли? Лошо знамение. Ахатът се счупи!

Фабий леко потръпна. „Как можа да се пукне! Ще се уплаши и все за това ще мисли моето малко момиче. Как да го утеша?“

— Глупачето ми, ами че то е на хубаво. Ахатът беше твоето око, разбираш ли? Твоето блестящо красиво око. Но ти имаш две очи. Така сега и пръстенът ще има две очи…

Квирина не се усмихна, мрачно загледана в черния камък. Това развълнува Фабий. Той помилва момичето по косите и тихо излезе от храма.

 

 

Луций се спускаше по пясъчната пътека. Лъчите на ранното слънце трептяха в короните, въздухът лъхаше на пролет. Всичко сияеше, всичко потвърждаваше неговото решение. Подир колесницата на Хелиос!

Той погледна към слънцето. Рано е, Калигула още спи.

На пътя му падна сянка. Луций вдигна глава. И очите му се разшириха от изненада:

— Фабий Скавър!

Фабий беше не по-малко изненадан.

— Мой господарю — поздрави той с поклон Луций.

Светлото душевно разположение на Луций обагри гласа му с приповдигната любезност:

— Каква изненада, че отново те виждам! Говореше се, че си бил арестуван, че си бил отведен на Капри…

Фабий настръхна. От къде на къде този ласкав тон след неотдавнашните заплахи в планините Албани. Фабий знаеше от Квирина, че го е издал Октав Глупака, а не Луций. Но въпреки това беше нащрек.

— С право се е говорило, благородни господарю. Но се върнах.

Всички искри на живота блеснаха в радостния глас на Фабий.

— Върнал си се — бавно изрече Луций невероятните думи. — Императорът лично ли говори с теб?

— Да…

— И ти подари живота?

— Както искаш, така го кажи, господарю…

— Великодушен дар — отбеляза Луций.

— По-скоро каприз, мой господарю. Уверен съм, че императорът дори не виждаше, че стоя пред него, когато изрече: можеш да си идеш. Нас, плебеите, той никога не ни вижда. Малкия пръст не си е помръднал, за да ни облекчи живота.

— Как трябваше да направи това? — усмихваше се благосклонно Луций.

— Да даде на народа правата, които имаше по-рано. Да му възвърне изборите и комицията^[4], управлението да бъде дело на всички, дело обществено…

— Res publica — несъзнателно повтори Луций. Двамата се погледнаха. Фабий — изненадан от това заключение, Луций — смутен. Виж го ти безгръбначния комедиант! До какви мисли е стигнал! Луций отвърна очи, заби поглед в земята, но упорито вървеше към своята нова цел:

— На грешен път си, Фабий. Републиката не може да се върне.

Фабий присви очи: „Какво? Как може да говори така синът на Сервий Курион? Дали ме изпитва?“

Луций патетично продължи:

— С такава огромна империя не може да се справи нито сенатът, нито народът. Само Гай Цезар, синът на незабравимия Германик, може нещо да промени — и там, горе, и долу. Единствено той ще даде на римския народ това, което старият император години наред отказваше да му даде.

Фабий не вярваше на ушите си, не знаеше какво да мисли. На чия страна стои днес Луций Курион?

Луций продължаваше да говори, но вече по-спокойно:

— Ти принадлежиш към съсловието, което императорът преследва и наказва с изгнания, и сигурно ненавиждаш Тиберий. Гай Цезар е друг. Негови приятели са артистите Мнестер, Апелес — знаеш това. Ти, актьорът, би трябвало…

В мислите му се мярнаха картини от „Хлебарите“, с които Фабий нападаше сенаторското съсловие. И ехидно довърши:

— … би трябвало да разположиш към себе си принца, хистрионе!

Това хрумване изведнъж се превърна у него в голяма идея. Той изрече властно:

— Слушай! Гай Цезар скоро ще стане император. Измисли нещо, с което можеш да го прославиш на сцената. Някаква блестяща алегория. И в нея ода. Ти доказа, че можеш да пишеш сатира, напиши и химн!

Тръпки полазиха по гърба на Фабий. Всичките му сетива, изострени от постоянното преследване, сега бяха двойно повече нащрек. „Дали искат да ме спечелят за жертвено агне в своята голяма игра? Капан ли е това за мен?“

— Калигула ще ти се отблагодари царски, не се бой. Аз лично ти гарантирам това! Давам ти дума!

Фабий беше бледен. Той отговори почтително и приглушено:

— Когато ти благоволи да разговаряш с мен на кораба, презрително ме отблъсна, защото не съм бил републиканец като теб. Ти ли си се изменил, сега?

Луций пламна. Какво унижение! Доброто разположение на духа му изведнъж изчезна. Обзе го чувството на срам и слабост пред този мръсен комедиант. Потрепера от гняв, но се възпря. Каза повелително:

— Отговори на това, което те питам! Искаш ли да подготвиш представление за прослава на бъдещия император Гай Цезар?

Фабий неспокойно замига. Разпери ръце с жест на объркан, малък човек, наведе гръб и с престорено раболепие проговори:

— Ах, ти ме изпитваш, мой господарю. Нали това е само шега?

Кръв нахлу в главата на Луций. Целият се разтресе от гняв. Искаше му се да удари през лицето този луд, да го стисне за гърлото, да го удуши. Но се овладя с последни сили и извика:

— Ще направиш ли това, което искам?

— Не, господарю, няма да го направя — отговори твърдо Фабий. — Не мога. Аз вече виждам нещата другояче, не както по-рано. Аз бях на крачка от смъртта. И в такъв момент човек разбира себе си — къде му е мястото, и още нещо — че животът не е само комедия. Днес аз имам същите схващания, каквито имаш ти и твоят многоуважаван баща. Ако съм ви нужен за делото — на твое разположение съм, господарю…

През червената мъгла на явното унижение Луций с ненавист запечатваше в паметта си думите на Фабий, Гласът му бе леден и зъл, когато приключи разговора?

— Добре. Ще видим!

И се отдалечи с достойнство и презрение.

 

 

Калигула стана. Той бе вече изкъпан, масажиран и с направена прическа. Сега го стягат в златна броня, върху която е изкован Хелиос на своята колесница.

Макрон наблюдаваше всичко. Виковете на тълпата от Големия форум долитат чак тук. Той разтвори завесите на балкона. Морето от гласове ревеше:

— Да живее Гай Цезар, синът на Германик!

— Чуваш ли, прескъпи ми?

Калигула, още полусънен, с бучаща глава, слушаше и тщеславно се усмихваше. Макрон потриваше ръце.

— Ама че хубаво ми хрумна да наредя на „Acta diurna“ да пръсне мълва сред народа за болестта на Тиберий, а? Съвършена проверка! Ето ти го сега настроението в Рим — виждаш го като на длан!

С очи, мътни от пиянството, Калигула погледна префекта.

— Благодаря ти, драги Невий. Моят народ ще получи това, което иска… — той направи умишлено пауза — ако моят Макрон докаже в решителния момент своята преданост към приятеля си…

— Кълна се в щита на Марс! — вдигна Макрон десница.

Калигула замига:

— Този момент никак не е далече… Ти мислиш ли… вярваш ли?…

— На себе си аз вярвам винаги — каза Макрон спокойно.

Но принцът не бе спокоен. Гласът му потрепера:

— Би трябвало вече да тръгваме…

— Всичко е приготвено, мой принце. Нашите коне и твоят съпровод.

— Как… как… не, нищо… — запелтечи Калигула. — Да тръгваме вече! — скочи той нервно и целият се разтресе. — Искам най-после всичко да свърши! Тръгвай веднага!

Макрон кимна.

Портите на двореца се отвориха широко, двамата ездачи се понесоха в галоп, подир тях — преторианска конница — Тъкмо в този момент Луций се приближаваше към портите.

— Мой Гай! — извика той.

Конят на Калигула префуча край него, принцът зърна Луций, но не се спря. Макрон кимна приятелски на Луций, отминавайки го.

— Мой Гай! О, богове! Чуваш ли? — крещеше Луций, но думите му бяха заглушени от тропота на копитата.