Йозеф Томан
След нас и потоп (59)

59

Най-почитаната богиня бе Венера, най-висшето божество — златото.

Практичният дух на Авиола смеси двете божества: някакъв посредствен скулптор му направи Венера от чисто злато. И това изделие по вкуса на разбогателия простак стои върху висок пиедестал в триклиниума и свети като слънце, от което можеш да ослепееш.

Сенаторът се гордее с божеството, хвали се с него: тежи повече от две хиляди либри, струва повече от един голям дом за наематели.

Авиола заговорнически подмигна на скъпоценната статуя. „Няма как, златна моя красавице, трябва да се преместиш на Палатина. В императорския дворец няма да изглеждаш по-зле“. И ласкаво духна прашинка от пиедестала. После вдигна очи нагоре: „Знам, сияйна красавице, че не си за там, ама нали Марс ти е бил любовник! Хайде, помагай ни заради него да надвием колебанията на императора.“

Днес констелацията, както казват звездобройците, е най-благоприятна за нашите дела: от една страна, римският народ не се отказва от своите демонстрации, а от друга — страшните вести за нападенията на германците по имперската граница. И едното, и другото трябва да подействуват на Калигула.

— О богиньо! Подбутни това упорито магаре да тръгне най-после натам, накъдето ние искаме! Бъди милостива, златна моя красавице!

Приятелите на Авиола започнаха да се събират, за да бъдат тук преди идването на скъпия гост.

Когато се появи Хатерий Агрипа, всички млъкнаха. Сенаторските лица се изопнаха от съчувствие. Заобиколиха го, прегръщаха го. В гласовете им прозвуча нещо като дълбока тъга.

— Каква мъка е това за теб! Каква мъка е и за нас!

— Такъв надарен и благороден момък!

— Винаги ми е изглеждал прекалено замислен!

— Каква загуба за Рим, о богове!

— Кажи, скъпи, защо… защо направи той това?

Хатерий се отпусна тежко в креслото, притвори очи, но върху лицето му нямаше и следа от мъката, която може да изпита един баща при загубата на сина си. Римският благородник е винаги овладян. Пред очите му стоеше писмото, написано от сина му, преди да умре. „Обичах живота, татко. Душата ми сияеше като слънчев ден в твоите градини. Но ти, татко, превърна в мрак това сияние. И аз не виждах вече изход. Не мога да живея в един свят, в който няма нищо друго освен алчност, мръсотия и страх…“ Хатерий проговори:

— Той беше болнав, приятели мои. Беше наивен мечтател, прекалено детински по нрав за годините си. — Хатерий въздъхна. — Беше безволев момък. И малко поет. Жалко.

— Горкото момче! — въздъхна Авиола.

— Сега оставаш самотен — добави Бибиен.

Всички кимнаха съчувствено, без да съзнават, че в техния свят всеки е самотник.

— Рим прилича на настръхнал таралеж — каза Пизон, като влезе. — Настръхнал, чак страх да те хване.

— Срещу нас ли е настръхнал? — попита Авиола.

— Днес не. Днес е настръхнал срещу другиго. — Пизон вдигна с присмехулна учтивост очи към статуята на Калигула.

— Тези дрипльовци реват като полудели, всяка втора дума е ругатня! — рече Даркон. — Горкият ни император!

— Нека си реват. И подир мен ревяха. Според тях аз съм крадец и мошеник — обади се Бибиен.

— А пък аз — гнусен блюдолизец — добави Друз.

— Аз пък — кожодер и касапин на човешко месо — изсмя се търговецът на роби Даркон.

— Горкичките, ще си съдерат гърлата — иронично вметна Друз. — Днес вече пресипнаха. А утре, когато стадото им остане без овен — този комедиантски кресльо, — до един ще онемеят.

— А какво стана със смелия защитник на Фабий — Сенека? — попита Даркон.

Авиола силно се разсмя:

— Отиде в Баи да се лекува от уплахата си. — И като се обърна към Даркон, добави тихо: — Беше с единия крак в гроба. Калигула прие като лична обида това, че се зае със защитата на Фабий. По време на вечерята наредил на Херея да издаде заповед да го удушат още същата нощ. Но Цезония му казала: „Защо ти е нужно това? Той е охтичав. Лекарите му дават най-много още два-три месеца живот. Остави тая работа на Танатос.“ И Калигула се позамислил и заявил: „Права си, мила моя. Нека друг бог свърши това вместо мен!“

При тези думи Даркон се усмихна:

— Знаменито! Друг бог! Каква власт има над него тази жена!

Авиола сви рамене:

— Интересно докога? — После се обърна към Бибиен: — А как вървят работите на Палатин?

— До една седмица ще отворим лупанара в пълния му блясък! Отделили сме за него цялата западна част на императорския дворец. Тази до градината, където беше библиотеката на Тиберий. Чудесна е за целта. Само злато и коприна, драги приятели. Има да пулите очи! — Бибиен продължаваше с глас на пазарен глашатай: — Най-големият, най-разкошният, най-изумителният лупанар на света! Само за благородни римляни и ориенталски царе! Избрани красавици от цял свят! И освен това: жени и дъщери от най-знатните римски фамилии! Вход — хиляда ауреи! А при тройна такса — сензация: трите сестри на императора!…

— Престани! — уплашено извика Друз.

Бибиен сви рамене:

— Наивник! Императорът разправя за това наляво и надясно! Казва, че сам ще събира таксата. Няма нищо за криене.

Сенаторите се оживиха, само Пизон стоеше намръщен. Той имаше красива жена и не по-малко красива петнадесетгодишна дъщеря.

— На мен ми е интересна Ливила. Самият бяс е, огън момиче! — заяви Даркон.

— Аз пък обратното — бих опитал Агрипинила — мераклийски примляска Бибиен, — нежничка е като детенце.

Авиола стана неспокоен. Спомни си за Торквата, която поради тази опасност бе изпратил в Хиспания. Дали няма да стигнат и дотам Калигуловите пипала?

Друз с насмешка се обърна към Даркон:

— Ами нали Ливила е годеница на Луций Курион? А на тебе ти се иска…

— Мисля, че това няма да й попречи — отговори му Даркон саркастично.

— А на Луций? — ухили се Бибиен.

Разсмяха се силно:

— Дори императорската роза има бодли!

— Луций трябва да издържи.

— Луций има само полза от това. С него тя безплатно…

— С гладиаторите също… — смееше се Даркон — докато аз за такова удоволствие трябва да платя с цената на сто роба.

— Къде е Курион? — запита Хатерий.

— Ще дойде заедно с императора — обясни Авиола. — Императорът не прави и крачка без него. Струва ми се, че дори своя Инцитат не обича вече така, както Луций.

Даркон се наведе и тихо го попита:

— Какво е настроението по нашите въпроси?

Авиола показа с поглед златната Венера:

— Подарък за него.

— О богове! Бива си я!

— Тежи повече от две хиляди либри. Много разчитам на днешната среща — добави Авиола.

Даркон примижа скептично:

— Доста се провлачи тази работа. Нашият господар е неустановен човек. Виж как постъпи със Сенека! Ами ако прехвърли и войната на други богове?

Пизон си спомни за римските тълпи и за свирепостта на Калигула, потри ръце и обобщи мисълта си:

— Днешният разговор с него няма да бъде труден.

Всички бяха на същото мнение. Кимнаха.

Но се лъжеха. Тези дни императорът наистина беше изпитал непознат досега страх. Но щом се окопити, изпадна в ярост. Срещу народа и срещу сената. С народа — тази неблагодарна, мизерна сган според Калигула — ще се справят Херея и неговите преторианци. Но със сената? Със сената той лично трябва да си разчисти сметките!

Калигула се тресеше от злоба само като си спомнеше как в дните на смъртоносна за него опасност сенаторите го зарязаха, изпокриха се в дворците си и го оставиха на произвола на съдбата. А как дръзко се осмеляват сега да го канят на гости! Направо го задължават! Проклинаше се, че в онова добро настроение след окончателната присъда над Фабий прие поканата на Авиола. Ами ако това е някакъв капан, заговор? Ами ако го примамват в леговището на звяра?

„Дали да не изпратя кошница с праскови на Авиола? Или пък изведнъж да подбера цялото това патрицианско гнездо, когато се събере у Авиола? Да направя една хекатомба на боговете?“

Но кръвожадният инстинкт скоро отстъпи пред инстинкта за самосъхранение. Не, ще насъска срещу себе си цялата римска аристокрация, последната си опора наред с армията. Не бива да засипва извора на златото, който е по-ценен, ако тече по малко, но постоянно, опасно е да получи изведнъж много, а после — нищо. Но да им отмъсти — трябва!

„Кълна се в името на Херкулес! Ще ви дам аз да се разберете! Здравичката ще ви разиграя заради тази дързост!“ Нареди на Херея да го съпровождат две центурии преторианска конница до двореца на Авиола.

Процесията потегли в мига, когато Скавър описваше на Фабий в затвора как бурята, избухнала в театъра, се е пренесла на римските улици.

 

 

Сенаторите бяха в отлично разположение на духа, а отлежалото хиоско вино още повече ги развеселяваше.

Но изведнъж в триклиниума дотича управителят и доложи на Авиола:

— Господарю! Към нашия дом се приближава войска!

Всички мигновено изскочиха на терасата, от която се откриваше изглед чак до храма на Херкулес. Там, където започваше да се вие нагоре пътят към двореца на Авиола, бляскаха на слънцето шлемове, брони и копия на преториански конници. Дъхът на сенаторите секна.

О, богове олимпийски! Така императорът не отива на гости! Така войската излиза срещу съзаклятници.

Скупчиха се глава до глава, с капки студена пот по челата. Какво ли може да означава това? Никой не се чувствуваше чист пред съвестта си. А сега и най-малкият грях можеше да има тежки последствия.

Вчера сенаторът Тапон, комуто принадлежеше цялата търговска флотилия, си преряза вените. Бил говорил с насмешка за златната конюшня на Калигуловия Инцитат.

Снощи конникът Саберний получил от Палатин кошница с праскови заради това, че изразил неуважение към статуята на императора. А днес магистратите вече приписват неговите рудници за сяра към имотите на императора.

Непостоянството в настроенията на Калигула всява ужас: той до последния миг носеше на ръце Макрон! Доносник, кутийка с отрова, списъци на тези, които може да ограби и на които скоро ще им дойде редът — това е пътят на злата Калигулова воля.

Подпухналите лица на сенаторите бледнееха. Един другиго се гледат с подозрение. Да не си ти доносникът? За кого от нас идват? Или за всички? Настъпи паника. Могат ли да избягат? Да се скрият някъде? Не, не могат. Колко време им остава, докато войската дойде? Поне да изпием още по една чаша! Бързо! Разтреперените им ръце разливаха виното, когато поднасяха чашите към устата си. Зъбите им тракаха по кристала от ужас.

Калигула слезе от носилката и дори не погледна Авиола, който му се поклони при портата. Пурпурното наметало се влачеше подире му.

Императорът се втурна в триклиниума като тигър. Сграбчи кристалната ваза с лотосови цветя и я разби о пода:

— Юпитер Гръмовержец! Защо сте се събрали тук? Що за сборище е това! — крещеше той и гневно оглеждаше ужасените им лица. — Вие си позволявате да извикате императора както претор — престъпника! Не ви ли се харесва, че аз съм ваш съдия? Прищяло ви се е да бъде обратното, така ли?

Авиола отново се кланяше отчаяно на императора и пелтечеше:

— Господарю наш! Любими императоре!

— Ето ме, пред вас съм! Дойдох при вас, както искахте. Е, какво сега?

Втора скъпоценна ваза се разби о мраморния под и се пръсна на парчета.

— Благоволете да ми съобщите с какво мога да ви угодя! Какво желаете? — Хрипливият му глас ставаше все по-силен. — Какво ще наредят, какво ще заповядат благородните сенатори на своя император, за когото три дена дори не си спомниха?

С усилие на волята Авиола преодоля страха си. Усети истерична нотка в гласа на Калигула, позна, че императорският гняв не е жаден за кръв. Това го успокои. Но също така разбра, че няма лесно да се разберат с цезаря. Пристъпи по-близо до него, целуна края на пурпурната тога и започна учтиво да приветствува императора. Плавният тон на думите му успокои сенаторите. Те също започнаха да поздравяват императора, колкото можеха по-любезно.

Безгранична преданост. Вярност до смърт. Гореща любов към прославения император. (Авиола съзря задоволство по лицето на императора и погледна одобрително Даркон: чудесна дума — прославен!)

Императорът стоеше на входа и по неговото уродливо лице, обкръжено от редки рижи коси, се редуваха най-различни чувства. С движение на рамото той отхвърли извезаното пурпурно наметало в ръцете на Авиола и се отпусна върху челната лежанка в триклиниума. Успя да ги уплаши! Налетя върху това сборище като ястреб върху ято кокошки. Усмихна се злорадо:

— От моите преторианци ли се уплашихте?

Лицето на Авиола изобрази тъга, но и увереност:

— Не, мой божествени императоре. „Уплаха“ не е точната дума, тъй като нашата съвест е чиста и няма от какво да се плашим. Но бяхме безкрайно огорчени, че идваш при своите най-верни хора с такъв съпровод. Нима аз, нима всички ние тук не сме твоята най-вярна стража?

— Рим е шайка изменници — троснато каза Калигула.

— И нас, твоите предани слуги, нареждаш между тях? — с горчиво изумление произнесе Авиола.

— С какво се отличавате от изменниците? — възрази Калигула. — Пред очите ми сте верни и покорни, зад гърба ми се радвате, че тази паплач се бунтува срещу мен.

Сенаторите зароптаха.

— Не си справедлив към нас, божествени! — извика Хатерий.

— Твоите думи ни причиняват болка! — простена Бибиен.

— С какво сме заслужили твоето недоверие, господарю? — попита Даркон.

— Ще накажа всекиго, който се осмели да те погледне накриво! — обади се Пизон.

— Живота си ще дам за теб! — биеше се в гърдите Друз.

Кълняха се, вричаха се, превиваха гърбове, но императорът си оставаше непоколебим под дъжда от угоднически излияния.

Като постави лично пред Калигула кристалната чаша с вино, от която преди това отпи, Авиола заговори отново:

— Тъкмо днес, в този кръг от твоите най-предани хора, искахме да те уверим, че сме били и винаги ще бъдем твоята опора в грижите… — Авиола се запъна, преглътна и запелтечи: — … в грижите, които и теб, и нас… които на всички ни създават опасните вести откъм Дунав…

Калигула със силен замах счупи чашата о пода:

— Моите легати устройват инцидентите по границите!

Отмъстителна гримаса изкриви лицето му. „Фаларис!“ — помислиха си сенаторите.

— Тук вече не става дума за обикновени инциденти, мой божествени — обади се решително Пизон. — Като изкупвач на данъците в северните краища, аз имам достоверни сведения от своите хора. Подготвя се голямо нападение на германските племена върху римската територия. Рим трябва да изпревари варварите, пръв да удари и да ги прогони далече в дебрите отвъд Дунав. Ти ще станеш победител…

— От мен ли искате да се избавите? — закрещя Калигула. — Кълна се във всички богове! Аз ли да проливам кръв заради вашата ненаситна алчност за злато?

Той стана от лежанката с лице, посиняло от гняв. Закрачи из триклиниума — смешен, грозен.

— Рим не ме заслужава. Ще го накажа. Ще го напусна. Ще преместя столицата в Александрия! И вие ще тръгнете с мен!

Ударът беше неочакван и зашеметяващ. В Александрия! Кръвта им замръзна в жилите. Сега не се чувствуваха по-добре, отколкото в мига, когато видяха двете преториански центурии и решиха, че идват да ги убият.

Те бяха разядени от пороци, с Рим ги свързваха само нишките на печалбите, дворците и вилите, които притежаваха, това бяха алчни хищници, но Рим обичаха. Корените на родовете им се бяха враснали между седемте хълма на Града. Дедите и бащите им са живели тук, синовете и внуците им трябва да живеят тук и оттук да управляват света. Тук не би било трудно да обърнат всичко в пари и в Александрия да натрупват нови богатства, дори по-големи; новият пазар и новата обстановка винаги имат преимущество. Но да напуснат Рим? Рим без нас ще загине! Рим — това сме ние! Та това е нашият Рим!

Очите им бяха преизпълнени с ужас, но се бояха да противоречат на императора. Настъпи дълга тишина! Калигула крачеше и мяташе по тях изпитателни погледи. Мълчанието им разпалваше нетърпението му.

Отново проговори разсъдливият Пизон:

— Никога, никога, мой цезаре, не ми е минавало и през ум дори, че бих могъл да напусна Рим, Града на градовете, центъра на света, който са изградили твоите и моите прадеди. Град прекрасен, славен, единствен…

Гласът му трепереше. Вече не изпитваше страх. Загуби ли Рим — край, все едно, че е загубил живота си. Той огледа сенаторите, после се взря в безизразното лице на Калигула, което ту се наливаше с кръв, ту бледнееше, и продължи:

— Прости, божествени цезаре, но мисля, че мога да говоря от името на всички: ние не можем да напуснем Рим. И ти дори не можеш. Позволи ми да бъда откровен. Всички извори на твоята мощ са тук и поради това Рим е непобедим. Напуснеш ли Рим, за да се обърнеш гърбом вместо с лице към севера — варварите ще видят в това твоята слабост.

— Какво ме интересуват варварите! — нахвърли се върху него императорът. — Мога да направя всичко, каквото поискам. И ако прекърша вековната традиция, това ще бъде тъкмо обратното — доказателство за моята сила. А вас ще ви принудя да тръгнете с мен за Александрия!

Авиола си пое дъх и смело каза:

— По твоя заповед могат да ни обезглавят, императоре, но не можеш насила да ни накараш да напуснем Рим.

Калигула скочи към Авиола и грубо го разтърси: — Ти знаеш ли с кого разговаряш, нищожество?

— Знам, с владетеля на Рим — отвърна Авиола, — знам също така, че само заедно… ти и ние… можем да спасим империята. Това са знаели и Август, и Тиберий. Тиберий побеждаваше винаги, защото пръв нападаше. Нападението е военна слава. И ти знаеш това, мой господарю!

Калигула се стъписа. Замига и закърши пръсти. Авиола разбра, че императорът е разколебан.

— Днес ще падне главата на бунтаря Фабий Скавър и римската сган ще се изпокрие в дупките си. За тебе в Рим вече няма да съществува опасност и не е нужно да бягаш. Но трябва да помислим, мъдри владетелю, за новата опасност: за варварите!

Калигула беше объркан. Сви се на лежанката. Авиола се възползува от нерешителността му и продължи:

— Ние така ще въоръжим римските легиони с техните прославени орли, че варварите само като ги зърнат, ще си плюят на петите. Ти, синът на Германик, ще поведеш войската, която лесно ще премине Дунав и Рейн и ще обогати Рим с нови държави и провинции. Но Страбон ще опише новия свят. Света на император Гай Цезар…

Калигула се размърда, а Авиола ковеше желязото, докато е горещо:

— Ти ще се върнеш в Рим с триумф, какъвто никой досега не е виждал! Ще станеш безсмъртен! Заклевам се, че ще дам половината си богатство за прославянето на твоя триумф!

— И аз! И аз! — екна триклиниумът.

Копнежите им се кръстосаха като мечове на гладиатори.

Сенаторите, тези магнати на златото, наблюдаваха внимателно лицето на императора. Безумец! Глупак! Само как зяпна, как му блеснаха очите, щом чу думата „триумф“! Сигурно вече се вижда в златната колесница по Виа Сакра, властелин на света в пълна слава, увенчан от безсмъртие…

Императорът размисляше: „Искат да ме махнат от Рим. Ако ме няма в Рим, ръцете съвсем ще им се развържат. Ако съм някъде далече на Дунав, могат да ме лишат от трона, могат да си провъзгласят за император някой друг. Глупости! Войската е на моя страна. А започна ли война, обещават ми триумф. Триумф, какъвто светът не е виждал досега!“

Инфантилната душа на Калигула налапа въдицата на безсмъртната слава. Злато, войници — всичко ще има, за да се прослави. Не се налага да жертвува нищо свое. Ами ако загине във войната? Тази мисъл изведнъж попари мечтите му за триумф.

Той мълчеше, напрежението нарастваше. Сенаторите схванаха, че картината на славата е помрачена от нещо по-силно.

О, богове, кой може да го разбере този човек? Постоянно да си нащрек и да дебнеш настроенията му, за да не сбъркаш! Авиола го удари през просото:

— Титлата Баща на отечеството, титлата, с която ще се прославиш както Октавиан Август и дори повече от него и ще влезеш в историята, задължава и теб, и нас, любими наш владетелю…

Отвън се чу тропот на копита и мигом след това бързи стъпки. В триклиниума се втурна Луций Курион. Не поздрави никого. Застана до императора с лице, зачервено от вълнение.

— Какво е станало, Луций?

Луций се наведе и започна надълго да му шепне нещо.

— Какво казваш? — едва изрече императорът.

— Повече от двадесет хиляди войници. Между Ленция^[1] и Лауриакум част от германците вече са преминали Дунава — шепнеше Луций. Но в абсолютната тишина се чуваше всяка негова дума. — Елий Проб е отстъпил. Има опасност варварите да нахлуят и в Панония!

Сенаторите се разтревожиха. Луций изправи снага и застана като страж до императора.

Калигула мачкаше с две ръце края на морскосинята си, избродирана със звезди туника, дишаше хрипливо и безпомощно оглеждаше присъствуващите.

Авиола пристъпи до него:

— Лоши вести ли има, господарю? Не се плаши, дори и най-лоши да са. Ние сме с теб!

В този миг изведнъж, като мълния, светъл лъч прониза мрака на страха, който бе обзел императора. Това е разрешението! Единственото и съвършеното! Той засия. „Боговете ли внушиха тази блестяща мисъл на своя земен брат? Или това е проява на благодетелната съдба, която ме покровителствува? О, аз не съм побъркан като Тиберий да напусна Рим, та да ви дам възможност интрига след интрига да ковете зад гърба ми!“

Императорът отпи от чашата си и стана. Изправиха се и сенаторите, предчувствувайки тържествеността на мига.

— Не би бил мъдър този владетел, който не признава правотата на своите съветници и не е способен да разбере грешката си. Аз реших. Ще отправя своите легиони на север. Ще разширя територията, наследена от нашите прадеди. Ще спечеля за Рим нови провинции и нови богатства…

Думите на императора бяха прекъснати от ликуващи гласове:

— Vivat Gaius Caesar Imperator!

Императорът прегърна и целуна всекиго. Сенаторите подлудяваха от радост. Най-после постигнаха целта си! „Да имаш и да живееш!“ Ръкопляскаха, тропаха с крака, викаха, задъхваха се от щастие, вдигаха чаша след чаша и пиеха. С цената на колко страхове бе спечелена тази победа!

Най-после се обединиха двете най-могъщи сили на империята. Настъпва златният век!

Не за Рим, а за римските магнати.

Тяхното хитро злато ще укроти марионетката на трона и ще си го водят за носа, както си искат.

Винаги набожните сенатори с благодарност вдигнаха очи към сияещото божество над тях. Но не виждаха прелестната богиня на любовта, а метала, от който бе направена.

— Тази златна Венера е твоя, мой императоре! — извика Авиола. — Това е моята малка изненада, която ти обещах!

Императорът му благодари с усмивка. И продължи:

— Но както на вас, така и на мен Рим ми е по-скъп от всичко! Веднага ще ви потвърдя това: няма да напусна Вечния град! Ще остана с вас, драги мои!

Сенаторите пребледняха. Изтръпнаха. Вкамениха се. Не знаеха какво да предприемат.

— И аз, както моят прадядо, божественият Октавиан Август, за когото ни припомни ти, мили Авиола, ще остана в Рим. Оттук ще ръководя военните действия. Но кого да изберем за главнокомандуващ войските? — Той погледна към Херея и продължи да говори сякаш на себе си, но на глас: — Херея вече не е способен за такова нещо. Старее. Не би могъл и до Дунава да дотътри своите немощни кости.

Сенаторите злорадо погледнаха стария почтен служител. Наслаждаваха се на унижението му. Херея пребледня, затвори очи и нищо не каза. Беше свикнал с обидите на императора, но тази го засегна най-болезнено. За нищо негоден, побелял ветеран, който може само като беззъбо куче да пази вратата на господаря си!

С блуждаещ поглед, сякаш размисляше, Калигула оглеждаше присъствуващите. Сенаторите следяха напрегнато всяко негово движение.

Херея не можеше да се опомни от нанесената му обида. С какво е заслужил това? Ако Германик беше жив, такова нещо не би могло да се случи. Старият почтен воин си спомни миналото. Германик го уважаваше. Когато умираше, той му повери сина си Гай Цезар. Германик се ползуваше с доверието и уважението на своите войници. Беше им като брат. Колко различен е Калигула! Той е обкръжен от глутница хиени. И тази глутница управлява Рим!

Императорът спря погледа си на Луций. И провъзгласи тържествено:

— За главнокомандуващ войските на север назначавам Луций Геминий Курион!

Луций трепна, неволно изпъна снага. Най-после!

— Благодаря! Благодаря, мой цезаре! Ще оправдая доверието ти!

Калигула наблюдаваше сияещото лице на Луций. В ъгълчетата на очите му леко трепна ирония. „Ще го оправдаеш, знам. Дори ще направиш повече, отколкото искам от теб. Ти си по-тщеславен и от Юлий Цезар. Мечтаеш за триумф. Мечтаеш за моя трон! След победата на Дунав ще поведеш легионите срещу мен. Не бързай толкова, драги мой! Моят план е по-друг: може да победиш, може да унищожиш варварите и дори нови провинции да завладееш, но… в Рим няма да се върнеш! Ще намеря подходящ човек, който ще върви редом с теб и в нужния момент ще те изпрати в ада при твоите прадеди…“

Императорът се обърна към сенаторите:

— Съгласни ли сте с мен, приятели?

Сенаторите наскачаха, вдигнаха високо ръце, възхваляваха императора, ликуваха, трябваше да ликуват, макар че намеренията им се изпълниха наполовина: спечелиха военните доставки, обезпечиха си ново злато, но императорът, този дамоклев меч над главите им, оставаше в Рим.

Калигула изпита задоволство. Въпросът с Луций бе разрешен. И тези хитреци тук надхитри. Жалко, че също така наполовина: те ще напълнят догоре хазната му със злато и ще му бъдат пред очите. Но винаги ще се страхува от тяхната злонамереност.

Така бе постигнато примирие между двата хищни звяра, изгодно и за двете страни, опасно и за двете страни, защото нито едната, нито другата знаеше деня и часа на разплатата.

Кой — кого?

Макар двете страни да се ненавиждат смъртно, една без друга не могат да съществуват. И те, и той са в опасност: народът, беднотията, робите, варварите.

Те са като скачени съдове. Всеки за всекиго е враг. Никой никому не вярва, всеки всекиго ненавижда, но трябва да вървят заедно, друг изход няма, трябва заедно да теглят колата. А подире им пъпли сянката — страхът. Хищниците взаимно се унищожават; единият гризе гърлото на другия, но в същото време върху него се мята трети.

Кой — кого?

— Да отлеем вино за Марс! — извика Пизон. — Дано се осъществят нашите планове!

— Да отлеем за императора! — извика Авиола. — Той е нашият Марс!

— Слава на безсмъртния!

— Вечна слава на империята!

— Вечна! Вечна!

Тази велика дума ги накара да си спомнят за нещо друго, по-обикновено, но не по-маловажно: днешният ден! Какво ни интересува вечността?!

Знае ли някой какво ни очаква утре?

Какво ще бъде утре, не питай по-добре,

и всеки ден, дарен ти от съдбата ласкава,

като награда приеми…

Carpe diem!

Днес, веднага, още този миг да се задавим от злато, вино и удоволствия. А след нас и потоп!