Йозеф Томан
След нас и потоп (25)

25

Императорът не можеше да заспи.

Сухият вятър от Африка още привечер разбунтува морето, а подир него налетя пролетната буря. Летният дворец „Юпитер“ се разтърси под напора на стихията. После в градините заплющя дъжд. Освежи листата и мрамора, но не освежи мисълта на императора. До късно през нощта вълните се биеха о скалите под двореца.

Тиберий се вслушваше в рева на морето, което го отделяше от Рим. Ревът звучеше заканително: сякаш дрънчене на оръжие и вик на ранени, сякаш се бяха сблъскали две страшни сили, две стихии — императорът и Рим.

Той барабанеше с пръсти по облегалката на креслото с очи, трескаво вперени в мрака. Суеверен от рождение, Тиберий се стараеше да долови в грохота на разбиващата се о скалите вода отговора на въпросите, които го мъчеха и на които дори неговият астролог Тразил не умееше да отговори.

Дали да се отдам на волята на Танатос и спокойно да дочакам смъртта, или да продължавам битката със сената? Кой след мен ще седне на трона? Още колко ще живея — седмица, месец, година? Ще видя ли още веднъж Палатин, ще се изкача ли на Капитола? Трябва ли това да стане? Трябва ли?

Морето, което защищаваше императора, но същевременно го правеше и изгнаник, бе нямо в своя рев. Чак призори то се успокои. Но императорът не се успокои.

Той едва стигна по мократа тераса до мраморните й перила, за да погледне на север, към Рим. Колко години вече гледа така старият меланхолик! Опре се на студения камък и сбръчканата му уста фъфли: „Извън Рим няма живот…“ Утрото бе прохладно. Мраморът студен. Императорът потрепера.

Робът се приближи и съобщи третия час след пеенето на петлите. Скоро ще има посещение. Бе поканил Сенека. Но не заради себе си. За да зарадва Нерва. Той неотдавна го бе помолил за това…

Нареди да му дадат вълнено наметало, шалът от бисос и бастуна. Не прие да го съпровожда стражата.

Пое по кипарисовата алея към близката вила, където живееше Нерва. Когато преди единадесет години реши да се пресели от Рим на Капри, освен астролога Тразил и лекарят Харикъл с него тръгнаха неколцина приятели: Курций Атик, Юлий Марин, Вескуларий Флак и Кокцей Нерва. С годините те един подир друг изчезваха от неговото обкръжение. Някои се връщаха в Рим, други умираха. Остана последният, сенаторът Нерва. Велик юрист, блестящ законодател. Бяха приятели от младини; и двамата почитатели на гръцката култура, и двамата сериозни — те добре се разбираха. И двамата страстно обичаха Рим, и двамата въздишаха по него. Нерва, първият от съветниците на Тиберий, му остана верен до старини. Но в последно време се поотдръпна от императора. Миналата седмица легна болен и отказа да приема храна. Отказа и да разговаря с Тиберий. Императорът разбираше защо. Върху лицето му падна гневна сянка. Може би Сенека ще помогне в случая…

Крачка след крачка той бавно вървеше по кипарисовата алея към близката вила. Всичко живо пред него се отдръпваше, отстъпваше встрани. Робите работеха в навадената градина. Ниско приведени над земята, те следяха с края на очите си императора и си шепнеха:

— Виждаш ли колко бавно върви? Едва се движи. Преди седмица не беше толкова прегърбен. Погледни!

— Не го гледай! Това ще ти струва главата!

Камшикът на надзирателя изсвистя във въздуха.

Императорът влезе в малка къщичка. Там, в терариума, спеше огромен люспест гущер, подарен на Тиберий от великия цар на партите Артабан. Императорът обикна грозното животно и го возеше със себе си навсякъде като амулет за щастие. Тиберий мислеше за Нерва и механично галеше с пръст люспестата броня. Замляска. Животното вдигна глава и впери в него жълтеникавите си очи. Техният хладен блясък го успокояваше, в тези очи имаше нещо от неподвижността на пустинята и вековете. Императорът постоя, взрян известно време в тях, после излезе.

Силният вятър духаше насреща му. Той пристегна около врата си шала от бисос. Влезе във вилата. Седна край леглото на Нерва и се загледа в приятеля си.

Слабото лице на костеливия старец имаше цвета на охра.

— Какво си ял вчера, мили? — попита ласкаво императорът.

— Сирене, хляб и вино.

Тиберий плесна с ръце:

— Какво е ял вчера сенатор Нерва?

Управителят отговори:

— И вчера не сложи нищо в уста, императоре.

Управителят изчезна. Тиберий дълго гледа приятеля си, дълго мълча. После каза тихо и грижовно:

— Какво означава това, драги ми?

Нерва обърна глава към стената:

— Не ме радва вече животът, Тиберий.

— Защо?

Нерва мълчеше. Императорът настоя:

— Все пак кажи ми защо вече не те радва животът, Кокцей.

— Тежи ми… не мога повече…

— Вие, стоиците, сте безумци — избухна императорът. — Залагате това, което се дава само веднъж на човека — живота! — И продължи разпалено: — Знам. Аз ти тежа! Ти със своята филантропия се гнусиш от човека, който и от разстояние убива, който прекарва последните години от живота си в разврат…

— На това ли казваш живот, Тиберий? — Нерва с мъка се повдигна, но веднага се свлече от слабост на леглото: — Някога ти беше величие, уважавах те, беше великодушен властелин… а сега? Заради няколко необмислени слова против теб ти отмъсти със смърт на Флак…

— От необмислените слова израства интрига, от интригите — заговор…

— Смешно! Теб не палачът, а предаността на народа трябва да те охранява! А ти ограбваш свободата на човека, убиваш я, жестокостта те е овладяла напълно, потоци кръв текат подир стъпките ти. Позор! — Нерва едва изговаряше думите. — Срамувам се за теб, Тиберий! Ако бях на твое място, бих направил същото, което върша сега аз: не бих сложил хапка в устата си, докато угасне този позорен живот!

Императорът мълчеше, не се обиди от думите му. И каза спокойно:

— Можеш да ме ругаеш, Кокцей. Можеш да ме хулиш. Ти имаш свое виждане, различно от моето. Ти си представяш какво би правил на мое място. Но ти не си на моето място! Ти нямаш тази страшна задача да държиш вълка за ушите, които са къси, и едва да го удържаш, а заради кръвожадните му зъби не трябва да го изпуснеш… — Императорът продължи, загледан някъде в далечината: — Ти можеш да ме посъветваш да се самоубия. Ти не си търпял цял живот обиди и коварства, както аз. — Императорът вдигна властно ръка: — Нито част от живота си няма да дам доброволно. Ами ако изведнъж в последния миг дойде…

Той замълча. Нерва попита е отпаднал глас:

— Какво трябва да дойде? На какво се надяваш?

— На нещо по-красиво от това, което животът ми е дал досега…

Костеливото жълто лице на Нерва доби ироничен израз.

— Какво е това нещо?

Тиберий се взираше в трескавите очи на старика. Не можеше да проговори на глас, шепнеше едва чуто:

— Това, което дълги години ти беше за мен. Не „нещо“, а някой. Разбираш ли ме?

Нерва затвори очи и не отговори.

— Но и теб не искам да загубя — въздъхна императорът. После плесна ръце: — Донесете храна.

Донесоха я мигновено.

— Наяж се. После стани и ела при мен. Очаквам един човек, който е и твой приятел.

— Вече нямам приятели.

Очите на императора се наляха с кръв:

— Мълчи и яж. Ще тръгнеш с мен! Чакам Сенека. Заради теб съм го повикал.

Нерва се усмихна. Сякаш отдалече.

— От всички проповеди на Сенека ми остана само една: да умееш да умреш. Дори ти не притежаваш такава власт, че да ми попречиш на това.

Тиберий стана, хвана го за ръката, изискваше, молеше, настояваше, заклеваше го. Нерва изтръгна ръката си, обърна се настрана, гърбом към императора и рече смирено, както говорят умиращите:

— Иди сам! И намери това, което търсиш. От все сърце ти го пожелавам.

После млъкна и вече нито се помръдна, нито промълви.

Императорът стоеше над него безсилен, безпомощен. Не знаеше как да уговори Нерва, но знаеше с положителност, че и последният му приятел го напуска по своя воля и че само той е виновен за това. Гледаше замислено белите коси на старика, врата му. Искаше му се да помилва Нерва. Понечи, но ръката му се спря насред път, колебаеше се изтръпнала и после се отпусна обратно.

Тиберий се връщаше към своя летен дворец. Управителят — подир него. Изведнъж императорът се спря:

— Харикъл!

Личният лекар на императора се появи след миг.

— Харикъл, ще получиш вилата ми в Мизенум с градините, с лозята и освен това един милион ауреи, ако успееш да накараш Кокцей Нерва да живее!

 

 

Те бавно се изкачиха към терасата. Макрон тежко крачеше и все беше с две стъпала по-нагоре. Сенека с усилие се придвижваше. Гърдите му свистяха. Спираше се, дишаше тежко.

— Въздух ли не ти достига, драги Сенека?

— Дробовете ми, уважаеми. Дробовете.

— Ами че ти си почти десет години по-млад от мен!

— И по-младият може да бъде по-стар, драги ми благороднико.

Макрон гледаше бледото хлътнало лице, ъглите на устата, които нервно потръпваха. Усмихна се лукаво:

— От страх ли, мой Сенека?

Сенека се спря и погледна с отвращение нахалника:

— От астмата. — Но въпреки това го попита: — Не знаеш ли защо ме повика императорът?

Макрон обикновено знаеше всичко. Този път не знаеше нищо. Но не се издаде:

— Императорът иска за развлечение да си поговори с тебе, философе — и добави, скривайки пренебрежението си: — Днес е славен ден на Капри. На чаша вино ще седнат двамата най-мъдри и най-велики мъже на света.

— Не преувеличавай, драги — каза Сенека и поласка сановника: — Мога ли аз да се сравнявам с теб?!

Макрон се изсмя силно:

— И това е истина, мъдрецо. Разликата ни е поне десет пръста. Хайде, че цезарят ни чака!

Цезарят чакаше. Очакваше Сенека и нещо от него. Това нещо, за което бе говорил с Нерва. Очакваше просто, съчувствено слово. Дружеско слово. Един такъв образован и мъдър човек непременно знае що е съчувствие. Дали ще ме дари с него?

Срещу Креслото на императора стоеше прекрасната бронзова статуя на Апоксиомен^[1], изваяна от Лизип, която някога се извисяваше пред театъра на Марк Агрипа в Рим. Тиберий си бе харесал статуята и заповяда да му я пренесат на Капри. „Открадна на Рим Лизип“ — шепнеха си сенаторите, които преди това дори не бяха забелязали Апоксиомен. Императорът замислено гледаше статуята. Наблизо се чуха стъпки.

И се случи това, което никога не беше се случвало. Императорът стана да посрещне Сенека и протегна ръце за прегръдка.

— Добре дошъл, Аней. Копнея поне веднъж да поговоря с някого, който има в главата си нещо повече от слама.

Макрон стисна устни от тази императорска нетактичност и учтиво се усмихна. Робите долетяха като рояк на терасата. Кресла, наметала, шалове. Закуски, плодове, златисто вино в кристалните чаши. По знак на Императора Макрон се отдалечи.

Сенека, който пиеше само вода, се поколеба, но после вдигна чаша за здравето на императора; да бъде още много години крепко. Тиберий се усмихна и се видяха жълтите му зъби. Неговото здраве? Безупречно. До сто години ще живее! И след пауза добави:

— Това беше шега, Рим няма защо да се страхува. Най-много да издържа до една-две години. Да управляваш е каторжна работа. Тъй като никак не е лесно един владетел да постигне съгласие със сто и петдесет милиона поданици! Как да постигне съгласие, и то не само на думи, но и на дело, поне с тези, които са около него? Но да оставим това. С удоволствие бих чул неща за твоята работа.

— Довършвам една трагедия…

— Отново трагедия? — Императорът неволно пак изпадна в ирония. — Разбира се, против тирана…

— Да — каза нерешително Сенека. Това бе опасна тема.

— И за пример вземаш мен?

Сенека се поуплаши:

— Какво говориш, превъзходни мой? Ти не си тиран. Тиранът не би могъл да осигури безопасност на Рим. Със своето управление ти му осигури благоденствие. Сам доплащаше на търговците, когато животът поскъпна, за да не се повиши цената на житото и хляба. И най-главното: осигури на империята вечен мир…

— Осигурих… Но какво получих в замяна? Присмех и обиди: скъперник, който ни пречи на печалбите, който ни забранява игрите, гладиаторските състезания! Деспот, който със своя мир превърна живота ни в сива пустиня! За тях, Сенека, войната е удоволствие и печалба!

— Да, драги ми цезаре. За мнозина мирът е по-тежък от войната.

Тиберий продължаваше присмехулно:

— Тиран, който се къпе в човешка кръв… — Той се запъна и глухо се засмя: — Да. И все пак ти и аз сме единствените в Рим, които не искат излишно да се пролива човешка кръв при гладиаторските игри. И тъкмо затова не искам война, въпреки че проливам кръв. И ще проливам, ако смятам, че това е наложително. Аз, мой драги, съм длъжен да правя това.

Сенека се осмели:

— Умереността е най-благородното качество на владетеля. С нея той е най-полезен за народа и империята. А човешката кръв, прости ми, превъзходни мой, помрачава образа на великия владетел… Хуманизмът е всемирен закон…

Тиберий се разпали:

— Твоят хуманизъм, философе, обгръща целия свят и поради това е твърде разреден. Твоите всемирни закони са изпарения над морето. Ти витаеш из облаците, а аз трябва да ходя по земята.

— Човешкият дух над всичко…

— Не! Материята — прекъсна го енергично императорът. — Материята е това, от което създаваме живота. И душата е материална, Епикур разбираше това по-добре от вас, стоиците. Ти витаеш в облаците. Проповядваш, че човекът трябва да бъде съвършен. Само това те интересува, иначе да става каквото ще. И тъкмо тук е разликата между мен и теб: ти живееш само заради своите идеи, докато аз живея заради Рим. Нашият благоразумен Сенека се пази да не опръска с кал своето съвършенство… — Гласът на Тиберий разгневено се повишава: — А аз искам да бъда полезен на империята и с цената на това, че ще изцапам ръцете си с човешка кръв!

Настана тишина. Императорът наблюдаваше Сенека, който се завиваше зиморничаво в наметалото си, въпреки че грееше слънце. Безумец. Непрактичен сладкодумец, и при това егоист.

— В какво виждат благородните римляни смисъла на своя живот, Сенека?

Сенека се закашля, търсеше и преценяваше думите си, подреждаше ги мислено в точна формулировка:

— Смисълът на живота за римлянина е в блаженството. Това не би било неправилно, ако мнозина вече не го заменяха с благополучието. Нашите благородници вярват…

— В боговете? — прекъсна го императорът.

Сенека замига. Той знаеше, че императорът никога не се е прекланял пред боговете, той самият също винаги се е измъквал от такъв пряк въпрос, но за щастие сега не ставаше дума за него.

— Боговете са побягнали от потопа на златото, мой драги цезаре. Рим, с маската на добродетели върху лицето си, вярва в печалбата, в доходите й разкоша. И тази вяра той превръща в смисъл на живота си с такова настървение, сякаш днешният му ден е последен.

Тиберий впи проницателните си сиви очи в Сенека.

— И ти често говориш за края на света. Имаш ли чувството, че неговият заник е близък, та във всяка твоя трагедия присъствува съдбата, която руши всичко?

— Как да не мисли човек за края на света, мой драги цезаре, след като вижда около себе си само безнравственост и пороци? Едни загиват от пиянство, други — от безделие. Богатството ги тегли към земята, както веригата с топуз на крака тегли роба. Денят Им преминава в страх от нощта, нощта — в страх от зората. Задушават се сред златото си и умират от скука. И разсейват скуката си с разврат. Как да не те овладее тогава скептицизъм и песимизъм? Как да не мислиш за края на света?

Тиберий кимна, но каза иронично:

— Може и да се приближава краят на света. На нашия. Но може би съществува и друг свят и той ще се спаси.

Тази мисъл изненада Сенека. Друг свят? Какъв? Къде? Невъзможно. Императорът греши. Космополитът проговори у Сенека. Той защищава единната световна държава, в която всички хора са съграждани. Няма два свята, съществува само един свят и той ще загине.

Тиберий не бе съгласен със схващането на космополита, духом и телом бе римлянин и затова се осмели:

— Ти не си ли част от римския народ? Рим не е ли отечество за теб? Ти не се ли чувствуваш задължен — та макар с мисъл и слово — да се бориш за славата на отечеството, да воюваш за Рим?

Сенека не бързаше да отговори. Не обичаше вълнението, което го изтръгваше от философското спокойствие. Стоицизмът допуска борба за човешкия дух; за него не съществуват държавни граници. И да се бориш за славата на отечеството, да воюваш за Рим — това бяха чужди за космополита понятия.

Той подхвана спокойно:

— Както знаеш, мой императоре, стоическата философия поставя душевното спокойствие над всичко. А душевно спокойствие и уравновесеност не могат да се постигнат, ако човек не се отрече от страстите си, от своя ламтеж по земните неща. Спокойствие ще постигне само този, който извиси търсенето на душевната хармония над стремежа към богатство, слава и мощ. Съвършеният дух стои високо над човешката суета, той се стреми към добродетелите, към познанието на най-висшето добро. И това познание — познанието, че всичко на света е преходно освен духа, който е вечен — му дава душевно спокойствие.

Лицето на Сенека леко порозовя, гласът му укрепна както винаги, когато говореше на своята любима тема. Тиберий кимаше глава:

— Приятно се слушат такива приказки, философе. Но като те слушам, аз стигам до извода, че никога не мога да постигна душевен покой. — Гласът на Тиберий доби метален тон: — Аз не мога да се скрия като охлюв в черупката си и да се ровя в душата си. Моите дни не са безкрайни празници, а обикновени делнични дни; аз трябва да се грижа за такива съвсем земни неща, каквито са доставянето на жито, поддържането на водопроводите, на общия ред и на този така непопулярен мир… защото се чувствувам отговорен пред историята за Рим! А пред кого се отчита, пред кого отговаря този твой душевен покой? Ах, този твой душевен покой! Пасивност е това. Отчуждение, вцепеняване, откъсване от живота! Огледай се около себе си! Твоят покой, така, както го описваш, е най-голямата ти заблуда, мой мили! Хераклит е прав: всичко на този свят е в движение, всичко тече, всичко се мени, животът се нуждае от движение, покоят е неговата смъртоносна рана…

— Уважавам възгледите на Хераклит^[2], но не мога да се съглася с тях. Прости ми, но авторитет за мен си остава Зенон.

Императорът се мръщеше. Фрази, слова — блестящи, гръмки и празни. С този човек никога не мога да се разбера. А аз искам да ми стане приятел! Колко по-близък ми е Нерва, който ходи по земята като мен.

И двамата мълчаха.

Сенека се увиваше в наметалото си, макар мартенското слънце да приличаше. Бавно ядеше смокини. Той не знаеше как ще свърши разговорът му с императора. С целувка или с омраза? С всички сили си налагаше да не се страхува. Въпреки това бе неспокоен и не можеше да се избави от чувството на досада. Императорът е олицетворение на безпокойствието. Той е борец. Напада, воюва. А това уморява. О, богове, почти два пъти е по-възрастен от мен, а ме надви както куче — заек!

Разочарован, императорът неочаквано прехвърли разговора върху съвсем конкретни неща:

— Донесоха ми, че някои недоволни сенатори подготвят нещо срещу мен. Може би дори заговор. С теб, Аней, почти всички са откровени. Кажи ми, какво знаеш за това?

Сенека пребледня, спомняйки си за разговора със Сервий Курион и сина му. Разкашля се. Кашляше дълго, отчаяно премисляше, обзе го страх.

— Сенаторите не са откровени с мен, мой цезаре — започна той предпазливо. — И как биха могли да бъдат! Сам знаеш, че те не обичат философията, която е всичко за мен. Бих казал, че по-скоро ме ненавиждат. Аз съм за тях от повишените, бивш конник. Живея тихо и скромно. Защищавам пред съда еднакво и обущаря, и сенатора. Не лудея по златото, както те. Никой от тях не би ми се доверил. Всички знаят, че макар и син на републиканец, аз съм бил винаги за самодържавието на просветения император.

Това бе истина, Тиберий го знаеше. Сенека често публично говореше за това. Тиберий небрежно промени темата. Той вдигна глава, сякаш изведнъж си бе спомнил за нещо:

— Разкажи ми, драги Сенека, какво се е случило в театъра на Балб, за какво е ставало дума в мима за хлебарите? Макрон така ми описа представлението, че в края на краищата ме посъветва отново да изгоня всички артисти от Италия.

— Прекалил е, мой императоре.

Сенека разказа съдържанието на мима. Ставаше дума за хлебари и по-мнителните хора веднага го свързаха със сената. Сенека говореше леко, с удоволствие. „Хлебарите“ в бяло пекат, крадат, мамят, дават и взимат подкупи. Фабий Скавър беше блестящ.

Императорът злорадо се разсмя. За първи път след толкова години.

— Та такъв е всъщност образът на сената, мой Сенека. А Макрон вдига тревога против нещастните комедианти. Да, благородните сенатори могат под маската на патриотизъм да крадат, да грабят, да пиянствуват, да си тъпчат гърлата за сметка на другите. Но да се показва това — не бива! Да се знае за това — не! — Той отново се засмя. — Ще наредя на Макрон да ми доведе тук Фабий Скавър. Той очевидно е истински уличник, — щом като публично подронва авторитета на сената…

Сенека се обезпокои. Започна да защищава Фабий:

— Развейпрах е той. Не си заслужава да си губиш времето с комедианти…

— Ще го извикам — упорито каза императорът и неочаквано се върна към предишната тема: — Не си ли виждал в последно време Сервий Курион?

Сенека се разкашля, за да прикрие объркването и уплахата си. Императорът знае! И той, Сенека, е следен. Отчаяно премисляше как да се измъкне от страшното подозрение. Погледът му падна на Апоксиомен, Усмихна се, но гласът му неуверено трепереше:

— Неотдавна Сервий Курион и синът му бяха при мен. И знаеш ли защо, мой драги? Луций дойде да се поклони след завръщането си от Азия на своя учител. А Сервий?! Помисли само! Искаше да му продам своя „Танцуващ Фаун“. Ти знаеш тази възхитителна статуя. Тя ми е подарък от божествения Август. Предложи ми за нея половин милион сестерции, безумецът! Изсмях му се.

Сенека подръпваше наметалото си, като избягваше да погледне Тиберий в очите. Императорът изчакваше. Гостът се задъхваше от хриповете, но ги преодоля.

— Знам, Курион беше стар републиканец…

— Беше? — прекъсна го императорът.

— Беше — каза Сенека вече успокоен. — Курион стои днес другаде — той погледна императора в лицето, — на твоя страна.

Тиберий се намръщи. Очите му ясно заповядваха на Сенека да говори по-точно.

— Много просто. Единственият му син Луций, надеждата на Курион, се отличи на служба при теб. По твое нареждане Макрон в сената го увенча със златен венец.

Императорът едва забележимо кимна. Да, това е бил добър ход от страна на Макрон.

— И освен това, мой цезаре — каза тихо Сенека, оглеждайки се, — из Рим се мълви, че Луций се е увлякъл по прекрасната дъщеря на Макрон — Валерия…

Лицето на Тиберий нервно трепна.

— А другите? Улпий, Бибиен?

— Не знам — лицето на Сенека отново доби цвят. — Улпий според мен е стар, наивен и упорит мечтател. Бибиен винаги ми е бил противен, той убива скуката си с гуляи…

— А какво говорят? — Тиберий гледаше изпод вежди философа. — Как коментират моя закон за обида на величеството?

Изненадан, Сенека се задъха:

— Този закон буди страх у тях.

— А те не се ли стараят със своите интриги да събудят страх у мен?

Тиберий замълча. Блуждаеше с очи по терасата, почукваше с пръсти по мраморната маса. И двамата мислеха за сенатора Флак, който съвсем наскоро бе обезглавен. Сенека разсъждаваше: смъртта на Флак е дело на доносник. Хатерий Агрипа? Доносникът е хиена, не е човек. Императорът говореше сякаш на себе си:

— Много власт имат тези сенатори. Стараят се да спечелят и войниците. Да речем, легат Гней Помпилий. Умее. Той не е ли роднина на Авиола?

— Да, мой драги — каза Сенека напрегнато и си помисли: нова жертва? Отново кръв?

— Отзовах го от Хиспания — подхвърли Тиберий и повтори замислено: — Много власт имат тези опозиционери… — И млъкна.

Сенека изведнъж разбра принципа и последиците от вечната схватка: император — сенат.

Сенатът се страхува от императора, императорът — от сенаторите.

Когато обикновеният човек се страхува — той се крие, заравя глава в пясъка като щраус или маскира страха си с грубост: проклина, кара се, ругае. Но когато императорът се бои — изскача опакото на неговия страх: нечовешката жестокост. И потича кръв.

Ах, да можеше да надникне в душата на Тиберий! Колко ли жестокост, но и колко страх и мъка би видял в нея! Нещастен човек е този владетел на света! Той дори не би могъл смело да умре. Тревогата у Сенека се разпиля. Притеснението — също. Силата на духа му отново го поставяше над императора.

— Аз съм лош владетел, нали? — избухна Тиберий.

— По-скоро нещастен — отговори Сенека вече смело. — Владетелят би трябвало да бъде обичан, за да бъде щастлив. Трябва да бъде обкръжен от приятели, трябва да има много приятели, не бива да страни от хората, да се усамотява. Да обича другите, както самия себе си…

— Съветваш ме да обичам змии… Съветваш ме да моля за приятелство хората, които ми отравят живота. Според теб трябва да се братимя с паплачта, а може би и с робите? Та те, както ти казваш, също са наши братя. Аз, потомъкът на Клавдий, и робите! Смешно! Какво би станало с империята, ако към робите се отнасяме не като към роби?

— Робите, мой цезаре — започна Сенека, — хранят Рим. Хранят всички ни, грижат се за нашето имущество. Ние не можем без тях. Ала по-добре ще ни служат, ако виждаме в тях приятели, а не говорещи сечива… И аз трябва да имам роби…

Тиберий леко се усмихна:

— Виждаш ли! И ти си богаташ като другите. Тогава какво струват твоите приказки за величието на беднотията? Ако се ръководиш от тях, би трябвало изобщо да нямаш имущество, за да постигнеш по този начин най-висшето блаженство. Лесно ти е да проповядваш за беднотията в двореца си, край пълните сандъци и отрупаните с ядене маси. Как съчетаваш това, мой философе?

Императорът докосна най-болното място на Сенека. Но той имаше приготвен отговор:

— Такова възражение са правили още на Платон, Зенон и Епикур. И те са учили хората не съобразно своя начин на живот, а как всъщност би трябвало да се живее. Аз мисля, мой най-благородни, че този, който сочи идеала на добродетелите, вече върши не малко дело. Добрата дума и доброто намерение имат своята стойност. Опитът да постигнеш нещо велико импонира на хората, макар да не се осъществява веднага…

— Ах ти, софисте — усмихна се императорът. — Това е то твоят знаят: да, прехвърляш от ръка в ръка гореща питка. Тя винаги има две страни.

— Защо да пренебрегвам даровете на Фортуна — продължаваше Сенека, — след като съм получил богатството си по право, а не съм си мърсил ръцете? То ми осигурява спокойствие и условия за работа. За някои хора богатството е цел. На мен то е длъжно да служи… — Пристъп на кашлица прекъсна думите му.

Тиберий го наблюдаваше. „Прекрасно, мой хамелеоне! Всичко — както ти отърва! И аз исках да те направя свой приятел! Теб — олицетворение на ловкото извъртане! Аз обичам изправения гръбнак…“ И въпреки това императорът не можеше да не му се възхищава. Дори тайно желаеше да има в учението на Сенека, от което толкова се дразнеше, нещо спасително както за него, така и за другите. „Но напразно се надявам — казваше си той. — Тези красиви и възвишени сентенции навярно биха били правдоподобни, ако можеха всички хора отново да се родят, ако можеха да изградят живота си върху твърдите основи на старите, вече съвсем забравени, римски добродетели, а не върху пясък и кал, по които мъдростите на Сенека се плъзгат и не могат да пуснат корени. Та самият Сенека като въжеиграч балансира над римския живот и трябва да благодари единствено на своето лукавство, че още не си е счупил врата! И все пак… от неговите речи лъха нещо красиво, нещо, което може да накара човека поне да мечтае за по-добър живот.“

Той погледна ласкаво философа.

— Измъчва те астмата. Имам ново лекарство за нея. Ще ти изпратя едни билки.

Сенека благодари, кланя се, възхвалява, и то твърде шумно и демонстративно, любезността на императора.

Тиберий охладня. Отново раболепие, което той така ненавижда! Гледаше недоверчиво изпитото лице на Сенека. Имаше намерение да повери възпитанието на младия Гемел, племенника на Калигула, в ръцете на този човек. Не! Той би направил от него мекотело, не владетел. Или пък би се сблъскал със съпротивата на юношата и тогава, като отмъщение срещу Сенека, би израснала още една кръвожадна хиена, подобна на Калигула. Не, не! Той разбираше, че макар и да има в Сенека някаква искра, която може би ще се разгори в огън, все пак тук, край масата, седят един срещу друг двама души с непримирими възгледи: космополитът срещу римлянина, отвлеченият мечтател срещу хладния разум, абстракцията срещу конкретността, предпазливецът срещу бореца. Но все пак императорът изпитваше някакво уважение към Сенека. Уважение към мислителя в една епоха, която ражда една идея на милион празни или егоистични глави.

Императорът стана.

— Vale, Аней. Ние имаме нещо общо с теб, но само боговете знаят що е то. И все пак не можем да се разберем. — Ироничните гънки около устата скриваха усмивката. — Но добре си поприказвахме. Не се виждаме за последен път. Ако нещо те измъчва, ела. И аз отново ще те поканя при подходящ момент.

Императорът се загледа в далечината. Старата мечта пак сви сърцето му. Разчувствува се. Той си мислеше за единствения човек, за тази единствена душа, която така отчаяно търсеше. Нерва, последният му приятел, се отвърна от него. Нерва умира. Приближи лицето си до Сенека.

— Знаеш ли какво бих желал, Аней? — Той срещна студен поглед, далечен, чужд, изчаквателен. И не можа да продума нито за човека, нито за душата. Кратко добави: — Бих желал да се върна в Рим.

Очите на Сенека се вкамениха и мускулите на лицето му заиграха. Сервий Курион! Той ще бъде първата жертва, ако Тиберий се върне в Рим! Овладя се:

— Рим ще те посрещне с възторг, мой цезаре. — Но като видя как челото на императора се набръчка, бързо добави: — Освен няколко души…

Старикът стисна устни. Прегърна мълчаливо Сенека, извика Макрон и му заповяда да изпроводи философа до кораба. За Нерва не пророни нито дума.

 

 

Императорът седна гърбом към обедното слънце с чело към Рим, с чело към миналото. Всичко, което е било около него — а което е и сега — представляваше една убога комедия, в която е играл и играе, разбира се, главната, но все пак убога роля. Имало ли е в живота му такъв миг или такъв ден, който си е заслужавало да го живее? Може би само онези малко дни на младини, когато служеше на пастрока си като войник. След това — краткият живот с Випсания. Раждането на Друз. И толкоз. Всичко останало бе или мъка, или мъчителна игра. И стана фигурант. Идол, на който хората се кланяха заради пурпурната тога. И за което всъщност толкова го ненавиждаха. Завистта се сипеше върху него от всички страни. Мислите за миналото събуждаха горчилка у императора. Горчилка, която ден из ден растеше и се променяше в люта ненавист към всеки, който с поклоните си му показваше голото си теме. Искаше да лекува, старите си рани с кръвта на враговете. Но това бе още по-непоносимо. Горчилката оставаше. Дори по-силна от преди.

Само една надежда, една искрица има: императорът живее с натрапчивата представа, че преди края си ще срещне човека, с когото би могъл да сподели мъката си. Който би могъл просто, по човешки, да го обича, както някога Нерва. И в този единствен човек би останала да живее след смъртта му мисълта, че не е бил такъв изверг, какъвто го бе изкарала мълвата; че и той е имал сърце; че и той е можел да чувствува. И това би му стигало на императора. Това очакваше той от Сенека. Напразно. Какво разочарование! О, как боли! Сега, когато Нерва го напусне, ще остане съвсем сам. Последния си приятел ще загуби. Ще бъде сам, изоставен, беден сред своя разкош.

Самотата го ужасява. Тя е празнота, в която няма за какво да се хване. Една съвсем малка надежда поддържа туптенето на старческото сърце. Очите му, студени като мъртвите очи на статуите в градините, припламват от тази искрица надежда. В тях има жажда по капка човешко съчувствие. Къде да го търси?

Императорът се обърна в мраморното кресло, покрито с тигрови кожи. Загледа се към морето, над него, през него в далечината. Към Рим. Рим, град надменен като него самия, неотстъпчив, свадлив, неуморно кипящ от страсти. Как бушуваше сърцето на императора, когато преди половин година, в онази тъмна нощ, скрит под наметалото си, се прокрадваше край стените на Рим! Страхът и гордостта тогава не му позволиха да прекрачи портите на Града.

„Стига вече с тази самота. Искам да гледам хора, не само скали. Ще тръгна отново за Рим. Ако не намеря човека, за когото мечтая, поне ще видя черните камъни на Виа Сакра и майчиния си дом. И хора, макар и врагове.

Ще им покажа, че още живея, че още не гния, не се разлагам. Ще вляза в сената и ще произнеса велика реч. И те ще видят, че аз не съм само скъперник, извратен човек и кръвопиец, но и държавник. Владетел. Нека остана в последните им спомени такъв. Ще им кажа какво е за мен Рим…

Ах, Рим! Мой град. Мой роден дом. Ще се върна, за да подишам още малко твоя въздух и да умра сред твоите стени. Ще се помиря с теб, о Град, ненавист моя, любов моя, живот мой. А може и да не се помиря… Но на всяка цена трябва да се върна!“