Йозеф Томан
След нас и потоп (31)

31

На огромната площ на Марсово поле още от ранни зори стояха шестте кохорти от шести легион — над четири хиляди войници в пълно снаряжение, които Луций бе подбрал.

— След изгрев-слънце в храма на богиня Белона дойдоха най-висшите командири и държавници. Макрон пристигна измежду първите и Луций тържествено го приветствува. Сред възторжените викове на тълпата се появи на кон и Калигула. Железен шлем покриваше безформената му глава, златната броня с изкованата върху нея Хелиосова колесница пламтеше като отразено в огледало слънце, синьото, извезано със злато наметало се развяваше подир ездача.

Пред храма на богиня Белона великият жрец принесе в жертва крава, свиня и овца. Отвътре се чуваше хоралът на жреците. Жертваният дим се възнасяше в ранното утро направо към небето.

Императорската свита се метна на конете.

Калигула — с Макрон от дясната си страна и Луций от лявата — пое с цялата свита към войската и спря пред строя. Тълпите се взираха в него. Калигула вдигна десница и извика:

— Да живее шести легион, Ferrata^[1]!

Войниците отговориха:

— Чест и слава на император Тиберий! Чест и слава на Гай Цезар!

След това Макрон произнесе реч. От името на императора той благодари на отсъствуващия легат Вителий, на неговите центуриони и на всички войници за храбростта, проявена в Ориента. Съобщи им заповедта на императора: легионът остава засега в Рим до ново разпореждане на императора. После Макрон започна да чете имената на наградените центуриони и войници, а Калигула лично им връчваше отличителните знаци за храброст. Накрая, под екота на бойните тръби, заедно с Макрон и Луций направи преглед на военната част. След това цялата свита застана с лице към войниците. Калигула и Макрон поздравиха на сбогуване войниците.

Над редиците се понесе:

— Ave Гай Цезар. Ave Невий Макрон! Ave легат Вителий!

И изпълнили необходимата формалност, войниците викнаха спонтанно:

— Ave Луций Курион!

Четири хиляди гърла викаха така, че Марсово поле кънтеше:

— Ave Курион, Курион! Курион!

Луций почервеня и се смути от неочакваната проява на обич на своите войници, почервеня два пъти повече от това, че всичко стана пред Калигула, и вдигна ръка за поздрав.

А легионът продължаваше да вика:

— Курион! Курион!

Макрон се смееше:

— Виж ти как войниците на Вителий са обикнали Курион! Това не е шега работа! А, млъкнете най-после!

И се обърна към Калигула:

— Тръгваме ли, мой драги?

Те се отправиха към Капитола. Подире им гърмеше песента на войниците:

На легиона шестият орел,

ти към небето се възнесе!

Сърцето ми не бие често,

загина за родината злочесто,

кръвта ми лиже вече пес

там, край реката Оронтес.

Но моят Рим ще продължава,

признателен и на народа, и на сената вече,

войникът смъртен е и тленен,

но Рим е вечен! Рим е вечен!

Известно време принцът със свитата си вървеше мълчаливо. Усмихваше се, но мускулите на лицето му нервно потрепваха. Той попита:

— Какво си направил, Луций, че толкова те обичат?

В неловката тишина Макрон тихо отговори:

— Вителий ми писа за това, Луций е живял просто, както войниците. Като един от тях. Нали виждаш, мой благородни, че му викат направо Курион. Такъв си е Вителий — засмя се той. — Гледал си е повече спокойствието. А Луций, казват, не си е позволявал никакъв разкош. — Но за да не изглежда похвалата чак толкова блестяща, добави присмехулно: — Това са те алчните кариеристи. Простите войници. Но добави сериозно: — Това са и новите герои на Рим, новите регуловци и муциовци^[2], смели и предани. Нали, мой принце?

Калигула кимна. Завист стискаше гърлото, му, но той се владееше. Обърна се към Луций и каза колкото можеше по-сърдечно пред цялата свита:

— Можеш да разчиташ на моята обич, Луций. Ще видиш как Гай Цезар умее да цени храбростта и предаността на своите приятели!

 

 

Очарователна жена бе Ения, съпругата на великия Макрон, очарователна — от къдрите на лъскавата си черна коса, та чак до розовите пръсти с лакирани нокти и гръцките си сандали. Тя се съблече, за да сложи тържествената одежда по случай вечерята у Калигула. Сама се преобличаше пред мъжа си. Често правеше това, защото знаеше, че му доставя удоволствие. Той седеше, оглеждаше пълните й гърди, после изведнъж скачаше и я поваляше на леглото. И днес стана така.

Уморен от любовната игра и порядъчното количество вино, съпругът я гледаше вече спокойно. Разгърна тъмносинята завеса, която отделяше кубикулума на жена му от прекрасния атриум. Между стволовете на коринтските колони се виждаха наредените край стените статуи.

— Я виж, момиче, в какво общество се намираме! Чудо, а? Тука са и Марий, и Сула, и Юлий Цезар, и Август, и Тиберий!

— Спусни завесата, хладно ми е. Гола съм. Какво те интересуват сега тези статуи?

— Ами… нямаме тука Калигула — отговори той, като спускаше завесата.

— Не избързвай, Невий — каза Ения, пробвайки кой цвят муселин ще й стои най-добре.

— Трябва да изпреварваме събитията, иначе те ще ни изпреварят.

— Какво? — повдигна тя очи. — Толкова ли скоро ще стане император?

— Скоро? По-бързо и от скоро, момиче!

Тя улови в пресипналия глас на мъжа си известна угриженост. Знаеше много добре неговото намерение: да не ламти безразсъдно като Сеян за императорския пурпур, а да си опитоми младия император, да си го хване за ръчичка и да си го командува, както намери за добре. Да властвува без титла и без грижите на владетеля. Тя одобряваше плана на мъжа си.

Но Макрон виждаше и опакото на тази работа: Калигула е от друго тесто, не е като стария император. Калигула е ветропоказател. Върти се на всички страни, пълен е с капризи. Днес е един, утре — друг. Тези негови внезапни и променливи настроения могат да бъдат страшно опасни и никой не може навреме да ги отгатне — освен една жена. Собствена жена, на която мъжът след любенето доверява всичко, жена, която — нещо повече, — ако е хитра, би могла да изтръгне от него и най-потайните му замисли.

Макрон знаеше, че Ения се харесва на принца. Видеше ли я — с очи я изпиваше. Когато стане император, просто ще си я вземе, а него, Макрон, ще го натири някъде накрай света. Например в Египет. А може и на оня свят. Това вече не е добре. Но събитията могат да се изпреварят: ако сам сложи жена си в леглото на Калигула — с един куршум ще удари два заека. Ще се предпази от изгнание и ще знае всичко, което се ражда в шилестата кратуна на господаря на света. Но как да й каже това? Макрон се колебаеше, малко се боеше да започне този разговор.

И произнесе на глас своето заключение:

— Трябва да му надникнем в главата… ама, гръм да ме удари, как да стане тая работа, жено?

— Такъв тщеславен глупак не е трудно да се надхитри — усмихна се Ения. — Една ловка жена ще се справи с това. И ще го поведе за носа, както, си иска.

Макрон скочи. „О, богове, мъдри момчета, как чудесно й подсказахте това! Вие ми наляхте вода във воденицата!“ Той я сграбчи с лапи за раменете.

— Ти можеш ли да свършиш тая работа? О, това е идея, Ения! Венера да ти позлати муцунката!

Ения ококори очи срещу мъжа си:

— Какво говориш, Невий?

Той продължаваше да играе като опитен артист, като изкусен хистрион, — превиваше се от смях, ликуваше от нейната досетливост, сякаш самата Ения му бе подхвърлила тази чудесна идея.

— О, само ти можеш да направиш това, момиче! Ти така ще го хванеш на въдицата…

— Невий! — произнесе тя злобно, размахвайки белоснежната, извезана със злато палла. — Не си прави глупави шеги!

— Какви шеги, яребичке! Ти си толкова хубава, че очите на човек могат да му изхвръкнат! Калигула така те зяпа, щом те види, че започва да пъхти като ковашки мех. Ти мене ме оплете, та този ли страхопъзльо!

Ения почувствува, че Макрон не се шегува и се обиди.

— И ти би ме дал в лапите на този урод с голяма глава? На това лигаво нищожество?

Макрон продължаваше да излага своите планове:

— Мисля, че страшно ще ти прилича пурпурното наметало…

Тя се развика като ранена:

— Ти искаш да се отървеш от мен, мизернико! Да ме продадеш като добиче! Ти, дебелако! — продължаваше тя гневно да крещи и Макрон разбра, че шеговитият тон вече не върви. И подхвана сериозно:

— Не се прави на глупава, Ения, а ме изслушай. Това не е шега. Ако си малко по-умна, можеш да направиш и за двама ни голямо нещо. Ти ще бъдеш императрица… — Той нарочно замълча и зачака.

Ако Макрон е мизерник, то и Ения не пада по-долу от него, тъй като оскърблението й изведнъж се изпари при думата императрица. А Макрон ковеше желязото, докато е топло.

— Глупачко моя, мислиш, че после аз няма да тичам всяка нощ при тебе на Палатин?

Ения се размечта, дори се поусмихна. Хитрият Макрон усети промяната в настроението на жена си:

— Ще получиш вила, каквато никой друг няма в Рим.

— По-красива от тази на Валерия? — изплъзна се от устата на Ения.

— Сто пъти по-красива. Та и ти си по-хубава от нея.

Тя го погледна подозрително и Макрон бързо добави:

— Честна дума ти казвам — така е… само си за императрица! — И се приближи до нея: — Ако си умна, този идиот ще ти уреди всичко писмено, преди да му легнеш.

Каква съблазън, но и какъв срам за нейната благородна гордост: собственият й мъж я натиква в ръцете на този изрод с кльощави крака и голямо шкембе!

Ения отново се развика — грубо, както Макрон правеше това:

— Нищожество! Говедар! Сводник проклет…

Той й запуши устата с насилствена целувка. Ения го удряше с юмруци, хапеше го по устните, бранеше се от целувките му.

Зад паравана се разнесе метален звън.

— Престани — каза Макрон на Ения и изрева: — Кой е там?

Чу се гласът на номенклатора:

— Благородният сенатор Хатерий Агрипа моли да го приемеш, господарю, по неотложна работа.

— Нека почака. Сега ще дойда — викна Макрон. После се наведе над жена си и ласкаво я плесна:

— Помисли си, жено. Щом се оправя с този дебелак — идвам за отговор, императрице!

В таблина, чиито зелени завеси припомняха на Макрон кампанските пасища, той прие сенатора. Двойната брада на Агрипа трепереше, когато нахлу забързано, за да докаже неотложността на посещението си. Макрон седеше, не стана. Покани госта в креслото. Хатерий се поклони за четвърти път, доколкото това му позволяваше дебелината, и приседна на края на креслото. Зад Макрон стоеше бронзовата, статуя на Тиберий. Красивото му лице изглеждаше младо, нестареещо. Хатерий обърна към статуята воднистите си очи с благоговение.

— Моята любов и преданост към нашия…

— … скъп император е всеизвестна — прекъсна префектът нетактично думите му. — Да, знам. По същество, драги ми. Нямам време.

— Да, мой благородни. Аз… — заговори на пресекулки Хатерий — воден от чувството на преданост… удаде ми се… тоест случайно узнах… о, богове, какво унижение… прости ми, че така объркано…

— Вярно, че е объркано. Само плещиш, Хатерий. Кого си дошъл да предадеш?

— Аз да предам?! — дръпна се обидено дебелият сенатор. — Интересите на родината и преди всичко грижата за живота на императора ме заставят…

— Кого предаваш? — изръмжа Макрон.

Хатерий изправи гръб в креслото, поклони се за пети път и гласът му прозвуча с тържествена нотка:

— Сервий Геминий Курион. Подготвя заговор срещу императора.

И млъкна. Макрон притвори очи под рошавите си вежди. Той бе ядосан на Хатерий, загдето прекъсна разговора му с Ения в момента, в който тя вече почти бе склонна да се подчини на плана му. Но донос за Курион — това е голямо нещо! Макрон чудесно помнеше как Тиберий го насоли за Арунций. А впрочем… не е ли по-умно да остави развързани ръцете на затворниците, та старият… Не, не. В такъв случай най-добре е да разчиташ само на себе си. Курион! И неговите метежнически приятели Улпий, Пизон… Редно ли е тъкмо сега да бръкне в гнездото на осите? Защо в такъв решителен момент да насъсква Курионовите привърженици срещу себе си?

Макрон обмисля въпроса бавно, но основно. И решава: ще нареди да следят Сервий Курион и неговите приятели, за да знае всяка тяхна крачка. А по-нататък винаги е възможно или да вземе бързи мерки, или обратното — да протака разследването безкрай, според положението. Човекът, който има власт, прилага законите, ръководен от личните си интереси.

Макрон стрелна с очи Хатерий. И хладно попита:

— Доказателства?

Очите на Хатерий, потънали в тлъстина, замигаха уплашено. Какво е това? Всемогъщият императорски наместник не прие неговия донос както друг път! Винаги е бил властен, груб и невъзпитан, но при всеки донос очите му светваха, понякога дори потриваше ръце. Днес остана безразличен. „Сбърках ли? Дали в края на краищата няма да навредя на себе си? Дали няма нещо вярно в тези шушукания, че Луций Курион и неговата дъщеря… Да, но думите назад не може да си вземе. Станалото е станало. Да отида при императора? Излишно. Няма да ме приеме. Бил съм му противен. Освен това този селяк няма да ме пусне при него.“

Той започна тихо:

— Моят освободен роб…

Макрон го прекъсна присмехулно:

— Персий, твоят редовен свидетел, нали?

— Да — продължаваше неуверено Хатерий, — чул от роба на Сервий за някакви тайни събрания на неколцина сенатори у Курион…

— Кои сенатори?

— Това не запомнил. Само чул…

Макрон скочи:

— Чул, чул, а пък не знае какво е чул! Празни приказки! Може да са се събрали, за да поиграят тайно на зарове, и ти виждаш в това заговор. Парички ли са ти нужни, а, драги ми сенаторе?

Хатерий бе зашеметен. С най-голямо удоволствие би се махнал колкото може по-далече от този говедар. Той отвори уста, но още неиздал звук, Макрон продължи да вика, удряйки с крак по акантовия орнамент на мраморния под:

— Омръзнаха ми тези твои доноси, драги! Всяка дума има лице и опако. А това опако много силно личи в твоите думи. Не се ли насити най-после?

— По друг начин ме приемаше по-рано, мой Макрон — изправи гръб обидено дебелият мъж, като дишаше тежко. — Crimen laesae Maiestatis…

— Добре — каза бързо Макрон, разбирайки, че е отишъл по-далече, отколкото е искал. — Ти самият видял ли си нещо? Чул ли си нещо?

Хатерий пак подхвана:

— Още на събранието в сената, когато ти увенча Курионовия син, видях как Сервий Курион слушаше намръщено императорските възхвали за теб в писмото…

„Аха, ето накъде искаш да го извъртиш! Искаш аз да се обидя. Не, не, няма да се хвана на въдицата ти.“ И Макрон каза насмешливо:

— Откъде да знаеш? Може точно тогава да го е болял коремът. Твоят освободен роб чул от някого си, ти пък си въобразяваш, че си видял нещо… Слаби доказателства. Още веднъж ти казвам, мой драги: винаги трябва да имаш сериозни доказателства!

Макрон леко се поклони:

— Благодаря ти, мой Хатерий, и нека боговете те пазят — и извика подир отиващия си сенатор: — Довечера ще се видим на угощението. Калигула те очаква с нетърпение. Непременно да дойдеш.

Хатерий вървеше към изхода на Макроновия дворец обезпокоен и уплашен. „Защо ме очаква Калигула?“ Спомни си неприятната история с принца в лупанара. Изтръпна. Върху подовата мозайка при вратата бе изобразено озъбено куче с надпис: „Cave canem!“^[3] Хатерий внимателно прескочи кучето и се затътрузи към лектиката си.

Макрон поседя известно време, загледан в прекрасния гръб на Венера, сякаш премисляше нещо, но неизвестно какво.

После извика управителя:

— Доведи Марцел!

Чу се покашляне.

Макрон се обърна.

— Марцел, вземи петдесет човека. Ще наблюдавате тайно Курионовия дворец на Авентин. Ти лично отговаряш пред мене, че там без твое знание и мишка няма да се промушне! За всеки влизащ и излизащ — веднага ми съобщавай. И бързо!

Завесата се, спусна и мигновено се вдигна. Надникна управителят:

— Господарю, военният трибун на легиона „Август“ от Горна Германия чака да влезе при теб.

Макрон кимна.

Влезе млад въоръжен мъж, поздрави и подаде на Макрон запечатан свитък.

Макрон намръщено зачете. После попита:

— Как стана този бунт?

Трибунът започна:

— Войниците роптаеха срещу недостатъчната храна и тежката служба. И когато дойде известието, че срокът на службата ще бъде продължен заради нарасналата опасност от варварски нашествия през Рейн, четири кохорти се разбунтуваха.

— И какво направи легатът?

— Нареди да затворят шестнайсетте главатари на бунтарите. С останалите легатът преговаря и чака твоите заповеди.

Макрон се позамисли малко, после нареди да му донесат писмените принадлежности. Написа и запечата писмото. За по-голяма сигурност повтори заповедта и на трибуна:

— Предай на легата веднага да обезглави шестнайсетте за назидание. А пред войниците да дръпне една реч и да им намекне, че ако приемат да служат свръхсрочно — а те ще служат, момко, — то скоро ще получат по една-две шепи жълтици.

Трибунът недоумяващо ококори очи. Макрон се усмихна:

— Не ми пули очи, миличък, ами си плюй на петите и по-скоро да си там! Ще видиш, че не те лъжа! И отнеси поздрави на моите войници!

И като гледаше подир трибуна, той си помисли: „Крайно време е да се изменят нещата. До гуша, ми дойде от дъртия наставник — да ме хока като момчурляк, че и да ме следи отгоре на това. А младия аз ще си го поведа на връвчица като агънце! Той с удоволствие ще ръсне малко парици на войниците, само и само да се хареса и да си осигури тила…“

 

 

Ения се въртеше в ръцете на робините, които надипляха столата й от червена коприна и мажеха с дървено масло косите й, за да блестят силно.

Едва сдържаше сълзите си. Тази свиня Макрон! Ще я продаде на дваж по-голяма свиня! Чудовище! Звяр! И в същия миг си спомни грубите ръце на Макрон, които така силно и буйно я прегръщаха. Та тя го обича, този грубиян. Говедар. И няма да престане да го обича, макар че я принуждава да спи с този изрод. „А когато стана императрица — това нищожество трябва предварително писмено да й потвърди! — когато стана императрица, ще ви дам да се разберете и на двамата!“

Що за шум е това? Това е той. Това са неговите стъпки. Ения освободи робините.

Макрон дръпна завесите и се втурна в спалнята. Сграбчи Ения през кръста:

— Още тази вечер трябва да започнеш с Калигула. Е, разбра ли колко е важна тази работа за нас?

Ения мълчеше. Той я погледна и продължи разпалено:

— Днес направо взимаш акъла, момиче, честна дума! Прическа, рокля, украшения — същинска Клеопатра! А той е луд по всичко египетско. Луд ще полудее и по тебе — сигурна работа! Е, какво, съгласна ли си, императрице!?

— Твоята воля е и моя воля — изрече с престорена покорност Ения, загледана през рамото му към позлатените квадрати на мраморния таван.

Макрон радостно я целуна:

— Браво на тебе, Ения! — И добави шеговито: — Искаш ли да ти купя Египет заедно с всичките му покойни фараони? Всичко, каквото ти се прииска, ще получиш. Само добре внимавай какво прави този хитрец! В кревата трябва да измъкнеш от него и най-потайните му мисли, за да мога навреме да му разваля играта!

Той зърна сълзи по ресниците й.

— Е, нищо, нищо няма, момичето ми. Голяма работа. Ще потърпиш малко. А като ти дойде до гуша този изрод, ще ми кажеш. Дори и на Палатин му се намира на всичко колая!