Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fahrenheit 451, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 145 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (ноември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 декември 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990


По-долу е показана статията за 451 градуса по Фаренхайт от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за книгата на Рей Бредбъри. За филма вижте 451 градуса по Фаренхайт (филм).

451 градуса по Фаренхайт
Fahrenheit 451
Fahrenheit451HUNcover.jpg
Автор Рей Бредбъри
Първо издание 1953 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
антиутопия
Вид роман
ISBN ISBN 978-0-7432-4722-1
451 градуса по Фаренхайт в Общомедия

„451 градуса по Фаренхайт“ (на английски: Fahrenheit 451) е научно-фантастичен роман – антиутопия от Рей Бредбъри, за първи път е напечатан в списание „Плейбой“, издаден през 1953 г.

Името на романа идва от физическото свойство на хартията да се самозапалва при температура 451 °F (232,78 °C).

Романът описва тоталитарно общество, което насърчава масовата култура и потребителското мислене, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне. Малката опозиционна група на хората-книги се е заела да спаси духовното богатство, като всеки член научава наизуст някоя книга, за да я направи достъпна за следващите поколения. По времето на написване на книгата в САЩ са в разгара си шпиономанията и ловът на вещици, свързани с маккартизма.

Сюжет

Действието в „451 градуса по Фаренхайт“ се развива в неопределен град (вероятно в средния запад на Америка), в неопределено в бъдещето време след 1960 г.[1] Романът е разделен на три части: „Огнището и Саламандърът“, „Ситото и пясъкът“ и „Ярко горене“.

„Огнището и Саламандърът"

Гай Монтег е „пожарникар“ нает да изгаря принадлежностите на тези, които четат незаконно книги. Той е женен и няма деца. Една есенна нощ, докато се прибира от работа, среща своята нова съседка, тийнейджърка на име Кларис Маклелън, чиито свободомислещи идеали и непокорен дух го карат да се запита за живота си и за собственото си възприятие за щастие. Монтег се завръща вкъщи, за да открие, че съпругата му Милдред е предозирала с хапчетата за сън и вика медицинска помощ. Двама незаинтересовани медицински техници наминават за да прочистят стомаха на Милдред, да източат кръвта ѝ и да ѝ прелеят нова. След като напускат, за да спасят друга предозирала жертва, Монтег наблюдава Милдред, гледа как новата кръв изпълва бледите ѝ бузи. После отива навън, дочувайки Кларис и семейството ѝ да говорят за това, какъв е животът в това хедонистично неграмотно общество. Умът му бива бомбардиран от подривните мисли на Кларис и от спомена за жена му, доближила смъртта. На следващия ден намира Милдред в кухнята без спомен за случилото се и говореща непрекъснато за това, че е гладна заради махмурлука, с който се е сдобила на партито, на което си мисли, че се е явила предишната вечер. През следващите няколко дни Кларис доверчиво се среща с Монтег, докато той върви към вкъщи. Тя му разказва за това, как простите и удоволствия и интереси я превръщат в аутсайдер сред връстниците и как е принудена да ходи на терапия заради поведението и мислите си. Монтег става нетърпелив за тези срещи и тъкмо когато започва да ги очаква, Кларис изчезва. Той усеща, че нещо не е наред.

В последвалите дни, докато е на работа с другите пожарникари, претърсвайки пълната с книги къща на една възрастна дама преди неизбежното изгаряне, Монтег открадва книга, преди някой от колегите му да разбере. Жената отказва да напусне своите къща и книги, избирайки вместо това да запали кибритена клечка и да се самозапали, изгаряйки жива. Монтег се връща у дома, разтърсен от самоубийството ѝ. Докато се приготвя за сън, скрива откраднатата книга под възглавницата си. Все още разтърсен от вечерните събития, той се опитва да разговаря с Милдред, започвайки с въпроса кога и къде са се срещнали за първи път. Милдред понечва да отговори, но незабавно забравя. Когато се запътва към банята, за да вземе още хапчета за сън, той осъзнава колко много пристрастеността ѝ към тях, любовта ѝ към интерактивните забавления и бързото шофиране са съсипали брака им. По-късно, когато тя заспива, Монтег я разбужда и я пита дали е видяла или чула нещо относно Кларис Маклелън. Тя първоначално отбягва въпроса, но после разкрива какво се е случило. Семейството на Кларис се е преместило, след като преди четири дни тя е била блъсната от ускоряваща кола и е починала. Смаян от това, че не го е споменала по-рано, той се мъчи да заспи. Подозира присъствието на „хрътката“ – осмокрак кучеподобен робот, обитаващ пожарната и помагащ на служещите там. Монтег се събужда болен на следващата сутрин с Милдред, дразнеща го да отиде на работа. Докато тя се опитва да се грижи за съпруга си (но се оказва по-ангажирана със стената на забавлението в съседната стая), Монтег предлага да си почине от пожарникарската длъжност след случилото се предишната нощ. Съпругата му се паникьосва при мисълта, че ще загуби къщата, заедно с удобствата и забавленията и ядосана обвинява старицата, която се е самоубила за настъпилата промяна в начина, по който той се чувства по отношение на работата си.

Капитан Бийти, шефът на Монтег, лично го посещава, за да провери как е. Усещайки опасенията му, Бийти заявява как книгите са загубили стойността си и къде принадлежат пожарникарите. През курса на няколко десетилетия хората са прегърнали нова медия (в този случай филмите и телевизията), спортовете и ускорения начин на живот. Добавя небрежно, че всеки пожарникар рано или късно краде книга от любопитство и че ако същата книга бъде изгорена до 24 часа, никой няма да пострада.

След като визитата приключва, Монтег разкрива на жена си, че през последната година е натрупал книги в скривалище на климатичната шахта. Тя се плаши и се втурва да ги унищожи, но той ѝ попречва, увещавайки я да ги прочетат заедно и обещавайки, че ако нямат никаква стойност, както се твърди, ще ги изгорят заедно.

„Ситото и пясъкът“

Докато съпрузите разглеждат откраднатите книги, покрай входната врата нещо започва да души. Монтег разпознава в този звук хрътката, докато Милдред го приписва на случайно куче. Те възстановяват дискусията и когато звукът се появява отново, тя отвлича вниманието към въпроса защо човек трябва да го е грижа за някакви си книги. Мъжът ѝ разказва за опита ѝ за самоубийство, за изчезването на Кларис, за старата жена, която се е самозапалила, за бомбардировачите прелитащи над главите им и надвисналата заплаха от война, която се пренебрегва от масите. Отбелязва, че книгите от миналото пазят послания, които биха могли да спасят обществото от самоунищожение. Разговорът им е прекъснат от обаждане. На телефона е приятел на Милдред. Следва уговорка да гледат заедно огромните телевизионни стени във всекидневната ѝ същата нощ.

Междувременно Монтег разбира, че съпругата му е изгубена кауза. Разбира и че ще се нуждае от помощ да разбере книгите. Спомня си за възрастен мъж на име Фабер, който срещнал веднъж в парка преди година – бил професор по английски, преди да забранят книгите. Обажда му се с въпроси за книги и Фабер скоро му затваря.

Необезсърчен той пътува с метрото до дома на стареца, носейки със себе си рядко копие на Библията – книгата, която открадва от къщата на самоубийцата. Опитва се да чете по пътя, но се разсейва от натрапчивостта на радиото, което го подлудява. Още с пристигането си в дома на Фабер – настоява за помощ и успява да я получи, след като започва да къса методично страница по страница. Даден му е саморъчно направен комуникатор, чрез който да получава постоянни насоки.

Когато се прибира вкъщи, вижда, че приятелите на Милдред са вече там, готови за интерактивната забава. Незаинтересован, той изключва стените и се опитва да ги въвлече в смислен разговор само за да открие колко безразлични са те към предстоящата война, към мисълта да изгубят любим човек, към децата си и към тези, за които са гласували на последните избори.

Разгневен от глупостта им, той напуска и се връща с книга с поезия. Това обърква жените и предупреждава Фабер, който слуша от разстояние. Милдред се опитва да отхвърли случващото се и да го представи като традиция, която пожарникарите имат – веднъж годишно да намират книга от миналото и да я прочитат като средство да покажат колко е глупаво съществуването ѝ. Но мъжът ѝ продължава да рецитира и разплаква една от посетителките. Чрез комуникатора Фабер му заповядва да изгори книгата. Гостите напускат отвратени, а съпругата му се заключва в банята, където изпива още хапчета за сън.

Монтег скрива откраднатите книги в задния двор, преди да се върне в пожарната късно през нощта само с откраднатата Библия. Заварва Бийти, играещ карти с друг пожарникар и му връчва книгата, като прикрития на кражбата от миналата нощ, за която предполага, че са разбрали. Бийти му споделя, че е имал сън, в който се дуелират безкрайно с цитати от книги. Описвайки съня, става ясно, че въпреки разочарованието си, той някога е бил ентусиазиран читател. Алармата прозвучава и Бийти взима адреса от диспечерската система. Подкарват безразсъдно пожарникарския камион и когато пристигат на въпросното място, Монтег е зашеметен, виждайки собствената си къща.

„Ярко горене“

Бийти заповядва на Монтег да унищожи собствената си къща, съобщава му че жена му и приятелите ѝ са го докладвали след случилото се предната вечер. Монтег вижда как жена му излиза-прекалено травмирана от загубата на семейната стена, за да забележи съществуването на съпруга си или ситуацията в която се намират, хваща си такси и не поглежда назад. Подчинявайки се на шефа си, след това унищожава мястото парче по парче с огнехвъргачка. Непосредствено след това Бийти открива предавателя в ухото му и планира да залови Фабер. Монтег го изгаря жив и нокаутира колегите си. Докато бяга, механичното куче на пожарната го настига и успява да инжектира в крака му приспивателно. Той го унищожава с огнехвъргачката и успява да избяга, стигайки до къщата на Фабер.

Той го подтиква да се отправи към селските райони и да се свърже с изгнаниците, любители на книги, които живеят там. Споменава, че ще напусне с ранния автобус до Свети Луиз, където биха могли да се срещнат по-късно. Виждат по телевизията, че нова хрътка е освободена с нови хеликоптери, които да създадат спектакъл за публиката. След внимателно заличаване на миризмата на Монтег, той напуска къщата. След дълго и ожесточено преследване успява да избяга, като се спуска по течението на реката.

Монтег излиза от реката близо до провинцията, където среща въодушевени скитници, водени от мъж на име Грейнджър. Всеки от тях е запомнил книги, които, когато дойде краят на това общество, ще бъдат пренаписани, за да се възстанови литературата на миналото. Докато изучава философията на групата, той и останалите гледат безпомощно как бомбардировачите летят към града. Докато Фабер напуска с ранния автобус, всички останали биват убити (включително Милдред). Монтег и групата са мръсни и ранени, но успяват да преживеят шоковата вълна.

На следващата сутрин Грейнджър разказва за легендарния феникс и безкрайния кръг на живота му – смърт в пламъците и прераждане. Той добавя, че фениксът трябва да има някаква връзка с човечеството, което непрекъснато повтаря грешките си. Обяснява, че човекът има нещо повече – може да ги запомни и да се опита да не ги повтори отново.

Размишлява, че голяма фабрика за огледала трябва да бъде построена, така че хората да могат добре да погледнат себе си и отражението на животите си. Когато всичко свършва, скитниците се завръщат в града, за да построят обществото наново.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Гай Монтег – Протагонист и пожарникар, който олицетворява антиутопичното през очите на лоялен работник, човек на конфликта, решил да се освободи от него. През голяма част от книгата има недостиг на познание и вярва на това, което чува.
  • Кларис Маклелън – Съпровожда Монтег в пътуванията му до дома. Остава ѝ един месец до седемнадесетата ѝ годишнина[2]. Тя е необикновен човек в хедонистичното безкнижно общество. Открита, естествена и ведра, неортодоксална и интуитивна. Тя е непопулярна сред връстниците си и не е харесвана от учителите, защото задава въпроса „Защо?“ вместо „Как?“ и се фокусира повече върху природата, отколкото върху технологиите. Няколко дни след първата им среща изчезва без обяснение. Милдред казва на Монтег, че е ударена от ускоряваща кола и семейството ѝ е напуснало след смъртта ѝ. Филмовата адаптация внася промени, според които е 20-годишна учителка, уволнена заради неортодоксалното си поведение, която живее със скитниците. Бредбъри харесва промяната и я внася при следващото издаване.
  • Милдред Монтег – Съпруга на Гай Монтег. Пристрастена към хапчетата за сън, поглъщани в плитките драми, прожектирани на телевизионните стени и безразлична към заобикалящата я действителност. Описана е като тънка като богомолка от диети, с изгорена от химикали коса и с кожа като бял бекон. Въпреки опитите на мъжа ѝ да прекъсне омагьосания кръг, в който се намира, тя остава повърхностна и незаинтересована. След като Монтег прогонва приятелите и с четенето си, неспособна да живее с някого, запасяващ се с книги, Милдред докладва за случилото се в пожарната и го изоставя.
  • Капитан Бийти е шеф на Монтег. Някога страстен читател, намразил книгите заради неприятното им съдържание и противопоставящ факти и мнения. В сцена, добавена по-късно от Бредбъри, капитанът кани Монтег в дома си, където има стени от книги, оставени да мухлясват по рафтовете си.
  • Стоунмън и Блек са колеги на Монтег в пожарната. Те нямат голямо влияние в историята и функционират предимно, за да покажат на читателя контраста между пожарникарите, които се подчиняват на всичко, което им е казано, и Монтег, който осъзнава колко увреждаща е работата му за обществото.
  • Фабер е професор по английски. Той прекарва години самообвинявайки се, че не е защитил книгите, когато е видял, че се правят стъпки към забраната им. Монтег се обръща към него за насоки, като първоначално среща отказ. Монтег се опитва да научи повече за книгите, а не да ги унищожи. Бредбъри отбелязва, че Фабер е част от име на немски производител на моливи – Faber-Castell.
  • Mrs. Ann Bowles and Mrs. Clara Phelps са приятелки на Милдред и представителки на антиинтелектуалната част от обществото. По време на визитата си в къщата на Монтег те разкриват колко малко ги е грижа за всичко, което ги заобикаля. Едната – омъжвана многократно, другата – биеща се с децата си. И двете отричащи действителността и незаинтересовани от войната, политиката и семейството като цяло.
  • Грейнджър е лидер на група скитащи се интелектуалци, които запомнят книги с цел да ги опазят.

Заглавие

Свързва се с температурата 451 °F (233 °C), която Бредбъри смята, че води до самозапалване на хартията. Въпреки че е популярно схващане, учените са установили, че всъщност е 440 °F (227 °C) до 470 °F (243 °C) в зависимост от типа хартия.[3]

Исторически контекст

Доживотната страст на Бредбъри към книгите започва още през ранните му години. Като редовен посетител на местните библиотеки между 1920 – 1930 г., той си спомня разочарованието, породено от липсата на зареждане на научно-фантастични книги по това време. По-късно като тийнейджър е ужасен от изгарянето на книги и от кампанията на Йосиф Сталин, в която поети и писатели биват арестувани и често екзекутирани.

След 1945 г. и скоро след бомбардирането над Хирошима САЩ се фокусира върху атомния проект на Съветския Съюз и разпростирането на комунизма. Започва разследване в тази насока. Американските граждани и организации, заподозрени, че имат връзки с комунизма, биват изслушвани през 1947 г., за да се установи влиянието на този строй в Холивудското кино. Като резултат се появява Черният списък, т.нар. "Hollywood Ten – група от влиятелни сценаристи и режисьори.

Тази намеса на правителството в творчеството на артистите силно огорчава Бредбъри. Той е загрижен за последствията, а през късната 1949 г. нощният сблъсък с полицейски служител го вдъхновява да напише „Пешеходецът“, кратка история, която ще се превърне в „Пожарникарят“, а най-накрая и в „451 градуса по Фаренхайт“.

Възходът на изслушванията на сенатор Джоузеф МакКарти, започнал през 1950 г., задълбочава презрението на Бредбъри към превишените правомощия на правителството. Студената война е в разгара си, а страхът на американците от атомната война и комунистическото влияние е на трескаво ниво. Сцената е готова Брадбъри да напише драматичния край на ядрения холокост на „451 градуса по Фаренхайт“, илюстриращ вида сценарий, от който американците по онова време се страхуват.[4]

В ранните си години Бредбъри става свидетел на прехода от Златната ера на радиото към Златната ера на телевизията, точни около времето, в което той работи върху историята, която довежда до „451 градуса по Фаренхайт“. Виждайки тези медийни форми като заплаха за четенето на книги, а именно и заплаха за обществото, вярва, че новостите могат да послужат за отнемане на вниманието от важни афери и събития. Тези опасения са изразени чрез образа на Милдред и приятелките и и са важна тема в творбата.

История на написването

„451 по Фаренхайт“ се развива от поредица от идеи, които Бредбъри залага в предходните си истории. В продължение на много години авторът се опитва да представи „Пешеходецът“ като неин прототип. В предговора на антологията му „Мач към пламъка“ фикционалните пътища на Фаренхайт са заменени с пълна генеалогия.

Между 1947 и 1948 г. написва кратката история „Брайт Финикс“ (не е публикувана до май 1963 г. в списание The Fantasy & Science Fiction) за библиотекар, който се сблъсква с изгаряне на книги „Главен цензор“ на име Джонатан Барнс.

В края на 1949 г. [35] Бредбъри бил спрян и разпитван от полицай, докато ходел в една късна нощ. На въпроса: „Какво правиш?“, Бредбъри ръкомаха: „Поставям единия си крак пред другия.“ Този инцидент го вдъхновява да напише разказа „Пешеходецът“ от 1951 г. В него Леонард Мийд е обект на тормоз и задържане от дистанционно управлявания патрулиращ полицай на града (само един) за това, че се разхожда през нощта, нещо, което става изключително рядко в тази бъдеща среда: всички остават вътре и гледат телевизионните екрани "). Сам и без алиби, Мийд е заведен в „Психиатричния център за изследвания на регресивните тенденции“ заради странния си навик. „451 градуса по Фаренхайт“ по-късно отразява тази тема за авторитарно общество, разсейвано от излъчваните медии.

Брадбъри разширява идеята в „Пожарникарят“, публикувана във вестник „Галакси научна фантастика“ от февруари 1951 г. „Пожарникарят“ е написан в мазето на библиотеката „Уол“ на пионерската пишеща машина на UCLA, която Бредбъри наема срещу таксата от десет цента за половин час. Първият проект е с продължителност 25 000 думи и е завършен за девет дни. Призован от издателя да удвои дължината на историята, за да я превърне в роман, той се завръща на същото място и разширява работата си до „451 градуса по Фаренхайт“ (което отнема само още девет дни). Завършената книга е публикувана от Балънтайн през 1953 г.

История на публикуването

Първото издание от октомври 1953 г. е с меки корици, но скоро след това се пуска в обръщение и вариант с твърди такива. Отпускат се специални 200 броя с автограф и номерирани копия, свързани с азбест. Те били технически колекции, защото включвали две кратки истории, които липсват в следващите издания. Няколко месеца по-късно романът е публикуван на части в изданията от март, април и май 1954 г. на списание „Плейбой“.[5]

Една аудиокнижна версия, прочетена от Брадбъри, е издадена през 1976 г. и е получила номинация за Spoken Word Grammy. Друга аудиокнига е издадена през 2005 г. от Кристофър Хърт. „451 градуса по Фаренхайт“ излиза и на електронната книга, която е издадена през декември 2011 г.[6]

Оценки

През 1954 г. Гроф Конклин, критик за „Галакси Сайънс Фикшън“, посочва романа сред „великите творби на въображението, написани на английски през последното десетилетие или по-рано“. В „Чикаго Съндей Трибюн“ Аугуст Дърлет е описал книгата като „свирепо и шокиращо жестоко предсказание за едно възможно бъдеще“, наричайки го „завладяващо“, и възхвалява Бредбъри за неговото „брилянтно въображение“ Повече от половин век по-късно Сам Уелър пише: „по времето на издаването си „451 градуса по Фаренхайт“ е считана за проницателен социален коментар“ Днес на „451 градуса по Фаренхайт“ все още се гледа като на поучителен разказ срещу комформизма и горенето на книги.

В момента на публикацията ѝ не всички са оценили стойностното в книгата. Антъни Баучер и Джей Франсис МакКомъс са подходили с по-малко ентусиазъм, посочвайки като недостатък, че книгата е била „изпълнена с пълнеж, на места поразяващо остроумна, в много случаи заради великолепните ѝ езикови каскади, [но] прекалено често само заради тях“. В рецензията си за книгата пред „Ъстаундинг Сайънс Фикшън“ П. Шулер Милър окачествил творбата като „една от най-огорчените, почти истерични критики на Бредбъри“, като похвалил нейния „емоционален заряд и завладяващ, настоятелен поглед към детайла“. „Ню Йорк Таймс“ също не са били впечатлени от романа, като са обвинили Бредбъри, че е развил “злъч към голяма част от аспектите на днешната култура, а именно поражения като радиото, телевизията, повечето филми, аматьорските и професионалните спортове, автомобилите и подобни анормалности, които унижават осветеното и просто съществуване на мислещия човек“.[7]

Случаи, в които книгата е била забранена или цензурирана

В годините след публикацията ѝ няколко пъти се е случвало „451 градуса по Фаренхайт“ да бъде забранена, цензурирана или редактирана в някои училища от родители или учители, които явно не са били наясно или не ги е било грижа за изначалната ирония на тази намеса. Тук следват някои по-значителни случаи:

През 1987 на книгата е отредена „третостепенна роля“ от училищното настоятелство на училището в Панама Сити, Флорида, по тристепенната класификационна система, разработена от тогавашния директор Ленърд Хол. „Третостепенни“ са били книгите, които е следвало да бъдат премахнати от учебния курс заради „силна вулгарност“. След колективен съдебен иск, скандал в медиите и ученически протести, училищното настоятелство изоставят класификационната си система за цензура и одобряват всички използвани тогава книги.

През 1992 г. средното училище „Венадо“ в Ървин, Калифорния раздало издания на книгата, в които били заличени всички „мръсни думи“ [69] Родителите се свързали с местните медии и успешно върнали нецензурираните копия.

През 2006 г. родителите на десетокласничка от областта Монгомъри, Тексас, настояли книгата да бъде заличена от списъка за четене за часовете ѝ по литература Тя била разпределена на момичето през Седмицата на забранените книги, но то се отказало да я чете след няколко страници заради нецензурния език и сцените с горенето на Библията. Освен това родителите се оплакали против насилието, изобразяването на християните и пожарникарите в романа.

Теми

Дискусиите за „451 градуса по Фаренхайт“ често разглеждат историята главно като предупреждение за опасността от цензура, упражнявана от държавата. Всъщност, когато Бредбъри е писал книгата по времето на маккартизма, той е бил загрижен за цензурата в Съединените щати. В едно интервю по радиото през 1956 г.[8] той казва:

„Написах тази книга преди 4 години, когато бях разтревожен от начина по който се развиваха нещата в тази страна. Твърде много хора се плашеха дори от сянката си, назряваше опасност от изгаряне на книги. Доста книги бяха свалени от рафтовете по онова време. Разбира се за тези 4 години нещата се промениха и сега вървят обратно в посока на подобряване. Но тогава исках да разкажа история, в която да коментирам какво би се случило в една държава, ако допуснем да стигнем твърде далеч в тази посока, хората спрат да мислят, драконът захапе опашката си и ние някак изчезнем в един затвор и чрез действията си един вид се докараме до самоунищожение.“

С течение на времето обаче Бредбъри постепенно престанал да вижда цензурата като основен мотив за написване на книгата. Вместо това той обикновено твърди, че истинските послания на „451 градуса по Фаренхайт“ са за опасността от едно общество на неграмотни, луднали по средствата за масова информация и заплахата от малцинствата и групите със специални интереси за книгите. В края на 50-те години Бредбъри отбелязва:

„Докато пишех краткия роман „451 градуса по Фаренхайт“ си мислех, че описвам един свят, който може да се развие след четири-пет десетилетия. Но само преди няколко седмици една нощ в Бевърли Хилс покрай мен минаха двама съпрузи, които разхождаха кучето си. Аз спрях втрещен, докато гледах след тях. Жената държеше в едната си ръка малък транзистор с формата на цигарена кутия, чиято антена потреперваше. От него излизаше тънка медна жица, която завършваше с фин конус, пъхнат в дясното ѝ ухо. И така тя вървеше в някаква забрава, без да забелязва мъжа и кучето, заслушана в далечни ветрове и шепоти, и викове, идващи от някаква сапунена опера – като сомнамбул, а съпругът ѝ, който все едно го нямаше, ѝ помагаше да слиза и да се качва на тротоара. Това не беше измислица.“[9]

Тази история намира отзвук в „Раковините ушни напръстници“ (търговска марка слушалки, които се пъхат в ушите) на Милдред, използвани за емоционална бариера между нея и Монтаг. В интервю от 2007 г. Бредбъри твърди, че хората неправилно тълкуват книгата му и че „451 градуса по Фаренхайт“ наистина показва как масмедиите от сорта на телевизията маргинализират четенето на литература. По отношение на малцинствата, той пише през 1979 г. в „Кода“:

„Има повече от един начин да изгориш книга. А светът е пълен с хора, които търчат наоколо със запалени клечки кибрит. Всяко малцинство, било то на баптистите / унитарианците, на ирландците /италианците / осемдесетгодишните / дзен будистите, на ционистите / адвентистите от седмия ден, на борците за освобождаване на жените / републиканците и т.н., чувства, че негов завет, право и дълг е да разлее керосин и да запали фитила. […] Капитанът от пожарната Бийти в романа ми „451 градуса по Фаренхайт“ описва как книгите първоначално са били подпалвани от малцинства, всяко откъсвайки страница или абзац от тази или онази книга, докато накрая идва денят, в който книгите се оказват празни, мозъците бездействащи, а библиотеките затворени завинаги. […] Само преди 6 седмици открих, че през годините някои загрижени редактори в „Балантайн Букс“, уплашени да не замърсят мозъците на младите, лека-полека съкратили около седемдесет и пет части от книгата ми. Студенти, чели книгата, която в крайна сметка се занимава с цензурата и изгарянето на книги в бъдещето, ми писаха, за да ми кажат за тази фина ирония. Джуди Лин дел Рей, една от новите редакторки в „Балантайн Букс“, пуска това лято цялата книга във възстановения ѝ първоначален вариант със всички прокълнати пасажи обратно на местата им.“

По отношение на технологиите Сам Уелър отбелязва, че Брадбъри „предсказва всичко – от телевизори с плосък екран до слушалки за iPod и двадесет и четиричасови банкомати.“[10]

Адаптации

Прейхаус 90 излъчва „Звукът на различните барабанисти“ по СБС през 1957 г., написано от Робърт Алън Артър. Пиесата съчетава идеи от „451 градуса по Фаренхайт“ и „1984“. Бредбъри завежда дело и впоследствие печели.[11]

Филмова адаптация, написана и режисирана от Франсоа Трюфо, с участието на Оскар Вернер и Жули Кристи излиза през 1966 г.[12]

В края на 70-те Бредбъри адаптира книгата си в пиеса. Поне част от нея бива представена в Колони Тиътър в Лос Анджелис през 1979 г. но не е отпечатана до 1986 г. и официалната световна премиера се състои едва през ноември 1988 от Форт Уейн, градския театър на Индиана. Сценичната адаптация се осезаемо се различава от книгата и изглежда повлияна от филма на Трюфо. Например образа на шефа на пожарната Бийти е разширен и е превърнат в най-приказливия герой. Както във филма, Кларис не просто изчезва, но накрая се среща с Монтаг като герой от книга (тя като Робърт Луис Стивънсън, той като Едгар Алън По).[13]

Радио ББС продуцира еднократна драматизация по романа през 1982 г., в която участва Майкъл Пенингтън. Излъчвана е отново на 12 февруари 2012 г. и на 7 април 2013 г. по радио ББС екстра.

През 1984 романът бива адаптиран в компютърна текстова игра със същото име от софтуерната компания Трилиум.[14]

Британската премиера на театралната адаптация на Бредбъри се състои чак през 2003 г.в Ногингам, като чак през 2006 г. Гудлайт Тиатър Компани я представя в Ню Йорк.

След приключването на сезона в Ню Йорк продукцията се мести на Единбургския фестивал, където е един от основните акценти.[15]

Американ плейс теътър представя адаптация като моноспектакъл в рамките на техния сезон „Литература за живота“ 2008 – 2009.

През юни 2009 бива издадена графична новела по романа. Кръстена Рей Бредбъри – 451 градуса по Фаренхайт: авторска адаптация, илюстрирана от Тим Хамилтън и представена от Бредбъри

Романът вдъхновява адаптацията на Бирнингамския Театър „Времето е заспало в следобедната светлина“ от април 2012, играно в Бирнингамската централна библиотека.[16]

Предстои нова филмова адаптация е развита от HBO и режисирана от Рамин Бахвари, в която участват Майкъл Б Джордан и Майкъл Шанън.[17]

Документалният филм на Майкъл Мур Фаренхайт 9/11 прави препратки към новелата на Бредбъри и атаките от септември 2011 г., като подзаглавието е „Температурата при която свободата гори“. Филмът е критичен към Дж. У. Буш, неговата война с тероризма и представянето ѝ в медиите и става най-успешният документален филм дотогава.

Бредбъри желае филмът да бъде преименуван, защото е неудовлетворен от препратката в заглавието.[18]

„232 градуса по Целзий“ е поема от Робърт Калвърт, публикувана през 1977 Г. и издадена като албум през 2007 Г., като заглавието е алюзия към „451 градуса по Фаренхайт“ в неговия метричен еквивалент, който обозначава как „авторът унищожава своите груби чернови“.[19]

Източници

  1. Reid, Robin Anne (2000). Ray Bradbury: A Critical Companion. Critical Companions to Popular Contemporary Writers. Westport, CT: Greenwood Press. p. 53
  2. De Koster, Katie, ed. (2000). Readings on Fahrenheit 451. Literary Companion Series. San Diego, CA: Greenhaven Press. p. 31
  3. Palmer, Brian (8 юни 2012). „Does Paper Really Burn at 451 Degrees Fahrenheit?“. Slate. Посетен на 16 септември 2015.
  4. Hendershot, Cynthia (1999). Paranoia, the Bomb, and 1950s Science Fiction Films. Popular Press. p. 127
  5. Aggelis, Steven L., ed. (2004). Conversations with Ray Bradbury. Jackson, MS: University Press of Mississippi. p. xxix
  6. Flood, Alison (30 ноември 2011). „Fahrenheit 451 ebook published as Ray Bradbury gives in to digital era“
  7. „Nothing but TV“. The New York Times. 14 ноември 1953.
  8. „The Definitive Biography in Sound Radio Log“. Посетен на 1 март 2013.
  9. Quoted by Kingsley Amis in New Maps of Hell: A Survey of Science Fiction (1960). Bradbury directly foretells this incident early in the work: „And in her ears the little Seashells, the thimble radios tamped tight, and an electronic ocean of sound, of music and talk and music and talking coming in.“ p.12
  10. Weller, Sam (2010). Listen to the Echoes: The Ray Bradbury Interviews. Brooklyn, NY: Melville House. p. 263.
  11. Nolan, William F. (May 1963). „Bradbury: Prose Poet in the Age of Space“. The Magazine of Fantasy and Science Fiction: 7 – 21
  12. Frey, James N. (2010). How to Write a Damn Good Thriller: A Step-by-Step Guide for Novelists and Screenwriters (1st ed.). Macmillan. p. 255. ISBN 978-0-312-57507-6. Посетен на 5 март 2014. „FAHRENHEIT 451* (1966); written by François Truffaut from the novel by Ray Bradbury; starring Oskar Werner and Julie Christie; directed by François Truffaut.“
  13. Fahrenheit 451 (play), BradburyMedia; Посетен на 17 септември 2016.
  14. Merciez, Gil (May 1985). „Fahrenheit 451“. Antic's Amiga Plus.
  15. „The Edinburgh festival 2006 – Reviews – Theatre 'F' – 8 out of 156“. Edinburghguide.com. Посетен на 15 юни 2013.
  16. Edvardsen, Mette. „Time Has Fallen Asleep In The Afternoon Sunshine Presented at Birmingham Central Library“
  17. Ford, Rebecca (6 юни 2017). "'Mummy' Star Sofia Boutella Joins Michael B. Jordan in 'Fahrenheit 451'
  18. „Fahrenheit 451“ author wants title back". Hardball with Chris Matthews. 29 юни 2004
  19. www.aural-innovations.com – The works of Robert Calvert – part III: 1976 – '78
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Fahrenheit 451“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  

Тази книга посвещавам с благодарност на

Дон Конгдън

451° по Фаренхайт — температурата, при която хартията се възпламенява и гори…

Ако ти дадат разчертана хартия, пиши на обратната страна.

Хуан Рамон Хименес

Първа част
Огнището и саламандърът

За него беше наслаждение да опожарява. Особено наслаждение му доставяше да гледа как огънят поглъща, почерня, променя вещите. Докато стискаше в юмруците си медната дюза на маркуча и този огромен питон бълваше своята петролна отрова срещу света, кръвта биеше в слепоочията му, а ръцете му сякаш бяха ръце на чудноват диригент, дирижиращ всички симфонии на огъня и пожара, за да превърне в пепел дрипите и овъглените развалини на историята. Над безизразното му лице бе нахлупен шлем със символичното число 451; в очите му проблясваха оранжеви пламъчета при мисълта за това, което ей сега щеше да последва. Щракна възпламенителя и сградата избухна в неутолим пламък, който запали във вечерното небе пурпурни, жълти и черни огньове. Пристъпи напред сред рояка от светулки, докато книгите, размахвайки криле като гълъби, умираха на входа и на моравата пред къщата; докато книгите се издигаха във водовъртежа от искри, които почернелият от пожара вятър отнасяше.

Лицето на Монтег се сви в болезнената гримаса на човек, който се е опарил и е принуден да се отдръпне от огъня.

Знаеше, че когато се върне в пожарната станция, омацан със сажди като менестрел[1], щеше да си намигне в огледалото. По-сетне, когато си легнеше да спи, щеше да продължи да усеща в тъмнината тази огнена усмивка, все още сковала мускулите на лицето му. Тази усмивка никога не бе изчезвала, доколкото си спомняше — никога.

Той окачи черния си като бръмбар шлем и го излъска; грижливо окачи и огнеупорната си жилетка; изми се с наслаждение под душа и след това, подсвирквайки, с ръце в джобовете, прекоси горния етаж на пожарната станция и се спусна през люка. В последната секунда, когато катастрофата изглеждаше почти неизбежна, извади ръце от джобовете и забави падането си, като се вкопчи в месинговата тръба. Плъзна се и спря със свистене точно когато токовете му бяха само на един пръст от циментовия под на долния етаж.

Излезе от пожарната станция и в среднощната тишина се упъти към метрото. Безшумният пневматичен влак се плъзна в своя добре смазан подземен тунел и със силна струя топъл въздух го свали пред ескалатора, който водеше нагоре към предградието.

Подсвирквайки си, той се изкачи на повърхността сред неподвижния нощен въздух. Тръгна към ъгъла, без да мисли за нищо, или по-скоро за нищо определено. Но още преди да завие, забави крачка, сякаш изведнъж, неизвестно откъде, бе подухнал вятър, сякаш някой бе извикал името му.

През последните няколко вечери, докато вървеше в звездната светлина към своя дом, бе изпитвал някакво извънредно странно усещане, преди да завие край ъгъла. Като че ли миг преди това някой е стоял там. Въздухът изглеждаше зареден с особено спокойствие, като че ли някой тихичко е чакал и само секунда преди той да се появи, се е превърнал в сянка и го е пуснал да мине. Точно на това място, където нечие присъствие би могло за миг да повиши околната температура с десет градуса, ноздрите му долавяха лек парфюм, по кожата на ръцете и лицето си усещаше топлина. Странна работа. Всеки път, когато завиваше покрай ъгъла, пред него се разстилаше белият, пуст, изкорубен тротоар; само една нощ някаква сянка бързо бе прекосила полянката още преди да е успял да се взре в нея или да извика.

Но тази вечер той така забави крачка, че почти спря. Съзнанието му, което се бе приготвило да завие покрай ъгъла преди него, дочу едва доловим шепот. Дихание? Или въздухът се бе сгъстил от това, че някой стоеше притихнал и чакаше?

Той зави.

Вятърът пилееше есенните листа по осветения от луната тротоар и девойката вървеше към него, сякаш се плъзгаше, носена от вятъра и от листата. Леко навела глава, тя гледаше как обувките й разбутват танца на листата. Лицето й бе нежно и млечнобяло, с жаден поглед, който опипва всичко с ненаситно любопитство. В този поглед се криеше плаха изненада; тъмните й очи бяха така втренчени във всичко наоколо, че никакво движение не им убягваше. Роклята й беше бяла и леко шумолеше. Стори му се дори, че чува движението на ръцете й, докато върви, че долавя този почти недоловим звук — лекото потрепване на лицето й, когато вдигна глава и видя, че се намира само на няколко крачки от мъж, който стои насред тротоара и чака.

Дърветата внезапно изшумоляха и посипаха своя златен дъжд. Ненадейно девойката сякаш спря, готова да се отдръпне, но остана на място, гледайки Монтег с такива черни, блестящи и живи очи, че той се запита дали не е казал нещо удивително. Но знаеше, че устните му се бяха помръднали само за едно „здравейте“, и проговори отново едва когато видя, че гледа като хипнотизирана саламандъра на ръкава му и диска с образ на феникс върху гърдите му.

— Вие сте нашата нова съседка, нали? — каза той.

— А вие сигурно сте… — Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. — Вие сигурно сте… пожарникарят. — Гласът й постепенно стихна.

— Колко странно го казвате!

— Аз бих… бих го отгатнала и със затворени очи — бавно каза тя.

— Как? По миризмата на бензин ли? Жена ми винаги се оплаква. — Той се изсмя. — Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.

— Да, наистина — измънка тя.

Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне.

— За мен той не е нищо друго освен парфюм — каза той, за да прекъсне дългото мълчание.

— Наистина ли?

— Разбира се. А защо не?

Тя се позабави, за да обмисли отговора си.

— Не зная. — Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища. — Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Макклелан.

— Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим! А вие защо скитате навън така късно? На колко сте години?

Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината.

До него вървеше само девойката; лицето й сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.

— Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана — рече тя. — Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години, казва ми той, винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.

Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:

— Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.

Той се изненада.

— А защо да ви е страх?

— Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек…

Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните и с всичко, всичко друго, сякаш нейните очи бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим. Лицето й, сега обърнато към него, приличаше на крехък млечнобял кристал, излъчващ мека и спокойна светлина. Не, това не беше ослепителната светлина на електричеството, но какво тогава? Не друго, а страшно успокояващата, необичайна и галеща светлина на свещта! Една вечер, още като дете, електричеството угасва и майка му запали единствената останала свещ и това бе кратък момент, в който той отново откри света, момент на такова прозрение, че пространството изгуби своите необхватни размери и ги обгърна уютно, и те, майката и синът, останали сами, преобразени, се надяваха, че няма да пуснат тока много скоро…

И тогава Кларис Макклелан каза:

— Ще ми кажете ли откога работите като пожарникар?

— От десет години, откакто станах на двайсет.

— А четете ли понякога книгите, които изгаряте?

Той се засмя:

— Това е забранено от закона.

— О, да, разбира се!

— Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей[2], в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори и пепелта. Това е нашият лозунг.

Те повървяха още малко и девойката каза:

— А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?

— Не! — заяви той. — Повярвайте ми, къщите винаги са били огнеупорни.

— Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и пожарникарите трябвало да гасят пожарите.

Той се засмя.

Тя го стрелна с поглед.

— Защо се смеете?

— Не зная. — Той отново избухна в смях, но се сепна. — А защо питате?

— Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и бързате да ми отговорите. Нито за миг не се замисляте над това, което съм ви попитала.

Монтег се спря.

— Вие наистина сте странна — каза той, като я погледна. — Нямате ли поне малко уважение?

— Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.

— А това за вас нищо ли не означава? — Той потупа диска с числото 451, зашит върху ръкава на черното му яке.

— Означава — прошепна тя и ускори крачка. — А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?

— Сменяте темата!

— Понякога си мисля, че шофьорите не знаят какво е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре — каза тя. — Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже: „О, да, това е трева!“ Ако му покажеш розово петно — това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една магистрала. Карал я с четирийсет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно?

— Мислите за твърде много неща — неловко каза Монтег.

— Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога седемдесетметровите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само седемметрови? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че нарочно направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.

— Не знаех това. — Монтег рязко се изсмя.

— Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.

В момента не можа да си спомни дали знае това, или не и доста се ядоса.

— А ако погледнете нагоре — тя вдигна глава към небето, — на луната има човек.

Той отдавна не бе поглеждал към луната.

Изминаха останалия път мълчаливо — тя вървеше замислена, а той, чувствувайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време й хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома й, цялата къща ярко светеше.

— Какво става? — Монтег рядко бе виждал толкова осветена къща.

— О, нищо особено; мама, татко и чичо просто си седят и разговарят. Това е все едно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора…

— За какво всъщност говорите?

Тя се засмя на въпроса му.

— Лека нощ! — извика Кларис и изтича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачки и го изгледа с учудване и любопитство.

— А вие дали сте щастлив? — попита тя.

— Дали съм какво? — извика той.

Но тя си бе отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома и тихо се затвори.

„Щастлив! Що за глупост!“

Монтег престана да се смее.

Той опипа ключалката на входната врата на жилището си и нагласи секрета. Вратата се отвори.

„Разбира се, че съм щастлив! Какво си мисли тя? Не съм ли щастлив?“ — запита той притихналата къща. Спря се, погледна към решетката на вентилатора в хола и внезапно се сети, че зад нея беше скрито нещо, нещо, което сега сякаш се взираше в него. Той бързо извърна очи.

Каква странна среща, в странна нощ! Не си спомняше да му се е случвало нещо подобно с изключение на оня следобед преди година, когато срещна стареца в парка и двамата се бяха заговорили…

Монтег разтърси глава. Гледаше голата стена. А образът на девойката беше там — всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето й бе деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът — а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.

„Е, какво?“ — Монтег отправи въпроса към своето подсъзнателно Аз, към оня глупак, който понякога започваше да бръщолеви и притежаваше съвсем отделна воля, навици и съвест.

Той отново погледна към стената. Колко много приличаше лицето й на огледало! Просто невероятно! Колцина са онези, които могат да отразят собствената ти светлина? Хората по-често приличат на… Той потърси сравнение и го намери в своята професия — на факли, които силно пламтят, докато изтлеят. Колко рядко лицата на другите възприемат от теб собствения ти израз, съкровените ти и трепетни мисли и ги отразяват обратно върху теб?

Каква невероятна способност за отъждествяване имаше тази девойка! Подобно на нетърпелив зрител в куклен театър тя мигновено предугаждаше всяко трепване на клепача ти, всеки жест на ръката ти, всяко помръдване на пръстите ти. Колко ли време бяха вървели един до друг? Три минути? Пет? А колко дълго изглеждаше това време сега… И колко грамадна бе нейната фигура на екрана пред него; каква огромна сянка хвърляше тя върху стената с нежното си тяло! Той имаше чувството, че ако го засърби окото, тя ще премигне. А ако мускулите на челюстта му незабележимо се обтегнат, тя ще се прозине далеч преди той да е успял да го направи.

„Наистина, като си помисля сега — каза си той, — тя сякаш нарочно стоеше там, на улицата, и ме чакаше така невероятно късно през нощта…“

 

 

Той отвори вратата на спалнята.

Стори му се, че влиза в студената мраморна зала на мавзолей, след като луната се е скрила. Непроницаем мрак, нито намек за сребристия свят отвън, плътно затворени прозорци — подземна гробница, в която не може да проникне никакъв звук от огромния град. Стаята не беше празна.

Той се ослуша.

Във въздуха се носеше нежното и игриво бръмчене на комар, електрическото жужене на оса, скрита, приютена в нейното специално топло розово гнездо. Музиката бе достатъчно силна, за да може и той да долови мелодията.

Почувствува, че усмивката му изчезва, стопява се, надипля се като лойта на някаква фантастична свещ, която е горяла прекалено дълго и сега грохва и угасва. Тъмнина. Той не е щастлив. Не е щастлив. Повтори думите на себе си. Призна си, че това наистина е така. Беше носил щастието си като маска и ето че девойката бе свалила тази маска и бе избягала с нея през поляната и той нямаше как да отиде, да потропа на вратата й и да си я поиска обратно.

Без да запалва лампата, си представи как изглежда стаята. Жена му, изтегната на леглото, отвита и студена като надгробна скулптура, с безжизнени, неподвижни, втренчени в тавана очи, сякаш свързани с него чрез невидими стоманени нишки. А в ушите й — плътно затъкнати малки радиоапаратчета и електронен океан от звуци — музика и говор, музика и говор, които непрестанно прииждат като вълни до бреговете на нейния бодърствуващ мозък. Стаята действително беше празна. Всяка вечер тези вълни прииждаха и я носеха върху приливи и отливи от звуци и с широко отворени очи тя се люлееше на гребените им чак до сутринта. През последните две години не бе имало нощ, в която Милдред да не се бе носила върху това море, да не се бе отпускала с удоволствие отново и отново в него.

В стаята беше студено, но той почувствува, че се задушава. Не искаше да дръпне завесите, нито да отвори френските прозорци, защото не желаеше лунната светлина да нахлуе в стаята. И с чувството на човек, който всеки момент може да умре от липса на въздух, той пипнешком се упъти към своето оправено, самотно и поради това студено легло.

Само миг преди кракът му да докосне предмета на пода, той знаеше, че там има такъв предмет. Почти като усещането, което бе изпитал, преди да завие покрай ъгъла, когато едва не събори девойката. Още докато беше във въздуха, кракът му, излъчвайки пред себе си трептения, долови ехото на малкото препятствие на пътя му. Кракът му ритна предмета. Предметът глухо иззвънтя и се търколи в мрака.

Той замръзна на място й се ослуша към човека, който лежеше в леглото в тъмната, непрогледна нощ. Диханието, което излизаше от ноздрите, бе толкова слабо, че едва се докосваше до живота, можеше да раздвижи само листче, перушинка, косъмче.

Монтег още не искаше да пусне светлината от външния свят. Извади запалката си, пипнешком намери саламандъра, гравиран върху сребърния и диск, щракна…

В слабата светлина на пламъка, който прикриваше с ръка, го погледнаха два бледи лунни камъка, потънали в заливче с бистра вода, над което животът си течеше, без да ги докосва.

— Милдред!

Лицето й приличаше на остров, покрит със сняг, над който би могъл да завали дъжд, без тя да го почувствува, над който облаци биха могли да хвърлят подвижната си сянка, без тя да я усети. Само бръмченето на осите, плътно втъкнати в ушите й, стъклените й очи и дъхът й, който тихо, едва доловимо влизаше и излизаше през ноздрите й, без да я е грижа дали влиза или излиза, излиза или влиза.

Предметът, който неволно бе ритнал, сега блесна до неговото легло. Под мъждукащия пламък на запалката малкото кристално флаконче с хапчета за сън, в което допреди няколко часа бе имало трийсет таблетки, сега лежеше отпушено и празно.

Докато стоеше там, небето над къщата изтрещя. Чу се страхотен пукот, като че ли две гигантски ръце раздраха десет хиляди мили черно платно. В Монтег нещо изпращя и той се почувствува сякаш гърдите му са смазани и се разпукват. Реактивните бомбардировачи, които прелитаха в небето, прелитаха, прелитаха, един, два, един, два, един, два, шест, девет, дванайсет, един, още един и още един, и още един, един след друг, един след друг, крещяха вместо него. Той отвори уста и позволи на крясъка им да влезе и излезе между оголените му зъби. Къщата се разтресе. Пламъкът в ръката му угасна. Лунните камъни изчезнаха. Усети как пръстите му се устремяват към телефона.

Бомбардировачите вече ги нямаше. Усети, че устните му се раздвижват, докосват микрофона на телефонната слушалка: „Бърза помощ!“ — шепот, пълен с ужас.

Имаше чувството, че трясъкът на черните реактиви е превърнал звездите в прах и че на сутринта земята ще бъде посипана с този прах като с някакъв странен сняг. Тази глупава мисъл не го напусна през цялото време, докато чакаше, треперещ в тъмнината, и докато устните му продължаваха да се движат, без да издават звук.

Докараха една машина. По-право докараха две. Едната от тях се плъзгаше в стомаха подобно на черна кобра в кладенец, търсеше застоялата вода и застоялото време, които се бяха насъбрали там. Тя изсмукваше зеленото вещество, което леко кипеше на повърхността. Дали изсмукваше и мрака? Дали изсмукваше цялата отрова, натрупана с годините? Тя се хранеше мълчаливо, само от време на време издаваше звуци, като че ли се задъхваше или слепешком търсеше нещо. Тя имаше Око. Посредством специалния си оптически шлем безстрастният механик можеше да надникне в душата на човека, когото изпомпваше. Какво виждаше Окото? Той не казваше. Той виждаше, но не онова, което виждаше Окото. Цялата процедура напомняше изкопаването на канавка в собствения ти двор. Жената на леглото не бе нищо друго освен твърд пласт мрамор, до който бяха опрели. Продължавайте все пак! Дълбайте още по-надолу, изсмучете празното пространство, ако то може да бъде измъкнато чрез пулсирането на смучещата змия! Механикът стоеше до машината с цигара в уста. Другата машина също работеше.

Тя се обслужваше от един също така безизразен човек в червеникавокафяв пластмасов работен комбинезон. Тази машина изпомпваше цялата кръв от тялото и я заменяше с нова кръв и плазма.

— Трябва да ги пречистваме и по двата начина — каза механикът, застанал над неподвижната жена. — Няма смисъл да пречистиш стомаха, ако не пречистиш кръвта. Оставиш ли тая мръсотия в кръвта, после те удря право в мозъка, като чук — „фрас!“ — един-два, хиляда пъти, и мозъкът просто отказва да работи, свършва.

— Млъкнете! — викна Монтег.

— Само исках да ви обясня — каза механикът.

— Свършихте ли?

Те плътно затвориха машините.

— Свършихме. — Гневът му дори не ги бе докоснал. Те просто стояха там, а димът от цигарите им се увиваше около носовете и влизаше в очите им, без дори да ги накара да примижат или да погледнат накриво.

— Ще ви струва петдесет долара.

— Защо най-напред не ми кажете дали ще се оправи?

— Разбира се, че ще се оправи. Сега цялата мръсотия е ей тук, в куфара ни, и няма как отново да се върне в нея. Както ви казах, просто изсмукваш старата кръв и вкарваш нова, и всичко е наред.

— Вие и двамата не сте лекари. Защо от „Бърза помощ“ не изпратиха лекар?

— Господи! — Цигарата на механика помръдна между устните му. — Всяка нощ имаме по девет-десет такива случая. От няколко години те толкова зачестиха, че поръчахме да конструират тези специални машини. Разбира се, новото беше само оптическата леща, останалото е стара работа. За такъв случай не ти трябва лекар; трябват ти само двама общи работници — за половин час оправят всичко. Вижте — той тръгна към вратата, — трябва да тръгваме. Току-що получихме ново повикване по ушните си радиостанции. На десет пресечки оттук. И друг е налапал флаконче с хапчета за сън. Обадете се, ако пак ви потрябваме. Не я безпокойте. Вкарахме в нея противосънно лекарство. Като се събуди, ще е гладна. Хайде, довиждане!

И мъжете със стиснатите между тънките им устни цигари, мъжете с очи на усойници, нарамиха апаратите си, маркучите и съда с течна меланхолия и безименна гъста мътилка и си излязоха.

Монтег се отпусна в креслото и погледна жената. Сега очите й бяха затворени и спокойни; той протегна ръка и усети върху дланта си топлия й дъх.

— Милдред — най-сетне промълви той. „Твърде много сме — помисли си той. — Ние сме милиарди, а това е прекалено много. Никой никого не познава. Идват чужди хора и нахълтват в дома ти. Идват чужди хора и ти изваждат сърцето. Идват чужди хора и ти вземат кръвта. Господи, кои бяха тези хора? Не съм ги виждал никога в живота си!“

Измина половин час.

Кръвта, която течеше във вените на тази жена, беше друга и като че ли я бе изменила. Бузите й бяха порозовели, а устните й, вече свежи и алени, изглеждаха меки и отпуснати. Това беше кръвта на някой друг. Да бяха поне плътта, мозъкът и паметта на някой друг! Да можеха да отнесат и мозъка й на химическо чистене, да изпразнят гънките му, да го сложат на пара, да го сглобят отново и на сутринта да го върнат! Само да можеха…

Той стана, дръпна завесите и широко разтвори прозорците, за да влезе нощният въздух. Беше два часът след полунощ. Нима само един час бе изминал — Кларис Макклелан на улицата, той се връща, тъмната стая, кракът му ритва малкото кристално флаконче? Само един час, а светът се бе стопил и се бе появил в нова, безцветна форма.

Смях долетя през осветената от луната морава откъм къщата, в която се намираха Кларис, баща й, майка й и чичото, който се усмихваше така кротко и така непринудено. Техният смях бе така спокоен и сърдечен, така естествен, а къщата бе тъй ярко осветена толкова късно през нощта, докато всички други сгради се гушеха сами в тъмнината… Монтег чу гласовете, които говореха, говореха, говореха, стихваха, гръмваха, плетяха своята хипнотизираща мрежа.

Той прекрачи френските прозорци и прекоси моравата, без дори да съзнава, че го прави. Застана в сянката на къщата, от която долиташе разговорът, и си помисли, че може дори да потропа на вратата и да промълви: „Пуснете ме да вляза. Няма да кажа нито дума. Само искам да послушам. За какво си говорите?“

Но остана отвън, вкочанен, с лице като ледена маска, и чу как един мъжки глас (може би на чичото?) бавно казва:

— В края на краищата това е векът на книжната кърпичка. Изсекваш носа си в един човек, смачкваш го, пускаш водата, посягаш към друг, изсекваш се, смачкваш, пускаш водата. Всеки иска да смачка другия. Как би могъл да викаш за своя отбор, когато дори нямаш програмата или не знаеш имената на играчите? Какъв е всъщност цветът на фланелките и гащетата им, когато излизат на игрището?

Монтег се върна вкъщи, остави прозореца широко отворен, провери как е Милдред, грижливо я загърна с одеялата и след това си легна; луната осветяваше скулите му и дълбоките бръчки на челото му, а светлината й се дестилираше в очите му и във всяко от тях образуваше сребристо кладенче.

Първата капка дъжд. Кларис. Втора капка. Милдред. Трета. Чичото. Четвърта. Пожарът тази вечер. Първа, Кларис. Втора, Милдред. Трета, чичото. Четвърта, пожарът. Първа, Милдред. Втора, Кларис. Първа, втора, трета, четвърта, пета. Кларис, Милдред, чичото, пожарът, хапчетата за сън, хората са книжни кърпички, изсекваш се, смачкваш ги, пускаш водата, Кларис, Милдред, чичото, хапчетата, кърпичките, изсекваш се, смачкваш ги, пускаш водата. Първа, втора, трета, първа, втора, трета. Дъжд. Буря. Чичото се смее. Пада гръм. Целият свят се излива. Вулканът изригва. Всичко стремглаво и с трясък се спуска като буен поток към утрото.

„Вече нищо не разбирам“ — каза си той, сложи върху езика си хапче за сън и почака да се разтвори.

В девет часа сутринта леглото на Милдред бе празно.

Монтег стана бързо и с разтуптяно сърце изтича през хола и се спря на вратата на кухнята.

От сребристата машинка изскачаха препечени филийки хляб, а металическа паякообразна ръка ги хващаше и ги потапяше в разтопено масло.

Милдред наблюдаваше как ръката поставя филийките в чинията й. Ушите й бяха запушени с електронни пчелички, които с бръмченето си разсейваха скуката й. Тя внезапно вдигна глава, видя го и му кимна.

— Добре ли си? — попита той.

След десетгодишно използуване на ушните раковини тя се бе научила да чете по устните. Отново кимна. Нагласи часовниковия механизъм на машинката, за да препече нова филийка хляб.

Монтег седна.

— Не знам защо съм така гладна — каза жена му.

— Ти…

— Страшно съм гладна!

— Снощи… — започна той.

— Не спах добре. Чувствувам се ужасно — каза тя. — Господи, колко съм гладна! Не мога да разбера защо.

— Снощи… — пак започна той.

Тя равнодушно следеше устните му.

— Какво стана снощи?

— Не си ли спомняш?

— Какво? Да не сме гуляли или нещо подобно? Имам чувството, че съм препила. Господи, колко съм гладна! Кой беше вкъщи?

— Няколко души — каза той.

— Така си и мислех. — Тя отхапа от препечената филийка. — Стомахът ме боли, но съм гладна като вълк. Надявам се, че на гуляя не съм направила някоя глупост?

— Не — тихо каза той.

Машинката измъкна с паешките си пръсти филийка препечен хляб с масло и за него. Той я взе с благодарност.

— И ти самият не ми изглеждаш чак толкова бодър — каза жена му.

Късно следобед заваля и целият свят стана тъмносив. Той стоеше в хола и си слагаше значката с искрящия оранжев саламандър. Дълго стоя загледан във вентилатора на климатичната инсталация. Жена му, седнала в телевизионната гостна, за момент престана да чете сценария и го погледна.

— Виж ти! — възкликна тя. — Човекът мисли!

— Да — каза Монтег. — Исках да поговоря с теб. — Той млъкна за момент. — Снощи си изгълтала всички хапчета за сън от флакончето.

— Ами! — изненадано каза тя. — Не е възможно!

— Флакончето беше празно.

— Такова нещо не бих направила. Защо ще го правя? — каза тя.

— Може би си взела две хапчета и си забравила, а след това си взела още две и пак си забравила, и след това си взела още две и си била толкова замаяна, че си продължила да вземаш хапчета, докато си погълнала трийсет или четирийсет.

— Глупости! — каза тя. — За какво ще седна да правя такива щуротии!

— Не зная — каза Монтег.

Тя очевидно чакаше той да си излезе.

— Не съм направила такова нещо — повтори тя. — За нищо на света не бих го направила.

— Добре, щом твърдиш — рече той.

— Точно така казва и госпожата тук. — Тя отново се върна към текста си.

— Какво ще има днес следобед по телевизията? — отегчено запита той.

Този път тя не вдигна глава.

— Пиеса, която след десет минути ще предават по четирите телевизионни стени. Тази сутрин получих по пощата моята роля. Бях им изпратила няколко капака от консервени кутии.[3] Те пишат сценарий, в който една от ролите липсва. Това е съвсем нова идея. Липсващата роля е на домакинята — това съм аз. Когато дойде време за моята реплика, те всички поглеждат към мен от трите телевизионни стени и аз я произнасям. Ето например мъжът казва: „Ти какво мислиш по този въпрос, Хелън?“ И ме поглежда, а аз седя тук, насред сцената, разбираш ли? И му отговарям, отговарям му… — Тя млъкна и проследи с пръст един ред от текста: — „Мисля, че е великолепна!“ И след това пиесата продължава, докато той каже: „Ти съгласна ли си с това, Хелън?“, и аз казвам: „Разбира се!“ Нали е много забавно, Гай?

Той стоеше в хола и мълчаливо я гледаше.

— Много е забавно! — повтори тя.

— За какво се говори в пиесата?

— Нали току-що ти казах! Има три действуващи лица: Боб, Рут и Хелън.

— И после?

— Наистина е много забавно. Ще бъде даже още по-забавно, когато ще имаме възможност да инсталираме четвъртата телевизионна стена. Според теб колко време трябва да спестяваме, за да махнем четвъртата обикновена стена и да инсталираме на нейно място телевизионна? Струва само две хиляди долара.

— Това е една трета от годишната ми заплата.

— Само две хиляди долара — повтори тя. — Смятам, че от време на време трябва да мислиш и за мен. Ако имахме четвъртата телевизионна стена, тази стая просто нямаше да бъде наша, щеше да бъде стая на всевъзможни интересни хора. Бихме могли да се лишим от някои неща.

— Вече се лишаваме от доста неща, за да изплатим третата стена. Не си ли спомняш, че я инсталирахме само преди два месеца?

— Толкова скоро ли беше? — Тя го изгледа продължително. — Е, хайде, довиждане, мили!

— Довиждане! — каза той. Спря се и се обърна. — А краят на пиесата щастлив ли е?

— Още не съм стигнала дотам.

Той се приближи до нея, прочете последната страница, кимна, сгъна сценария и и го върна. След това излезе от дома си и тръгна в дъжда.

 

 

Дъждът почти беше престанал и девойката вървеше по средата на тротоара с вдигнато нагоре лице; редките капки падаха върху лицето й. Като видя Монтег, тя се усмихна.

— Здравейте!

— Здравейте! — каза той и продължи. — Сега пък какво сте измислили?

— Нали съм побъркана? Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.

— Не мисля, че на мен би ми харесало — каза той.

— Може да ви хареса, ако опитате.

— Никога не съм опитвал.

Тя облиза устните си.

— Дъждът дори има приятен вкус.

— Какво, ще ви се да опитате всичко поне веднъж, така ли? — попита той.

— Понякога и два пъти. — Тя погледна към нещо, което държеше в ръката си.

— Това пък какво е? — попита той.

— Предполагам, че е последното глухарче за тази година. Не вярвах, че толкова късно ще намеря глухарче. Чували ли сте, че трябва да си отъркате брадичката с него? Вижте! — И смеейки се, тя докосна брадичката си с цветето.

— Защо?

— Ако остане следа, значи, че съм влюбена. Има ли следа?

Нямаше как; той погледна.

— Е? — запита тя.

— Под брадичката ви има жълто.

— Чудесно! Хайде сега да опитаме с вас!

— С мен нищо няма да излезе.

— Ще видим. — И преди той да успее да се отдръпне, тя допря глухарчето до брадичката му. Той отстъпи назад и тя се засмя:

— Стойте мирно!

Погледна под брадичката му и сбърчи вежди.

— Е? — попита той.

— Колко жалко! — каза тя. — Не сте влюбен в никого.

— Влюбен съм!

— Нищо не личи.

— Влюбен съм, и то много! — Опита се да извика в съзнанието си някакъв образ, който да докаже твърдението му, но образ не се появи. — Влюбен съм!

— О, моля ви се, не гледайте така!

— Глухарчето е виновно — каза той. — Всичкият му прашец остана по вашата брадичка. Затова при мен не се получи нищо.

— Разбира се, това трябва да е причината. Но ето, че аз ви разстроих, виждам, че ви разстроих; простете, наистина много съжалявам. — Тя го докосна по лакътя.

— Не, не! — бързо каза той! — Нищо ми няма!

— Трябва да си вървя, затова кажете, че ми прощавате. Не искам да ми се сърдите.

— Не ви се сърдя. Но съм разстроен.

— А сега трябва да отида при моя психиатър. Карат ме да ходя при него. Измислям си разни неща и му ги разправям. Не зная какво си мисли за мен. Казва, че съм била истинска лукова глава. Карала съм го да ме бели люспа по люспа.

— И на мен ми се струва, че имате нужда от психиатър — каза Монтег.

— Наистина ли мислите така?

Монтег въздъхна дълбоко и най-сетне каза:

— Не, не мисля така.

— Психиатърът иска да разбере защо излизам и скитам из гората, защо наблюдавам птичките и събирам пеперуди. Някой ден ще ви покажа моята колекция.

— Добре.

— Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава нагоре, ей така, и да оставя дъждовните капки да падат направо в устата ми. Вкусът им е също като на вино. Опитвали ли сте някога?

— Не. Аз…

— Вече ми простихте, нали?

— Да. — Той се замисли за миг. — Да, простих ви. Бог знае защо. Вие сте чудновата, огорчавате човека, а той лесно ви прощава. Казахте, че сте на седемнайсет години, нали?

— Да… тоест, ще ги навърша идущия месец.

— Колко странно! Колко чудно! А жена ми е на трийсет години и въпреки това понякога изглеждате толкова по-възрастна от нея. Не мога да го разбера.

— Вие самият сте чудноват, мистър Монтег. Понякога дори забравям, че сте пожарникар. А сега мога ли отново да ви разсърдя?

— Хайде да видим!

— Как започна всичко това? Как попаднахте на тази работа? Как избрахте професията си, как се решихте да заемете тази служба? Вие не сте като другите. Виждала съм някои от тях и зная. Когато ви говоря, вие гледате в мен. Снощи, когато казах нещо за луната, вие погледнахте към нея. Другите никога не биха го направили. Другите просто биха си тръгнали и биха ме оставили да си говоря. Или пък биха започнали да ме заплашват. Вече никой няма никакво време за другите. Вие сте един от малцината, които ме понасят. Ето защо си мисля: толкова странно е, че сте пожарникар; това някак си не ви подхожда.

Той имаше чувството, че тялото му се раздвоява — топлина и хлад, нежност и суровост, трепет и спокойствие — и двете му части се трият една о друга.

— Добре ще е да побързате за визитата си при психиатъра — каза той.

Тя изтича и го остави сам под дъжда. Той дълго време не мръдна от мястото си.

А след това много бавно, както вървеше, вдигна нагоре глава към дъжда само за няколко секунди и отвори уста…

 

 

Електронното Куче спеше и същевременно бодърствуваше, живееше и същевременно беше мъртво в своята леко бръмчаща, леко вибрираща, слабо осветена колиба в един тъмен ъгъл на пожарната станция. Мъжделивата среднощна светлина, която проникваше от откритото небе през големия прозорец, озаряваше тук-таме бронзовите, медните и стоманените части на леко потръпващия звяр. Светлината играеше по рубинените кристалчета и по чувствителните найлонови, тънки като капиляри косми в ноздрите на чудовището, което лекичко се олюляваше върху осемте си подплатени с каучук лапи, прострени под него като пипалата на паяк.

Монтег се плъзна надолу по месинговата тръба. Излезе навън, за да погледне града. Облаците се бяха разпръснали, той запали цигара, върна се и се наведе да види Кучето. То приличаше на грамадна пчела, която току-що се е завърнала от някаква поляна, където медът е бил наситен с дива отрова, безумие и кошмар, и напълнила стомаха си с този гъст нектар, сега в съня си се отърсва от отровата.

— Здравейте! — прошепна Монтег, омагьосан както винаги от мъртвия и същевременно жив звяр.

През нощите, когато им ставаше скучно — а това се случваше често, — мъжете се спускаха по месинговите тръби, зареждаха цъкащия обонятелен механизъм на Кучето, пускаха из залата на станцията плъхове, пилета, понякога и котки, които така и така трябваше да бъдат издавени, а след това се хващаха на бас коя котка, пиле или плъх Кучето ще залови най-напред. Пускаха животинките на свобода и след три секунди играта свършваше: Кучето сграбчваше насред залата плъха, котката или пилето, притискаше ги в меките си лапи, а от муцуната му се проточваше четириинчова куха стоманена игла и впръскваше в тялото на жертвата смъртоносна доза морфин или прокаин. След това хвърляха „залога“ в шахтата за изгаряне на смет и започваха нова игра.

Повечето нощи, когато останалите се забавляваха с такива игри, Монтег си стоеше горе. Но имаше време преди две години, когато той бе един от най-големите запалянковци. Веднъж загуби на бас едноседмична заплата и предизвика безумния гняв на Милдред: вените й изпъкнаха и по лицето й се появиха петна. Сега обаче нощем лежеше на походното легло с лице към стената и слушаше как долу избухва смях, как краката на плъховете сноват като че ли по кордите на пиано, как мишките пищят подобно на цигулка, усещаше и внезапната тишина, когато Кучето въртеше очи и дебнеше, преди да скочи като молец в дрезгавата светлина, да намери жертвата си, да я сграбчи, да впие в тялото й иглата и да се върне в колибата си, за да замре, сякаш е бил завъртян електрически ключ.

Монтег докосна муцуната му.

Кучето изръмжа.

Монтег отскочи назад.

Кучето се надигна в колибата си и го погледна с внезапно съживили се очни ябълки, в които проблясваха синьо-зелени неонови искри. То отново изръмжа, някакво странно дрезгаво съчетание от свистене на електричество, звук на пържене, стържене на метал и завъртане на стари, ръждясали бурми.

— Недей, недей, моето момче! — с разтуптяно сърце каза Монтег.

Той видя как сребърната игла се подаде един инч, прибра се обратно, подаде се и отново се прибра. Ръмженето на Кучето стана яростно и то го погледна в очите.

Монтег се отдръпна. Кучето пристъпи крачка напред от колибата си. Монтег сграбчи с ръка месинговата тръба. При докосването му тръбата се завъртя нагоре и безшумно го изведе през люка на горния етаж. Той се спря на полуосветената площадка. Трепереше и лицето му бе жълто-зелено. Долу Кучето се бе прибрало и отново се бе отпуснало върху своите осем чудовищни крака на насекомо и пак бе започнало да бръмчи с усмирени кристални очи.

Монтег застана до люка и зачака да му мине страхът. Четиримата мъже зад него, седнали в ъгъла на стаята около масата за карти, над която висеше лампа със зелен абажур, му хвърлиха бегъл поглед, но не казаха нищо. Само човекът с фуражката на капитан, върху която бе изобразен феникс, стиснал картите в тънките си пръсти, най-сетне любопитно се обади от другия край на стаята.

— Монтег?

— То не ме обича — каза Монтег.

— Кой, Кучето ли? — Капитанът погледна картите си. — Не се безпокой. То не може да обича или да мрази. То просто „действува“. Това е нещо като задача по балистика. То си има траектория, която ние му определяме, То само я следва. Насочва се, поразява целта и се самоизключва. Това са просто медни жици, батерии и електричество.

Монтег преглътна:

— Неговите изчислители могат да бъдат нагласени за всякакви комбинации, нали? Толкова аминокиселини, толкова сяра, толкова мазнини и основи?

— Това всички го знаем.

— И химическият състав, и процентните му съотношения у всеки един, който работи в пожарната станция, са зарегистрирани долу в главната картотека. Всеки би могъл съвсем лесно да нагласи „паметта“ на Кучето за частична комбинация, да речем, само по отношение на аминокиселините. Така би могло да се обясни това, което животното току-що направи. То се нахвърли върху мен.

— Глупости! — каза капитанът.

— Беше раздразнено, но не напълно разярено. Някой е нагласил „паметта“ му само колкото да изръмжи, когато го докосна.

— Кой би направил такова нещо? — попита капитанът. — Тук нямаш врагове, Гай!

— Доколкото зная, не!

— Ще накараме нашите техници утре да го проверят.

— То не ме заплашва за пръв път — каза Монтег. — Миналия месец същото ми се случи на два пъти.

— Ще го оправим. Не се безпокой.

Но Монтег не се помръдна от мястото си, а стоеше и си мислеше за решетката на вентилатора в хола у дома му и за онова, което беше скрито зад нея. Ако някой тук, в пожарната станция, знаеше за вентилатора, не би ли могъл да го „подскаже“ на Кучето?…

Капитанът се приближи до люка и въпросително погледна Монтег.

— Тъкмо се чудех — каза Монтег, — какво ли си мисли Кучето там долу нощно време? Дали оживява, когато се хвърля върху хората? Това ме кара да изтръпвам.

— То не мисли за нищо, за което ние не искаме да мисли.

— Жалко — тихо каза Монтег, — защото всичко, което го караме да прави, е да гони, да намира жертвата си и да убива. Колко жалко, ако това е всичко, което то въобще някога ще знае.

Бийти леко изсумтя:

— Глупости! То е едно чудно произведение на човешкия гений, отлична пушка, която сама намира целта си и винаги удря право в нея.

— Точно затова не бих искал да бъда следващата му жертва — каза Монтег.

— Защо? Да не би съвестта ти да те гризе за нещо?

Монтег бързо вдигна очи.

Бийти стоеше пред него и го гледаше с твърд поглед, а в същото време устата му се разтвори и той започна тихо да се смее.

 

 

Един, два, три, четири, пет, шест, седем дни. И всеки път, когато излизаше от къщи, Кларис беше някъде наоколо. Веднъж я видя да раздрусва ореховото дърво; друг път, седнала насред моравата, да плете син пуловер; три-четири пъти на вратата си намери букет късни цветя, шепа кестени в малка кесийка или пък няколко есенни листа, грижливо закачени на лист бяла хартийка, забодена с кабарче на входната врата. Всеки ден Кларис го изпращаше до ъгъла. Един ден валеше, на следния беше ясно, на другия ден духаше силен вятър, на по следния времето беше меко и тихо, а на още по следния беше адска горещина като през лятото и Кларис идваше с лице, обгоряло от късното следобедно слънце.

— Не мога да разбера защо — каза веднъж той при входа на подземната железница, — но имам чувството, че съм те познавал много, много години.

— Защото ми харесваш — каза тя — и защото не искам нищо от теб. И защото се разбираме.

— Караш ме да се чувствувам много стар, почти като твой баща.

— А сега ти ми обясни, щом толкова много обичаш децата, защо нямаш дъщери като мен?

— Не зная.

— Шегуваш се!

— Исках да кажа… — Той се запъна и поклати глава. — Всъщност жена ми, тя… тя не искаше да има деца.

Усмивката на Кларис изчезна.

— Извинявай, наистина помислих, че ми се подиграваш. Каква съм глупачка!

— Не, не! — каза той. — Въпросът беше съвсем намясто. Толкова отдавна никой не си е правил труда да ме попита. Съвсем уместен въпрос.

— Хайде да говорим за нещо друго. Помирисвал ли си някога есенните листа? Не миришат ли на канела? Ето, помириши!

— Я, ами те наистина миришат на нещо като канела!

Тя го погледна с блестящите си черни очи.

— Ти винаги се удивляваш.

— Просто не съм имал време…

— Видя ли онези огромни реклами, за които ти казах?

— Мисля, че да. Да. — Той неволно се разсмя.

— Смехът ти звучи много по-сърдечно, отколкото по-рано.

— Наистина ли?

— По-непринудено.

Стана му леко и приятно.

— А ти защо не ходиш на училище? Всеки ден те виждам да скиташ наоколо.

— О, не им липсвам — отвърна тя. — Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуване е да мога да ти говоря за ей такива неща. — Тя подхвърли в ръката си няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. — Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора. Но не мисля, че общуване значи да събереш няколко души и след това да не им позволиш да кажат нито дума. Един час урок по телевизията, един час баскетбол, бейзбол или бягане, следващия час — урок по история или рисуване, после пак спорт — но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг — „фрас, фрас, фрас“, — а след това още четири часа седим и гледаме учебния филм. Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е. Вечерта сме толкова изтощени, че за нищо не ни бива, освен да си легнем или пък да тръгнем към някой увеселителен парк, за да се заяждаме с хората, да чупим стъкла в павилиона за чупене на стъкла или с голямата стоманена топка да разбиваме автомобили в павилиона за разбиване на автомобили. Или пък да се качим на колите и да препускаме из улиците, като се опитваме да видим колко близо можем да минем до стълбовете на уличните фенери, без да се блъснем в тях, да играем на „Страхливец“[4] и на „Хайде-да-го-смачкаме!“. Може би наистина съм такава, за каквато ме мислят. Нямам никакви приятели. Според тях това доказва, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като подивели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?

— Говориш като възрастна.

— Понякога се чувствувам стара. Страхувам се от моите връстници. Те се избиват помежду си. Винаги ли е било така? Чичо казва, че не. Само през изтеклата година бяха застреляни шестима от моите връстници. Десет загинаха при автомобилни катастрофи. Страхувам се от тях и затова те не ме обичат. Чичо казва, че неговият дядо си спомнял времето, когато децата не са се избивали помежду си. Но това е било много отдавна, когато са възприемали нещата по друг начин. Чичо казва, че тогава хората са имали чувство за отговорност. Знаеш ли, аз имам чувство за отговорност. Преди години, когато е било необходимо, са ме поплясквали. И сама пазарувам и чистя къщата.

Но най-много от всичко — продължи тя — обичам да наблюдавам хората. Понякога цял ден се возя в подземната железница, гледам ги и слушам какво си говорят. Просто искам да разбера кои са, какво искат и къде отиват. Понякога в увеселителния парк се качвам на реактивните автомобили, когато те препускат среднощ из покрайнините на града, а полицаите пет пари не дават, стига колите да са застраховани. Щом имаш застраховка от десет хиляди долара, всичко е наред. Понякога се присламчвам към хората и подслушвам разговорите им в подземната железница или пък в закусвалните и знаеш ли какво?

— Какво?

— Хората не говорят за нищо.

— Ами, все трябва да говорят за нещо!

— Не, не говорят за нищо. През цялото време дрънкат за разни коли, дрехи или за плувни басейни и само повтарят колко са хубави! Но те всички казват едни и същи неща, никой не казва нещо различно от другия. А в кафенетата през по-голямата част от времето включват автоматите за вицове и почти винаги вицовете са все едни и същи или пък включват музикалната стена и по нея пробягват надолу и нагоре цветни изображения, но това са само цветове и са напълно абстрактни. А художествените галерии — бил ли си някога в художествена галерия? Всичко е абстрактно. Сега друго в тях няма. Чичо казва, че някога е било другояче. Преди много време картините са ти говорели нещо и дори са изобразявали хора.

— Чичо казва това, чичо казва онова. Чичо ти трябва да е забележителен човек.

— Да, наистина е забележителен човек. Но трябва вече да си вървя. Довиждане, Монтег!

— Довиждане.

— Довиждане…

 

 

Един, два, три, четири, пет, шест, седем дни: пожарната станция.

— Монтег, катериш се по тръбата като катеричка.

Трети ден.

— Монтег, видях, че днес влезе през задната врата: Кучето ли те безпокои?

— Не, не!

Четвърти ден.

— Монтег, ще ти разкажа една смешна история, която чух тази сутрин. В Сиатъл някакъв пожарникар нарочно нагласил Кучето на своя собствен химически комплекс и след това го включил. Как ти се струва такова самоубийство?

Пети, шести, седми ден.

И след това Кларис изчезна. Същия следобед той се почувствува някак особено, но сигурно затова, че нея я нямаше. Полянката беше пуста, дърветата — пусти, улицата — пуста и макар отначало той дори да не съзнаваше, че тя му липсва и че я търси, когато наближи станцията на подземната железница, у него вече започна да назрява някакво смътно безпокойство. Нещо се бе случило. Целият му порядък в живота се бе нарушил. Вярно, най-обикновен порядък, установен едва преди няколко дни, но все пак… За малко не се върна обратно, за да й даде време да се появи. Беше сигурен, че ако тръгне по същия път, всичко ще се оправи. Но беше късно и пристигането на влака го накара да се откаже от намерението си.

Шумоленето на картите, движенията на ръцете, потрепването на клепачите, монотонният глас на говорещия часовник на тавана на пожарната станция: „… един часът и трийсет и пет минути, четвъртък сутрин, 4 ноември… един и трийсет и шест… един часът и трийсет и седем минути сутринта…“; пляскането на картите за игра по хлъзгавата повърхност на масата — всички звуци стигаха до Монтег през затворените му очи, през преградата, която за момент бе издигнал. Той чувствуваше, че пожарната станция е изпълнена със светлина, блясък и мълчание, с медни цветове, цветовете на монети, на злато и сребро. Хората около масата, които той не виждаше, въздишаха над картите си в очакване… „… Един и четирийсет и пет.“ Говорещият часовник безрадостно отбелязваше неприветливия час в неприветливата утрин в една още по-неприветлива година.

— Какво ти става, Монтег?

Той отвори очи.

Отнякъде забръмча радио: „… всеки момент може да бъде обявена война. Нашата страна е готова да отбранява своята…“

Пожарната станция се разтърси, когато голямо ято реактивни самолети със свистене прорязаха черното утринно небе.

Монтег премигна. Бийти го съзерцаваше, като че ли бе музеен експонат. Можеше ей сегичка да стане, да го огледа от всички страни, да го опипа, да разбере в какво е прегрешил, да проникне в мислите му. Прегрешил? Нима това беше прегрешение?

— Твой ред е да играеш, Монтег!

Монтег погледна мъжете, чиито лица бяха обгорени от хиляди истински и десетки хиляди въображаеми пожари; работата бе направила страните им румени, а очите им трескави. Тези мъже, които съсредоточено гледаха в своите платинени запалки, докато палеха вечно димящите си черни лули. Тези мъже с черни като катран коси, черни като сажди вежди и синкавопепеляви бузи на местата, където бяха престъргали брадата си, носеха белега на професията си. Монтег трепна и учудено разтвори устни. Беше ли виждал някога пожарникар, който да няма черна коса, черни вежди, зачервено от огъня лице и гладко избръсната до синьо брада, която въпреки това изглеждаше небръсната? Всички тези мъже бяха огледални образи на самия него! Нима подбираха всички пожарникари не само по техните наклонности, а и по вида им? Този цвят на пепел и сажди по тях. Непрестанната миризма на запалените им лули. И капитан Бийти, който се изправя сред облаци тютюнев дим, Бийти, който отваря нов пакет тютюн и смачква целофанената опаковка със звук, наподобяващ пращенето на огън…

Монтег погледна картите в ръцете си.

— Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека, чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?

— Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!

— Но той не беше луд.

Бийти грижливо подреди картите си.

— Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас, не е с всичкия си.

— Мъчех се да си представя — каза Монтег — какви чувства изпитва човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изгаряха нашите жилища и нашите книги.

— Ние нямаме книги.

— Но ако имахме?

— Да не би ти да имаш?

Бийти бавно премигна.

— Не! — Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча му, от който се изливаше не вода, а петрол. — Не! — В мозъка му задуха хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смразяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разговаря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв хладен вятър.

Монтег се поколеба:

— А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата работа? Дали наистина едно време…

— Едно време! — каза Бийти. — Що за приказки са това?

„Глупак! — рече си Монтег. — Ще издадеш всичко!“ При последния пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки: „Имало едно време…“

— Исках да кажа — продължи той, — някога, когато домовете не са били напълно огнеупорни… — Внезапно му се стори, че вместо него говори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан каза:

— Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожарите, вместо да ги разпалват?

— Ама че го измисли!

Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съдържаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Америка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст и където можеше да прочете:

„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в колониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.

Правило 1. Веднага се отзови на сигнала «тревога».

2. Разпали огъня бързо.

3. Изгори всичко.

4. Веднага се върни в пожарната станция.

5. Бъди готов за нов сигнал «тревога».“

Всички наблюдаваха Монтег. Той не се помръдна.

Чу се сигналът за тревога.

Езичето на звънеца, инсталиран на тавана, ритна камбанката двеста пъти. Четири стола мигновено останаха празни. Картите се посипала в безпорядък по пода като сняг. Месинговата тръба на люка се разтресе. Мъжете бяха изчезнали.

Монтег продължаваше да седи на стола си. Долу оранжевият дракон се изкашля и оживя.

Монтег като насън се плъзна по тръбата.

Кучето скочи в колибата си, в очите му пламна зелен огън.

— Монтег, забравил си си шлема!

Той го грабна от стената зад гърба си, изтича, скочи и те потеглиха, а нощният вятър ги заудря сред писъците на сирената и могъщия метален грохот.

Къщата беше триетажна, олющена, в старата част на града, построена поне преди едно столетие, но както всички къщи преди много години я бяха минали с тънка огнеупорна пластмасова мазилка и тази предпазна черупка сякаш беше единственото нещо, което я пазеше от рухване.

— Пристигнахме!

Машината се закова на място. Бийти, Стоунмън и Блак изтичаха по тротоара, изведнъж станали отвратителни и тлъсти в своите плътни огнеупорни комбинезони. Монтег ги последва.

Разбиха входната врата и сграбчиха една жена, макар че тя не бягаше, нито пък се опитваше да се изплъзне. Само стоеше и се олюляваше, вторачила очи в невидима точка на стената, като че ли някой й бе нанесъл зашеметяващ удар по главата. Езикът й се движеше, а очите й сякаш се опитваха да си спомнят нещо и след като си го спомниха, езикът й отново се размърда:

— „Дръж се, учителю Ридли, днес ние с божията милост ще запалим в Англия такава свещ, която, вярвам, никога няма да успеят да угасят.“

— Стига глупости! — каза Бийти. — Къде са те?

Той с учудващо равнодушие й зашлеви една плесница, и повтори въпроса си. Очите на старицата се спряха върху Бийти.

— Знаете къде са, иначе нямаше да бъдете тук — каза тя.

Стоунмън протегна картичката с телефонния донос; на гърба й телефонотипът бе отпечатал:

„Имам основания да подозирам тавана на ул. Елм №11. И.Б.“

— Това ще да е съседката ми, мисис Блейк — каза жената, като видя инициалите.

— Хайде, момчета, да им видим сметката!

В следващия миг те вече се катереха нагоре сред плесенясалата тъмнина и размахваха сребристите си брадвички срещу врати, които всъщност не бяха заключени, препъваха се и като палави малчугани си подвикваха весело: „Хей!“

Лавина от книги се свлече върху Монтег, докато той, разтреперан, се катереше по стръмната като кладенец стълба. Колко неприятно! Досега винаги всичко е било така лесно, както да духнеш свещ. Първо идваха полицаите, запушваха устата на жертвата, връзваха я и я откарваха в блестящите си коли-бръмбари, така че, когато пристигнеш, намираш къщата празна. Ти самият не причиняваш болка на човек, само на вещи! И тъй като вещите всъщност не изпитват болка, тъй като те не чувствуват нищо, тъй като вещите нито крещят, нито хленчат — а тази жена би могла да започне да крещи и да плаче, — няма какво по-късно да гризе съвестта ти. Ти просто почистваш. Всъщност портиерска работа. Всяко нещо на мястото му! Бързо дайте бензин! Кой има кибрит?

Но сега някой бе направил пропуск. Тази жена нарушаваше целия ритуал. Мъжете вдигаха прекалено много шум, смееха се, пускаха шеги, за да заглушат нейното ужасно обвинително мълчание там долу. Нейното присъствие караше празните стаи да крещят, да отърсват финия прах на вината, който нахлуваше в ноздрите им, докато те се мотаеха наляво-надясно. Това не беше нито честно, нито справедливо. Монтег изпита огромно раздразнение. Само тази жена липсваше тук!

По плещите, по ръцете, по вдигнатото му нагоре лице западаха книги. Разперила криле като бял гълъб, една книга смирено кацна в ръцете му. Една страница се разтвори и в мъждивата трептяща светлина заприлича на бяло снежно перо, върху което изящно са изрисувани думи. В бързината и суматохата Монтег успя за секунда да прочете един ред, но през цялата следваща минута този ред искреше в мозъка му, като че ли беше отпечатан там с нажежено до бяло желязо: „Времето заспа в слънчевия следобед.“ Той пусна книгата — и в същия миг нова книга, падна в ръцете му.

— Монтег, ела горе!

Ръката на Монтег се затвори като клещи, безумно и безразсъдно, с някакво диво благоговение притисна книгата към гърдите му.

Хората над него изхвърляха купища списания сред прашния въздух. Те падаха на земята като заклани птици, а старицата стоеше сред труповете, прилична на малко момиченце.

Монтег не бе направил нищо. Направила го бе ръката му, неговата ръка, която във всеки един от петте си треперещи пръста имаше свой собствен мозък, своя собствена съвест, свое собствено любопитство — тя бе станала крадец! Тя пъхна книгата под мишницата му, притисна я плътно към потното му тяло и се измъкна празна навън, като ръката на фокусник. Вижте! Невинна съм! Вижте!

Разтреперан, той втренчи поглед в тази бяла ръка. Протегна я пред себе си, като че ли беше далекоглед, приближи я до очите си, като че ли беше сляп.

— Монтег!

Той се стресна и се обърна.

— Не стой там, глупако!

Книгите бяха струпани на пода подобно на големи купища риба, оставена да съхне. Пожарникарите се въртяха около тях, подхлъзваха се и падаха. Позлатените очи на заглавията проблясваха, побледняваха, изчезваха.

— Бензин!

Те източиха студената течност от резервоарите с числото 451, прикрепени с каишки към раменете им. Обилно напоиха с бензин всяка книга.

След това изтичаха надолу по стълбите, а Монтег се заклатушка подире им сред бензинените пари.

— Хайде, тръгвайте с нас!

Жената беше коленичила, докосваше напоените с бензин кожени и картонени подвързии и позлатените букви на заглавията, а в погледа й към Монтег се четеше обвинение.

— Никога няма да ми отнемете книгите! — каза тя.

— Законът ви е известен — обади се Бийти. — Нима сте толкова неразумна? Всички тези книги си противоречат една на друга. В продължение на години вие сте стоели заключена в една истинска и проклета вавилонска кула. Измъкнете се от нея! Героите на тези книги никога не са съществували. Хайде!

Тя поклати глава.

— Ще запалим къщата! — каза Бийти.

Мъжете мудно тръгнаха към вратата. Те се извърнаха да погледнат Монтег, който бе застанал до жената.

— Нима ще я оставите тука? — възмути се той.

— Тя не иска да дойде.

— Заставете я!

Бийти вдигна ръката, в която държеше запалката си.

— Време е да се връщаме в станцията. Освен това тези фанатици винаги се опитват да се самоубият — номерът им ни е известен.

Монтег сложи ръка върху рамото на жената.

— Елате с мен.

— Не — каза тя. — Но все пак благодаря ви.

— Ще броя до десет — каза Бийти. — Едно, две…

— Моля ви — каза Монтег.

— Вървете си — отвърна жената.

— Три, четири…

— Хайде! — Монтег я дръпна.

— Искам да остана тук — смирено каза тя.

— Пет, шест…

— Няма защо повече да броите — каза тя. Леко разтвори пръсти и в дланта й се очерта тънък предмет.

Обикновена клечка кибрит.

Само при вида й мъжете се втурнаха презглава по стъпалата и изхвръкнаха от къщата. Капитан Бийти, с румено лице, обгоряло от хиляди пожари и нощни забавления, запази достойнството си и бавно тръгна заднишком към изхода. „Господи — помисли си Монтег, — вярно е! Сигналите за тревога винаги идват през нощта, никога през деня! Дали защото нощем пожарите са по-красиви? Дали защото зрелището е по-величествено?“ Бийти застана до вратата и по розовото му лице се изписа лека уплаха. Ръката на жената продължаваше да върти кибритената клечка. Около нея димяха бензинените пари. Монтег почувствува как скритата книга тупти като сърце до гърдите му.

— Вървете си! — каза жената и Монтег, следвайки Бийти, заотстъпва към вратата, надолу по външните стъпала, през поляната, където следата от бензина личеше като дирята на някакъв огромен охлюв.

Жената застана неподвижно на входа и спокойно започна да ги разглежда с очи, пълни с мълчалив упрек.

Бийти щракна с пръсти, за да включи възпламенителя.

Но закъсня. Монтег изтръпна.

Жената на входа ги изгледа презрително и драсна клечката кибрит о железните перила.

По цялата улица хората наизлязоха от къщите си.

 

 

Те не продумаха нищо през целия път до пожарната станция. Никой не погледна никого. Монтег седеше на предната седалка заедно с Бийти и Блак. Те дори не запалиха лулите си. Просто седяха и гледаха през стъклото на големия „Саламандър“, който завиваше край ъглите и пак продължаваше напред.

— Учителю Ридли — най-сетне промълви Монтег.

— Какво? — запита Бийти.

— Тя каза „Учителю Ридли“. Когато нахлухте през вратата, каза нещо непонятно. „Дръж се, учителю Ридли“ — така каза. Нещо, нещо, нещо…

— „Днес ние с божията милост ще запалим в Англия такава свещ, която, вярвам, никога няма да успеят да угасят“ — допълни Бийти. Стоунмън и Монтег изумено погледнаха капитана.

Бийти потърка брадичката си.

— Един човек на име Латимър е казал тези думи на друг човек на име Николас Ридли, когато ги изгаряли като еретици в Оксфорд на 16 октомври 1555 г.

Монтег и Стоунмън отново обърнаха очи към улицата, която се движеше под колелата на автомобила.

— Пълен съм с разни цитати — каза Бийти. — Като повечето капитани на пожарни станции. Понякога даже се учудвам на себе си. Стоунмън, внимавай!

Стоунмън натисна спирачките.

— По дяволите! — каза Бийти. — Отмина пряката, по която трябваше да завием към пожарната станция.

 

 

— Кой е?

— Кой може да бъде? — каза Монтег и в тъмнината се облегна на затворената врата.

— Е, добре де, запали лампата — най-сетне се обади жена му.

— Не искам светлина.

— Ела си легни!

Той я чу неспокойно да се върти в леглото; пружините скърцаха.

— Лошо ли ти е? — попита тя.

И така, ръката му беше започнала цялата тази история. Той усети как едната му ръка, след това и другата го освобождават от якето му и го пускат на пода. За момент задържа панталоните си над някаква бездна и след това ги пусна в тъмнината. Юмруците му бяха заразени и скоро заразата щеше да премине в целите му ръце. Усещаше как отровата си пробива път от китките до лактите и раменете му, как след това прескача от едната раменна лопатка до другата подобно на електрическа искра. Ръцете му бяха хищници. Очите му също започнаха да чувствуват глад, като че ли непременно трябваше да видят нещото, каквото и да е то, да видят всичко.

— Какво всъщност правиш? — попита жена му.

Той се олюля в тъмнината, стиснал книгата със студени, влажни от пот пръсти.

След минута тя пак се обади:

— Стига си стоял насред стаята!

Той издаде лек звук.

— Какво каза? — попита тя.

Той издаде още няколко неясни звука. Препъвайки се, стигна до леглото и несръчно пъхна книгата под студената възглавница. Отпусна се като труп и жена му извика стреснато. Той лежеше далеч от нея, в другия край на стаята, върху някакъв леден остров, и от нея го разделяше пустинно море. Тя започна да говори за това-онова, а на него му се струваше, че говори невероятно дълго и че това са само думи, като думите, които веднъж бе чул в детската стая в дома на един свой приятел, когато двегодишното му дете проговаряше на своя детски език, издаваше приятни звуци. Но Монтег мълчеше и когато дълго след това измърмори нещо неясно, усети, че тя стана, дойде до леглото му, надвеси се над него и долепи ръка до бузата му. И знаеше, че когато тя отдръпна ръка от лицето му, ръката й беше влажна.

Късно през нощта той погледна Милдред. Тя беше будна. В стаята се носеше едва доловима танцова мелодия, в ухото й отново бе втъкната нейната „раковинка“ и вперила широко разтворени очи в глъбините на мрака по тавана над себе си, тя слушаше далечни гласове от далечни страни.

Нямаше ли един стар анекдот за някаква жена, която толкова много говорела по телефона, че отчаяният й съпруг изтичал до най-близката телефонна будка, за да я попита какво ще вечеря? Защо тогава да не си купи една от онези радиопредавателни станции за ушните раковини, за да може да говори на жена си късно през нощта, да мърмори, да шепти, да вика, да пищи, да крещи. Но какво да й прошепне, какво да изкрещи? Какво да й каже?

Тя внезапно му се стори съвсем чужда; просто не можеше да повярва, че някога въобще я е познавал. Намираше се в чужд дом, както в един друг анекдот, който беше чувал — за пияния, който се прибирал у дома си късно през нощта, но отключил чужда врата, влязъл в чужда стая, легнал при чужда жена и на сутринта станал рано и тръгнал на работа, без нито един от двамата да разбере какво се е случило.

— Мила?… — прошепна той.

— Какво?

— Не исках да те стряскам. Исках само да те питам…

— Кажи де!

— Кога се срещнахме? И къде?

— Кога сме се срещнали за какво? — запита тя.

— Искам да кажа… за пръв път?

Монтег си я представи как сбърчва вежди в тъмнината. Той поясни мисълта си:

— Кога и къде се срещнахме за първи път?

— Ами това беше… — Тя млъкна. — Не зная — каза тя.

Изведнъж му стана студено.

— Не можеш ли да си спомниш?

— Толкова време мина…

— Само десет години, всичко на всичко десет години!

— Не се вълнувай, мъча се да си спомня. — Тя започна да се смее със странен писклив смях, който ставаше все по-силен и по-силен.

— Ама че смешна работа, да не можеш да си спомниш кога и къде за пръв път си срещнал съпруга или съпругата си!

Той лежеше и бавно разтриваше клепачите си, челото си, тила си. Прилепи длани върху очите си и ги притисна силно, като че се мъчеше да намести паметта си. Изведнъж най-важното нещо в живота му бе станало това да си спомни къде е срещнал Милдред.

— Всъщност това няма значение. — Тя беше станала и той долови откъм банята шума на течаща вода и звук на преглъщане.

— Да, предполагам, че няма никакво значение — каза той.

Опита се да преброи колко пъти преглътна Милдред и си спомни за посещението на двамата мъже с лица с цвят на цинков окис, с цигари между стиснатите им устни и змията с електронното око, която се гърчеше надолу през пластовете от нощ, скала и застояла изворна вода; искаше му се да й извика, да я попита: „Колко хапчета вече взе? И колко още ще вземеш може би тази нощ, може би утре? Аз няма да мога да заспя нито тази нощ, нито утре, нито която и да било друга нощ, още дълго време, след като всичко това започна.“ Спомни си я как лежеше на леглото, спомни си и двамата мъже, изправени над нея, не наведени със загриженост, а просто изправени със скръстени ръце. И си спомни как тогава си бе помислил, че ако тя умре, той няма да заплаче. Защото щеше да умре непознат човек, човек, когото случайно си срещнал на улицата, човек, чиято снимка си видял във вестника; и внезапно всичко му се бе сторило така фалшиво, че той бе започнал да плаче не заради смъртта, а заради мисълта, че не може да заплаче пред лицето на смъртта — глупав, празен човек, застанал до глупава, празна жена, която гладната змия изпразваше още повече.

„Как е възможно да бъдеш чак толкова празен? — чудеше се той. — Кой те изпразва така? И оня ден онова отвратително цвете, глухарчето! В онзи миг бе започнало всичко, нали? «Колко жалко! Не сте влюбен в никого!» А защо?“

И все пак като си помислиш, между него и Милдред нямаше ли стена? В буквалния смисъл на думата засега не една, а три телевизионни стени! И при това толкова скъпи! И вуйчовците, и лелите, братовчедите, племенничките и внуците, които живееха върху тези стени, това вечно бърборещо стадо маймуни, които не казваха нищо, нищо, нищо, но го казваха така силно, силно, силно. Още от началото той бе свикнал да ги нарича „роднините“. „Как е днес чичо Луис?“, „Кой?“, „А леля Мод?“. Най-яркият спомен, който имаше за Милдред, всъщност беше споменът за едно малко момиченце в гора без дървета (колко странно!), или по-скоро за едно малко момиченце, изгубило се върху плато, където някога е имало дървета (около себе си би могъл да види мислено следите от тяхното някогашно присъствие), което седи насред „гостната“. „Господи“ — колко подходящо бе името й всъщност! Когато и да влезеш в нея, „гостите“ от стените „разговаряха“ с Милдред.

— Трябва да се направи нещо!

— Да, трябва да се направи нещо!

— Хубаво де, стига сме стояли така, без да правим нищо!

— Хайде да го направим!

— Толкова съм ядосан, че ме хващат дяволите!

За какво ставаше дума? Милдред не можеше да обясни. Кой на кого беше ядосан? Милдред не знаеше точно. Какво се готвеха да направят? „Чакай и ще видиш!“ — казваше тя.

И той оставаше да чака, за да види.

Откъм стените върху му се стоварваше страхотна буря от звуци. Музиката го бомбардираше с такава сила, че едва не откъсваше сухожилията от костите му; усещаше как челюстите му започват да вибрират, как очните му ябълки се люшкат в орбитите си. Целият се тресеше. И след като всичко свършеше, чувствуваше се като човек, хвърлен от скала, въртян в центрофуга, премятан във водопад, който падаше и падаше в бездна и никога не стигаше до дъното, никога, никога, съвсем никога не стигаше до дъното… а ти пропадаш така бързо, че дори не се допираш до стените… никога… съвсем не се допираш… до нищо.

Гръмотевицата заглъхваше. Музиката стихваше.

— Видя ли? — казваше Милдред.

Това наистина бе потресаващо. Нещо бе станало. Макар че хората по стените на стаята не се бяха помръднали и нищо не се бе променило, човек имаше чувството, че някой е включил перална машина или го е изсмукал гигантски вакуум. Давеха го в музика и чиста какофония. Монтег излизаше от стаята изпотен и готов да припадне. А Милдред продължаваше да седи в креслото си и гласовете започваха отново.

— Е, сега вече всичко ще се оправи — казваше една „леля“.

— Не бъди чак толкова сигурна — обаждаше се един „братовчед“.

— Хайде, не се сърди!

— Кой се сърди?

— Ти!

— Аз ли?

— Ти си ядосан!

— Че защо да съм ядосан?

— Ей така!

— Е, добре де! — извикваше Монтег. — Но за какво се сърдят? Кои са тези хора? Кой е този мъж и коя е тази жена? Съпруг и съпруга ли са, разведени ли са, сгодени ли са, какви са? Господи, всичко е така объркано!

— Те… — започваше Милдред. — Така де, те… те се скараха, разбираш ли? Те наистина много се карат. Само да ги чуеш. Мисля, че са женени. Да, женени са, защо?

А ако не бяха трите стени, които скоро щяха да станат четири, и мечтата на Милдред да се осъществи изцяло, тогава пък беше откритата кола, която Милдред караше през града със скорост сто мили в час; той й крещеше и тя му крещеше, и двамата се опитваха да се чуят какво си казват, но чуваха само воя на колата. „Поне се придържай към минималната скорост!“ — крещеше той. „Какво?“ — викаше тя. „Дръж я поне на петдесет и пет мили!“ — крещеше той. „Какво?“ — викаше тя. „Скоростта!“ — крещеше той. А тя натискаше педала на сто и пет мили в час и му отнемаше дъха.

Когато излизаха от колата, раковините вече бяха втъкнати в ушите й.

Тишина. Само вятърът леко подухваше.

— Милдред! — Той се размърда в леглото.

Протегна ръка и извади малкото музикално насекомо от ухото й.

— Милдред! Милдред!

— Да? — глухо отвърна тя.

Имаше чувството, че е едно от онези същества, които с помощта на електрониката се появяваха на говорещите цветни стени, че говори, но думите не проникваха през кристалната преграда. Можеше само да прави мимики с надеждата, че тя ще се обърне и ще го погледне. Не можеха да се докоснат през стъклената стена.

— Милдред, спомняш ли си оная девойка, за която ти разправях?

— Коя девойка? — попита тя в просъница.

— Девойката от съседната къща.

— Коя девойка от съседната къща?

— Гимназистката. Казва се Кларис.

— Да, да! — каза жена му.

— Не съм я виждал вече няколко дни — по-точно от четири дни. Ти виждала ли си я?

— Не.

— Исках да ти поговоря за нея. Странно!

— Аха, сетих се за коя говориш.

— Знаех си, че ще се сетиш.

— С нея… — започна Милдред в тъмната стая.

— Какво стана с нея? — запита Монтег.

— Мислех да ти кажа. Но забравих. Забравих.

— Кажи ми сега. Какво стана?

— Мисля, че си отиде.

— Отиде ли си?

— Цялото семейство се премести някъде другаде. Но тя си отиде завинаги. Мисля, че умря.

— Сигурно говориш за някоя друга.

— Не, за същата девойка. Макклелан. Нали Макклелан? Сгазил я автомобил. Преди четири дни. Не съм сигурна. Но мисля, че е умряла. Във всеки случай семейството се изнесе. Не зная. Но мисля, че е умряла.

— Сигурна ли си?

— Не, не съм сигурна. Впрочем да, сигурна съм.

— А защо не ми каза по-рано?

— Забравих.

— Преди четири дни!

— Съвсем забравих за цялата история.

— Преди четири дни — тихо повтори той и продължи да лежи.

Те лежаха и двамата неподвижни в тъмната стая.

— Лека нощ — каза тя.

Той чу слабо шумолене. Ръката й се помръдна. Електронната втулка, докосната от ръката й, се раздвижи като богомолка върху възглавницата. Сега тя отново беше в ухото й и бръмчеше.

Той се ослуша; жена му си тананикаше.

Вън край къщата се мярна сянка, есенният вятър подухна и замря. Но той долови и нещо друго в тишината. Някакво дихание върху прозореца, нежен полъх от зеленикав луминесцентен дим, движението на огромен есенен лист, който вятърът носи над поляната и го отвява.

„Кучето — помисли си той. — Тази вечер то е там, под прозореца. Сега е там. Ако отворя прозореца…“

Но той не го отвори.

 

 

На сутринта го втресе.

— Не може да си болен — каза Милдред.

Той затвори очи под пристъпите на треската.

— Болен съм — каза той.

— Но снощи беше добре.

— Не, не бях добре. — Той чу „роднините“, които крещяха в гостната.

Милдред любопитно се надвеси над леглото му. Той почувствува присъствието й, видя я, без да отваря очи, видя обгорената от химикали и пръхкава като слама коса, очите й, в които дълбоко под клепачите човек не толкова виждаше, колкото предполагаше, че има пердета, нацупените й червени устни, тялото й, слабо като тяло на скакалец от диетата, плътта й, която имаше цвета на сланина. Другояче не можеше да си я представя.

— Ще ми донесеш ли аспирин и вода?

— Трябва да ставаш — каза тя. — Вече е обяд. Спал си пет часа повече от обикновено.

— Моля те, изключи гостната — каза той.

— Това е моето семейство.

— Няма ли да я изключиш заради един болен човек?

— Ще я пусна по-тихо.

Тя излезе от стаята, въобще не намали звука и се върна.

— Така по-добре ли е?

— Благодаря.

— Това е любимата ми програма — каза тя.

— Какво стана с аспирина?

— Преди никога не си боледувал. — Тя отново излезе.

— Хубаво де, сега съм болен. Тази вечер няма да отида на работа. Обади се на Бийти и му кажи.

— Снощи се държа странно. — Тя се върна, като си тананикаше.

— Къде е аспиринът? — Той погледна чашата с вода, която тя му подаде.

— Ах! — Тя отново отиде в банята. — Случило ли се е нещо?

— Един пожар. Нищо повече.

— А аз прекарах вечерта приятно — обади се тя от банята.

— Какво прави?

— Гледах телевизия.

— Какво предаваха?

— Програми.

— Какви програми?

— Едни от най-добрите засега.

— С кои артисти?

— Знаеш ги. Приятелите.

— Да, разбира се, приятелите, приятелите, приятелите. — Той притисна ръце към очите си, за да уталожи болката, и внезапно миризмата на бензин го накара да повърне.

Милдред влезе, продължавайки да си тананика. Тя се изненада:

— Защо направи това?

Той смутено погледна пода:

— Изгорихме една стара жена заедно с книгите й.

— Добре че килимът може да се чисти. — Тя донесе парцал и започна да го търка. — Снощи ходих у Хелън.

— Не можеше ли да гледаш предаванията в собствената си гостна?

— Разбира се, че можех, но толкова приятно е да ходиш на гости.

Тя отново отиде в гостната. Той я чу да си пее.

— Милдред? — извика той.

Тя се върна, като си тананикаше и леко щракаше пръсти в такт с мелодията.

— Не те ли интересува какво стана снощи? — запита той.

— Какво?

— Изгорихме хиляда книги. Изгорихме една жена.

— Е, и?

Гостната гърмеше от звуци.

— Изгорихме книги от Данте, Суифт, Марк Аврелий.

— Той не беше ли европеец?

— Май че да.

— И нямаше ли леви убеждения?

— Никога не съм чел произведенията му.

— Сигурно е имал. — Милдред нерешително постави ръка върху телефонната слушалка. — Наистина ли искаш да се обадя на капитан Бийти?

— Трябва да му се обадиш!

— Недей крещя!

— Не крещя! — Той внезапно се надигна от леглото разгневен, зачервен, разтреперан.

Гостната бумтеше в горещината.

— Аз не мога да му се обадя. Не мога да му кажа, че съм болен.

— Защо?

„Защото те е страх“ — помисли си той. Като дете, което се прави на болно; страх го е да се обади, защото няма да мине и минутка, и той неминуемо ще каже: „Да, господин капитан, вече се чувствувам по-добре. Тази вечер ще се явя в десет часа.“

— Ти не си болен — каза Милдред.

Монтег отново се отпусна в леглото. Пъхна ръка под възглавницата. Книгата, която беше скрил, бе още там.

— Милдред, какво ще кажеш, ако за известно време напусна работата си?

— Да се откажеш от всичко, така ли? След толкова години труд, и то само защото една нощ някаква си жена и нейните книги…

— Милдред, само да я беше видяла!

— Аз нямам нищо общо с нея. Не е трябвало да пази тези книги. Тя сама си е виновна, да е мислила навреме. Мразя я! А тя взела, че разстроила и теб, и ето, ти си готов да останем без жилище, без работа, без всичко.

— Ти не беше там да видиш какво стана! — каза той. — Сигурно има нещо в книгите, нещо, което не можем дори да си представим, за да накара една жена да остане в горящата къща; в тях непременно трябва да има нещо. Човек не остава ей така, за нищо.

— Тя просто е била побъркана.

— Не, беше съвсем нормална, може би по-нормална, отколкото сме ние с теб, а ние я изгорихме.

— Всичко това е вече изтекла вода.

— Не вода, а огън. Ти виждала ли си някога опожарена къща? Дни наред след пожара тя тлее. Няма да забравя този пожар до края на живота си. Господи! Цяла нощ мислено се опитвах да го изгася. Щях да полудея.

— Да си мислил за това, преди да ставаш пожарникар.

— Да съм мислил! — възкликна той. — Имах ли избор? Дядо ми и баща ми бяха пожарникари. Дори насън вървях по техните стъпки.

В гостната свиреха танцова мелодия.

— Днес си първа смяна — каза Милдред. — Още преди два часа трябваше да отидеш на работа. Току-що се сетих.

— Не става дума само за смъртта на тази жена — продължи Монтег. — Снощи си мислех за всичкия бензин, който съм излял през последните десет години. Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка от тези книги стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. — Той стана от леглото. — Някакъв човек може би е посветил целия си живот, за да запише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал и света, и живота, и ето, идвам аз — бум! — и за две минути всичко е свършено.

— Остави ме на мира — каза Милдред. — Аз не съм виновна за нищо.

— Да те оставя на мира ли? Това е толкова лесно. Но как да оставя себе си на мира? Нас не трябва да ни оставят на мира. От време на време трябва истински да ни тревожат. Всъщност теб откога не са те тревожили истински? За нещо съществено, важно, за нещо, което си заслужава?

Той млъкна, защото си спомни миналата седмица и двата лунни камъка, втренчени в тавана, и змията-помпа с неспокойното око, и двамата мъже с бледи лица и с цигари, които помръдваха между устните им, когато говореха. Но онази бе някаква друга Милдред, така дълбоко скрита в тази Милдред, която сега стоеше пред него, и толкова обезпокоена, истински обезпокоена, като че ли между двете жени нямаше нищо общо. Той извърна очи.

Милдред каза:

— Ето! Добре се нареди! Погледни навън! Виж кой е дошъл.

— Пет пари не давам.

— Пред нас току-що спря кола „Феникс“ и един човек с черна риза и оранжева змия на ръкава идва към входната врата.

— Капитан Бийти ли? — попита той.

— Капитан Бийти.

Монтег не се помръдна, а продължи да зяпа бялата студена стена насреща.

— Моля те, иди го посрещни. Кажи му, че съм болен!

— Кажи му го сам! — Тя започна да се суети из стаята, но замръзна неподвижно с широко разтворени очи, когато микрофонът от входната врата тихо, тихичко я повика по име: „Мисис Монтег, мисис Монтег, имате посетител, имате посетител. Мисис Монтег, имате посетител.“ И след това заглъхна.

Монтег провери дали книгата е добре скрита под възглавницата, полека се вмъкна отново в кревата — отпусна се назад и намести покривките върху коленете и гърдите си; след известно време Милдред излезе от стаята, а капитан Бийти бавно влезе с ръце в джобовете.

— Изключете „роднините“ — каза Бийти, като се оглеждаше наоколо, изучаваше всичко освен Монтег и жена му.

Този път Милдред изскочи от стаята. Гърмящите гласове в гостната млъкнаха отведнъж.

Капитан Бийти се разположи в най-удобното кресло и червендалестото му лице беше напълно спокойно. Той бавно напълни и запали месинговата си лула, пусна облак дим и едва тогава каза:

— Хрумна ми да дойда да видя как се чувствува болният.

— Как разбрахте, че съм болен?

Бийти разтегна устните си в усмивка, която разкри розовия цвят на венците му и захарнобелия цвят на зъбите му.

— Не ми е за пръв път. Знам, че ще поискаш да не идваш на работа довечера.

Монтег се надигна в леглото си.

— Добре — каза Бийти. — Не идвай! — Той започна да разглежда кибрита, върху капачката на който пишеше: ГАРАНЦИЯ: ЕДИН МИЛИОН ЗАПАЛВАНИЯ — и разсеяно взе да пали химическата клечка, духаше я, палеше я, казваше по няколко думи, духаше я. Заглеждаше се в пламъка. Духаше я, гледаше дима.

— Кога ще се оправиш?

— Утре. Може би вдругиден. В началото на седмицата.

Бийти пусна кълбо дим.

— Рано или късно това се случва с всеки пожарникар. Трябва само да разбере как работи нашата машина. Да се запознае с историята на нашата професия. По-рано я набиваха в съзнанието на новаците, но вече не го правят. Много жалко! „Пуф!“ Сега само командирите на пожарните станции я помнят. „Пуф!“ Ще ти я разкажа.

Милдред нервно се размърда.

Бийти мълча цяла минута, за да подреди мислите си и да реши точно какво да каже.

— Ще попиташ кога е започнала цялата тая работа, как се е сложило началото на нашата професия, къде, кога? Според мен тя всъщност датира от времето на така наречената Гражданска война, макар нашият устав да твърди, че е от по-рано. Истината е, че нашата професия не се е развивала добре, преди фотографията да се утвърди като изкуство. А впоследствие, в началото на двадесетия век — и киното. После радиото и телевизията. Нещата започнали да стават масови.

Монтег седеше неподвижно в леглото си.

— И понеже нещата станали масови, те се опростили — продължи Бийти. — Едно време малцина четели книги и тук, и там — навсякъде. Книгите можели да бъдат различни. Тогава на света имало достатъчно място. Но след това светът се претъпкал от очи, лакти и устни. Населението му се удвоило, утроило, учетворило. Филмите и радиопредаванията, списанията и книгите заприличали на нещо като стандартна рецепта за пудинг. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

Бийти втренчи очи в очертанията на дима от лулата във въздуха.

— Представи си само. Човекът от деветнадесетия век с неговите коне, кучета, карети, с бавния темп на живот. След това, през двадесетия век, филмовата лента започва да се върти по-бързо. Книгите стават по-кратки. Съкратени издания. Резюмета. Сензационни вестници. Скоростна кулминация, бърза развръзка.

— Бърза развръзка! — Милдред кимна с глава.

— Произведенията на класиците се съкращават до петнайсетминутни предавания и след това отново се съкращават до двайсетина реда, докато се превърнат в резюме от десет-дванайсет реда в енциклопедиите. А енциклопедиите били само за справка. Аз, естествено, преувеличавам. Но мнозина били онези, които не знаели за „Хамлет“ нищо друго, ти сигурно знаеш заглавието на драмата, Монтег, а може би и вие, мисис Монтег, сте чували някога заглавието, повтарям, не знаели нищо друго за „Хамлет“ освен резюмето му, сведено до една страница в книга, в която пишело: „Сега най-сетне ще можете да прочетете всички класици. Не изоставайте от вашите съседи!“ Разбираш ли ме? От детската стая те пращали в колежа, а след това отново те връщали в детската стая; така оформяли съзнанието ти през последните пет века, ако не и повече.

Милдред стана и взе да се суети из стаята; вдигаше неща и ги поставяше обратно на мястото им. Без да й обръща внимание, Бийти продължи:

— Завърти по-бързо лентата, Монтег! Клик? Насочи обектива, така! „Щрак“, тук, там, бързо, с темпо, нагоре, надолу, близък план, далечен план, защо, как, кой, какво, къде? Така ли? „Фрас!“ Край! Готово! „Бим, бам, бум!“ И после — резюмета на резюметата, резюмета на резюметата на резюметата. А политиката? Една колонка, две изречения. Заглавие. И внезапно всичко като че ли се изпарява! Завърти мозъка на човека толкова бързо, че центрофугата в ръцете на издателите, посредниците, радиокоментаторите да изстиска и изхвърли като мръсотия всички мисли, които му губят времето.

Милдред взе да оправя завивките. Монтег почувствува как сърцето му подскочи веднъж, дваж, докато тя потупваше възглавницата му. Ето, дърпаше го за рамото, искаше да го накара да се помести, за да може да вземе възглавницата му, да я оправи и да я постави обратно на леглото. И сигурно щеше да изпищи, да втренчи очи или просто да мушне ръка и да попита: „Това какво е?“ — и да вдигне скритата книга с трогателна невинност.

— Съкращава се срокът на обучението, дисциплината отслабва, от учебната програма отпадат философията, историята, езиците, постепенно се пренебрегва изучаването на английския език и правописа, докато в крайна сметка и те почти напълно отпадат от програмата. Животът е кратък, важното е какъв пост заемаш, а след като изтече работният ти ден, наоколо ти е пълно с развлечения. Защо да учиш нещо друго, освен да натискаш копчета, да включваш контакти, да завинтваш бурми?

— Дай да ти оправя възглавницата — каза Милдред.

— Няма нужда — прошепна Монтег.

— Копчетата се заменят с ципове, а това лишава човека от секундите в утринния час, докато се облича, секунди на размишления и поради това и секунди на тъга.

— Хайде де! — каза Милдред.

— Махни се! — сряза я Монтег.

— Животът се превръща в една огромна въртележка, Монтег, в която всичко трещи: „Пам, пум, паф!“

— Паф! — извика Милдред, като дръпна възглавницата.

— За бога, остави ме на мира! — гневно изкрещя Монтег.

Бийти широко разтвори очи.

Ръката на Милдред замръзна под възглавницата. Пръстите й опипваха очертанията на книгата и когато усетиха познатата форма, на лицето й се изписа изненада, а след това ужас. Устните й се разтвориха, за да зададат въпрос…

— Остави в театрите само клоуните, обзаведи залите със стъклени стени в цветове, красиви цветове, които се спускат от горе до долу като конфети, като кръв или шери, или бяло вино. Ти обичаш ли бейзбол, Монтег?

— Бейзболът е много хубава игра.

Бийти беше станал почти невидим, някакъв глас зад завеса от дим.

— Какво е това? — едва ли не с удоволствие извика Милдред.

Монтег силно притисна с гърба си ръцете й.

— Това тук какво е?

— Сядай! — изкрещя Монтег. Тя скочи настрани с празни ръце. — Сядай! Сега говорим!

Бийти продължи, като че ли нищо не се бе случило.

— Ти обичаш кегли, нали, Монтег?

— Кегли — да.

— А голф?

— Голфът е прекрасна игра.

— А баскетбол?

— Прекрасна игра.

— Билярд, моникс? Ръгби?

— Всички са прекрасни игри.

— Повече спорт за всички, повече компании, забавления — и тогава няма нужда да мислиш, нали? Организирайте, организирайте, свръхорганизирайте свръх-свръхспортни забавления. Повече картинки в книгите. Повече рисунки. Мозъкът се храни все по-малко и по-малко. Настъпва глад. Пътищата се задръстват от тълпи, които отиват някъде, някъде, някъде, никъде. Бежанци с коли. Градовете се превръщат в мотели, хората се носят като номадски орди от място на място, следват фазите на луната и тази вечер спят в стаята, в която ти си спал днес на обяд, а аз — миналата нощ.

Милдред излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.

„Лелите“ от телевизионната гостна започнаха да се присмиват на „вуйчовците“.

— А сега, ако искаш, да вземем съсловните трупи в нашата цивилизация. Колкото по-голямо е населението, толкова повече такива групи ще има. Не настъпвай любителите на котки или кучета, лекарите, адвокатите, търговците, политиците, мормоните[5], баптистите, унитаристите, хората от китайски произход, шведите, италианците, германците, тексасците, бруклинците, ирландците, жителите на Орегон или Мексико. Героите на тази или онази книга, на тази или онази пиеса, на тази или онази серия телевизионни предавания не са имали за цел да изобразяват някой художник, пътешественик или изобретател, действително живял някъде. Колкото по-голям е пазарът, толкова по-грижливо трябва да избягваш спорните въпроси, запомни това, Монтег! Да не засегнеш чувствата на някоя от тези дребни групи и групички! Автори със злонамерени мисли, затворете капаците на пишещите си машини! И те ги затвориха. Списанията се превръщаха в приятна кашлица с вкус на ванилия! Книгите — в помийна вода — или поне така твърдят тези проклети сноби — критиците. Нищо чудно, че книгите вече не се купуват, казват те. Но читателите, които знаеха какво им е нужно, за да се забавляват, запазиха комиксите. Запазиха, разбира се, и порнографските списания със снимки в три измерения. Сега разбираш ли, Монтег? Това не стана по нареждане на правителството. То не започна с някакви постановления, изявления или цензура — не! Слава богу, техниката, масовата реклама и влиянието на всички тези групички свършиха цялата работа. И днес благодарение на тях можете да бъдете щастливи, разрешава ви се да четете комикси, познатите ви стари списания със сантиментални изповеди и изданията с търговски реклами.

— Да, но какво общо има това с пожарникарите? — попита Монтег.

— А! — Бийти се наведе напред сред лекия облак дим от лулата си. — Има ли нещо по-лесноразбираемо и по-ясно? Когато училищата вместо изследователи, критици, учени и творци с въображение започнаха да произвеждат все повече и повече бегачи, скачачи, автомобилни състезатели, механици любители, играчи на бейзбол и ръгби, летци и плувци, прозвището „интелектуалец“ съвсем естествено и заслужено стана обидно. Човек винаги изпитва страх от необичайното. Не може да не си спомниш онова особено надарено момче от твоя клас, което най-често са вдигали да декламира и да отговаря на въпроси, докато всички останали са седели като мумии и са го ненавиждали. Нима след училище най-често не биехме и не малтретирахме именно това момче? Разбира се, че е било тъй. Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде по рождение свободен и равен, както се казва в Конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се мерят. И така! Книгата е заредена пушка в къщата на съседа ти. Изгори я! Извади патроните. Сломи желанието на човека да мисли! Кой знае коя ще бъде следващата жертва на начетените хора? Може би аз? Тогава нито за минутка повече няма да ги търпя. И ето, че когато по целия свят къщите най-сетне станали напълно огнеупорни (твоето предположение онази вечер беше правилно), нямало повече нужда от пожарникари, които да гасят пожари. Възложена им била нова задача — да пазят нашето душевно спокойствие, да ни помогнат да се отървем от нашия напълно разбираем и законен страх, от чувството за малоценност — да се превърнат в официални цензори, съдии и изпълнители. Такъв си ти, Монтег, такъв съм и аз.

Вратата на гостната се отвори, Милдред застана на прага и ги погледна — най-напред Бийти, после Монтег. Зад нея стените на стаята се заливаха от зелени, жълти и оранжеви фойерверки, които свистяха и избухваха на фона на някаква музика, изпълнявана почти изцяло от барабани, тамтами и цимбали. Устните й се движеха, тя казваше нещо, но шумът заглушаваше думите й.

Бийти изтърси лулата в розовата си длан и започна да разглежда пепелта, като че ли тя беше някакъв символ, който трябва да се разгадае, да се потърси смисъла му.

— Трябва да разбереш, нашето общество е толкова огромно, че не можем да позволим на когото и да било да дразни и вълнува отделните групи, които го съставляват. Запитай се сам какво преди всичко желаем ние в нашата страна. Хората искат да бъдат щастливи, нали така? Не си ли ги чувал непрестанно, през целия си живот. „Искаме да бъдем щастливи!“ — казват хората. Е, добре, не са ли щастливи? Не им ли създаваме непрекъснато вълнения, развлечения? Това е всичко, за което живеем, нали? За удоволствия, за трепети. А трябва да се съгласиш, че нашата култура ти предлага колкото искаш удоволствия и трепети.

— Да.

По устните на Милдред Монтег разчете думите й. Но той се мъчеше да не гледа в нея, защото тогава и Бийти би могъл да се обърне и да прочете онова, което те мълвяха.

— На цветнокожите не им харесва „Малкият черен Самбо“. Изгори я. На белите не се нрави „Чичо Томовата колиба“. Изгори я. Някой си написал книга за връзката между пушенето и рака в белите дробове. Производителите на цигари започнали да се оплакват. Изгори книгата. Спокойствие, Монтег. Мир, Монтег. Ако си ядосан за нещо, излей яда си другаде — най-добре в шахтата за изгаряне на смет. Погребенията били тъжни, били езически ритуали. Премахни и тях. Пет минути след като човек умре, той вече е на път към „високия комин“ — към крематориумите, които из цялата страна се обслужват от хеликоптери. Десет минути след смъртта си човек се превръща в купчинка черни прашинки. Защо ще си играеш със софизми по надгробни плочи. Забрави мъртвите. Изгаряй всичко без остатък. Огънят блести и почиства.

Зад гърба на Милдред фойерверките в гостната стихнаха. В същото време тя бе спряла да говори. Какво щастливо съвпадение! Монтег затаи дъх.

— До нас живееше една девойка — бавно каза той. — Сега я няма. Мисля, че е умряла. Дори не мога да си спомня лицето й. Но тя беше различна. Как… как е могла да се появи тя в нашия свят?

— Такова нещо може да се случи тук-таме — усмихна се Бийти. — Става дума за Кларис Макклелан, нали? Имаме досие за нейното семейство. Внимателно сме го наблюдавали. Наследствеността и средата са странни неща. Не можеш само за няколко години да се отървеш от всички черни овце. Домашната среда може да провали много от това, което се опитваш да направиш в училище. Затова от година на година ние приемаме децата в детските градини от все по-ранна и по-ранна възраст и сега вече ги измъкваме едва ли не от люлката. Още когато Макклеланови живееха в Чикаго, имахме сигнали за тях, но те се оказаха лъжливи. Не открихме нито една книга. За чичото имаше противоречиви сведения — бил необщителен. А девойката — тя се оказа бомба със закъснител. От сведенията, които взех за нея от училището, се убедих, че семейната среда е оформила нейното подсъзнание. Тя не е искала да знае как се прави дадено нещо, а защо. Това може да доведе до неприятности. Вземеш ли прекалено често да се питаш защо това или онова е така, в крайна сметка ще станеш много нещастен. По-добре, че бедната девойка е мъртва.

— Да, мъртва е.

— За щастие такива странни същества като нея не се срещат често. Повечето от тях успяваме да укротим още в зародиш. Не можеш да строиш къща без гвоздеи и дървен материал. Ако не искаш къщата да бъде построена — скрий гвоздеите и дървения материал. Ако не искаш човек да се вълнува от политиката, не му разказвай двете страни на даден въпрос, за да не го тревожиш — разкрий му само едната. А най-добре не му казвай нищо. Нека изобщо забрави, че съществува нещо, което се нарича война. Ако правителството е некомпетентно, бюрократично или пък налага прекомерни данъци, това все пак е по-добре, отколкото да се тревожи народът. Спокойствие, Монтег. Предлагай на хората конкурси, които могат да спечелят, ако си спомнят думите на колкото се може повече популярни песни или имената на колкото се може повече столици на щати, или пък колко царевица е произвел щатът Айова миналата година. Набий в главите им безобидни данни, натъпчи ги с толкова много „факти“, че да се задушат от тях, като същевременно се смятат за „много умни“ поради това, което знаят. Тогава те ще имат чувството, че мислят, че се движат, без всъщност да са се помръднали. И ще бъдат щастливи, защото фактите от този род не се променят. Не ги храни с такива неразбираеми неща като философия или социология, от които да започнат да правят обобщения. Това води до меланхолия. Всеки човек, който може да разглоби една телевизионна стена и след това отново да я сглоби — а сега повечето хора умеят това, — е по-щастлив, отколкото онзи, който се опитва да открие измеренията на вселената и да я прецени, защото вселената не може да бъде измерена или преценена, без човек да се почувствува нищожен и самотен. Зная, опитвал съм го — по дяволите всичко! Затова дайте ни клубове, увеселения, акробати и фокусници, авантюристи, реактивни коли, мотоциклети-хеликоптери, порнография и наркотици, давайте ни все повече и повече от всичко, което има връзка с автоматичните рефлекси. И ако фабулата е лоша, ако във филма не се казва нищо, ако артистите са бездарни, инжектирай ме с оглушителна електронна музика. Тогава ще имам чувството, че реагирам на пиесата, а всъщност това ще бъде само реакция на органите на осезанието ми към вибрацията. Но аз пет пари не давам, търся само да се забавлявам.

Бийти стана.

— Трябва да си вървя. Лекцията свърши. Надявам се, че ти разясних всичко. Най-важното нещо, което трябва да запомниш, Монтег, е, че ти, аз и другите пазим щастието на хората. Ние трябва да устояваме срещу немощния напор на ония, които с противоречиви теории и мисли искат да направят всички хора нещастни. Ние пазим бента. Дръж се здраво! Не позволявай на стремителния поток от меланхолия и мрачна философия да удави нашия свят. Разчитаме на теб. Не зная дали разбираш колко необходим си ти, колко необходими сме ние, за да бъде нашият свят все така щастлив, както е сега.

Бийти стисна безжизнената ръка на Монтег. Монтег продължи да седи в леглото, като че ли къщата се сгромолясваше върху него, а той не можеше да се помръдне. Милдред беше изчезнала от прага.

— И накрая още нещо — каза Бийти. — Поне веднъж в кариерата всеки пожарникар го засърбява нещо: „Какво ли се казва в книгите?“ — пита се той. Колко приятно е да се почешеш там, дето те сърби, нали? Е, добре, Монтег, повярвай ми, навремето си аз съм прочел някоя и друга книга, за да разбера за какво става дума, и мога да те уверя, че в книгите нищо не се казва! Нищо, на което можеш да научиш другите, нищо, в което да можеш да повярваш. Ако това са романи, в тях се говори за хора, които не съществуват, които са само плод на въображението. А ако са научни книги, положението е още по-лошо: един професор нарича друг професор „глупак“, един философ се мъчи да надвиква друг. И всички се суетят, изличават звездите, изличават дори и слънцето. Ако ги прочетеш, главата ти съвсем ще се обърка! А какво примерно би станало, ако някой пожарникар съвсем случайно, неумишлено, занесе книга у дома си?

Монтег изтръпна. Отворената врата го гледаше като огромно, празно око.

— Съвсем естествена грешка. Най-обикновено любопитство — продължи Бийти. — Ние не се безпокоим, нито се разгневяваме прекалено много. В такива случаи позволяваме на пожарникаря да задържа книгата едно денонощие. Ако след това не я изгори, просто отиваме и я изгаряме вместо него.

— Естествено. — Устата на Монтег бе пресъхнала.

— Е, това е, Монтег. А ти тази нощ може би ще дойдеш за по-късната смяна? Може би тази нощ пак ще се видим?

— Не зная — каза Монтег.

— Какво каза? — В очите на Бийти се появи леко учудване.

Монтег затвори очи.

— Може би ще дойда, по-късно.

— Ако не дойдеш, безспорно много ще ни липсваш — каза Бийти и внимателно прибра лулата в джоба си.

„Никога вече няма да се върна там!“ — помисли си Монтег.

— Гледай да се оправиш — каза Бийти.

Той се обърна и излезе през отворената врата.

 

 

От прозореца Монтег проследи с поглед Бийти, който влезе в огненожълтата си кола-бръмбар с блестящи черни гуми и потегли.

На отсрещната страна на улицата се виждаха къщите с гладките им фасади. Какво му беше казала Кларис един следобед? „Пред къщите вече няма веранди. Чичо казва, че едно време имало веранди и че понякога вечер хората седели на тях и разговаряли, когато им се говорело, а когато не им се говорело, си седели на люлеещи се столове и просто си мислели за разни неща, обмисляли ги. Чичо казва, че архитектите премахнали верандите, защото уж не били красиви. Но той твърди, че това било само опит да се намери разумно обяснение, докато истинската, скритата причина навярно е била, че не са искали хората да си седят така, без да правят нищо, да се люлеят на столовете и да разговарят. Това не отговаряло на тяхната представа за общуване. Хората говорели прекалено много. Освен това имали време да мислят. Затова премахнали верандите. Премахнали и градините. Сега трудно ще намериш градина, в която да поседнеш. Погледни и мебелите. Вече няма люлеещи се столове. Били прекалено удобни. По-добре хората да стоят прави и да се движат. Чичо казва… и… чичо казва… чичо…“ — Гласът й заглъхна.

 

 

Монтег се обърна и погледна жена си; тя седеше насред гостната и „разговаряше“ с диктора. „Мисис Монтег…“ — казваше й той. И това, и онова, и нещо друго, и още нещо, и още нещо. Специалното приспособление, което им бе струвало сто долара, произнасяше нейното име, макар че дикторът се обръщаше към цялата си анонимна аудитория, и всъщност автоматически попълваше сричките на името й. А друго специално електронно приспособление изменяше движенията на устните му по такъв начин, че те напълно съвпадаха с гласните и съгласните на съответното име. Дикторът беше приятел, и то несъмнено добър приятел… „Мисис Монтег, сега погледнете насам!“

Тя обърна глава, макар че съвсем очевидно не го слушаше.

— Ако не отида на работа тази вечер — каза Монтег, — съвсем лесно е да не отида на работа и утре, повече никога да не отида на работа в пожарната станция.

— Но тази вечер ти все пак ще отидеш на работа, нали? — каза Милдред.

— Още не съм решил. Мъчи ме някакво ужасно чувство. Иска ми се да мачкам и да унищожавам.

— Иди, вземи колата.

— Не, благодаря.

— Ключовете за колата са на нощното шкафче. Когато изпадна в такова състояние, обичам да карам бързо. Вдигам около 95 мили в час и се чувствувам прекрасно. Понякога шофирам цяла нощ и се връщам вкъщи, без дори ти да разбереш. Много е приятно да излезеш извън града. Смазваш зайци, понякога и кучета. Иди, вземи колата!

— Не, този път не ми се ще. Искам да запазя това странно усещане. Боже мой, то просто ме владее. Не мога да го обясня. Но съм така невероятно нещастен, толкова съм ядосан, а не зная защо. Сякаш напълнявам, сякаш се издувам. Имам чувството, че съм таил много неща, а не зная какви. А може би дори ще започна да чета книги.

— Но нали ще те приберат в затвора? — Тя го погледна, като че ли той се намираше зад стъклената стена.

Монтег започна да се облича, като неспокойно се разхождаше из спалнята.

— Да, може би така ще е по-добре. Преди да съм причинил някому зло. Чу ли какво каза Бийти? Чу ли го какво разправяше? Той има отговор на всеки въпрос. И е прав: най-важното е щастието. Всичко се свежда до забавлението. А аз продължавам да седя тук и да си повтарям: не съм щастлив, не съм щастлив.

— Аз пък съм щастлива. — На устата на Милдред цъфна усмивка. — И се гордея с това.

— Ще направя нещо — каза Монтег. — Още не зная какво точно, но ще бъде нещо велико.

— Омръзна ми да слушам такива глупости — каза Милдред и отново обърна поглед към диктора.

Монтег изключи копчето за звука на телевизионната стена и дикторът млъкна.

— Мили! — Той спря за момент. — Този дом е толкова твой, колкото и мой. Смятам, че сега съм длъжен да ти кажа нещо. Трябваше да ти го кажа по-рано, но не смеех да го призная дори пред себе си. Има едни неща, които искам да ти покажа, които от време на време през изтеклата година съм донасял и скривал, без да зная защо, но съм го правил и досега не съм ти казал.

Той взе един стол, бавно го отнесе в хола близо до входната врата, качи се на него и за минутка застана като статуя на пиедестал, докато жена му стоеше пред него в очакване. След това той протегна ръка, дръпна решетката на климатичната инсталация, бръкна дълбоко навътре вдясно, отмести втора металическа решетка и измъкна една книга. Без да я погледне, той я пусна на пода. Отново пъхна ръка, извади още две книги и ги пусна на пода. Ръката му непрестанно се движеше и хвърляше книги на пода — малки, големи, жълти, червени, зелени. Като свърши, той погледна към двайсетината книги, които лежаха в краката на жена му.

— Прощавай — каза той. — Не мислех, че ще дойде момент, когато ще замеся и теб в цялата тая история.

Милдред отстъпи, като че ли внезапно се беше натъкнала на множество мишки, изскочили от пода. Той чу как се ускори дъхът й, видя как лицето й побледнява и очите й широко се разтварят. Тя започна да повтаря името му, веднъж, два пъти, три пъти. След това, стенейки, се хвърли към книгите, взе една и се втурна към шахтата за изгаряне на смет в кухнята.

Монтег я сграбчи, тя изпищя, той я стисна здраво, а тя се опита да се отскубне, като го дращеше с нокти.

— Недей, Мили, недей! Почакай! Спри, чуваш ли! Ти не знаеш… спри! — Той й удари плесница, сграбчи я и отново я разтърси.

Тя пак произнесе името му и закрещя.

— Мили! — каза той. — Чуй ме! Изслушай ме само за секунда! Нищо не можем да направим. Не можем да изгорим тези книги! Искам да ги погледна, да им хвърля едно око. И ако е вярно това, което казва капитанът, тогава ще ги изгорим заедно, повярвай ми, ще ги изгорим заедно с теб! Трябва да ми помогнеш! — Той се взря в лицето й, хвана брадичката й и я вдигна. Той не гледаше само нея, а в лицето й търсеше и себе си, търсеше съгласие за онова, което се готвеше да направи. — Харесва ли ни, или не, ние вече сме се забъркали в тая история. През всичките тези години не съм искал нищо от теб, но сега искам, умолявам те! Нали все пак трябва да започнем отнякъде, да си обясним каква е цялата тая бъркотия с нас, с теб и хапчетата, и колата ти, с мен и моята работа. Ние сме тръгнали право към пропастта, Мили! Но, господи, аз не искам да полетя в нея! Това няма да е лесно. Ние не знаем откъде да започнем, но може би ще успеем да сглобим отделните части и да си помогнем един на друг. Точно сега толкова много ми трябваш, Мили, толкова много. Ако поне мъничко ме обичаш, ще потърпиш ден-два това положение, това е всичко, което искам от теб, после ще му сложим край; обещавам ти, кълна ти се! А ако в тези книги има нещо малко, мъничко нещо сред цялата бъркотия, може би пък ще успеем да го предадем на някой друг.

Милдред вече не се съпротивяваше и той я пусна. Олюлявайки се, я се отдръпна от него, плъзна се по стената и седна на пода, втренчила поглед в книгите. Кракът й докосна една от тях и тя веднага го отмести.

— Онази жена снощи. Мили… ти не беше там. Не видя лицето й. А Кларис? Ти никога не си говорила с нея. А аз съм говорил. И хора като Бийти се плашат от нея. Не мога да разбера защо! Защо се плашат от човек като нея? Но снощи в пожарната станция аз непрестанно я сравнявах с пожарникарите и изведнъж разбрах, че ги ненавиждам, че ненавиждам дори себе си. И си помислих, че най-добре би било, ако изгаряха самите пожарникари.

— Гай!

Електрическият глас от входната врата зашептя тихичко: „Мисис Монтег, мисис Монтег, имате посетител, мисис Монтег, мисис Монтег, имате посетител…“

Съвсем тихичко.

Те втренчиха поглед във вратата, а след това в книгите, разхвърляни на купчинки по пода.

— Бийти! — каза Милдред.

— Не може да бъде Бийти.

— Върнал се е! — прошепна тя.

Откъм входната врата отново се чу шепот: „Имате посетител…“

— Няма да отваряме! — Монтег се облегна на стената, после бавно приклекна и смутено започна да побутва книгите с палеца си, с показалеца си. Трепереше и много му се искаше пак да натика книгите зад решетката на вентилатора, но знаеше, че няма сили отново да се изправи лице срещу лице с Бийти. Отпусна се и седна, а гласът от входната врата отново се обади, този път по-настойчиво. Монтег взе една малка книжка от пода.

— Откъде да започнем? — Той разтвори книгата по средата и се загледа в текста. — Смятам, че ще е най-добре да започнем от началото.

— Той ще влезе — каза Милдред — и ще ни изгори заедно с книгите!

Гласът от входната врата най-сетне млъкна. Последва тишина. Монтег усети, че има някой зад вратата, че някой стои там и се ослушва. След това чу стъпки, които се отдалечиха по пътечката и през полянката.

— Да видим какво пише тук — каза Монтег.

Той произнесе думите задъхано, с мъчително усилие. Прехвърли десетина страници и най-после се спря на някакъв текст:

„Изчислено е, че независимо един от друг единайсет хиляди души са били осъдени на смърт, защото не са се съгласили да чупят яйцата си откъм острия им край.“

— Какво значи това? — обади се Милдред, която седеше в другия край на хола. — Не виждам никакъв смисъл! Капитанът беше прав!

— Чакай, чакай! — каза Монтег. — Ще започнем отново, от началото.

Бележки

[1] В Америка в началото на XIX в. се появяват пътуващи трупи от музиканти и артисти, изпълняващи негърски фолклор. — Б.пр.

[2] Една Милей (1892–1950) — американска поетеса, известна с изящните си остроумни стихове. — Б.пр.

[3] Метод за търговска реклама. Ако купиш определено количество стока от дадена марка, изпращаш на фирмата събраните капаци от консервени кутии, буркани и пр. и получаваш премия. — Б.пр.

[4] Юношеска „игра“, разпространена в САЩ, в която двама младежи препускат е голяма скорост един срещу друг с колите си по средата на шосето и този, който пръв се отклони в своята половина на шосето, е „страхливец“. Английското наименование е chikcen, което освен „пиле“ в разговорния език означава и „страхливец“. — Б.пр.

[5] Северноамериканска политическа и религиозна секта, основана в 1827 г., чиято вяра е смесица от християнство и многобожие. — Б.р.