Йозеф Томан
След нас и потоп (46)

46

На третия ден след срещата на всемогъщата четворка, която Калигула превърна в тройка без Макрон, една сенаторска лектика се движеше по Кливус Виктория към Палатина. Робите на Авиола бяха свикнали с тежестта на своя господар. Дори и когато вземаше понякога в носилката Торквата, нищо не чувствуваха. Но днес те едва пристъпваха по хълма. В лектиката до Авиола с мъка се настани някакъв дебелак, тежък почти колкото господаря им.

Сърцето на Авиола можеше да изскочи от радост. Нагоре! Само нагоре! Още по-нагоре!

— Моите цели са високи, драги Марк.

— Виж ти новина! — усмихна се дебелият четиридесетгодишен мъж с енергични черти на лицето и силно изпъкнали, като ръбати скали скули, в които може всичко да се разбие. — Да не си решил да се бъркаш в управлението на империята? — иронизира го Марк Евтроний Бален, един от най-прочутите правници на Рим.

Авиола го погледна презрително:

— Който има злато и нещо повечко в главата си, може също така лесно да се справи с хората, както ти с думите пред трибунала. А знаеш ли, мой драги, защо те водя при императора?

— Най-после! Любопитен бях колко дълго ще ме държиш в напрежение. Може би за да препоръчаш братовчед си на императора.

— Може би, може би — усмихваше се Авиола, — ето мъдрият Бален, известният жонгльор с параграфи, ти се покланя дълбоко, мой императоре. Направи го претор, за което той толкова копнее, и нека си върви. Нещо такова, нали?

— Ти си в прекрасно настроение, драги мой. Но можеше вече да ми разкриеш тайната си.

Лектиката се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Яркото есенно слънце създаваше илюзия за топлина; денят бе прохладен.

Авиола се наведе към Бален.

— Днес по мое предложение императорът ще те назначи за прокуратор на Египет.

Бален реагира не така, както очакваше Авиола. Закоравелият адвокат, свидетел на множество смъртни пристъпи и гърчове, се разтрепера. Той едва напипа ръката на Авиола. Тя бе спокойна, твърда.

— Не се шегувай! Не се шегувай с такива неща. Това е глупост! Та нали за Египет тръгна Макрон…

Авиола гледаше изпод повдигнатото перденце златните листи на палатинските дъбове. Каква прелест!

Разтреперан, Бален настояваше, стиснал ръката на Авиола:

— Говори де! Нали императорът е назначил Макрон! Ти самият ми каза това… Навярно Макрон вече наближава Египет… Какво означава всичко това?

Авиола измъкна ръката си и вдигна още по-високо перденцето:

— Гледай, Марк, каква красота! Виждаш ли? Навсякъде злато!

 

 

Морето се разбиваше в остийския вълнолом. Макрон скочи от коня, помогна на Ения и Валерия да излязат от носилката и тръгна между двете; подир тях — робите и робините им. Недалече от брега стоеше голяма военна трирема с римския орел на носа.

Обидата и гневът, първите чувства, които овладяха Макрон, когато Калигула му съобщи голямата промяна в неговия живот — изчезнаха, превърнаха се в радост. Думите „Това е то благодарността, загдето му помогнах да се качи на трона“ придобиваха розова окраска. Макрон бе доволен. „Стоях години наред зад гърба на Тиберий и управлявах. Старият не ми се бъркаше освен когато здравата прекрачвах границите на правата си. Но непрестанно усещах волята му върху себе си. И колкото и да е чудно — не можах да се измъкна от неговата зависимост. А тук бях уверен, че съвсем лесно ще поведа за носа този момчурляк, щом му помогна да стане император. Ами че той хабер си нямаше от управление. Интересуваха го само коне, леки жени и гуляи. На всичко отгоре му отстъпих и собствената си жена, разбира се, за да го държа в ръцете си. А виж ти какво стана! Взе, че си смени кожата, глупакът. И си въобрази, че е нещо повече от цар на царете, от фараона-бог. Сдушиха се с Курион, а мене лека-полека, но твърдо ме изтикаха назад. Слава на Фортуната, че всичко свърши така добре. Ще се отърва най-после от този вятърничав глупак… и жена ми се върна обратно…“

Макрон с удоволствие погледна Ения, която вървеше от дясната му страна. Нейната млечнобяла кожа сияеше под черните коси. Красивата й уста леко потрепваше. „Бас държа, че тя е оказала влияние при назначаването ми за наместник в Египет. Наместник! Владетел на най-богатата римска провинция! Истински властелин с почти неограничена власт! Два легиона войници, готови да умрат за мен. А какво ще стане, ако след време моите войници ме обявят за император на Египет? Там това може да стане по-лесно, отколкото в Рим. То се знае, че аз няма да бъда слабохарактерен като Марк Антоний. Другояче ще пипам, не като този глухар, умиращ по Клеопатра. От Египет мога да завладея Сирия, Азия, Гърция и накрая — Рим.“

Макрон се спря и гръмогласно, с пълни гърди се разсмя. Ения и Валерия изумено го погледнаха.

— На какво се смееш? — каза Ения, подръпвайки нервно крайчеца на муселиновия си шал.

Макрон не забеляза страха в гласа й. Отговори бодро:

— Та няма ли на какво, египетска царице?!

— Бях вече веднъж императрица — процеди през зъби тя и забърза.

Макрон погледна дъщеря си. Очите на Валерия бяха зачервени, подпухнали. Тя рязко се обърна към баща си:

— Не виждам никакъв повод за смях!

Макрон разбра: едната загуби императорския пурпур, другата — любимия си. Първата тежко носеше бремето на славата, изкупена с животинските нежности на негово величество. Другата изпита пренебрежението на галеното синче на благородническия род. И двете, гъски глупави, вместо да се радват, че са се отървали от такива „съкровища“, съжаляват. Женска сантименталност.

Стигнаха до края на вълнолома. Стената бе висока и в нея се разбиваха вълните на разбунтуваното море. Трапът към лодката, която се люлееше върху вълните под стената, бе тесен и трябваше да слизат един подир друг. Пръв слизаше Макрон, след него Ения, последна — Валерия.

Те бавно се спускаха надолу. На двете жени им се струваше, че слизат по безкрайните стъпала към Тартара^[1].

Долу под тях се вълнуваше морето. Дори под лъчите на сияещото слънце бе тъмно. Те слизаха все по-надолу и по-надолу.

 

 

— … но услуга за услуга, Марк. Две неща искам от теб: догодина ще изпратиш в Рим с една трета по-малко жито, отколкото доставя Египет…

Марк кимна:

— Разбирам. Искате да покачите цените…

Върху лицето на Авиола не трепна нито едно мускулче. Той продължи:

— С малко войници — две кохорти са достатъчни — и с добре въоръжени роби — те нека са повечко — ще се отправиш от Мемфис на изток към Арсиное. Като пресечеш полуострова, ще стигнеш до град Елана, арабите го наричат Ел Акаба; на югоизток от него са открити огромни залежи от злато и сребро. Арабите нямат понятие за стойността на тези рудници. Ще подкупиш техните главатари, ще им запушиш гърлата с хубаво вино и ще започнеш експлоатацията. Рудодобива ще изпращаш със специално охранявани кораби до мен. Аз от своя страна ще го препращам на императора за неговата изпосталяла хазна.

Бален изгледа продължително братовчед си. Удивлението и завистта му се смесваха с възхищение. „Този човек умее от всичко да изтръгне печалба: от Египет, от арабските варвари, от мене. И веднага милиони!“ Почувствува известна неприязън, но, о, богове, та той дължи толкова много на него, загдето ще бъде най-силният властелин в империята след императора.

Бален се закле тържествено, че ще изпълни и двете желания на Авиола.

Те стигнаха до двореца, излязоха от лектиката и поздравявани от стражата, поеха нагоре по стълбата, Нубийците клекнаха край носилката и заразтриваха ръце.

Императорът, на когото робините правеха прическата, играеше с Луций на зарове. В момента губеше за трети път.

— Играем на амфора вино — каза капризно императорът на дошлите. — Луций е дете на Фортуна. Ограбва ме. След малко в двореца ми няма да има и капка вино за гостите. Но за вас имам още малко. Седнете! Пийте!

Направиха възлияние за Марс и пиха за императора. След това Калигула произнесе кратка реч, в заключение на която назначи Марк Евтроний Бален за прокуратор на Египет. Бален тържествено се закле в името на олимпийските богове и трите сестри на императора, че ще му бъде верен; пое пергаментовия свитък със своето назначение, същия преди три дни получи и Макрон, отдаде поздрав на императора, Авиола и Луций и си отиде.

— Искаш ли да играеш с нас? — обърна се императорът към Авиола.

Не, Авиола не искаше. Бе подочул, че императорът играе с фалшиви зарове и постоянно печели. Днес може да не е така, но може и да е. По-добре да не играе. „С мене едва ли би играл на амфора вино“ — помисли си банкерът. Той учтиво се усмихна:

— Имам за тебе една малка изненада, мой божествени, от която ти, познавачът на състезанията и борбите, ще се заинтересуваш повече, отколкото от тези зарове.

Императорът кимна и Авиола се разприказва. Защо римските войници воюват с къси, пробождащи мечове, след като с дълги биха победили противника много по-лесно и по-бързо? И ако трябва да въоръжим легионите с ново, модерно оръжие, както мъдро ни посъветва Луций Курион, защо да не им направим мечове, пред които врагът ще побегне само като чуе дрънченето им? Но Авиола няма пред вид тежките галски мечове, които едва се вдигат, от времето, когато Рим се е защитавал от Ханибал^[2], нищо подобно! Не, не! Дълги — да, но леки, от гъвкав бронз, заострени от двата края, с които ще може да се промушва и да се сече.

Императорът бе наистина заинтересуван. След малко тримата вече седяха в домашния стадион сред палатинските градини, където Авиола им демонстрира бой между двама обучени за гладиатори роби. Огромен германец с къс римски меч в ръка бе изправен срещу дребен, очевидно по-слаб хиспанец, на когото надзирателят тикна в ръцете дълъг — от кръста чак до глезена му — меч.

— Но това не са равностойни противници — каза императорът. — Този дребосък ще загуби, та ако ще мечът му да е два пъти по-дълъг.

— Обзалагам се за дребосъка с дългия меч — каза Авиола, усмихвайки се. — На амфора фалернско.

— Позор — набърчи нос Калигула. — Правим облози, достойни за носачите по пристанищата отвъд Тибър. Но нека така да бъде.

Боят започна с нападение на германеца. Хиспанецът отблъскваше отдалече с лекота и точност ударите на късия меч. След малко германецът се засили срещу хиспанеца, като се криеше зад щита си, за да го прободе. Но пазейки гърдите си, той не пазеше главата си, Хиспанецът замахна с дългия меч и германецът, както се бе затичал, падна с разсечен на две череп.

Императорът ръкопляскаше.

— Губя с удоволствие, мой Авиола. Това беше чудесно зрелище. Удар — и черепът на две. Такова нещо с късия меч не може да стане. Прекрасно, нали. Луций?

Луций се присъедини към възторга на императора.

След един час Авиола криеше под тогата си поръчка за производството на дълги мечове, с които ще бъдат въоръжени всички северни легиони. Императорът се съгласи с Авиола, че изработката на такова оръжие е много по-скъпа; налага се увеличен добив на желязна руда, усилване на работата в леярните, умножаване на работната ръка — роби и надзиратели, — по-умело изостряне на двете страни… но затова пък нашата победа ще бъде по-бърза и по-лесна. Авиола се усмихваше.

Луций гледаше с отвращение тази тлъста пиявица, но трябваше да мълчи. „Нали лично аз защищавах Авиола от Макрон — мислеше си той, — нали аз го доведох при императора и аз го предложих за висока длъжност в двореца… А в края на краищата този безогледен чувал с пари ще спечели благодарение на своята хитрост и злато по-големи симпатии у императора, отколкото имам аз, та дори може и да ме изтика, като реши…“

Авиола посъветва императора да осветят тържествено новото оръжие в храма на Юпитер Капитолийски, а Луций да подбере центуриони, които ще обучат войниците от дунавските и рейнските армии как да си служат с него. А пък производството Авиола ще започне веднага.

— И оправдае ли очакванията ни дългият меч в северните битки… а мисля, че след видяното тук едва ли трябва да се съмняваме в това…

— … ти искаш да започнеш производство и за Изтока — прекъсна го императорът. — Ах, ти наистина умееш всичко да превърнеш в печалба!

Авиола вдигна ръце сякаш за отбрана:

— О, не става дума за мен. Аз не мисля за своята печалба. Нито сестерций за мен. Аз правя всичко това от любов към теб, от любов към отечеството. Всичко за твоята слава и за славата на Рим, мой божествени цезаре!

 

 

Сред шпалир от преторианци, които отдаваха почит на своя командир, Макрон, съпровождан от малката си свита, се качи на бойната трирема, готова да отплува.

Посрещна го капитанът — стар морски вълк, с лице четинесто и грубо като крокодилска кожа, с глас силен, навикнал да надвиква морските бури.

Той пожела на господаря и на неговото семейство щастлив път… спокойно море по време на плаването… да стигнат живи и здрави до александрийското пристанище… каютите в трюма са приготвени с всички удобства… багажът е натоварен… корабът ще тръгне след малко…

Макрон поблагодари и се спусна в трюма с жена си и дъщеря си, за да видят каютите, в които трябваше да прекарат няколко седмици. Те не бяха големи, но много удобни. От палубата се чуваха команди, робите заеха местата си до веслата в три редици и ги завързаха.

— Да отидем горе, на кърмата — извика Макрон на жена си и дъщеря си. — Да се сбогуваме с отечеството. — И се засмя: — Може би за кратко време.

— Ние ще дойдем след малко — каза Ения.

Макрон се изкачи на палубата.

— Бледна си — обърна се Валерия към своята мащеха. — Страшно си бледна.

— Ти си плакала? — отговори й с въпрос Ения, която вече не изпитваше ненавист към заварената си дъщеря. — Клепачите ти са зачервени. Сигурно се измъчваш…

— Не — отвърна твърдо Валерия. — Не се измъчвам.

Ения я прегърна:

— Толкова се страхувам, Валерия, толкова се страхувам, че едва дишам. Не разбирам защо…

— От какво се страхуваш?

— И аз не знам… — И меко добави: — За Луций ли си плакала, мила?

Валерия прехапа силно устни.

Ения продължаваше:

— Неотдавна случайно го заварих с Ливила. Тази уличница дори не спусна повдигнатия си пеплум. И ми се присмя: „Не ти ли стигат братчето ми и Макрон? И този ли го желаеш?“

Валерия сграбчи мащехата си за рамото, в налетите й с кръв очи лумна див поглед. Тя извика:

— Наистина ли си го желала?

Раздразнена, Ения я отблъсна:

— Глупачка, още ли го ревнуваш?

Валерия вдигна стиснати юмруци, очите й засвяткаха.

— Едно-единствено нещо ме измъчва: защо не го убих? Но аз съм още жива!

Ения си спомни как Валерия изпрати убиец при Торквата и се разтрепера:

— Ти си страшна!

Валерия поклати глава:

— Обичах го.

Беше тихо, само от палубата се чуваха команди. Задрънчаха веригите на котвите, които се вдигаха.

— Какво ли ни очаква там? — въздъхна Ения и зашепна: — Тази нощ сънувах странен сън. Посадих лилия в саксия. Лилията растеше пред очите ми, след малко стана по-висока от две стъпки и изведнъж се прекърши. Посадих втора — и с нея се случи същото. Чак третата, след като израсна, не се прекърши. Нищо не разбирам. Страхувам се…

— Хей, момичета! Къде се загубихте? — чу се гласът на Марков. — Вече отплаваме.

Жените излязоха на палубата. Макрон стоеше на кърмата, взираше се в ниския бряг, гледаше Остия и през нея към Рим. Веслата пореха вълните, вдигаха се ритмично, посипани с блестящи капки, които падаха върху водата и звънтяха нежно като мънички звънчета.

Нептуновата статуя на брега се смаляваше, брегът изтъняваше и се сливаше с морето в дълга, тясна ивица. Мраморните колони на остийския храм на Аполон стърчаха в небето. Там далече зад всичко това беше Рим. Макрон размаха ръце и се разсмя:

— Дори и да искаше да се отървеш от мен — с повишение или с понижение, — на мене ми е все едно, драго ми Ботушче! Тук вече не можеш да ме достигнеш!

Гласът му звучеше силно, бодро. Той разтвори ръце, изпълнен с желание да каже още нещо, и се обърна към двете жени. Но ръцете му увиснаха във въздуха, изблещи очи. Зад него стояха в полукръг преторианци от императорската германска гвардия с голи мечове. Командирът им пристъпи, подаде свитък на Макрон и каза:

— Писмо на императора за теб.

Макрон разви свитъка и зачете. Императорът му заповядваше да сложи край на живота си в мига, в който получи писмото.

Макрон отпусна ръце, писмото падна на палубата. Ения го вдигна и двете жени светкавично прочетоха императорската заповед. Ения избухна в плач, падна на колене пред командира.

— Смили се над него! Подари му живота! Той е невинен!

Макрон пристъпи към командира, това вече не беше онзи велик Макрон; стоеше прегърбен, с глава, клюмнала на гърдите, ръце, безпомощно отпуснати.

— Спаси ме, Тит. С нищо не съм се провинил пред Гай Цезар. Кълна се!

Валерия гледаше баща си мрачно, злобно.

— Не се моли! — извика тя.

Ения отчаяно обгърна коленете на командира.

— Смили се над него и над мен!

Макрон, обезумял от страх пред смъртта, продължаваше унизително да се моли. Той му шепнеше:

— Ще те направя легат в Египет, Тит. Войниците ме обичат, както и аз ги обичам, знаеш това. Ще обсипя със злато твоите хора!

— Не се моли! — извика отново Валерия.

Командирът стоеше като вкаменен. Мълчеше. Макрон изправи снага, усмихна се на Валерия, вдигна Ения и я целуна. Ения го стискаше в прегръдките си. От красивите й устни, мокри от сълзи, се изливаше гневен поток срещу императора-предател.

— Ах, този звяр, тази жаба, този подъл изверг, дано потъне в морето, дано се задави!

Макрон се изтръгна от прегръдката на жена си… и всичко стана за миг. Той извади своята кама и я заби в сърцето си. Постоя още секунда, две, три с кама в сърцето. После падна. Падна тежко, сякаш падаше подсечено дърво.

Ения проследи с широко отворени очи това падане. И нищо друго не виждаше.

Не виждаше Валерия, войниците, кораба, морето; виждаше само Макрон, който лежеше пред нея, ничком върху палубата. Тя коленичи и с мъка обърна тежкото тяло на една страна; без да погледне мъртвия в лицето, измъкна кървавата кама от раната и преди някой наоколо да й попречи, я заби в гърдите си. Падна върху мъртвия си съпруг, от красивата й уста бликна кървава пяна, захърка и се замята. Валерия и командирът скочиха на помощ, но Ения вече умираше в ръцете им. След малко и тя бе мъртва.

Триремата, носена от осемдесетте весла, плаваше на юг, към Капри, към Сицилия, като се държеше все по-близо до брега.

Валерия сне от врата си зеления копринен шал и покри Ения. Командирът метна платно върху трупа на Макрон и с капитана се заеха да подготвят погребението му в морето.

Валерия остана сама с двамата мъртъвци на кърмата. Войниците само отдалече и крадешком поглеждаха към прекрасната жена, чиито ръце, пръсти и шия бяха обсипани със скъпоценни накити.

Тя седна върху корабните въжета край мъртвите. Камата, извадена от гърдите на Ения, лежеше в краката й, кръвта по нея почерняваше. Тя я привличаше, примамваше, зовеше. Валерия седеше неподвижна като сфинкс. Откъм трюмовете долиташе монотонното пеене на робите-гребци, звукът на флейтата и командите на хортатора. Вятърът я брулеше в лицето, развяваше медните й коси. Слънцето разпалваше в тях златни отблясъци.

Камата я зовеше. Валерия премести поглед върху мъртвия си баща. На вид хладна, силна, вътрешно тя цялата тръпнеше от мъка и ненавист: не Калигула — Луций е убиецът на баща й. Луций е виновен за всичко.

Безумно, свирепо желание да отмъсти не само за себе си, но и за баща си я прониза до костите. Баща й бе единственият човек, който я разбираше, който й бе най-близък от всички и който наистина я обичаше. Никога не бе я упреквал за миналото й, никога не бе я оскърбявал. Обсипваше я с богатства, изпълняваше всичките й желания. Очите на Валерия, замъглени до преди миг, блеснаха хищно. Жаждата за отмъщение ще се утоли само с отмъщение. „Все някога ще се върна в Рим — каза си тя. — Може би след години. Все едно кога. Ще се върна. Трябва да се върна, поне за един час, поне за минутка, мой Луций!“