Йозеф Томан
След нас и потоп (55)

55

Три часа след арестуването на актьорите пратеникът на Луций пристигна в Остия и предаде донесение за пиесата, за хода на представлението и демонстрацията в театъра. Луций съветваше императора да се върне в Рим и за назидание на тълпите веднага да устрои съд над бунтарите. Херея го посъветва същото; няколко часа след полунощ императорът на кон, съпровождан от Херея и от подсилена лична охрана, влезе през остийските порти в Рим. Още на Кливус Делфини, разделящ Авентина на две, се чуваше далечната врява на тълпите. Пред Големия цирк императорската свита се натъкна на групи хора. Народът позна императора. Стотици гласове пресипнало викаха:

— Долу тиранът!

— Долу Калигула!

Императорът чу всичко това. Първото чувство, което го обзе, бе гняв срещу неблагодарната сган, а после — страх. Преторианците на Херея му проправяха с меч и кръв път към Палатина. Калигула трепереше: как да повярва, че днешният ден е само едно недоразумение, едно изключение, dies nefastus^[1], просто кошмарен сън? Как да повярва, че утре и през следващите дни истинската реалност пак ще бъде славата, върховната императорска власт, робската покорност и безграничната плебейска почит? Как ще стане това, след като тази паплач продължава да вилнее и сега, толкова часа след представлението? „Къде са моите сенатори? Изпокрили са се в домовете си, заключили са се, а мене са ме оставили на произвола на съдбата! Кучета!“

 

 

Калигула скочи от коня, влезе в двореца и като мяташе неспокойни погледи на всички страни, отиде в атриума. Не се поклони на ларите и пенатите, както правеше обикновено, защото гневът съвсем бе помрачил мислите му. Чувството за безкрайна несправедливост и обида го раздираше. Хапеше ръце от злоба, късаше завесите, риташе креслата, скимтеше като ранен звяр, но изведнъж си спомни за своята мощ и се успокои. Изслуша подробния доклад на Луций, одобри крутите мерки, които бе взел за потушаване на бунта. После нареди да извикат Херея.

— Какво мислиш да предприемеш, Касий?

Неразговорливият префект сви рамене:

— Трябва да се запуши устата на тая паплач.

— Ами артистите?

— Бих ги изгонил от града тези подстрекатели — отговори Херея, но тъй като питаеше известна симпатия към артистите, смекчи своята присъда: — Те навярно не са и предполагали какво ще произлезе от това… За всичко е виновна тая сбирщина от просяци.

Херея виждаше разлика в прослойките на римското население; императорът на всичко казваше народ. Херея приписваше вината на продажната сган. Калигула не разбра тази разлика и се намръщи.

— Какво ще правиш после?

Херея погледна спокойно императора и каза:

— Днес ще наредя да понатупат неколцина. После няколко дни ще държа войниците в готовност. Утре тълпата ще поръмжи още малко, а вдругиден ще се успокои. Подхвърли им, домине, сто пантери в цирка…

Същото го посъветва и Луций.

Императорът полегна. Притвори очи и се загледа в червените езици на светилниците. До слуха му долетя шум. Викове на тълпа. Стори му се, че чува „Долу тиранът!“ и си представи юмруци и раззинати уста. Размаха сърдито ръка, за да прогони видението, но шумът и виковете не преставаха. Калигула се повдигна ужасен — не, това не е халюцинация, а реалност. Вслуша се — виковете продължаваха. Той изтича на дългата, тясна тераса, която опасваше северната фасада на двореца от палатинския път до Кливус Виктория. И в лунната светлина видя почернелия от народ Форум. Оттук вече ясно чуваше виковете „Долу тиранът!“, чуваше и дрънченето на металните наколенници, броните и щитовете на войската, която настъпваше срещу тълпите. Калигула изтича обратно. Влезе в спалнята. Тя бе обърната на юг, към Големия цирк. Тук шумът от Форума се чуваше най-слабо, само като бучене на буйна река. Озърташе се като преследван звяр, но скоро се успокои: та нали си има Херея и хиляди тежковъоръжени войници! Дворцовата охрана е желязна стена. От какво да се страхува? Той се хвърли върху леглото.

Притаил дъх, Калигула лежеше по гръб — затворил очи и затиснал с възглавници ушите си. Туптенето на сърцето му и далечното бучене на тази проклета река се усилваха, приближаваха… защо сега така ясно чува бученето? Възможно ли е това? Калигула взе наметалото си и се изкачи по тайната стълба на покрива на двореца. Тълпите отстъпват пред преторианците по Виа Сакра и Виа Нова, заобикалят Палатина от юг, през долината под Целий, и се втурват в Големия цирк. Многогласен, макар и по-тих тропот се чува отдясно, откъм олтара Genii loci^[2], откъм Тържището и отзад, откъм Големия форум. „Обграждат ме като лисица в дупката“, тракаше със зъби императорът. Шум, рев, дрънчене на оръжие и викове изпълваха нощта.

— Долу тиранът! По-малко данъци, повече хляб! Panem, non circenses!^[3] Долу Калигула! Долу братоубиецът!

Облаци скриха луната. Нощта се превърна в огромна черна паст, пълна с тропот и викове, които пронизват ушите; императорът хуква, спуска се надолу, тича из двореца, пита къде е Херея, няма го в двореца, да, да, това е добре, значи, е там, там… Императорът търси кътче, където не проникват тези ужасни звуци, най-после го намира. Това е библиотеката на Тиберий под свода на перистила, най-тихата стая в двореца.

Изтощен от страха, той се свлече в креслото. Тук бяха запалени само два светилника на подставки, залата тънеше в полумрак. Пергаментовите свитъци имаха от единия си край обикновени, направени от кедрово дърво плочки, които висяха на връвчица. Никакво злато или скъпоценни камъни, с каквито се украсяваха свитъците на патрициите. Калигула, взрян в сумрачната зала, напрегнато се вслушваше. Нищо, нищо, нищо. Въздъхна облекчено. Той обърна глава към бюста на Тиберий, изваян като жив от гръцки скулптор. И в полумрака Калигула видя: лице загадъчно, непроницаемо, но с подчертано изразени клавдиевска гордост и презрение. Очите пламтят под сключените вежди сякаш два нажежени кръга.

Калигула гледаше изпитателно лицето на дядо си. „От тебе се страхуваше целият Рим. Ти казваше: «Нека се страхуват, стига да ме слушат.» — Калигула нервно потрепна. — Слушаха те и мълчаха. А мене? Мене ме ненавиждат. — Скръцна гневно със зъби: — Нека ме ненавиждат, стига да се страхуват. Но дали още се боят от мене? — В ушите му отново забуча: «Долу тиранът!» — Кой си позволява да ме нарича, тиран? Нима на мене не ми е позволено всичко?“

Ревът на тълпата проникна и тук. Рев — див и яростен. Сякаш някъде съвсем наблизо се е разразило сражение. Калигула скочи. Вледеняващ страх пълзеше от крайниците към сърцето му, но в главата му кръвта вреше. Той се замята из стаята, хващаше се за килимите по стените, късаше свитъците, папирусите пращяха, ревът се усилваше… Пръстите на мрака го стискаха за гърлото… Страх, безумен страх го душеше.

Да избяга! Да! Но къде? На Капри като Тиберий? В Анциум, Тускулум или Баи, където има непристъпни като крепост дворци? Или пък на Инсула Флорида^[4] в своя летен дворец в Сегеста? Но ще му помогне ли това? И в Сицилия ще го намерят. Или да се укрие на луксозната си яхта? Не. Навсякъде ще го намерят. Лицето на Тиберий е присмехулно, иронично: ти си моят убиец, но и ти няма да се спасиш от ръцете на своя убиец!

Императорът започна обезумяло да вика Херея. След малко префектът се появи — уморен, недоспал. Той доложи:

— Бяха се разбунтували по-силно, отколкото в театъра. Заповядах отново да се употреби оръжие. Доста кръв се проля.

Обзет от страх и ужас, императорът хукна из коридорите. Разтвори първата врата, до която стигна. Това бе стаята на Ливила. Тя се готвеше за сън, разресваше косите си със златен гребен. Той се сгромоляса в креслото.

— Я гледай, властелинът на света! — ухили се Ливила. — Какво ти е, Гай? Дишаш като Инцитат след състезание. Какво се е случило?

Калигула тракаше със зъби:

— Ти не чуваш ли?

— Чувам. Е, и какво? Ти си го докара това, братленце. Мислиш, че Senatus Populusque Romanus ще те обичат, загдето ги ограбваш и се наслаждаваш на, болките им, когато ги изтезават?

Императорът изкрещя:

— Ливила! Ще заповядам да те набият!

Тя избухна в смях:

— Браво! Виждаш ли? Това си ти. Задето ти казвам истината — да ме набият. А не искаш ли жива да ме хвърлят в нажежения бик, както правеше Фаларис? Не се ежи. Аз знам, че си изверг. Нали и аз съм същата, братче? Такова си е нашето семейство.

Ливила пристъпи и помилва пребледнялото му лице:

— Хайде, успокой се! Не тракай така със зъби! И ти си ми бил герой! Виж, Луций е нещо друго. Той е за император. Хайде, легни си вече, запуши си ушите с възглавници и заспи.

— Искам при Цезония — едва изрече Калигула.

Ливила се ухили:

— О, разбира се! Нашата драга императрица! Тихото убежище! Изворът на мъдростта! Тичай при нея. Или почакай, аз ще те отведа:

Цезония спеше. Калигула я събуди. Тя го изслуша, прозявайки се. После се усмихна, като че ли нищо не се е случило, направи му място да седне до нея на леглото.

— И от какво се страхуваш, Гай? От викането? Че това нищо не е. Нали си имаш войници?

Гласът й бе спокоен, уверен. Императорът се посъвзе от нейния трезв глас.

— Искаш ли да изпиеш отвара от мак и да си легнеш? Вече съмва. Отдавна трябваше да си заспал.

Калигула седеше неподвижно, мълчеше и продължаваше да премисля плановете си за бягство.

— Или пък нареди да ти приготвят ваната и да ти направят масаж. Ще се освежиш, драги мой.

Императорът не направи нито едното, нито другото. Погълнат от своята идея, той заповяда да извикат авгура и се изкачи с него на покрива. Помощниците на авгура носеха, в клетки бели свещени гълъби.

Небето беше ясно, без нито едно облаче, над планините Албани изгряваше слънцето. Градът от мрамор и злато блестеше. Roma aeterna, красавецът над красавците, се протягаше, многобройните му гърди, коремчета, бедра бяха позлатени от слънчевите лъчи и той се пробуждаше с привичната си утринна песен, сякаш през нощта не е участвувал в кървава сеч, а е спал дълбок сън след сладка любов.

Гълъбите литнаха, нервни тръпки разтърсиха императора: както в тази проклета пиеса — само ястребът липсва! Птичето ято се насочва към северозапад, към Рейн. Белите крила блестят така ослепително в слънчевите зари, та чак очите го заболяват. Какво е това? Ятото лети неуверено, едва пори въздуха; ах, северният вятър духа насреща им; той разкъсва ятото, гълъбите се премятат в неговите струи, после изведнъж се обръщат, сгъстяват се в една редица и стремглаво, като сребърни стрели, политат на югоизток към Египет.

Императорът извика.

Авгурът поглеждаше крадешком императора, като се стараеше да отгатне в този обратен полет някакво добро предзнаменование. Говореше несвързано:

— Вятърът им попречи, чудесно летяха, в стройна редица, ти сам видя това, божествени, нали си нашият върховен авгур?

Калигула го прекъсна с движение на ръката. Той вече знае това, което искаше да узнае. Да, да! Ще избяга в Египет! Неговата отколешна мечта! Да пренесе седалището на управлението в Александрия, да направи от нея престолен град на империята, и център на света и да се възкачи като фараон с божествен ореол върху трона на египетските царе! Там ще бъде в безопасност. Не на Рейн, а в Александрия. Да се махне от тази пареща под краката му земя, да се махне от тази римска сбирщина. Над Рим духат и винаги ще духат опасни ветрове, които биха се превръщали в бури и урагани, след като и тези актьорски нищожества се осмеляват… Къде е Луций? Къде е Херея? Той се спусна надолу разлютен. Там го чакаха Херея и Луций със своя отчет: през нощта толкова и толкова убити жители, толкова и толкова преторианци…

Калигула го прекъсна:

— А какво е положението сега?

Херея гледаше настрани, колебаеше се, но не можеше да излъже:

— Негодници. Изподраскали са всички стени…

— Говори!

— Пак стихчета…

— Против мен? За мен? — беснееше императорът.

Херея кимна смутено.

— Какви? Искам да знам!

Херея се обърна към Луций. Той извади изпод тогата си намазаната с восък дъсчица и неуверено я подаде на императора. Калигула зачете:

Август искаше от злато и от мрамор Рим.

В мое време от беди, с меч и кал ще го строим.

Бях Ботушче някога. Ботуш станах вече,

с лявата аз глад и плач, с дясната аз смърт раздавам.

Вените на слепоочията и шията на Калигула набъбнаха, той едва дишаше, сякаш всеки миг ще припадне. Луций грижовно го настани в креслото, Херея изтича за глътка вода.

— Прости ми в името на боговете, мой цезаре! Ти сам пожела да узнаеш…

Императорът успя да се овладее. Прекъсна Луций с жест, не искаше да слуша извиненията му. И задъхано изрече:

— Кой… кой е писал това?

Луций сви рамене:

— Никой не знае и не може да се открие. Някакъв гнусен, анонимен автор… Но виновникът е Фабий Скавър. Това са плодовете на неговите подстрекателства… — И след пауза добави: — Да наредя ли да го удушат в затвора?

Калигула не се помръдна. Мисълта за Египет му вдъхваше кураж. Той каза на Луций:

— Не, да се задуши по моя заповед — в никакъв случай. Ти казваше, че след един час сенатът ще се събере? Ще отидеш там и ще предадеш моето желание.

И вече спокойно, без вълнение той обясни на Луций какво трябва да предаде от негово име на сената. Луций гледаше императора с възхищение.

Тази нощ, когато римският народ се тълпеше на Форума, в Големия цирк и настояваше да се отстрани тирана, когато проливаше кръв в предварително изгубената битка срещу мечовете на преторианците; тази нощ, когато след дълги години римският народ вдигна юмрук срещу главния си потисник, обсебил изцяло властта, тази нощ, когато императорът се мяташе из двореца, уплашен от гнева на тълпите, и мислеше за бягство отвъд морето — тази нощ римските сенатори си спяха спокойно както винаги.

Те нямаше за какво да се тревожат и безпокоят. Знаеха своите преторианци, тази желязна гвардия, която е способна — капка кръв тук, капка кръв там — да задуши още в зародиш всякакъв бунт. И все пак, колкото и да не ставаше днес дума за тях, събитието ги засягаше. Тъй като те и императорът бяха същински скачени съдове, макар това външно невинаги да личеше, макар императорът от време на време безмилостно да прочистваше редовете им. Те бяха неразривно свързани помежду си. Знаеха, че римският народ е разпокъсан, че Populus Romanus е едно vagum^[5] понятие, една прииждаща река без определено русло, която се разлива в хиляди локви, а те бързо пресъхват и след това остават само досадни комари. Знаеха, че хората, изкарващи си с труд прехраната, са разяждани от огромна паплач, която е готова днес за една сестерция да каже на бялото черно, а утре — за две — обратното.

Сенаторите, опората на държавата, се наспаха добре, изкъпаха се, закусиха. След това техните главни представители Авиола и Хатерий Агрипа се срещнаха на съвет с двамата консули: чичото на императора — Клавдий, и Гай Петроний Понций. За всички освен може би за Клавдий — този нещастник — бе ясно, че нещо трябва да се направи. Primo^[6]: необходимо е да се подслади животът на императора, преживял такива горчиви мигове заради бунта на развилнелите се артисти; secundo (но за това не се говореше на глас): трябва да се възползуват от възможността, която им даде разбеснелият се народ, и да внушат на императора мисълта, че не така нареченият народ, а сенатът и римските богаташи са неговата опора, защита и спасение.

И накрая най-главното, макар и малко парадоксално да сключат мир с императора, за да започнат колкото е възможна по-скоро войната. Да отпразнуват здравото побратимяване на двете най-големи сили. И това трябва да стане вдругиден на пира у Авиола, който лично ще покани императора.

Сенаторите изпълниха малкия храм на Божествения Август час преди началото на събранието. Забарикадирани в своите дворци и изолирани от Града, те бяха жадни за новини: какво е станало след представлението, какво са правили тълпите през нощта, какво — на сутринта? Сенаторите си шепнеха многозначително, но, общо взето, не знаеха много. Тогава повечето от тях подхванаха разговор за онова, което бе смисълът на живота им, и изведнъж храмовата светиня се превърна в сборище на търговци. Отците на Града се оживиха. Храмът зажужа като гнездо на оси. Тези, които до вчера едва се поздравяваха, днес, узнали за нападенията на германците, сключваха сделки и се усмихваха един на друг като братя. Естествено доставчиците на суровини за оръжейните работилници бяха на първо място. Техните фабрики работят под пълна пара. Производителите на оръжие не могат да минат без кожа и леко, здраво дърво за щитове, без олово и мед за брони, без желязо. Цената на металите се покачва: седем, девет, десет пъти. Притежателите на рудници свиват рамене: добивът е скъпо нещо, на робите трябва да се плаща повече. Цената на желязото се покачи до десет, дванадесет, тринадесет пъти. Натежалите от пръстени ръце треперят. „Колкото повече имам, толкова повече искам да имам.“

Перспективата за нови провинции е живителен дъжд и светкавично повишава цените на всичко: мед, сукно, месо, кожи, роби — особено на робите. Храмът бучи като разбушувано море. Предлагане. Търсене. Продажба. Купуване. Комисиони.

Голяма роля в случая играят висшите чиновници от императорската канцелария и римската магистратура. Тази висша бюрокрация, която навсякъде се вреше и всичко държеше в ръцете си, бе създадена още по времето на Тиберий. Богаташите си бяха купили срещу доста пари императорските помощници и отдавна теглеха заедно колата. О, каква изгода е да ти плащат от ерария, да вземаш комисиони отляво и отдясно и да получаваш от някое сдружение ежегоден апанаж, превишаващ петорно заплатата ти! Затова личният трапезит на императора, освобожденецът Калист, е Persona gratissima^[7], с която тук разговарят като с благородник, а дъщерите му получават всяка година прекрасни вили от баща си.

Чува се гонг — влизат консулите. Ликуващи възгласи посрещат Клавдий, чичото на императора, Понций и Луций Курион.

Консулът Понций открива извънредното заседание на сената. Той осъжда артистите и народа за „Фаларис“, отправя хвалебствени фрази към любимия владетел — аплодисменти, за божествения цезар — аплодисменти. Консулът сяда, сенаторите се изказват в духа на неговата реч, блюдолизците се надпреварват в суперлативи по адрес на императора, върху лицата им пламти възторг от величието на Калигула; само този глупак, този дебелак Клавдий си чисти ноктите, като си завира ръцете в късогледите очи. Е, чичото на императора може да си позволи това, друг на негово място би заплатил за такова нещо с главата си.

Когато всички усетиха, че храмът вече пламти от хвалебствени фойерверки, Хатерий стана и направи предложение на сената да удостоят императора в израз на дълбока преданост, вярност и любов с нова почест — „Златен щит“. Щит от чисто злато е релефно изображение на слънчевото императорско лице, който ще се пази в храма на Белона от нова колегия жреци, основана специално за случая. В един празничен за народа ден, с процесия, оглавена от членовете на сената и римските благородници, жреците ще понесат щита към храма на Юпитер Капитолийски, където върховният жрец ще извърши жертвоприношение. Съпровождана от хор на благородни девойки и юноши, които ще прославят великодушието, милосърдието и други подобни добродетели на императора, процесията ще мине през Града, за да могат към нея да се присъединят всички римляни.

Храмът се тресе от нестихващи овации. Нека Луций види този възторг, тази любов, нека разкаже всичко на императора, нека императорът знае кой сред това вавилонско стълпотворение е негов щит, негов златен меч.

Сенека се прави, че ръкопляска. Старае се и изразът на лицето му да прилича на останалите. Но същевременно се срамува, че е римски сенатор, че е един от тази паплач, да, повтаря си Сенека, паплач без чест, без капка съвест, която позорно кади тамян на този брутален човек и подхранва неговото тщеславие.

Овациите стихват, тържественото заседание е приключено, но консулът Понций, председател на заседанието, не стана. Той дава думата на Луций:

— Благородни patres conscripti, с радост ще разкажа на императора за почестите, които му отдадохте днес. Императорът ми възложи да предам неговите приветствия до славния сенат. Когато тази сутрин му съобщих, че след представлението в театъра демонстрациите продължиха цяла нощ из улиците на Рим, че намесата на въоръжената сила бе необходима, че метежът на народа, предизвикан от вредителските прояви на артистите, причини смъртта на повече от шестстотин души, между които осемдесет и шест войници, че тази сутрин по стените имаше много надписи, опозоряващи нашия най-скъп император и подстрекаващи народа против него — императорът реши инициаторите и участниците в бунта, на първо място артистът Фабий Скавър, да бъдат изправени вдругиден пред съдебния трибунал. Съдът да се състои в базиликата на Юлий — в петия час след пладне. Императорът лично ще вземе участие в работата на съда.

Сенаторите възторжено приеха предложението на императора.

— Макар че нашият великодушен император може в този случай, съгласно закона за подстрекателство и обида на Величеството, лично да издаде заповед за наказание на провинилите се, той желае те да бъдат изправени пред шестдесетчленния съд, избран измежду сенаторите, и на автора на пиесата „Фаларис“ — Фабий Скавър, да бъде предоставена възможност за защита съгласно римското право. И така, нека сенатът определи доброволен или назначен patronus ех officio^[8], който да защищава обвиняемия. Главен ищец в тази тъжба, подадена за обида на Величеството… за държавна измяна… императорът определи мен.

Луций завърши.

Консул Понций стана:

— Едва ли може да се очаква, че някой доброволно ще защищава държавния изменник. Затова, преди да сме определили сами адвоката, аз задавам въпроса формално: има ли измежду членовете на сената някой, който желае да защищава Фабий Скавър?…

Гласът на консула секна и той облещи очи към ръката, която се вдигна над креслата. Patres conscripti се развълнуваха; това е невероятно, това е невъзможно! Но ръката стърчеше нагоре — ръката на Сенека.

— Обричаш се на гибел, безумецо! — прошепна отзад сенатор Лавиний на Сенека.

Сенека стана, беше блед, ръцете му, опрени върху облегалката на креслото пред него, трепереха, той се изкашля и заговори в мъртвата тишина:

— Аз знам, че, все едно, вие ще възложите това задължение на мен — Advocatus plebis^[9], — както ме наричате заради моите досегашни защити на няколко занаятчии. Аз ви изпреварвам и сам се предлагам.

Събранието на сенаторите изтръпна в напрегната нерешителност. Ами сега? Да се съгласят ли? Да протестират ли? От тази неопределеност ги изтръгна нечий смях. Смееше се чичото на императора, Клавдий. А на въпросителния поглед, който му отправи Луций, той отговори с присъщия си шутовски маниер:

— Познах, нали? На ко-кой друг бихме до-доверили това, освен на нашия Сенека? Ретор над вси-всички ретори, нали?…

Напрежението спадна. Сенаторите се размърдаха, оживиха се, някои дори се усмихнаха. Какъв великолепен дуел ще бъде това: Сенека срещу нашия всемогъщ сановник Луций Курион, негов бивш ученик. Кой от двамата ще победи?

Понтифексът на Юпитер Капитолийски запали пред олтара жертвен огън за благото на Гай Цезар. Ароматните билки и пшеничените класове бяха хубаво изсъхнали, искрата на огнивото лесно ги подпали и пламъчето — първоначално тъничко като детско пръстче — се разгоря силно и полетя нагоре. Димът се издигаше отвесно към купола.

Понтифексът вдигна ръце и тържествено заяви, че вижда в пламъците щастливи предзнаменования за императора.

И прославените отци се стараеха да видят в огъня благоприятни знамения за себе си. Луций Курион също търсеше в огнените пламъци добри предсказания за своите честолюбиви цели. Само Сенека гледаше някъде нагоре, над пламъците, и виждаше как димът се сгъстява под свода на храма и полепва по стените като зеленикавосива плесен. Сенека не вярваше в знамения.