Йозеф Томан
След нас и потоп (19)

19

— През много земи минах, уважаеми отци, когато преди три години стъпих на азиатска земя, на пристанището в Пергамон.

През Витиния и Понт, през Галатия, Кападокия, Киликия чак до Цезарея в Сирия ме отнесе моят кон и духът ми се възрадва от това, което видяха очите ми.

Над всички тези краища господствува Рим. Пътищата са обточени с римските километрични колони и навсякъде, редом със статуите на божествения Август, трептят знамената с орлите на римските легиони. Imperium Romanum^[1] е безпределна, безкрайно разнообразна, богата на най-различни и чудновати народи и земи, чиято екзотична красота оставя дълбоки впечатления у човека.

Съседът на Хатерий Агрипа се наклони леко към него и ехидно забеляза:

— Аз очаквах сведения на войник. А то, гледай — нов Катул. Само лирика! Любопитен съм кога ще заговори за Лесбос.

Но като видя, че Хатерий слуша внимателно, уплашено вдигна вежди, намести се и, поглаждайки с нежните си пръсти диплите на тогата, впери мътните си очи в оратора.

— Където стъпи кракът на римския войник, той навсякъде въвежда римския начин на живот, който носи на варварските народи — често безпросветни, незнаещи що е писменост — римските нрави и култура. Ние носим в тези земи на сурови противоречия хуманизма, с който се гордее нашата империя.

Макрон сега с удоволствие би се разсмял. Но не може. С това обръснато лице много лошо се чувствува; в брадата поне можеш да скриеш насмешката и псувнята. А хубаво го каза за хуманизма Луций. И така убедително! Богоравните мълчат и слушат. Изобщо императорските подлизурковци са във възторг. Но и другите, по-малкият сенаторски лагер — Курион, Улпий, Бибиен, Вилан, Пизон, — са доволни. Бива си го момчето. „Добре си го е избрала Валерия — помисли си Макрон. — От Луций ще излезе човек. Особено пък ако аз, неговият бъдещ тъст, подбутна работите.“ При думата „тъст“ Макрон незабележимо се поусмихна и погледна към Сервий.

Калигула беше напрегнат. Навел глава, върху лицето му нервно играеше мускул.

Луций обясняваше кое е едно от слабите места на римското владичество над света. Империята има ахилесова пета на изток: царството на партите. Вече почти триста години, от времето на първата война между Рим и Картаген, върху развалините от огромната империя на Александър Македонски израства държавата на Великия цар, както партите наричат своя вожд. Тяхната столица, неизвестният доскоро Ктезифон, се замогна, разхубавява и се стреми да догони не само Александрия, но и Рим. Великият цар на партите Артабан се е възгордял от бойните си успехи със съседите. Варвар се е издигнал над варварите и в стремежа си да стане втори Александър застрашава със своята надменност и ненаситност свободата на народите край източната граница, които са приятелски настроени към Рим. И в момента, когато му се прииска да подчини Армения, на чийто трон бе поставил своя най-голям син Аршак, се намеси Тиберий. Умната политика е по-скъпа от златото и от сто въоръжени до зъби легиона. Императорът отправи на изток Фраат, сина на бившия цар. Фраат великолепно познаваше римския начин на живот, но стъпвайки на сирийска земя, той го пренебрегна и скоро тежко се разболя. Тиберий е избрал сега за съперник на Артабан мъж от същия род, на име Тиридат. По такъв начин варварите, опълчени едни срещу други от стратегическите ходове на Рим, се взаимно унищожават и изтребват. Рим искаше да избегне войната с Великия цар. И римската политика постигна това, като превърна Великия в малък.

Луций е дипломат. Той само намеква за начините на борбата. Но всички добре знаят как стоят нещата: Рим насъсква съседите на Артабан, издига против царя роднините му; Рим има свои хора в самия дворец на Артабан в Ктезифон, подкупва със злато подчинените на Арсак.

Сложната политическа ситуация, пълна с интриги и ненадейни конфликти, става благодарение думите на Луций ясна и разбираема: Рим, който някога е покорил със своята сила света, сега се стреми да го задържи в ръцете си с хитра дипломация и тактика. Насоката е определил сам императорът с помощника си Макрон. В духа на тази политика действуват легат Вителий и неговите хора.

Старият сенатор Улпий слуша сина на Сервий с нарастващо недоволство. Умен младеж, безспорно. Но какво общо има неговата хитрост със старите римски добродетели? С републиканската демокрация? Насилия, интриги, измами. Улпий винаги е бил против тези методи. Те са му противни и сега. Той слуша намръщен.

Със скромност, която целеше да бъде приета като неуместна, Луций разкрива пред сената уловките, чрез които най-напред се е водила тайната война срещу Артабан. Сенаторите знаят Вителий. Какво? Нима старият гуляйджия е успял да измисли тези грандиозни интриги срещу Великия цар?

Обикновено речите в сената се прекъсваха от въпроси. И сега се вдигнаха няколко ръце. Луций замълча. Консулът Понтий дава думата.

— Кой спечели сарматите и албаните за съюзници на иберите? — попита сенатор Менол.

— Императорският наместник Вителий — отговори Луций и гласът му прозвуча малко смутено.

— Вителий ли измисли плана за поражението на войските, водени от Ород, Артабановия син? — извика Авиола, който знаеше истината.

Луций смутено мълчи.

— Вителий ли? — рязко повтори Макрон, който прозря честолюбивата игра на Луций и нарочно му помагаше.

— Не — отговори Луций с покорство, което предизвикваше следващи въпроси.

Тук Макрон смело подхвърли:

— Кой тогава? Говори!

— Кой? — обадиха се няколко гласа от тези, които разбраха, че тук трябва някой да се покаже в цялата си слава и блясък.

— Легатът довери това дело на мен, уважаеми отци — каза Луций тихо и скромно.

В храма се раздадоха похвални викове и шум.

— Ти си достоен син на Рим, Луций Курион! — каза тържествено Макрон и след думите му гръмнаха аплодисменти.

Мислите на Калигула се носеха в друга посока; той кипеше от завист.

Луций описва как по-нататък са протекли събитията: Артабан с цялата военна сила на царството си потеглил да отмъсти за поражението на сина си, но в това време Вителий бързо събрал легионите от Сирия и Киликия. Разпространил лъжлив слух, че ще нахлуе в Месопотамия, и по този начин уплашил Артабан. Великия цар се страхувал от война с Рим. От такава война не по-малко се страхува и Рим. Вителий оплел гъста мрежа от интриги. Той съблазнил Артабановите военачалници и придворни, като използувал предишните военни несполуки на царя и неговата жестокост в мирни дни. И Великия цар, изоставен почти от всички свои хора, побягнал чак на скитската граница. В това време успели да провъзгласят Тиридат за цар на партите и римските легиони се отправили бързо към Ефрат.

— Кой ги предвождаше? — извика Макрон.

Луций почервеня и млъкна. Аплодисментите гръмнаха в храма, превръщаха се в овации.

Сенатор Улпий гледаше лицето на Луций, сякаш му бе чуждо, непознато. Сякаш бе маска, под която се крие лице несигурно, безчестно, продажно… Да се седи на два стола, е позор и нещастие. Колкото по-високо се изкачваш, толкова повече боли, когато паднеш…

„Гони длъжности, слава, власт — казваше си Сенека. — Кого ще предаде? Баща си или императора? Или и двамата — заради Макрон?“

Лицето на Калигула е непроницаема маска. Под нея се крие завистливо удивление: как хитро спечели сената, без да засегне императора! Такъв умен човек не бива нито да се подценява, нито да се пренебрегва. Ако можеше да го изтръгне от гнездото му, да го спечели за себе си, да го накара да му служи… Но в същия миг Калигула се усъмни. Курионовият род е твърд като гранит. Все пак заслужава да се опита…

Луций Геминий Курион продължава да говори. Той описва как в провинциите често избухнат бунтове и въстания против римските колонизатори. Разпалената реч се лее от устата му:

— Изостаналите варвари не разбират каква благодат, какъв дар от боговете е за тях нашата защита. О, как биха живуркали те без нас! Биха загинали духом, биха измрели от мръсотия и болести, биха се избили взаимно, водени от кръвната си мъст, никога не биха познали що е право в най-широкия смисъл на думата. Не биха узнали що е образованост. Биха тъпчели в мрака на своите страшни поверия и биха потънали в тъмата, без да узнаят, че има и свят, пълен със светлина, мрамор и злато. И тези варвари, убоги духом и телом, се противят на нашето владичество. Защо? Защото трябва да ни плащат данък на глава? Защото трябва да събират съвсем справедливо за нашите наместници налози и мита? Защото техните войници, някога победени от нас, днес са наши роби? Защото трябва да ни доставят суровини, злато, сребро, метали и жито от своите земи, за което им плащаме с добрата римска монета? Защото са подвластни на пашите мъдри съдии? Защото трябва да изпращат младите си мъже на военна служба при нас? Нима всичко това, patres conscripti, нима това не е чест за тях? Нима не е по-добре за всеки един от тях да бъде роб в Рим, отколкото един от тълпата началници в някоя варварска страна?

Двата сенаторски лагера се сляха в едно, за да изкажат бурното си одобрение за думите, които така точно изразяваха идеите на империята. Слава, вечна слава на империята!

Върху лицето на Сенека трепна иронична усмивка. Той оглеждаше лицата, които стояха начело в храма: богът на войната Марс, Август, Тиберий, Макрон, Калигула и — Луций. Да, техният ред е подчинен на желязна логика. Да се воюва, да се покорява, да се поробва, да се експлоатира. Кога ще се сложи край на всичко това? Какъв ще бъде този край?

Очите на Луций пламтят вдъхновено. Той гледа тлъстите лица на сенаторите, но вижда далечните земи, откъдето се е върнал. Вижда народите, над които Рим там, на изток, властвува:

— Какви са тези хора, които сме покорили по волята на боговете и с човешкото си право? Ако можете за миг да ги видите, patres conscripti, то пред вас би се разкрила до дъно мъдростта на Аристотел^[2] и Платон^[3], че Ананке^[4] е изрекла справедлива присъда: едни да властвуват, други — да се покоряват. Варварските началници, сатрапи^[5] и царе са отчаяни и нещастни. Тези хора като че ли не знаят що е слънчев ден. Като че ли непрестанно живеят в мрак, преследвани от фурии^[6]. А народът, който владеят, си прилича с тях като две капки вода. Стенания и проклятия изпълват въздуха над земята, която те обработват от сутрин до вечер.

Варварите не са способни да оценят хармонията и красотата в живота, които им носи Рим, и до последния си дъх коват интриги срещу нас. Затова, patres conscripti, ако ние не бъдем достатъчно бдителни, то от искрите на бунтовете по границите на империята би могло да избухне пожар.

Благословени да бъдат нашият император и великият Макрон, благословен да бъде преславният сенат, загдето създадоха военни лагери по всички граници на империята и поставиха наши легиони на Ефрат и на Дунав. Рим може спокойно да спи. Неговите синове стоят на стража…

Всеобщото одобрение прекъсна думите на Луций.

Изведнъж на Луций му хрумна на края да заговори за себе си. И той завърши изразително:

— Варварите призовават своите непонятни, тъмни, чудовищни богове, за да им помогнат отново да се сдобият с безсмислената си свобода й да се изтръгнат от нашето владичество. Но римляните, народ образован, са предопределени от съдбата да бъдат господари на невежите. Никога няма да отстъпим нито крачка от това свое право! И аз се кълна пред вас, patres conscripti, че когато и да ми наредите, готов съм да отдам живота си за още по-голяма слава на Рим!

Ефектното заключение въодушеви сенаторите, аплодисментите не стихваха, докато Макрон не даде знак. Сред дълбока тишина той взе от възглавничката, която държеше понтифексът, златния венец и пристъпи към Луций. Хорът пееше химн за славата на Рим. Луций коленичи и златните листенца блеснаха в неговите светлоруси коси.

— Ти си заслужил пред отечеството, Луций Геминий Курион — провъзгласи тържествено Макрон. — Благодаря ти от името на императора и сената.

После консулът Понтий закри тържественото заседание.

„О, богове — помисли си Хатерий, — тук някой се възкачва до най-високото стъпало! Какво се крие в това? Кой стои зад това? Да става, каквото ще става, а ние да му се поклоним овреме и да спечелим неговото благоразположение.“

Сенаторите излизаха от храма. На сбогуване Сервий тихо напомни на Авиола, Бибиен, Улпий, Пизон и Вилан да бъдат при него три часа преди полунощ. Днес, след събранието на сената, е най-безопасно. Даркон вече знае. Те кимнаха величествено и величествено си тръгнаха.

Народните тълпи приветствуваха познатите лица с викове и ръкопляскане.

Робите, отпочиващи край лектиките на празнично осветения Форум пред храма, станаха. Те чакаха номенклаторът^[7] да извика името на господаря им.

Луций изслуша много благопожелания, получи много целувки от сенаторските уста по двете си страни. Изпрати баща си до носилката и го помоли да вземе златния му венец, славния трофей. Той трябва да отиде… Сервий се усмихна разбиращо, трябва да се похвали на Торквата.

— Иди, сине мой — каза той гордо. И добави шепнешком: — Не забравяй… три часа преди полунощ… трябва да присъствуваш… ще разпределяме мисиите… теб те чака най-тежката…

Луций кимна.

Но той не отиде при Торквата. Запъти се към Есквилин. При Валерия.

Вървеше бързо. Настигна леко олюляваща се носилка — великолепна, заобиколена от ликтори и роби с факли в ръце. Искаше да ги избегне, но беше късно.

— Накъде бързаш, драги Луций? — чу той от носилката гласа на Макрон.

Луций заекна. Макрон се разсмя.

— Ела при мен. В една посока сме, нали? Защо да си тормозиш сърцето с катерене по хълма? Пази си го за по-добри работи… — Смехът е груб, но приятелски.

Луций се качи в носилката.