Йозеф Томан
След нас и потоп (44)

44

От Тревиниан трупата тръгна на запад към онзи морски край, където преди хиляди години са спирали галерите^[1] на пеласгийските^[2] мореплаватели. Техният език и до днес краси италийските пристанища и градове с удивителни названия: Ферегне, Палес, Агила.

А след това поеха на североизток, през старата Етрурия, осеяна с малки хълмчета и ниски тисове по тях. Вървяха покрай некрополите^[3], където в широки тумулуси^[4] под пиниите от пет века спяха благородните етруски, превърнати в проста красота от бял мрамор. Върху могилите от време на време тупваше по някоя пиниева шишарка, ударът нарушаваше великата тишина и металножълтите брони на бягащите гущери проблясваха между камъните на старите гробища.

А наоколо кипеше живот. В нивите жънеха.

Когато настъпиха летните горещини, трупата тръгна по долината на Тибър, срещу течението, към Сабинските планини.

Знойно бе лятото тази година. От жаркото слънце римската равнина се жълтееше като кожата на африканските лъвове, блатата около града пресъхнаха и привечер облаци комари обсаждаха Рим. Обитателите на дворците по левия бряг на Тибър се спасяваха от маларията в своите летни дворци в Сабинските планини.

Трупата на Фабий играеше ту пред господарите в летовищата, ту пред селяните в планинските села. А в края на септември артистите се спуснаха в Пренесте и отседнаха в дома на Апелес.

 

 

Лозето на Апелес се намираше върху западния склон на планините на Албани, недалече от Тускулум. Артистът живееше тук с жена си Вестибия и двете си момчета, които още не бяха облекли мъжки тоги; живееше според семейните закони на Йехова, почиташе десетте заповеди на Мойсей, не работеше в събота; живееше с мисълта за театъра и лозето си. Грижеше се за лозите, подрязваше ги, връзваше ги, унищожаваше паразитите и се гордееше както с виното си, така и с името си на артист. Неговите приятели всяка есен идваха от Рим и му помагаха да прибере реколтата. С течение на годините тези гостувания се превърнаха в традиционни празници, които гостите очакваха с не по-малко нетърпение от самия стопанин. През време на гроздобера те спяха у Апелес: по-възрастните у дома му, а младите — на палатки в лозето.

Ко̀сите слънчеви лъчи заливаха склона, галеха тъмночервените гроздове, прежуряха шиите на берачите. Горещината се разливаше по телата им.

Гроздето бе узряло, покрито със сребрист прашец, червено до лилаво и черно, сладко като мед, сочно. Жените, приведени или приклекнали, режеха гроздовете с ножички и ги нареждаха в кошовете, които мъжете отнасяха на рамо долу, на двора. Там под навеса бяха наредени бъчвите и съдовете за ферментация. Голи момци тъпчеха гроздето, шляпайки с викове в ароматната каша. Вестибия бъркаше пяната, която се образуваше върху ширата. Изпаренията опиваха.

Гроздоберът е неповторимо, прекрасно, ненаситно опиянение. От изгрев до залез — опиянение. При брането опитват гроздовете, в почивките — ширата, а вечер — отлежалото вино. Упоителният сок на гроздето във всичките си разновидности тече непрестанно в гърлото, обагря алено мислите, разпалва копнежите, гъделичка езика, който според характера и издръжливостта си или се вдървява и вкаменява, или пък пламти непрестанно и неукротимо като огън на вятър.

Между колчетата, по които се виеха лозите, гъмжеше от помагачи. Те вдигаха врява, подвикваха, закачаха се…

Фабий размачка по шийката на Квирина тъмночервен грозд. Сокът обагри кожата й и струйката потече между гърдите й.

— Шията ти почервеня като варен рак, момиче — викаше Фабий и тихо добави: — … като при любене.

— Ах ти, хаймана такава, остави ме да бера и си гледай кошовете!

Той я целуна по устата, пълна с гроздов сок. Сокът ухаеше, сладнеше, а устните от него ставаха още по-жадни и горещи.

— Плюскайте, колкото корем ви държи — викаше Мнестер. — Гроздето е здраве, премахва запека, освежава мисълта, облекчава храносмилането. — Той зърна, че двамата се целуват: — Целувка с уста, намазана с грозде, двойно повече опива, уважаеми. Попитайте Фабий и Квирина!

Кривина се изчерви. Отблъсна Фабий и го смъмри:

— Махай се! Ставаме за срам!

— Радвай му се, Квирина, че е весел — каза Балб, когото Апелес също бе поканил на гроздобер, — гроздоберът е празник и всеки има право да се поразвесели малко.

— Помнете своите бащи, дедите си също… — декламираше Фабий. — Древните римляни са били земеделци, но ние, техните правнуци, обичаме повече гроздето, отколкото пшеницата. Слава на дедите, да е весел нашият живот!

Той преплиташе крака надолу с тежкия товар и подвикваше на Мнестер, който вървеше пред него, също понесъл кош на рамо:

— Натъпка ли си до насита шкембето, Мнестер? О, сега ще видиш как то ще се разиграе в теб! Или вече?… Ла-три-на-та^[5] не е далеко, уважаеми! Дотам със скок като беглец, обратно — важен като сенатор!

— Фабий! Фабий! Това не ти е театър! — викаше отгоре Квирина. — Затиснете му устата с грозде да млъкне!

Но Фабий бе в стихията си. Сипеше стихове, сипеше думи — приятни, дръзки, всичко накуп, нищо не можеше да го спре.

Когато се стъмни, те се събраха на двора, осветен от няколко фенера, окачени по стените на къщата. Вечерята още не бе приготвена, трябваше да почакат и Апелес, който сутринта бе отишъл в Рим, време — колкото искаш, какво да го правиш, след като не те свърта на едно място, а декорът на нощната природа с лунния диск повишава още повече без друго приповдигнатото настроение.

Мнестер предложи една игра: по команда всеки трябва да запее неизвестна песен, иначе каничка вино до дъно!

Избраха Грав да ръководи играта. Грав изкомандува:

— Фабий!

Фабий разтвори ръце:

— Нищо не знам, драги мои!

— Негодник! — извика Мнестер. — Лъже, та да се налока. Така не може!

Но Фабий бе понесъл вече наказанието си и гледаше дъното на каничката.

— Балб! — извика Грав.

— Аз ще ви кажа поговорката за вълка и козата.

Гласове:

— Това го знаем! Нещо друго!

— Ами тогава ще ви изпея нещо — съгласи се Балб. — Стига да познаете, че пея… — И той подхвана с тъничък глас:

Лисана — мръсна и ръждива,

обича пиленцата живи.

Кума Лисо, провървя ти,

хапваш пиленца, блазя ти!

Гласове:

— Ей, каква глупост! Браво! Карай нататък!

Балб продължи:

Понеже пиленца обича,

Лисана хитричко изтича

по стълбичката през нощта

към бедните кокошки тя.

При повторението на рефрена подхванаха всички:

Кума Лисо, провървя ти, виж,

умееш ти по стълба да вървиш,

по стълбата към курника прикрит,

е, ха добър ти апетит!

Песента на Балб зарази всички. Детска песничка. Но артистите са като децата. Скочиха, направиха кръг, прегърнаха се един друг през кръста, бутаха се, люлееха се, бъркаха куплетите и такава олелия вдигаха, че нощта трепереше:

… умееш ти по стълба да вървиш,

Кума Лисо, провървя ти, виж…

е, ха добър ти апетит,

по стълбата към курника прикрит…

Вестибия, мъдрата стопанка, единственият трезв човек, се грижеше за всичко: поднесе на всекиго паничка кисело зеле, което старият Катон горещо препоръчваше при нарушаване на храносмилането. После изпрати двете момчета да спят. Те дойдоха по еврейски обичай да целунат ръка на майка си за лека нощ. Вестибия ласкаво разроши косите им, целуна розовите им личица, горда със синчетата си.

Артистите продължаваха да се забавляват с всевъзможни глупости и измишльотини. Фабий сграбчи петела, който вече спеше на пръта.

— Покрийте ни с платно — викна той — и ще отгатвате кой от нас кукурига!

Започнаха шумно да се обзалагат. Не беше шега работа: всички знаеха как умее Фабий да имитира гласове на животни.

— Кукуригу-у-у!

— Фабий! — викнаха в един глас.

Платното силно се размърда и изпод него изскочи настръхнал петелът и побягна, издавайки сърдити звуци. Бурен смях го изпроводи. След това се показа Фабий, от носа му капеше кръв, около главата му облак от пера:

— Той победи! Тоест кукуригах аз, но нещо не му се хареса и започна да ме кълве. Интересно, защо ли ми се разсърди?

Кар се зае да импровизира:

Петльо, петльо, с късмет ти си,

стига крясък, стига писък,

ще се скриеш в този курник нисък.

Фабий изчезна някъде. Въпреки шегите, въпреки веселбата у него пак се обади постоянно терзаещата го мисъл: копнежът да изиграе една голяма трагична роля. Виното, което трябваше да разсее този копнеж, точно обратното — засили го. Фабий прекоси двора и легна под една лоза. Между черните длани на лозите надничаше синкавото лице на луната. По листата блестяха капки роса. Той късаше мокрите листа и охлаждаше челото си.

Откъм двора долитаха гласовете на приятелите му. Лукрин и Грав се караха кой от двамата е по-добър артист. Никой не отстъпваше. От виното дори и тихият глас на Грав звучеше силно и величествено:

— Какво знаеш ти бе, шишко такъв! Преди осемнайсет години аз съм играл Креон^[6] в Селинунт^[7]. Тогава все още се играеха големи трагедии. Тогава да беше ме видял! Само като вдигнех ръка и като пуснех оня ми ти страшен глас… и Антигона, въпреки че това не беше по пиесата, мигновено падаше пред мене на колене!

Лукрин го прекъсна с креслив смях:

— Ти? Ти — Креон! Хорица, чувате ли го? Дръжте ме да не падна — Креон играл! О, Юпитер! И взел с мене да се мери! Ами че аз в Путеоли, в големия амфитеатър, играх Едип.

— Аз пък съм играл Аристофан! От мене можеше да стане втори Росций и аз можех да получавам по 6000 денарии дневно, ако не бяха ми изпадали зъбите — тъжно каза Грав.

— И Апелес дори не може да се мери с мене! — продължаваше да се хвали Лукрин. — Аз — Едип се изкачвах важно по стълбите на кралския дворец в Тива.

Грав гневно фъфлеше:

— Ти ли бе, бъчво такава? Ти не можеш и три стъпала да изкачиш. Ръката си слагам в жаравата като Сцевола, ако можеш!

— Аз ли не мога бе, щърба метла? Сега ще ти покажа! Гледай! Ей така вървях, гледайте ме всички! Аз, Едип цар… една… две…

Лукрин се олюляваше по стъпалата на лозето, стъпи накриво, спъна се и падна.

Бурен смях разтърси нощната тишина, взеха да го вдигат, а той здравата тежеше. На челото му бе изскочила цицина колкото ябълка.

— Signum regis^[8] — смееха му се, — не бива да се фукаш, буренце!

Всичко това Фабий слушаше с едно ухо. Луната, сега зеленикава като плесен, се бе спряла между облаците и се взираше в очите му. В тези очи имаше копнеж и мъка, Креон, Едип. О, богове олимпийски, никога няма да бъде нито Креон, нито Едип! Животът минава край теб като зло куче — не го закачай! Не го закачай! Дори крайчеца на одеждата на Славата няма да докоснеш!… Напразно се измъчваш, бъхтиш, копнееш, въздишаш, напразно, човече. Само обущари-рогоносци или мърляви чираци и войници-самохвалковци ще предъвкваш до втръсване и това е всичко!

Фабий впиваше нокти в сухата пръст от гняв и мъка, гърлото му се свиваше, чувствуваше се самотен и безпомощен в своето страдание и безсилие.

На пътя пред портичката блесна пламък на факла. Всички обърнаха глави:

— Най-после дойде!

Апелес се ръкуваше с усмивка, но на Квирина не се хареса усмивката му. Стори й се, че нещо го измъчва.

Вестибия започна да нарежда вечерята на масата; всъщност това бяха дъски, наредени върху бъчви, а не маса. Жените й помагаха, малкият двор се променяше в триклиниум под открито небе.

По време на яденето воденичката на любопитството започна да мели.

— Как изглежда императорът след боледуването? — обърна се Волумния към Апелес.

— Направо юнак!

— Сигурно и около него се върти астрологът, дето живееше с Тиберий на Капри… името му беше едно особено… — мъчеше се да си спомни Грав.

— Тразил ли? — Апелес вдигна вежди. — Нищо подобно! Странно нещо стана с астролога, мили хора. Старият император го обичаше. Завеща му милион ауреи, това бе съобщено публично. А Тразил?… Изчезна, като че ли вдън земя потъна…

— Сигурно не е искал да бъде звездоброец и на Калигула — предположи Лукрин. — Може да не са се обичали.

— А от какво всъщност беше болен императорът?

Апелес понижи глас:

— Лекарите говорят за някаква силна треска, а той мислел, че е бил отровен.

— Отровен? Защо? И от кого?

Апелес сви рамене:

— Само боговете знаят дали това е било отрова. Лекарите го разубеждавали, но той им казал: „В заговора против императора ще повярват, след като го видят мъртъв.“ И едва станал от леглото — продължаваше Апелес навъсено, — заповядал да убият трима готвачи и четирима роби от тези, които му поднасят и опитват храната и напитките…

Зениците на Квирина се разшириха:

— Седем души само заради някакво подозрение? Какъв ужас!

— Ти пък си много чувствителна! Като че ли не си римлянка — присмя й се Лукрин. — Тиберий избиваше за непроверен донос по десетки хора наведнъж!

— Но това беше Тиберий — защищаваше се Квирина. — Калигула е съвсем друг човек.

— Седмина! Знаем ги тези приказки — смееше се лекомислено Мнестер. — Сигурно е наредил да убият двама, а докато вестта стигне до Тускулум, стават седем. А пък до Бриндизиум, току-виж, станали петдесет!

— И двама са много при липса на доказателства обади се Балб.

Мнестер се обърна към него:

— Ако очакваш от някого удар, скъпи приятелю, не е ли по-добре ти пръв да нападнеш?

Балб продължаваше да си мърмори:

— Ами че то пак започва. Старият на Капри точно така плашеше хората, младият уж в началото се показа по-добър… Но май иначе не може. Бас държа, че няма да се размине само с тези готвачи.

— Я не ни разваляй настроението — скара му се Волумния.

От кухнята се показаха Квирина и Памфила с блюда в ръце и се развикаха като продавачки:

— Печена камбала-а-а-а! Отличен гару-у-ум! Домашно вино-о-о!

Мнестер потърка ръце:

— Угощение като у Хатерий. Представете си, мили хора, този дебелак ме покани да му декламирам на угощението басни от Федър. Никак не ми се искаше да ходя там, но само заради Юлий отидох. Обичам това момче, защото е пълна противоположност на баща си. Добре, рекох, ще дойда. А старият казва сам да съм си определил хонорара. Изтърсих, без да му мисля: петдесет жълтици — и чаках да ме изгони. О, Олимп, даде ми ги!

— Ти си винаги късметлия — завистливо каза Грав. — А пък аз…

Мнестер продължаваше:

— Нарочно си избрах басни за животни, че да поужиля тази преситена сбирщина. А представете си, те чудесно се забавляваха, ръкопляскаха и пет пари не даваха, че всъщност се смеят на себе си!

— Бива си го тоя Мнестер — задавяше се от смях Грав. — Измъква им жълтиците и отгоре на това им се надсмива. Salve, carissime! За твое здраве!

Всички пиха за Мнестер, после за всеки от присъствуващите, та дори и за шкембето на Хатерий. Това въодушеви Мнестер и той добави:

— Мили мои, не можете да си представите какво плюскане и пиене падна. Лукул, славна му памет, нищо не е бил в сравнение с този, честна дума ви казвам. Глигани, скопени овни, гъски, патици, сръндаци, бекаси, кокошки, раци… О, Юнона! Като си спомня, лигите ми потичат! Вестибия, мила, още едно парче камбала, а? И така вече я карат всички наши многоуважаеми благородници, откакто го няма Тиберий да им наднича в ръцете. Разхищава се, пирува се, блудствува се, блюва се, както никога досега!

Апелес каза сериозно:

— Нямам нищо против, нека се забавляват, само че тук има и нещо друго и то ме плаши…

Очите на Лукрин вече плуват във вино:

— Никакви черни мисли днес, велики трагико! Остави ги за утре! Да сме приятели до гроб!

Апелес разсеяно се чукна с него.

— От какво се плашиш бе? — попита Кар.

Апелес гледаше замислено. После бавно заговори:

— От това, че императорът съвсем се промени. Това вече не е същият човек, какъвто го знаехме преди. Вече не е онзи весел сътрапезник, който ни влачеше по кръчмите и където се появеше, внасяше весело настроение. Когато му честитих, че е оздравял, слушаше ме с половин ухо и ми отговаряше с половин уста, като че ли не беше на себе си…

— От болестта ще да е — каза Волумния.

— … като че ли в него се е вселил някакъв упорит, жесток, зъл дух. Не знам, дано греша. В очите му имаше такъв ужас, та чак тръпки ме побиваха.

— Преувеличаваш, миличък — смееше се Волумния. — По рождение си си такъв фантазьор.

— Ами за театъра? — попита Фабий. — Говори ли с теб за театъра? Казвал си ни, че винаги разговарял с теб за театъра.

— Аз сам подхванах тази тема. Гледаше някъде през мен и произнесе: „Думата е кротко зверче.“ Какво ли искаше да каже с това?

— Ясно — избухна Фабий. — Циркът над всичко! — В гласа му прозвуча ирония: — Своевременно ще се подготвим за състезатели и гладиатори!

В слабата светлина на фенерите всички видяха как вените върху слепоочията на Фабий набъбнаха. Той се обърна към Апелес и Мнестер:

— За какво ви е неговото приятелство? За да ви прави на шутове, когато гуляе? Задоволява ли ви това, славни артисти?

Мнестер искаше да възрази, но Фабий го спря с жест и продължи разпалено, страстно:

— Вие двамата, негови приятели и любимци, трябва да мислите малко и за своето изкуство и за нас. Да! И за нас! Ние не искаме да бъдем циркаджии! Искаме да играем! Ако имате в себе си поне капка артистична чест, ще отидете при него и ще издействувате истински театър! Вместо да пръска стотици милиони за игрите на арената, нека отдели поне един милион за театъра! За половин година зрителите в цирка предостатъчно се налочиха на кръв, могат вече да видят и нещо по-хубаво. След десет години Калигула отвори вратите на арената. Накарайте го да отвори и вратите на театъра! Нека се прослави и с това, че е обновил традицията на великите трагедии! Нека възкреси Софокъл^[9], Еврипид^[10], Есхил!

Всички до един се съгласиха с Фабий. Дори и Апелес и Мнестер. И двамата обещаха, че щом се върнат в Рим, ще направят всичко възможно, за да уговорят императора. Пиха до дъно за техния успех.

Хубавото настроение се възвръщаше.

— Днес е голям празник! — подвикваше Грав. — Да живее театърът! Нека виното се лее като река!

— Да се лее! Но в нашите гърла! — Лукрин вдигна каничката и опитно изливаше на тънка струйка виното в отворените уста на Волумния. Тя героично поглъщаше. Но този шишкав дявол изведнъж премести струйката между гърдите й. Волумния изписка:

— Недей! Хитонът ми е нов, глупако!

Жените разпитваха за Ения. Апелес се разбъбри. „Императрицата е като сфинкс. Мълчи, усмихва се загадъчно и се грижи за своя съпруг. Дали го обича? Навярно. Откъде да знам.“

— Нея питайте, милички. Но… шушука се, че Калигула се е запалил по Ливия Орестила, жената на консула Пизон… Щял да се жени за нея…

— Коя ще му е поред?

— Това не може да се пресметне.

— Може, може — обади се Балб. — Почвайте да броите на пръсти с мене: първата — Юния Клавдила, втората — Друзила, третата — Агрипинила, четвъртата — Ливила…

— Стига си плямпал, те не са му били жени. Те са му сестри.

Балб не се предаваше:

— Жени са му. Макар и незаконни. Нали знаеш, законът всичко не може да обхване, а пък за императора хич не важи. Продължавам: петата — Ения, шестата in spe^[11] — Ливия Орестила, а колко ще бъдат занапред — това сигурно знае само Сибила Пренестинска.

— Имаме още една ръка и два крака за пресмятане — остроумничеше Волумния.

— Ами Макрон какво прави? — попита Кар.

— Управлява вместо болния император.

— Говори се, че Луций Курион станал дясната ръка на императора — подхвърли Фабий.

— Да — отвърна Апелес. — Думата му много тежи пред императора.

Фабий прецеди през зъби:

— Бившият републиканец кълве от шепата на монарха.

— Какво от това? Какво значение има това днес, Фабий? Републиката не би ни дала повече — възрази Мнестер. — Скоро ще има избори за народно събрание. Та това не е ли по републикански?

— Само че до ден-днешен тези избори още не са насрочени — обади се Балб скептично. — Така че не знам…

Ах, този Балб! На всичко ще намери кусур. Ужасен е! Противен!

Взеха чашите и заговориха какво трябва да направят, след като Апелес и Мнестер издействуват разрешение от императора. Фабий гореше като борина, пиеше ненаситно, за да угаси огъня в себе си, и въодушевено им излагаше плановете си. Всички бяха съгласни е него.

Апелес се приближи до Фабий и тихо му каза:

— Не искам да те огорчавам, драги, но малко се боя, че няма да се разберем с императора. Всъщност ти знаеш неговото отношение към трагедиите.

Квирина го чу и видя как възторгът на Фабий изведнъж угасна. Той хвана каничката с две ръце. И повече не продума.

Виното омайваше всички и им помагаше да позабравят ежедневните си грижи. Нощта се изтъркаля, скоро щеше да съмне.

Квирина наблюдаваше Фабий — разрошен, стиснал силно каничката. И си помисли: не може да се отърве от своята страст към пиенето. Помоли го:

— Стига толкова, мили.

Той я погледна разсеяно. Гласът му стържеше:

— Аз никога няма да изиграя своята трагическа роля! Никога! Карай, Фабий! Впрягай магарето в каруцата, натовари под платното куп глупави анекдоти и тръгвай от село на село… — И гневно извика: — Комедия е нашият живот!…

Сърцето на Квирина се сви. Хвана го за ръка:

— Ела, мили, ела да си легнеш!

Той се дръпна и повиши глас:

— Не искам! Тук ще остана!

— Ела. Трябва да се наспиш… много пи днес.

Фабий злобно се развика:

— Аз знам какво ми трябва! Трябва да пия!

— Да пием! — извикаха няколко гласа едновременно.

Квирина го поведе насила към лозето. Но той продължаваше да се дърпа.

— Никъде няма да ходя! Остави ме, Ксантипа^[12]! Махни се! Отдръпни си ръцете, на теб казвам!

— Ела, мили. Късно е. Нощ е.

Квирина го подбутваше по пътечката към височината, където бяха опънали палатката, под сандалите им се пукаха гроздови зърна. Луната бе залязла, едва виждаха къде стъпват. Отдалече долиташе кучешки лай.

Посред път Фабий се спъна и падна. И не искаше да стане.

— Искам да видя Рим! Къде е Рим, Квирина?

— Трябва да се изкачим още малко по-нагоре. Оттам ще го видиш — уговаряше го тя като малко дете. С големи усилия успя да го вдигне. А той продължаваше да се дърпа.

Откъм двора се чуваха пияни викове:

Кума Лисо, провървя-я ти…

Едва изпъплиха до палатката.

— Искам да ида в Рим! — викаше Фабий, залиташе, хващаше се за лозите, чупеше ги… — Аз трябва поне веднъж да изиграя тази роля, разбираш ли?

— Ще я изиграеш, мили мой. Разбира се, че ще я изиграеш!

— Не! — извика той отчаяно. — Няма да получа такава роля! Но поне Рим искам да видя! Къде е Рим?

— Ето, в тази посока. Погледни нататък.

Но нито Квирина, нито Фабий виждаха нещо. Рим, който денем чудесно се виждаше оттук, бе изчезнал — сякаш потънал в морето от мрак.