Йозеф Томан
След нас и потоп (53)

53

Квирина спеше с нацупени по детски устни. Върху възглавницата бе разпиляна черната опашка на косите й, спеше дълбоко, но изведнъж се пробуди и седна в леглото. Фабий го нямаше до нея. Съмваше се. Слънцето надничаше в стаичката, белите му лъчи близнаха босите й крака, когато тя стъпи на пода. Квирина се приближи на пръсти до завесата, която, ушита от шарени парцалчета, приличаше на комедиантски центункул, и лекичко я дръпна.

Фабий седеше до масата. Достатъчни бяха само три крачки, за да притисне устни до страните му. Но тя не се помръдна. Не бива да му пречи. Той седи по цели дни и нощи над пиесата като омагьосан. Квирина дори го ревнуваше от тази страст, която й го отнемаше.

Фабий се обърна, сякаш почувствувал погледа й. Тя бързо спусна завесата. Но той скочи, измъкна я от скривалището, целуна я за добро утро и я поведе към масата. Върху къса пергамент Квирина видя странни завъртулки.

— Погледни. Тук ще бъде хорът на народа. А отсреща — хорът от съветниците на Фаларис. Тук стои тиранът, Фаларис, до него центурионът от личната му стража, а Телемах — това съм аз. Разбираш ли?

Квирина разбра. Хвана го за ръката.

— Още преди седмица завърши пиесата, а пък аз не знам края й. Прочети ми го, много ти се моля!

Фабий се засмя, после направи сериозна физиономия и започна:

— Пето действие на трагедията за безмилостния тиран Фаларис от Агригент^[1]!

Квирина слушаше напрегнато. Много от стиховете вече знаеше. Двамата често ги изпълняваха по улиците и от рострите на Форума. Някъде стиховете понакуцват, мислеше си Квирина, но завладяват, защото са силни, темпераментни, страстни.

Майката на Фаларис разказва на сина си своя сън:

… кръв заля целия, целия наш дом до стряхата,

в кърви потънах, потъна и ти със мене…

Сине мой! Сине! Пази се от насилия!

Кръв невинна ни капка, о богове, не проливай!

А Фаларис се смее на глупавия майчин сън, тъй като той наказва само провинилите се…

Фабий вдигна очи към Квирина. Тя мълчеше. Той продължи да чете. Квирина го гледаше в устата. Цял живот бе копнял да изиграе една трагическа роля. И ето сега ще играе Телемах. Бунтар, който ще вдигне въстание срещу тирана Фаларис. Отново бунтар. Тя си спомни за Капри. Въздъхна. „Дано е щастлив с тази роля. Та нали точно такъв го обичам; не, не бих искала да бъде друг, за нищо на света! Дано е щастлив моят любим бунтар… а ако… ако се случи нещо и трябва отново да се отправи в изгнание, ще тръгна с него. Каквото и да се случи, всичко ще изтърпя заедно с него!“

Фабий свърши и я погледна въпросително. Тя плахо отговори:

— Прекрасно е… но е опасно.

— Ни най-малко, мила моя.

— Защо? Последния път удари по сенаторите… А тук нападаш…

Той весело я прекъсна:

— Тирана Фаларис от Агригент!

— Там ставаше дума за хлебари, мой мили, и пак се досетиха. А тук е по-лесно да познаят тирана…

— Ами Сенека не пише ли трагедия след трагедия против тираните?

— Но това е Сенека. Той не напада като тебе. Пък и неговите трагедии не се играят.

— От какво да се страхувам? Та нали зад мен ще стоят четиридесет хиляди зрители!

— А какво ще каже той — попита Квирина с тревога, — Калигула?

Вдигна я на ръце като дете и се разсмя:

— Той няма да дойде на представлението, любима моя. Ти още не знаеш: по съвет на Мнестер премиерата ще се състои, когато императорът ще се намира в морето…

Квирина въздъхна с облекчение. Фабий продължи:

— … и в театъра ще бъдат само наши хора, тези, за които играем. Щом цензурата одобри текста, започваме репетициите.

— Но на Калигула ще му донесат всичко… — продължаваше тя да се тревожи.

Фабий се засмя:

— Толкова по-добре! Аз обичам да разговарям с императори. Няма да ми е за пръв път. А ако се наложи — знам как да се измъкна.

Квирина го прегърна с тъничките си ръце около врата:

— Ох ти, мое глупаче. На тебе всичко ти се вижда шега. Но аз… аз мисля за двамата. — Тя се изтръгна от обятията му и го попита сериозно: — Кажи, обичаш ли ме?

Целуна я страстно. Квирина го поотблъсна и попита тихо:

— И ти трябва… трябва да играеш това?

Фабий стана сериозен, взе в шепи главичката й и като я гледаше в очите, каза:

— Трябва, Квирина.

Тя седна на пейката в ъгъла и млъкна смутена. Вперила поглед в земята, започна иначе:

— Радваш ли се на Телемах?

Фабий вдигна възторжено ръце:

— О, момичето ми, това, се казва роля! Написах я такава, за каквато винаги съм мечтал. Ако я изиграя добре, изведнъж ще се прославя като Апелес и ще спечеля много пари.

Тя тъжно се усмихна — на себе си, на своята мечта. Толкова време отиде по тази пиеса, толкова се измъчи Фабий с нея, без пари сме, ако не беше Балб, нямаше да има какво да ядем… Добре би било да спечели пари. Да си имаме хубава къща. Тя си представяше къщата на Апелес, лозята, пълни е грозде, чуваше детски гласове. Но красивата картина внезапно се помрачи от друг спомен:

Ти знаеш каква награда получи Апелес от императора…

— Но не заради пиеса, моя мила. А защото е лош комедиант. Ако беше изсвирил нещо в кръчмата, нищо нямаше да му се случи. Аз съм добър комедиант и мога да се измъкна от всякакво положение. — Хвана я за ръка: — Стига си се страхувала, всичко ще бъде наред!

Квирина го милваше по ръката и го гледаше право в очите — предана, тревожна и вярна. Разбираше, че всякакви предупреждения са напразни.

Свечеряваше се, слънцето вече не припичаше така силно, започна по-лесно да се диша. Увехналите цветя в лехата искаха вода.

Квирина ги поля, седна, на двора и се зае да шие. През отворената врата виждаше огнището, където къкреше чорба в котлето.

Разпозна стъпките на Балб. Той влезе в двора, усмихна се на Квирина и хвърли в скута й един аурей, сякаш беше камъче. Подсвиркваше си, почесваше врата си и говореше:

— Юни, а същинска пещ. Във фабриките в Тибур сигурно щеше да бъде по-добре. Само че сега там работата спря. Казват, временно. А в римските работилници не може да се диша. — Балб седна срещу нея върху стара бъчвичка.

Квирина гледаше жълтицата, тези приказки не можеха да я отвлекат. Изчака. И още в първата пауза енергично се намеси:

— Ние не можем постоянно да вземаме от теб пари, чичко.

Той оголи насмешливо жълтеникавите си зъби:

— Брей, брей! Не можете, казваш. Глупости! Когато забогатеете, ще ми ги върнете. Това е заем, нищо повече. Жълтица. Пфуй! Та аз съм въшкав с пари!

Квирина държеше жълтицата в дланта си и гледаше подозрително Балб:

— Откъде ги имаш толкова?

Той се обиди:

— Откраднах ги! Нали знаеш, че пръстите ми са сръчни?

Квирина се наведе към Балб:

— Къде изчезна статуйката на бог Баал?

— Ами Руфий от нашата работилница ми я поиска да си направи същата. Дадох му я за малко — измърмори под носа си Балб.

— Заложил си я! Признай си! — строго каза Квирина.

Балб се разфуча:

— Слушай момиче, я не говори глупости, ами иди да видиш чорбата! Ще загори!

Квирина с един скок се озова при огнището и доля вода в котлето. После скри жълтицата и се върна на двора. Известно време кърпеше мълчаливо, Балб я наблюдаваше и също мълчеше. Кафявите му очи отново станаха ласкави. Квирина изведнъж вдигна глава и шепнешком го попита:

— Вярно ли е, че е наредил да убият братовчед му Гемел?

Балб кимна.

— Това е ужасно. Веднъж го видях на Форума. Излизаше от храма с баба си. Такова нежно момче…

— Какво ти момче — каза Балб навъсено. — Съперник, опасен съперник, какво ти момче… А ти не мисли за това. От твоите сълзи няма да оживее.

Откъм улицата се чу силният бас на Скавър, Пееше си някаква рибарска песничка:

Рибки, рибки, вий не се плашете,

в мрежата ми днес не ще се затресете,

в лодката си дупка виждам там,

ще си я поправя сам.

Ти, момиче мое, за смола те моля,

отскочи, че да слезем с тебе долу,

тази дупка с тебе да засмолим,

тра-ла-ла, тра-ла-ла,

„Аха, посръбнал си е малко нашият доставчик на риба“ — помисли си Балб. Скавър, вдигнал високо каничка в ръка, се появи на двора. Песента премина в декламация:

— Аз съм вол, ти си вол, всички тук сме волове…

— Не викай! — прекъсна го Балб, като му посочи с пръст към къщичката. — А защо да сме волове, умнико?

Скавър погледна с изцъклени очи гърбавия, подаде му каничката, на Квирина хвърли мрежата с риба и понижи глас:

— Волове сме, защото не се разпрягаме от ярема. А тези, дето плюят на работата си, живеят по-добре от нас. И яденето им, и парите им… наготово. И никакви данъци! Милички хора, вие нищо не знаете! Пак нови данъци! За съдене, за сватба, за погребение… за всичко. — Той започна да повишава глас: — А от днес влиза в сила и най-най-новият данък: за играене на астра-астрагали и микаре! Какво ме зяпаш, какво? Това е специално за нас. Шкембелиите микаре не играят, само на зарове. Сигурно скоро ще плащаме данък и за сра-сране!

— Е, тогава наистина сме волове — съгласи се Балб.

Скавър ругаеше:

— Проклети мерзавци! Като чух това, побеснях от яд: защо тогава да се трепем от работа? Защо им даваме да ни грабят и малкото, дето го имаме? По-добре да стана просяк, та да ме храни държавата, щом има такива дълги ръце!

— Да, братле — обади се Балб, — ако имаше от жълтите търкалца с образа на Август, нямаше да седиш в тази колиба и вечно да си потягаш тази разсъхнала лодка! Ами направо те виждам как целият в злато седиш на украсената лектика! И аз съм готов да броя жълтици, а не асове. Тогава и мене, гърбавия, всяка жена ще ме смята за красавец…

Откъм ъгъла се чуха тежки стъпки. Трима пазители на реда в града влязоха в дворчето.

— Тук ли живее артистът Фабий Скавър?

Балб бавно отговаряше:

— Да… Какво има?…

Единият от вигилите държеше свитък.

— Носим му официално съобщение.

Фабий излезе, взе писмото, зачете и радостно разпери ръце:

— Ура! Ще играем! „Фаларис“ е одобрен! Без изменения! — Той грабна Квирина и заскача с нея из двора.

Вигилите си отидоха, стъпките им заглъхнаха из улиците.

Фабий се радваше като малко момче. После се обърна към Балб и баща си:

— Чудесно, пиесата е минала без възражения! Започваме репетициите! О, богове, защо още не идват?

— Кой да дойде?

— Как кой? Артистите!

Балб обърна рибата върху тигана.

— Рибата е готова! — извика той.

Фабий се засуети:

— Трябва да се полее… Щом са ни разрешили да играем… Само че аз нямам…

Квирина му подаде жълтицата.

— Откъде я взе?

Тя посочи към Балб.

— Благодаря ти, Балб. Скоро ще ти я върна… веднага щом почнем да играем.

— Остави си красноречието за сцената — прекъсна го Балб. — Аз отивам за вино.

В същия миг се изсипаха гостите: първа Волумния, подир нея останалите. Те сияеха от толкова бързото и умно решение на цензурата. Не се надяваха, че всичко ще мине така бързо и гладко. Волумния плесна Квирина по гърба:

— Е, какво ще кажеш, малката? Ще намъкнем пак парцалите, а?

Квирина изнесе от къщи куп платове. От тях ще направят костюмите за действуващите лица във „Фаларис“. За образци им послужиха рисунките върху една гръцка ваза от времето на Емпедокъл.

Волумния и Квирина се съветваха, крояха, шиеха, а мъжете обсъждаха с Фабий пиесата. Разпределиха ролите: Фаларис — Мнестер, философът Питагор — Апелес, Телемах — Фабий, майката на Фаларис — Волумния. Останалите — хорът. За Квирина — нищо.

— Ах, ти! — упрекна Волумния Фабий. — Защо нищо не си дал на Квирина?

— Аз… — побърза да го защити Квирина — аз не съм още толкова опитна. Трагедията е сериозно нещо, аз съм начинаеща…

— Никакви начинаещи — възрази Волумния и бе готова да се бори за Квирина.

Но Фабий държеше на своето:

— Следващия път. Тук няма роля за момиче. За Памфила също няма.

Скавър не се стърпя:

— А ко-колко ще спечелиш от тази пиеса, сине?

— Много, татко. Мисля, че поне по десет жълтици от представление.

— О, Нептун! Толкова много? Тогава ще ми купиш нова лодка и мрежа, момко!

— Ще ти купя; татко! И най-хубавата!

— Че моята се е разсъхнала и пропуска, колкото и да я мажа със смола.

На Балб дори бръчките около очите му се смееха:

— Абе то и нашата римска лодка се е разсъхнала и пропуска! И хич не виждам с какво може да се замаже. А смола в нея — колкото искаш…

Фабий развеселено го прекъсна:

— Тази лодка има тежък товар. Трябва да поолекне, да отиде едно-друго на дъното…

— Един-друг, искаш да кажеш! — извика Скавър.

Старият рибар за пръв и последен път в живота си получи аплодисменти като своя син на сцената.