Йозеф Томан
След нас и потоп (3)

3

Тътнежът на морето и плясъкът на вълните о борда е музика, с която ухото охотно свиква. Тази шумна тишина би могла да успокоява, ако не беше непрестанно прекъсвана от виковете на хортатора, подир които мигновено следваше пронизителната флейта, даваща темпо на весларите. Но звуците със своя монотонен ритъм притъпяват сетивата. Луций спи. Над сто човека бдят заради него и гребат; покрай познатите брегове Харнакс плава и през нощта.

В трюма, под трепкащите пламъчета на фенерите, лъщят голите тела на гребците. Потта се стича между напрегнатите им мускули. Тук, сред хриптящото дишане на робите и дрънченето на веригите, едва долитат звуците от палубата. Но има минути, когато и впрегатното добиче си отдъхва, когато и робите се радват. Тази минута бе настъпила. Надзирателят, омаломощен от виното, спеше. Хортаторът и флейтистът не могат нищо да направят, ако някой наруши ритъма или вдигне веслото във въздуха, за да си отпочине. Надзирателят хърка, проснат като жаба на пътеката между гребците, хърка така, че едва не заглушава флейтата, само от време на време се стряска, извиква в просъница някоя от ругатните си, размахне бича във въздуха и отново потъва в сън.

Палубата наподобява полесражение. Центурионите, войниците и част от моряците, покосени от необичайното количество сицилийско вино, лежат по очи или с лице, обърнато към синьо-черното небе. Артистите спят върху свитите платна. Само Волумния я няма. През деня тя бе хвърлила око на Харнакс. Не заради красотата му, и боговете са й свидетели, че не заради това. Имаше си нещо друго наум. Харнакс й беше обещал златна гривна с рубини! Интересно откъде му е попаднала? Но какво значение има това? Важното е, че е капитан и че може да направи приятно пътуването на артистите, и специално на нея, може да ги нахрани и напои с вино, колкото си искат. Сега Волумния се разплащаше за своето кокетство. Харнакс я домъкна на кърмата под мостика на кормчията. Повали я на палубата.

— Стига бе, стига, махни тези ръце — слабо се отбранява тя. — Чуваш ли? Престани…

Мустакатият пхенянец, който стои над тях до кормилото, ги гледа и си подсвирква. Жената още известно време се съпротивлява.

— Млъкни, красавице… — хрипти Харнакас и грубо мачка бедрата й.

Свирукането на кормчията се смеси с въздишки без думи.

Зората се процеждаше през тъмнината, зората зашумоля по вълните, лекото й жужене се разнесе над хъркането, но все още е нощ и има време до деня.

Луций стана, обви се в наметалото си и излезе на палубата. Безразборно налягалите хора му пречеха на ранната разходка. Все трябваше някого да прескача, някого да заобикаля. И той реши да отиде на носа, където бе седял вечерта върху навитите въжета. Приближи се и видя там сянка. Човекът се изправи.

— Извини ме, господарю, бях ти заел мястото, отивам си.

Луций позна Фабий. Искаше му се да поговори с някого, да се позабавлява. Поколеба се за миг. Общуването с артистите е под достойнството на един римски патриций. Комедиантската сган е утайката на човешкото общество. Добра е, доколкото може да поразвлече благородниците, а след това — по-далече от нея. Но Луций пътува вече три седмици по море, командирите вече нищо ново не могат да му кажат, а Тит все мълчи. Скука. Човек понякога закопнява за една дума. Освен това артистът не е роб, артистът е човек. Свободен човек.

— Почакай. Какво правиш тук?

— Гледах…

— Тъмнината ли? — каза иронично Луций. Артистът мълчеше. — И си представяше родния дом, нали?

Фабий тихо се засмя и произнесе с декламаторски тон:

— Да. Родния си дом. Вече го виждам. Отвъд Тибър, под Яникулум^[1] — изсъхналата маслина и до нея колибата; ветровете я заобикалят, за да не я съборят, мишките идват при нас на вечеря…

Луций за миг си представи своя роден дом. Дворецът. Мрамор, градини, ухания. Торквата…

Изведнъж попита:

— Жена не те ли очаква?

— Коя? — лекомислено отвърна Фабий.

— Изглежда, имаш много.

— На всяко пристанище по една, във всеки римски район — по две-три — ухили се артистът. — Руса — за деня на Луната^[2], тъмнокоса — за деня на Венера, червенокоса за празничен ден. — Фабий изведнъж млъкна. Той осъзна: чудо нечувано — благороден патриций разговаря с артист!

И Луций си помисли същото, но много му се искаше още да поговорят. Та нали са тук само двамата. Вече се разсъмваше. В очите на комедианта заблестяха пламъчета.

— Ти си добър фокусник, Фабий.

— И артист, мой господарю — развълнувано добави той. — Но тук не мога да изиграя нищо свястно, защото центункулът^[3] ми е мушнат някъде в торбите…

— Защо ти е? Би могъл да играеш и в туника. Намираш се на кораб, не в театър.

Комедиантът погледна Луций изумено, в гънките, врязани около устата му, трепна пренебрежение.

— Когато играя, трябва да съм в центункул — винаги и навсякъде. Ти би ли отишъл на бой без броня?

Луций усети раздразнения тон, отмина дързостта на комедианта и се усмихна:

— Е, добре. Къде играеш в Рим? В театъра на Марцел?

— Навсякъде, господарю. И там. Но и на улицата, под ораторската трибуна на Форума, на пазара и най-често при нас, отвъд Тибър. — И гордо добави: — Целият Рим е моя сцена!

Луций почувствува, че му става забавно. Колко е самоуверен този дрипльо!

— И отдавна ли се занимаваш с този занаят?

— От шестнайсет години съм се посветил на актьорското изкуство, мой господарю.

— А как стигна до своето изкуство? — иронично попита Луций. — Какво си правил преди това?

Фабий вдигна глава.

— Преди това бях роб. После освободиха баща ми. Вече двадесет години съм свободен човек.

Луций си помисли: „Макар и свободен човек — нямаш чест. Защото си артист.“ И отново се подвоуми дали не трябва да напусне тази неподходяща компания. Но не стана.

— Какво играеш в Рим?

— Каквото ми падне, господарю. На улицата съм имитатор на гласове, акробат, гълтам огън. Пред знатното общество правя същото, но и стихове рецитирам. В театъра и на импровизирана сцена съм актьор.

— Ателана^[4] с четирите маски на артисти и без жена вече не е на мода — каза Луций. — Мимов^[5] играете ли?

— Да, мимът е нашето основно изкуство.

— И за какво се разказва в тези мимове?

— За най-различни неща. Дори в един мим е смесено всичко, каквото се среща в живота. Сериозно и весело, стихове и проза, танц и слово. Разказваме за любовта, за неверните жени, за старците-скъперници, за войниците-самохвалковци, за всичко. Хората най-много обичат грубата шега, шамарите, шмекериите, циничните анекдоти, ритниците по задника. У нас, отвъд Тибър, се казва: „Смехът е по-ценен от златото.“ — Той тръсна глава: — Златото за нас е кисело грозде. Смехът ни е по-достъпен. Само че аз… — Артистът млъкна.

— Доизкажи се!

— Имам една голяма мечта… да изиграя, поне веднъж в живота си да изиграя голяма трагическа роля…

Луций си спомни жеста на Фабий, този царски жест, достоен за Агамемнон.

— А защо да не го направиш? — попита той.

Фабий се усмихна странно:

— Ако императорът не ме изпрати пак в Ахая^[6], за да играя там, на елините, своите великолепни мимове.

Луций недоумяващо повдигна вежди.

Фабий сухо му поясни:

— Преди дванадесет години император Тиберий изпрати всички артисти на Италия в изгнание.

Луций кимна, знаеше това.

— После разреши да се върнем. Тогава аз бях начинаещ, нямах двадесет години. А сега, благородни господарю… — Фабий нерешително погледна Луций и понижи глас: — сега отново ме сполетя същото. Връщам се у дома след едногодишно изгнание. И четиримата бяхме изселени от Рим в Сицилия, а аз съм бил главният виновник… нарекоха ме бунтар…

— Какво си направил?

— Сторило им се, че съм се присмял на някого от високопоставените…

Фабий си представи дебелия сенатор Авиола, когото имитираше така успешно — и огромния му корем, и ненаситната му алчност, — че публиката се превиваше от смях и викаше: „Авиола!“ И обиденият сенатор и лихвар склони за торба жълтици префекта да изселят Фабий.

Луций си помисли: второ изгнание. Навярно е засегнал самия император. Колко са различни хората! Сиракузкият дуумвир Аривий, който произхожда от сенаторско семейство и би трябвало да презира Тиберий, до гроб ще му бъде предан слуга. А този презиран комедиант, тази измет на обществото се осмелява да го подиграва пред тълпата. Луций бе чувал, че идеята за републиката живее по-силно между плебеите, отколкото в аристократичните кръгове.

Той се наведе към актьора и го попита:

— Ти републиканец ли си?

Артистът се стресна:

— Аз — републиканец? Не! Не съм.

Страхува се, помисли си Луций и каза:

— Спокойно говори. От мен не бива да се страхуваш…

— Аз не се страхувам — отвърна Фабий. — Говоря истината. Каква полза ще имам, ако съм републиканец? Аз съм обикновен човек, благородни господарю…

— Ти не искаш република? Обичаш императора?

— Не! — избухна Фабий. — Но защо ми е всичко това… аз съм артист… не искам нищо, освен…

— Какво искаш?

Фабий довърши страстно:

— Искам да живея и да играя, да играя, да играя…

Луций го погледна презрително. Да играя и да живея! Това означава да си натъпчеш корема, да се налееш с вино, да блудствуваш, с която ти попадне уличница, и да разиграваш глупави сценки. Ето го идеала на този човек. Паразит! Би трябвало да си остане роб цял живот! Фабий изведнъж падна в очите на Луций: отрепка! Луций гордо се изправи, отстрани артиста и тръгна към каютата си, като прекрачваше спящите хора. Изпитваше презрение към безгръбначния артист, който заради някаква хапка е готов да продаде душата си на когото и да е. Под мостика на кормчията той съзря Харнакс, който хъркаше, легнал по гръб. До него спеше Волумния. С право тази комедиантска сган принадлежи към мошениците и проститутките.

Луций се отпусна на леглото си и се опита да пропъди неспокойните мисли за тава, което става в Рим, като си спомни как Нептун прие жертвата му, статуйката на Астарта.

Той размота свитъка с Катуловите^[7] стихове — стотици пъти ги бяха чели двамата с Торквата, тя толкова много ги обичаше — и започна да чете.

Никоя друга жена, Лесбия моя, не може

да се похвали, че аз съм я обичал така.

Нивга не се е така изпълнявал оброка любовен,

както през всичките дни на любовта ми към теб,

Луций се усмихна на своята вярност. Няма значение. Винаги е било така! Торквата е бъдещата му съпруга и дори да отива при друга — пак ще се връща при нея. Защото е негова, както домът му, градината, пръстенът, състезателният кон. Тя е неговото най-прекрасно имущество.

Последният ден от пътуването по морето е винаги весел. Родният дом ти маха вече с ръка, а брегът на родната земя — макар това да е само гола скала или сивкавожълта пясъчна ивица — изведнъж ти се струва най-свидният кът на земята.

Палубата на „Евтерпа“ е пълна с хора.

Когато слънцето започна да се скланя над хоризонта, с неговите лъчи, откъм заветната страна, се появи остров. Той наподобяваше настръхнал, наежен звяр, нещо като зубър, който сгърчи сред водата. Корабът трябваше да мине през пролив.

Капри. Луций стоеше на корабния нос и гледаше към брега. Резиденцията на император Тиберий. Когато корабът се приближи, вече се виждаха белите мраморни летни дворци сред зеленината на маслините и кипарисите, а върху най-близкия висок връх на острова ослепително розовееше в залязващото слънце вилата „Юпитер“, главният дворец на Тиберий.

Всички погледи бяха обърнати към острова. Там е императорът. Там, на този скалист, недостъпен, брулен от морето остров — живее в уединение и самота вече единадесет години старият и загадъчен владетел на света.

Луций се огледа. Обгърна с поглед цялата палуба — своята свита и войниците, поколеба се за миг, стиснал зъби, после пристъпи чак до перилата на палубата, за да го виждат всички.

Застана мирно и обърнат с лице към Капри, вдигна десница за римския поздрав:

— Ave caesar imperator!^[8]

Той не видя как Фабий се ухили и се обърна гърбом към императорския дворец.