Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (111) (Част първа)

110

— Няма да познаеш как стигнах дотук — каза Гардън на Елизабет. — Ед Кемпбъл караше с гребла платноходката край кея, за да огледа пукнатините в дигата. Извиках му от балкона. Той ме забеляза, приближи се и аз се качих в лодката му. Също като във Венеция, даже по-добре — тя държеше Хелън в скута си и целуваше главичката й през минута-две. Хелън писукаше.

— Пусни я — каза Елизабет. — Караш я да се върти като пумпал.

Гардън сложи Хелън на земята и тя заподскача наоколо.

— Няма да избяга надалеч — каза Елизабет. — За известно време сме вързани тук.

Улиците бяха под метър вода. Счупени дървени стволове и клони запушваха входовете на къщите. По водата се носеха мебели, безцелно се въртяха от вълните на минаващите моторни лодки. В къщата на Елизабет партерът беше под половин метър вода. Тя и Гардън се бяха преместили в ателието на горния етаж. Хелън се беше надвесила над балкона и със завист наблюдаваше как три дванадесетгодишни момчета се возят в лодка.

— Тая вода никога няма да пресъхне — каза Гардън. — При мама даже стените са подгизнали. Тапетите сами падат.

— Не бързай — каза Елизабет. — Чарлстън е свикнал да се преборва. Из града вече тръгват лодки с мляко и други хранителни продукти, кого могат да се консумират без готвене. Трябва само да им извикаш от балкона какво искаш и да му спуснеш кошница на въже. Искаш ли да ти дам един прът?

Два дни след това от улиците се вдигаше пара. Слънцето изсушаваше и последната влага. Навсякъде из града гърмяха чукове, шумоляха метли. По оградите и балконите висяха килими. Стана като на панаир. Хората се поздравяваха, уличните продавачи с цяло гърло хвалеха стоката си.

Гардън вървеше по „Мийтинг Стрийт“ към „Чалмърс“. Беше преметнала през рамо метла и бърсалка, навлечена в плажни панталони и сако. Магазинът й „Лоукънтри Трежърс“ бе на нивото на улицата и тя очакваше най-лошото.

Тя стигна до него. Отвори вратата и веднага я лъхна мирис на влага и разложено. Пред прага лежеше подута от водата удавена мишка.

— Ъх — каза тя и се захвана за работа.

— Извинявайте, госпожо, това ли е магазинът, в който има за продан толкоз много гасена вар?

— Джон! Не, недей влиза. Толкова е мръсно вътре! И аз самата…

Джон не я послуша и я разцелува.

— Е, сега и ти си мръсен. Можеш още да ме целуваш.

Този път той я послуша.

След това отстъпи крачка назад и я погледна право в очите.

— Шашнах се от притеснение за теб, ах ти, красавице! Опитах да се свържа по телефона, но половината от телефоните в града още не работят. Пътищата са погребани в кал. Но успях да се промъкна в града. Добрах се до майка ти и чух що за неблагодарна твар си, като си я оставила сама, след това отидох у Елизабет и Хелън ми каза колко жестока си, че не си я пуснала да плува по улицата, и накрая те намирам тук. Имаш късмет, че толкова много те харесвам. Всички други са те вписали в черния си списък.

— Чу ли какво се случи?

— За Вики ли? Да. Сложих ръка на устата на Хелън, за да успея да чуя няколко думи от Елизабет за станалото. Не знам какво да кажа. „Съжалявам“ — няма да бъде вярно. „Доволен съм“ — няма да бъде точно казано.

— Свърши се. Няма какво друго да се каже. Радвам се, че всичко свърши; не ми се ще да мисля как стана това и защо. Радвам се, че те виждам. Толкова време мина — тя сложи глава на раменете му. — Прегърни ме — поиска тя.

— Гардън!

Джон я притисна до себе си с такава сила, че тя усети, че нещо не е наред. В мощната му прегръдка се долавяше отчаяние. Тя се освободи, погледна го.

— Какво става, Джон?

Той понечи да каже нещо, спря, възкликна със задавен глас:

— Проклятие! — пое дълбоко дъх. — Заминавам, Гардън. Преди три седмици ми връчиха заповедта, но не можех да ти кажа, не и когато оставаха дни до процеса. Отивам в Сан Диего. Получавам първото си командирско назначение — разрушител. Знаеш как се чувствам. Не мога повече да играя на чаканица, Гардън. Идваш ли с мен? Трябва сега да решиш. Ще се оженим и ще заминем за Калифорния и тримата — ти, аз и Хелън. Пътуването дотам с влака е чудно. Ще имаме чудесен живот. Но трябва да стане сега.

Гардън повдигна глава.

— Не мога изведнъж да реша, ей така. Не е честно така да ми поставяш въпроса.

— Не е „ей така“ и ти го знаеш, Гардън. Откога ти говоря да се решиш!

— Но, Джон, имам толкова много неща, които ме притискат. Още не съм се оправила от цялата тая работа с Вики и с болестта на мама.

— Винаги ще има нещо да те тревожи Гардън. И аз влизам в тези неща. Кажи ми „да“ или „не“?

— Не мога да мисля.

— Добре. Ще го кажа по-просто. Да, ли е? „Да, Джон. Обичам те и ще се оженя за теб.“ Така ли е?

Гардън разтвори ръце в жест на безпомощност. Не говореше.

— Това значи е отговорът — каза Джон троснато. — Довиждане, Гардън.

— Чакай!

— За какво? Не искам да утежнявам живота ти, не искам последното ни виждане да свърши с взаимни обвинения. Отивам си. И за двама ни ще бъде по-лесно бързо да приключим.

„Не е честно!“, изкрещя в себе си Гардън. „Не бих могла да понеса, ако той си замине. Но не мога да замина с него. Не мога да напусна своя дом, едва влязла в него. Джон не е прав да ме насилва. Той даже не се опитва да ме разбере. Иска да ме насили против волята ми. Няма да му позволя, не съм съгласна.“

Тя се нахвърли върху бъркотията в магазина в изблик на гневна енергия. Към края на деня беше попривършила. Мебелите блестяха с нова полировка, привлекателните стъклени и порцеланови артикули се оглеждаха вече в тях. Подът беше почистен, прозорецът — също. Тя въздъхна и вдигна рамене. Повече от това не можеше да направи.

„Няма да плача“, каза си тя. След това седна зад бюрото, сложи глава на ръцете и заплака.

— Олеле, Гардън! Влизай веднага в банята. Толкова си мръсна!

— Лельо Елизабет, трябва да поговорим.

— Виждам. Сериозна е работата. Какво става, мила моя?

Гардън започна да говори, разплака се, после продължи да говори. Разправи всичко на Елизабет. Искаше й се да се допита до нейното мъдро сърце.

— Гардън, за какво ме питаш? Какво бих направила на твое място ли? Знаеш какво щях да направя и какво направих. Направих така, че моят живот да си е мой. Мисля, че така е най-добре. Но, ако ме питаш какво ти трябва да направиш, значи си нахалница и глупачка. Нямаш право да прехвърляш на мен отговорността за бъдещото ти щастие, и да се правиш на безпомощна. Изборът е пред теб. Считай, че си късметлийка. На повечето хора на този свят им се налага да се задоволяват това, което животът им поднесе и да се оправят както могат. Ти имаш да избираш. Благодари на Бога за това. И сама си вземи решението. Гардън избухна в яда си.

— Ти даже не се опитваш да ме разбереш. Ти си лоша като Джон. Не е толкова просто. Не мога да реша само за себе си. Трябва да мисля и за Хелън. Тук тя има приятелчета, добър живот, бъдеще, в което ще има място за нея. Тук й е мястото. Трябва да мисля и за мама. Каквото и да има между нас, имам отговорност към нея. Пеги вече я няма. Единствена аз й останах…

Елизабет се смееше.

На Гардън й се искаше да я удуши.

— Какво толкова смешно има в това проклето адско положение, мога ли да попитам?

Елизабет протегна ръка.

— Ела с мен — каза тя.

Гардън не пое протегнатата ръка, но я последва. Нарочно стъпваше тежко-тежко по стъпалата, изкачвайки се зад пралеля си. Елизабет посочи с пръст стаята, в която Гардън бе спала, когато за първи път се бе върнала в Чарлстън.

Маргърит Трад седеше в стол до леглото, в едната ръка държеше купичка, а в другата — лъжица.

— Недей да ставаш зъл или ще ме накараш да се разплача — казваше тя на червенокосия мъж с червеникава брада в леглото. Отвори си устата и ще те нахраня с тази вкусна домашна манджичка. Знам, че я обичаш. Спомням си, че изяждаше и моята порция.

— Това е чичо ти — прошепна Елизабет в ухото на Гардън. — Енсън Трад. Всички го смятаха за умрял преди хиляда години. Той избяга и отиде да живее във Фоли Бийч под името Джон Смит ли нещо подобно, също толкова оригинално, ураганът разруши дървената му къща, греда го праснала жестоко по главата. Дотолкова бил замаян, че на хората от Бърза помощ им казал истинското си име. В болницата го пооправили малко и го закарали в къщата на единствената фамилия Трад, която успели да открият в телефонния указател, т.е. в къщата на майка ти. За вярване ли? Тя го доведе тук, защото не можела да го държи при себе си без помощта на млада гледачка. Представяш ли си? На техните години! Много е смешно!

Гардън погледна майка си. Маргърит си беше сложила панделка в косата, лицето й сияеше, изглеждаше като момиче в двайсетте. Енсън Трад и отвори устата и пое лъжицата с вкусните хапки. Гледаше Маргърит с обожаващи очи.

— Та, виждаш ли, Гардън — каза Елизабет. — Милата ти майка има вече кого да тормози и той напълно ще е доволен от това. Тя вече не се нуждае от теб, освен като шаферка. Басирам се, че още преди да му зараснат шевовете по главата, тя ще закара Енсън пред свещеника. Ей, Гардън, къде си хукнала така в тоя вид?

Гардън се спря на стълбите и погледна към Елизабет.

— Някъде наблизо трябва да има телефон, който да работи. Ще го открия и ще се обадя на моя моряк да видя дали предложението му е още валидно. Ти си си ти, аз съм си аз, лельо Елизабет!

Елизабет се усмихна.

— Може и да съм ти го казвала — каза тя. — Фактически мисля, че ти го казах… Бързай с Бога, мила моя!