Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
On Leaving Charleston, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част първа

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

 

 

Издание:

Александра Рипли. Сбогуване с Чарлтън. Част втора

ИК „Бард“, София, 1993

Редактор: Тодор Михайлов, Радка Бояджиева

Коректор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

100

Гардън не можа да измисли лесен начин да заведе Джон Хендрикс при Елизабет, както тя беше наредила. Беше толкова затормозена с тази мисъл, че когато на втори януари той се появи в магазина, тя едва изчака края на поздравленията му по случай Новата година, за да изстреля в скоропоговорка:

— В събота ще пием чай със старата ми леля. Би ли желал да дойдеш?

После си спомни за предлога, който бе измислила, и добави:

— Тя притежава някои хубави сребърни съдини. Е, не са изработка на Хестър Бейтмън, но може да ти бъде интересно да ги видиш.

— Би било голямо удоволствие за мен — каза Джон.

Тогава Гардън се отпусна.

— Как прекара Коледа?

— В белота. А ти?

— В зелено и червено. Тъкмо се канех да пия чай. Ще се присъединиш ли?

— Не, благодаря, Гардън. Трябва да отида до базата. Ще си запазя правото за чай за събота. А сега просто исках да оставя това.

Беше бутилка шампанско.

— Помислих си, че бихме могли да направим като китайците и да отпразнуваме Нова година по-късно от другите хора.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Гардън и му даде адреса на Елизабет.

 

 

Елизабет Купър прие Джон Хендрикс, седейки величествено като гранд дама зад сервиза за чай. Гардън никога не я бе виждала да се държи така помпозно и й идеше да я убие за това.

За много кратко време Елизабет изтръгна от Джон информацията, че е тридесет и шест годишен, че е завършил в Анаполис през 1923 г., че произхожда от фермерско семейство в Ню Хемпшир, че има три сестри и двама братя, че и двамата му родители са живи и че никога не е бил женен.

Елизабет го разпитваше деликатно, но и без да губи време за излишни увъртания. Когато свърши с това инквизиране, тя му се усмихна.

— И, обзалагам се, всичките ви зъби са налице.

Джон избухна в смях.

— А и съм ваксиниран против дребна шарка!

Елизабет се разсмя на свой ред. После оживено се впусна с него в обсъждане на световната политика, която Гардън нямаше време да следи. Ангажираността й около магазина бе толкова голяма, че не й оставаше време да прочете и вестник „Таим“. Бяха й известни имената Хитлер и Мусолини, но Салазар, Долфус и Стависки чуваше за пръв път. Но това нямаше значение. Важното бе, че Елизабет и Джон се разбраха много добре и разговорът им вървеше.

Когато излязоха навън, вместо да тръгне към градинската порта, Джон свърна в обратна посока.

 

 

— Мога ли да видя и твоята къща? — каза той. — Вече се срещнах с един важен член на семейството ти; бих искал да видя и Хелън.

— Как… откъде…?

— Пола Кинг ми каза. Каза ми къде живееш, това, че имаш дъщеричка, че си вдовица.

— Не съм вдовица. Разведена съм.

— Същото е. Не си женена.

— Какво друго ти каза Пола?

— Това е всичко, което я попитах. Не съм така обстоятелствено любопитен, както е леля ти. Каква жена! Сега знам как се чувства рибата, като попадне в мрежа.

— Съжалявам, Джон.

— Съжаляваш? Аз не. Тя е чудесна. Мисля, че направо съм влюбен в нея. А сега бих пийнал нещо. Ще ме поканиш ли у дома си или не?

Огънят в камината хвърляше отблясъци. Върху ниската масичка пред дивана имаше ваза с червени камелии.

— Имате дарба в създаването на оазиси, госпожо — каза Джон спокойно.

 

 

— И така? — погледна въпросително Гардън леля си.

— Хващай го — каза Елизабет. — Пред него Мейн е истинско дърво.

 

 

След него ден Гардън се виждаше с Джон Хендрикс всяка събота. Тихомълком се установи традицията събота да е денят на срещите им. Джон започна с нарастващ ентусиазъм да ходи с нея по разпродажбите. Когато наддаването ставаше разгорещено, той силно, така че можеше да се чуе чак на следващата пресечка, шептеше в ухото й — „Предложи още повече!“ И разглеждаше всеки образец, обявен за продан, с такова обстойно внимание, че аукционерът, водещ наддаванията, губеше значителна част от вдъхновението си в описването на достойнствата на предметите. С времето започна и сам да домъква по нещо придобито тук-таме. Твърдеше, че никога през живота си не се е забавлявал така. След около три месеца знаеше за тези неща не по-малко от Гардън. След шест вече започна да я съветва, когато самата тя се чувстваше несигурна в един или друг случай.

От разпродажбите те отиваха в къщата на Гардън, за да пийнат по чашка, като понякога към тях се присъединяваше и Хелън. Джон винаги намираше какво да й купи за колекцията и от играчки. Гардън казваше, че я разглезва. Джон отвръщаше, че нямало такова нещо; не познавал много госпожици, които биха могли да бъдат разглезени с подаръци от по десет цента. Хелън започна да ги подканва да излизат на разходки, а не на се въртят постоянно около нея и къщата.

— Това момиченце със сигурност ще стане блестящ политик — каза Джон. — То вече жадува за подкупи.

Те излизаха да вечерят някъде, обикновено спагети, а после отиваха на кино, освен ако нямаше танци в офицерския клуб на базата. Кината сменяха програмите си всяка седмица и имаше много филми, които искаха да гледат. Скоро решиха да добавят към общата си програма и неделни излизания. След още известно време Джон реши, че е далеч по-приятно да си вечерят в дома на Гардън, отколкото да се разкарват по ресторантите. Той разкри една своя скрита страст: обичаше да готви. Гардън пък скри една своя особеност: не понасяше пилешко месо.

Това беше единственото нещо, което тя умишлено скри. Но и никога не споменаваше нищо за живота си. Имаше толкова много неща, за които да си говорят — аукционите, филмите, бързия растеж на Хелън, последните кулинарни изяви на Джон, клиентите в магазина. Пък и нямаше да е достойно за Гардън да се жалва от това, че бе принудена всеки обед да ходи при майка си и какъв допълнителен товар бе тя за скромния й бюджет и ограниченото й време и физически възможности.

А Джон не питаше нищо за предишния й живот.

Гардън обаче я вълнуваше един въпрос. И то все повече и повече. В Деня на труда — първия понеделник на септември — те отидоха на Фоли Бийч; времето беше потискащо горещо, вещаеше буря и всяваше в човек някакво напрежение. Когато фериботът спря с колата им отгоре му, страхът на Гардън от височини я направи нервна, което пък предизвика у нея пристъп на дързост.

— Джон — каза тя с поизтънял и висок гласец, — искам да знам защо никога не ме целуваш за лека нощ. Нещо не е ли наред с теб? Или пък с мен?

Вместо отговор той я обгърна с ръка и здраво я целуна. Това бе напълно задоволителен отговор на въпроса на Гардън. Всичко си беше наред и при двамата.

Едва бяха слезли от ферибота и бурята се разрази в океана сред тътена на гръмотевици и проблясването на множество светкавици. Джон сграбчи ръката на Гардън.

— Бързо към колата! — извика той сред небесните гърмежи. — Само след пет минути пътят ще бъде задръстен!

Те бяха измежду първите, които достигнаха дигата и се устремиха към града.

Дъждът плющеше по покрива тежко и оглушително. Не можеха да си говорят, така че през цялото време до дома пяха песента „Бурно време“.

Джон паркира пред къщата на Елизабет. Макар и отслабнал, дъждът все още беше силен.

— Това не може да продължи дълго — каза Джон. — Така че нека запалим по цигара и почакаме, преди да се втурнем навън.

Гардън похлупи лице върху рамото му.

— Нека си поиграем на фериботната игра.

Джон докосна устните й с върха на пръстите си.

— Не, Гардън, нека не го правим. Не сме ученици. Ако започна да те целувам, няма да мога да се задоволя само с това. Ще искам да те любя. А не мисля, че ти искаш точно това. Твърде си изискана.

А с цялата си страстна натура Гардън искаше именно това. Но каза:

— Прав си, Джон.

И се отдръпна в своята половина на седалката. Не искаше в никакъв случай да помрачи вярата му в нея.

 

 

Но месец по-късно почувства, че точно това трябва да стори. Обади му се в офиса — нещо, което никога преди не бе правила.

— Искам да говоря за нещо с теб — каза тя. — Можеш ли да прескочиш към леля Елизабет тази вечер?

— Разбира се. Дори мога да изляза сега, ако искаш.

Металическите нотки в гласа на Гардън го разтревожиха.

— Ще ти бъда благодарна — и тя прекъсна разговора.

До града той кара, натискайки здраво педала на газта през цялото време.

Гардън се намираше в библиотеката с Елизабет. Когато Джон влезе, Елизабет напусна помещението. Тя му стисна дланта, като минаваше край него. Елегантното й слабо лице приличаше на мъртвешка маска. Гардън изглеждаше като издялана от мрамор. Гледаше право пред себе си, а около очите й имаше сенки. Джон тръгна към нея, но с движение на ръката си тя го спря и каза:

— Седни и прочети тези изрезки.

Те бяха от броеве на нюйоркски вестници, излезли между първи и петнадесети октомври: „Делото на века“, „Разкрития около будоарни тайни“, „Прислужница свидетелства за лесбийски партита на Глория“, „Мрачни истории… Може ли подобна жена да бъде добра майка?“

Джон прегледа набързо статиите.

— Не разбирам. Тези неща се отнасят до Глория Вандербилт. Защо си ги събирала, Гардън?

Гардън се изсмя горчиво.

— Те са подарък, изпратен ми от Ню Йорк. Не знам дали някой чарлстънски вестник въобще е споменавал за делото Вандербилт, но моето дело няма да бъде подминато. Това тук е просто сигнал. Знам го. Както и зная кой е изпратил тези изрезки. Видиш ли, детето на Вандербилт й е било отнето от една нейна леля с много пари. А майката е бедна и с лоша репутация. Това е, което ще се случи с Хелън. Само че в този случай това ще бъде направено от баба й, а не от леля. А що се отнася до репутацията ми, тя вече е обсъждана по вестниците. Предстои още много да се забавляват. Та трябва да ти поразкажа за себе си, Джон. Не съм това, което мислиш, че съм…

— Гардън! — той стана и тръгна към нея.

— Не, стой! Остави ме да говоря. Не искам да го чуеш от някой репортер. Или да го прочетеш, придружено от илюстрации. Длъжна съм да ти кажа истината.

— Млъкни, Гардън! — той я хвана за лактите и я вдигна от стола й.

— Не! — Гардън се опита да се освободи, но той обгърна с една ръка кръста й и я притегли към себе си. Дланта му погали главата й и я притисна до рамото му.

— Чуй ме — прошепна в ухото й. — Няма какво да разказваш. Знам за развода, за твърденията на свидетелите и вестниците. И това няма значение. Трябва да разбереш това, Гардън. Кое е било истина, кое е било лъжа — въобще не ме интересува. Аз съм тук. Аз съм с теб. Ще се борим срещу свекърва ти заедно. Тя няма да победи. Няма да й позволим това. Дръж се за мен, Гардън. Ще бъда щитът ти. Няма да могат да минат през мен, за да те наранят.

Ръцете на Гардън го обгърнаха.

— О, Джон! — каза тя. — Толкова съжалявам за всичко, което съм направила!

— Това е било отдавна — каза той. — То вече не е от значение.

— Толкова ме е страх!

— Успокой се сега. Няма от какво да те е страх.

— Прегърни ме!

— Ето, прегърнал съм те здраво.

— Опасявам се, Джон.

— Не трябва повече да се опасяваш от нищо.

Главата на Гардън натежа на рамото му, а ръцете й паднаха надолу и увиснаха край тялото й. Тя бе припаднала. Джон я занесе до дивана и я положи отгоре му. После отиде да потърси Елизабет.

— Толкова ли е сериозно положението? — я попита той.

— Възможно най-сериозно е. Бабата разполага с власт, безсрамие, а може би и е психически нездрава.

— Какво ще стане? Какво можем да направим?

— Всичко, което можем да направим, е да вдъхнем смелост на Гардън. Тя не трябва да загуби в тази война на нерви. А относно това какво ще стане — не зная. Зависи от нюйоркските съдилища. Невероятно ми се струва да отнемат от Вандербилт детето й и да създадат такъв прецедент. Правата на майката са свещени.

На 11 ноември съдията на делото „Вандербилт“ обяви решение против майката.