Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (109) (Част първа)

108

— Е, какво стана? — Маргърит се изправи на кушетката.

— Всичко свърши, но няма още решение. Ще трябва да се върнем отново в понеделник.

— Не мога да издържам на всичко това. Знаеш, Гардън, че д-р Хоуп каза да не се вълнувам. Сърцето ми пърха като на птичка в клетка. Може би глътка чай с лед и лимон ще ме успокои. Тук е толкова горещо!

Гардън включи електрическия вентилатор.

— Нали знаеш, че този шум ме безпокои, Гардън! Не разбирам как може да си толкова несъобразителна… Къде отиваш?

— Отивам си вкъщи, мамо. Ще прекарам уикенда с Хелън.

— Не може просто така да си тръгнеш и да ме оставиш. Знаеш ми състоянието.

— Мамо, имаш медицинска сестра в съседната стая, която е на разположение двадесет и четири часа. Освен това имаш готвачка и прислужница. Трябва да изкараш без мен два дни. Ще се върна в понеделник в осем сутринта.

— Гардън! Гардън Трад! Върни се тук — звукът на камбанката на Маргърит преследваше Гардън и след като излезе от вратата.

Тя вървя пеша в горещината до къщата на Елизабет. По улицата нямаше хора и това й хареса. Не бе в състояние точно сега да говори с когото и да било, даже да размени едно просто здрасти. Гардън знаеше, че щеше да прекара последния и уикенд с дъщеря си.

Г-н Хенри бе блестящ в съда, но не можеше да промени фактите. Хелън щеше да има всичко при Вики, докато при Гардън тя никога нямаше да има истинска сигурност. Пясъчните долари дълго нямаше да могат да покриват нуждите й. Хубава идея беше, но златото е реално, черупките на морските миди не са. Гардън остана учудена, че съдията не се произнесе още на момента. Може би имаше някакво правило, съгласно което трябваше да дадат вид, че премислят нещата.

„Няма да плача, си обеща тя, и няма да сграбча Хелън и да я държа в ръцете си продължително. Тя не обича дълго да я прегръщат. Ще прекараме просто един обикновен уикенд, нищо особено. Това искам да ми остане за спомен.“

Елизабет я чакаше на вратата. Докосна бузата на Гардън с треперещи пръсти.

— Хенри Логан звъня. Зная всичко. Не мога да изразя с думи колко съжалявам.

— Благодаря ти, лельо Елизабет. Все още съм изтръпнала. Може би така е най-добре. Нищо няма да кажа на Хелън. Ще се опитам да не показвам пред нея, че нещо се е случило.

— Мисля, че така е най-добре. Джон е тук; Хелън е с него. Те са у вас. Аз му разправих.

 

 

Хелън седеше в скута на Джон, говореше нещо тъжно и се опитваше да откопчее панделките на медалите на мундира му. Гардън приклекна и я обгърна с ръце. Джон ги прегърна и двете. Той помогна на Гардън да направи уикенда такъв, какъвто тя искаше да бъде.

Когато Гардън влезе в къщата на майка си сутринта в понеделник, тя чу как Маргърит съобщава на сестрата, че е уволнена.

— Всичко е наред, сестра — каза Гардън. — Можете да си вървите. Доволна съм от всичко, което сте направили. Аз поемам нещата.

Гардън направи закуска за майка си, а за себе си кафе. Тя изпи две чаши, след това ги повърна агонизиращо в мивката. Проми си устата със сол и вода и отново повърна. Звънна камбанката на Маргърит.

— Остани при мене, Гардън. Говори ми, не мога да търпя цялото това чакане.

— И аз също, мамо. Но ще трябва. Още няма девет часа. Слушай! — камбаната на „Св. Михаил“ биеше девет без четвърт.

— Тук е толкова задушно. Не мога да дишам.

Гардън се чувстваше по същия начин. Не беше валяло от десет дни. Тя изми челото на Маргърит с одеколон. След това провери всичките стаи да види дали кепенците са затворени, за да не влиза слънцето, не трябваше да задържат хладния въздух от предната нощ, но в продължение на седмица въздухът не се охлаждаше през нощите. Когато проверяваше последния прозорец в гостната, камбаната на „Св. Михаил“ удари девет. Телефонът иззвъня.

— Съжалявам, г-жо Елисън, но не мога да дам телефона на мама. Трябва да държа линията свободна. Мога ли да ви помоля за една голяма услуга? Бихте ли звъннали на всички близки приятелки на мама и ги помолете от мое име да не звънят днес. Благодаря ви много.

— Кой беше, Гардън?

— Грешка, мамо.

Не беше за вярване, че можеше да стане още по-горещо и по-влажно. Но така стана. Беше потискащо, въздухът не стигаше. Гардън отвори кепенците и погледна розовите храсти. Листата им се бяха свили и изсъхнали. Дърветата в градината изглеждаха като прегорели и изсъхнали. Пи малко вода. Камбаната на „Св. Михаил“ удари четвърт час.

„Това е непоносимо“, помисли си Гардън. Погледна към телефона на масата до нея и пожела да звънне. Пот се стичаше по гръбнака й. Седеше в гостната на втория етаж и чуваше как долу майка й се оплакваше на прислужницата Елвира.

Умът на Гардън се заблъска като катеричка в клетка от тревогата за пари. Беше наела сестри и прислужнички, без много да му мисли, като искаше най-доброто за майка си и известна помощ за себе си. Тя им бе платила, защото знаеше, че Маргърит няма да им плати. Как щеше да продължава по-нататък? Банковата й сметка, която бе представена в съда като доказателство, сега беше само една четвърт от посочената сума. Трябваше да се плати наемът за магазина, а също и за детската градина на Хелън. Проклети пари — грижите за тях нямат край!

Пари. Неизбежно умът й се върна към процеса и смазващата тежест на аргументите на Вики. Тя можеше да даде на Хелън всички предимства, всякакво охолство. „Загубих, помисли си Гардън. Защо не мога да се съглася с това? Защо храня все още някакви надежди. Защо този проклет телефон не звънне?“ Капка пот се събра на дясната й вежда и се спусна в окото й. От солта я засмъдя.

„Св. Михаил“ отбеляза половиния час.

Колко и половина беше всъщност? В стаята бе като в адски котел, значи слънцето сигурно бе високо. Дали не беше вече дванадесет и половина? Не, едва ли. Гардън стоеше там, нервничеше, струваше й се от дълго време, но не чак толкова. Може би бе единадесет и тридесет. Тя се изправи, оправи полата си, понеже се беше измачкала от стола и прилепнала от потта. В хола имаше висок стенен часовник, който шумно тиктакаше. Тя отиде до него. Беше девет и тридесет и две.

Гардън се опита да чете. Джон й беше дал новия роман на Ф. Скот Фицджералд „Нежна е нощта“. Тя веднага бе завладяна от него. Разказваше се за Антибите. Тя познаваше хората, описани от Фицджералд, бе ги виждала на плажа — жената носеше перли не отпред, а на гърба си, а мъжът сечеше морски тръстики. Колко отдавна беше това и колко далечно изглеждаше сега. Онзи живот беше нещо като видяно във филмите или прочетено в роман, както сега тя четеше. Онази Гардън с русата коса и диамантените гривни нямаше нищо общо с нея.

Но в действителност имаше. „Всичко, което си видяла или помислила или направила е част от тебе — беше й казал Джон. — Това, което е от значение, е какво правиш с всичко това сега.“ Книгата падна в скута й. Беше прочела две глави и не можеше да си спомни нито дума от прочетеното.

Може би телефонът беше развален. Ако вдигнеше слушалката обаче, щеше да даде сигнала заето, ако в този момент г-н Хенри се обаждане. Тя постави длан на слушалката и си представи, че усеща някаква вибрация като подготовка за гълтане. Не можеше да издържа така повече, наведе глава към телефона и вдигна слушалката. Не, не е повреден. Незабавно постави слушалката обратно на вилката и отиде да погледне часовника. Беше почти десет.

Точно когато „Св. Михаил“ удари първия път, се чу и звъненето на камбанката на Маргърит.

Тя искаше Гардън да й провери пулса.

— Не може да е нормален. Сигурна съм, че й предстои нов сърдечен удар.

— Няма защо да се тревожиш, мамо. Пулсът ти е напълно нормален.

— Ти какво знаеш, Гардън? На всичко отгоре отпъди и сестрата. Тя можеше веднага да каже какво ми има. Ще трябва да се обадиш на д-р Хоуп.

— Не мога да вдигам телефона, мамо. Знаеш, че чакам да се обади г-н Хенри.

— Тоя стар скъперник! Трябваше да си наемеш по-добър адвокат. Хенри никога не се е интересувал истински от нас!

Гардън стисна зъби.

— Мамо — каза тя с усилие, — отивам горе. Ако остана тук, ще ти прасна една.

Брадичката на Маргърит затрепери.

— Не си отивай, Гардън. Не ме оставяй сама. Опасявам се, че нервите ми няма да издържат. Страх ме е от болката.

Гардън хвана ръката на майка си и я поглади.

— Всичко е наред, мамо. Всичко е наред. Знаеш ли какво? Ще те облека и ще отидем в гостната ти стая. Ще ме научиш на новата и игра, която играеш с приятелките си, докато стане време да отида в съда.

 

 

Температурата се повиши, вентилаторът пърхаше, часовникът в хола тиктакаше монотонно, заровете тракаха, „Св. Михаил“ отброяваше удар след удар. Минутите бавно, бавно течаха. Маргърит и Гардън играеха „Монополи“.

Телефонът не иззвъня.

Елвира донесе вечерята. Гардън отмести очи от храната.

— Върви в затвора. Върви направо в затвора… Разходи се по Бродуей…

— Гардън, внимавай в играта. Ти отмина квадратчето „Върви“ и изпусна двеста долара.

— Извинявай, мамо.

От банята Гардън донесе хавлия, за да могат да си бършат ръцете, преди да хвърлят заровете.

— Никога въздухът не е бил толкова тежък — изхриптя Маргърит. — Не мога да дишам.

И Гардън с мъка дишаше. Елвира дойде до вратата.

— Извинете ме, госпожо, но идва буря. Села и аз искаме да знаем дали не можем да си тръгнем по-рано.

— Разбира се — каза Маргърит великодушно.

— Почакай, мамо. Аз ще трябва да изляза, когато звънне г-н Хенри. Ще се нуждаеш да има някой около тебе тук, а сестрата няма да дойде преди четири.

Елвира мачкаше престилката си с ръце.

— От трамвая излизат искри, когато има светкавици — проплака тя.

Гардън сви в юмрук ръцете си, които от потта бяха станали влажни и хлъзгави. В този момент удари гръм и Елвира изпищя. Телефонът остро иззвъня. Гардън скочи и си удари коляното в масата.

— Ало? Ало?

Линията пращеше от статичното електричество. Тя едва чуваше.

— Да? — каза тя. — Да. Бихте ли говорили по-силно, моля? Вие ли сте, г-н Хенри?

Тя постави слушалката на мястото й.

— Ти и Села може да си вървите, Елвира — после погледна Маргърит и се опита да се усмихне. — Секретарят на съда позвънил на г-н Хенри. Съдията бил взел решение, но не знаем още какво е. Сега е много късно и уважаемият г-н съдия постановил утре сутринта в девет часа да бъдем в съда. Каквото и да е, добре, че свърши. Ще знаем, когато ни кажат — по някаква причина тя се почувства сега по-добре. През цялото време се бе опитвала чрез силното си желание да окаже от дистанция някакво влияние на съдията. Бе почувствала, че ако той се бавеше толкова много с решението, значи може би имаше някаква надежда. Сега вече нищо не можеше да направи. — Изглежда, че накрая ще завали — каза тя. Гърмът се приближаваше.

Телефонът иззвъня. Гардън остави майка й да вдигне слушалката. Беше сестрата. Не можела да дойде.

— Няма никакво значение — каза Маргърит. — Така и така не я харесвам. Ти сама можеш да ми оправиш леглото и да ме разтъркаш със спирт.

— Да, мамо.

— Ха. Ти се намести в моя собственост. Чакай да погледна какво казва тази карта… Дължиш ми тридесет и осем долара.

Най-накрая играта свърши, Гардън беше банкрутирала, а Маргърит бе станала собственичка на три хотела, всичките железопътни линии и двете електростанции. „Също както с Вики и мене“, помисли си Гардън. Тя прикри уста с ръка, страхуваше се да не даде воля на истеричния напън в себе си.

— Хубава игра стана — каза Маргърит.

— Може да се появи полъх — каза Гардън. — Ще отворя някои от кепенците — трябваше на всяка цена да се махне от майка си.

Стълбите изглеждаха много стръмни. Тя се теглеше нагоре, като се хващаше за парапета. Витото стълбище имаше вид като че ли беше се издуло от натиска на застоялия горещ въздух в къщата.

Гардън излезе на балкона на втория етаж. Гледката пред нея беше страховита и тайнствена. Небето имаше странен цвят на жълтеникава кал. И въздухът беше оцветен — прозрачно зелено-сиво. Нищо не хвърляше сянка, ъглите стояха като очертани за вечни времена. Всичко беше много притихнало, в очакване. Хоризонтът бе тъмен и по него проблясваха стремителните линии на светкавиците.

Пристанището беше като от стъкло, водата — равна и неподвижна. Като че ли някой я беше изгладил с ютия и я бе превърнал в лист убито сиво-кафяв метал или парче шевиот.

Камбаните на „Св. Михаил“ се чуваха съвсем отчетливо. Дан, дан, дан… Гардън се заслуша, неподвижна, вклещена в тази инертна атмосфера. Едно… две… три… четири. Тя напрегна слуха си, независимо от тишината и очакваше да чуе пет… шест… седем… и така безкрай измервайки изкривената светлина, липсата на въздух, очакването.

Остро тракане я накара да подскочи. Погледна надолу към улицата. Накрая на тротоара едно палмово дърво развяваше клоните си като перки. Една външна врата скърцаше и се въртеше на пантите си. Внезапно горещ, безмилостен вятър опали лицето й. След това всичко пак утихна, с изключение на гърма в далечината.

Тя отвори прозорците от двете страни на къщата и слезе долу.

— Ей, мамо, голяма буря се задава. Ще отворя всичко. Първият полъх ще дойде всеки момент.

Но той не дойде. Странният зелен въздух потъмня, смрачи се преждевременно. Гардън запали лампите. Те не смекчиха душната горещина. Маргърит нареди таблата на „Монополи“ за нова игра.

— Погледни там, мамо — пердетата се поклащаха.

— Е, най-после — каза Маргърит. — Горещината уби апетита ми, а трябва да си пазя силите. Какво ще приготвиш за вечеря?

Преди Гардън да отговори, нахлу вятърът.

Не полъх, а силен вятър, който изпъна пердетата и събори лампата. Маргърит и Гардън изпищяха. Вятърът не утихна, продължаваше да духа силно. Беше горещ и дразнещ. Гардън изправи лампата. — Дръж я, аз ще затворя кепенците.

Когато Гардън откачи куките, кепенците се затръшнаха. Тя едва успя да дръпне ръката си навреме. Нагласи процепите, за да може да влиза въздухът.

— Става по-хладно — каза тя.

Изведнъж започна да вали. Водните завеси плющяха пред прозореца. Барабаняха по земята и тротоара, тропаха по покрива.

— Най-сетне! — извика Гардън. — Ще отида горе да затворя прозорците. Слава Богу! Чувстваш ли въздуха, мамо? Като че ли сме в охладен киносалон!

 

 

Гардън стоеше пред един от северните прозорци на къщата. Не й се искаше да го затваря. Дъждът падаше право надолу във вид на завеса от освежителна вода. Вътре не влизаше. Но ако се върнеше вятърът, бързо щеше да намокри килима. Тя дръпна кордата на пердето. Отсрещните прозорци бяха защитени от навеса на балкона и можеха да останат отворени. Гардън излезе на него и вдъхна дълбоко влажния въздух.

Наблизо удари гръм. Гардън се засмя. Напрежението, което се бе насъбрало в атмосферата, започна да се разрежда. Тя трябваше поне до следващия ден да избягва да мисли за новото си жизнено крушение. Почувства глад и слезе долу, за да приготви вечерята.

— Гардън, добре ще направиш, ако напълниш ваната и няколко ведра вода от крана.

— Защо?

— Това не е обикновена буря, това е ураган.

— Ох, мамо, винаги преувеличаваш!

— Не упорствай, а прави каквото ти казвам.

Гардън изпълни желанието на майка си.

Докато готвеше вечерята, нещо в звука на падащия дъжд се промени. И вятърът се завръщаше.

Тъкмо бяха започнали да се хранят и електричеството изгасна. Гардън бе предвидила това и бе приготвила няколко свещи. Скоро техните пламъци затанцуваха под лекото хладно течение, което се завихряше из къщата.

— Винаги е било такова преживяване, когато е имало буря и се е налагало да запалим свещи! — каза Гардън.

— Спомням си, че веднъж ти накапа пода с восък. Цяла седмица Зензи не спря да мърмори.

Приятна й стана тази интимна обстановка да седи заедно с майка си в малкия кръг на светлината на свещта, докато вятърът и дъждът удряха здравите стари стени на къщата. Гардън отпи от изстиналото си кафе и запали цигара от пламъка на свещта.

— Спря ли крана на ваната?

— Да, мамо.

— Провери отново прозорците. Не искам да се изцапат тапетите.

— Щом си свърша цигарата — интимността не бе вече приятна.

 

 

Гардън чу да се удрят кепенците, когато беше по средата на стълбата. Тя пробяга останалото разстояние. Пламъкът на свещта трепкаше в шепата й, с която го пазеше. Ударите идваха от една от вратите на балкона откъм гостната. Тя изтича до нея да я затвори, преди вратата да е разбила някой прозорец. Свещта угасна.

Гардън излезе на балкона, вихрушката я грабна и я блъсна в стената на къщата. Дъхът й секна. Вятърът виеше високо и настойчиво и дразнеше нервите. Гардън почувства ужаса на примитивната сила на природата. Още валеше, дъждът влизаше в балкона и в гостната. Гардън почувства как я шиба като камшик по лицето и тялото, като че ли милион ножове се забиваха в нея. Такава буря никога не бе преживявала. Опита се да закрие лицето си и да предпази очите си от острия дъжд, но не можеше да движи ръцете си. Те бяха прилепнали към стената от двете страни на тялото й и бяха като заковани от силата на вятъра.

Гардън се опита да мръдне главата си, да се отърве от настойчивото му виене. През високия шум на вятъра тя чу ниското равно биене на камбаните на „Св. Михаил“. Не, това не бяха камбаните — това бе една басова камбана, която кънтеше, кънтеше, кънтеше. Никога не бе я чувала преди, но знаеше какво означава. Това беше сигнал за бедствие към стария град да се пази, защото идва ураган.

Парче от папрат и част от палма полетяха към Гардън. Острият разкъсан край се заби в блъскащия се кепенк близко до рамото й, а папратът я удряше по тялото като камшик. Тя се опита да изпищи, но не й стигаше въздух.

За момент тя почувства, че натискът спря. Спрял беше вятърът, защото събираше сила за нова, още по-голяма атака. Гардън се отблъсна от стената. Като носеше парчето палма и кепенка, тя се олюля и тръгна към отворената врата. Вятърът се върна и я хвърли в стаята върху масата, която падна с трясък на пода.