Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (108) (Част първа)

107

Пред портала на Съдебната палата имаше само един журналист. Беше от местните, младок. Гардън мислено благодари на Бога. Вестниците не се интересуваха повече да поместват клюки по неин адрес.

Някои от нейните свидетели седяха вече по пейките в задната част на съдебната зала, охлаждаха се с палметови ветрила. Гардън се усмихна и му кимна с глава. Имаше късмет все пак. Камбаната на църквата „Св. Михаил“ започна да бие, както правеше, преди да отброи часа. Тя се почувства удобно, съзнавайки, че си е вкъщи и че е на сигурно място.

И тогава видя Вики. Разбра, че е сгрешила и че не е в безопасност, че даже е още по-застрашена, отколкото преди. Вики й се усмихваше с отровно сладка усмивка. Гардън седна на местото си. Краката й бяха отмалели. Вики можеше да бъде разпозната само по изражението на лицето си. Всичко останало в нея беше маскирано. Беше станала неузнаваема.

През седемте месеца след предишния процес Вики беше наддала най-малко 15 килограма. Имаше двойна брадичка като възглавница и меко, дебело тяло. Беше увита в голяма старомодна рокля за възрастни на морскосини жоржети с бродирана бяла яка. Дебелите й глезени издуваха оксфордските й обувки с връзки на ниски дебели токове. Носеше обикновена морско синя сламена шапка, поставена върху прибраната й къдрава сива коса. По лицето й нямаше никаква козметика, единственото й бижу беше брошка от камея. Приличаше на баба.

Именно по този начин я представи адвокатът й, когато направи встъпителното си слово пред съдията.

— Тази баба, уважаеми г-н съдия, е завела дело с много голямо нежелание срещу майката на нейната внучка. Тя не храни никаква враждебност спрямо тази красива млада жена, въпреки че е вярно, че г-жа Харис открадна детето от къщата на баба му и след това не е изпратила нито снимка, нито вест за здравето на малката Хелън. Повтарям — никаква враждебност. Само изключително дълбока печал, че е била разделена от детето, което толкова много обича, и загриженост за благосъстоянието на внучката си. Тази баба, уважаеми г-н съдия, не иска конфликт, нито пък храни лоши помисли. Подтиква я само едно-единствено сърдечно желание, толкова силно, че се чувства принудена да прибегне до съдебен процес. А това желание е такова, за което никой не може да я осъди. Тя иска най-хубавото, най-хубавото за малката Хелън.

Гардън погледна Логан Хенри. Той пишеше усърдно в един бележник, който беше извадил от чантата си. Устните му бяха нацупени, бръчки излизаха от тях през бялата като пергамент кожа на лицето му. Изглеждаше много възрастен, уморен и угрижен.

Дните се нижеха и г-н Хенри измина степените от уморен до болен, та почти умрял.

Процесът можеше да умори петима мъже, по-млади и по-силни от Логан Хенри. Горещината беше непоносима. Обикновено през лятото следобед Чарлстън биваше връхлитан от бурни превалявания с гърмежи, които разкъсваха натиска на тежката влажност и поне временно охлаждаха въздуха. Но сега дните минаваха един след друг, бляскавите облаци се събираха високо в небето и техните кълбести бели върхове като че ли опираха в самия връх на небето, но бурята не идваше. Горещината в съдебната зала се увеличаваше, изстискваше всичко живо от въздуха и изчакваше през нощта, за да се увеличи на следващия ден още повече, когато слънцето безмилостно печеше зданието, отразявайки се и от тротоарите. Всеки ден беше като ад и всеки допълнителен ден бе като вечност.

Но г-н Хенри не бе сломен. Той пълнеше страница след страница с бележки. Слушаше с напрегнато внимание показанията на свидетелите на обвинението и толкова бе съсредоточен, че тялото му потрепваше; прекъсваше свидетелите и адвоката на обвинението с възражения, правеше им кръстосан разпит с такава упоритост, че свидетелите оставаха вбесени и смутени.

Те бяха мъже и жени, несвикнали да им се възразява по такъв начин, повече свикнали на уважение и възхищение. Те бяха видни експерти.

Известен детски психолог говори за необратимата вреда сред деца на работещи майки.

Известен експерт в областта на образованието обрисува преимуществата на голямото, отдавна утвърдено училище, снабдено с последните най-изискани удобства.

Известен лекар разиска огромната празнина, която съществува между модерните средства и технологиите на големите общини, от една страна, и малките, от друга.

Уредник на Метрополитенския музей на изкуствата обясни програмите за деца на членове на музея.

Известен пианист разправи за подробности в неговия начин на обучение в студията на Карнеги Хол.

Реномиран учител, който някога учел пианиста, описа с каква нежност той подхождал към малките деца.

Инструктор от клуба за пързаляне с кънки в Ню Йорк обрисува с думи картината на щастливите деца, които взимали уроци в него.

Учителка от Академията по езда в Сентрал Парк прожектира филм за децата, които яздят и се обучават да се грижат за техните собствени попита под нейно ръководство.

Международно известна пенсионирана балерина изказа желанието си да въведе Хелън в радостите на балетното изкуство.

Техните показания продължиха два дни.

На третия ден адвокатът на Вики представи доказателства под формата на снимки, изрезки от вестниците и писмено заверени показания. Час след час се вписваха в протоколите на съда шокиращите и с печална слава истории на „лошите времена“ на Гардън.

— Виждате ли, уважаеми г-н съдия — заключи той с тъжно и строго изражение, — срамната история на майката на детето. Това е станало обществено достояние, една сянка, която никога няма да бъде изтрита, падение, което винаги ще пет живота на малката Хелън, докато е в семейството на майка си.

Адвокатът бе пресметнал заключителното му слово да свърши точно когато съдът трябваше да яви почивка за обед. Следобеда трима духовни лица от три черкви в Ню Йорк и посланиците на щата в три страни свидетелстваха за благородния морален характер на Виктория Монтекатини.

На сутринта на четвъртия ден времето беше облачно, предвещаваше дъжд и влажността бе паднала ниско над земята. Вътре в съдебната зала един съдебен пристав припадна от топлинен удар. Адвокатът на Вики се приближи до съдията и каза с приглушен тон:

— Уважаеми г-н съдия, мой дълг е сега да разкрия поверителна информация, която никога нямаше да бъде разкрита, ако не беше самоотричането на бабата.

Един след друг набързо банкери, счетоводители и борсови посредници дадоха показания за финансовото състояние на Вики: фабрики, параходни компании, банка в Чарлстън, акции, облигации, злато на кюлчета, бижута, къщи, земи, автомобили, влак, яхта и ликвидни средства в швейцарска банка на стойност единадесет милиона шестстотин осемдесет и четири хиляди, деветстотин и тридесет и два долара и шестнадесет цента. Навън в далечината прогърмя, но дъжд не падна.

Друг счетоводител даде показания за състоянието на малкия бизнес в Америка през 1935 година, годишни банкрути и по-специално прогноза за антикварния бизнес. Изчисленията му показваха, че вероятността за банкрут на „Лоукънтри Трежърс“, магазина на Гардън, надвишава деветдесет процента. Балансите, банковите извлечения и счетоводните книги, които бяха иззети по съдебен ред от Гардън показаха, че тя си е плащала заплата от сто долара на месец, била спечелила двеста и единадесет долара през 1934 година и имала в банката четиристотин и два долара. Капки дъжд забарабаниха по прозореца и привлякоха очите на всички. Но с това свърши.

За последен свидетел адвокатът на Вики призова един от партньорите си. Той прочете на висок глас два документа. Първият беше завещанието на Вики, с което тя предаваше недвижимото си имущество за благотворителни цели. С втория документ се прехвърляше цялата й друга собственост на Хелън и се образуваше неотменим попечителски фонд, в който бабата и законен настойник Виктория Монтекатини се назначаваше за администратор. Адвокатът обясни, че вторият документ щял да се подпише в присъствието на съдията, в момента, когато на неговата клиентка бъде предоставено попечителството над любимата й внучка.

Той се поклони театрално на Логан Хенри.

— Изложихме тезата си — каза той с иронична гримаса.

Г-н Хенри даде най-доброто от себе си. Един след друг свидетели даваха показания за характера на Гардън и запълниха остатъка от четвъртъка и по-голямата част от петъка. Бяха оставили удобните си домове, прекъснали ваканцията си, изтърпели бяха смазващите дни на непоносимата жар — всичко заради нея, за да й помогнат да запази детето си. Гласът на Хенри Логан трепереше от напрежение, когато почтително ги превеждаше през показанията им и по този начин им отдаваше дължимото. До този момент Гардън беше изтръпнала от отчаяние, но сега сълзите потекоха от очите й — сълзи на неизразима благодарност, възхищение и любов.

Адвокатът на Вики демонстрира уважение и симпатия към донкихотовщината на нейните свидетели. Той се кланяше на всеки и се отказа от правото си на кръстосан разпит.

След това той направи заключителното си изказване.

— Уважаеми г-н съдия, това е много обикновен случай. Тук трябва само един въпрос да се разгледа, а това е кои са най-добрите интереси на това малко шестгодишно момиченце. Бих могъл да говоря по всички въпроси, повдигнати от експертите, дали показания в този съд. Бих могъл красноречиво да опиша чувствата на майката, чието единствено дете е било трагически поразено в младостта си. След това бих могъл да обрисувам необятната обич на тази самотна жена, която се е опитала да я влее в единственото живо създание, което има за нея някакво значение на този свят — нейната внучка. Но това не са истинските разсъждения тук. Истинското съображение е едно — благосъстоянието на малката Хелън. Трябва ли това невинно дете да бъде лишено от живот, изпълнен с най-добри грижи и образование… Трябва ли да й отнемем наследството, което ще гарантира същите привилегии на нейните деца и на техните деца… Трябва ли да й се откаже любовта и щедростта на баба й… заради една жена, която не може да предложи нито сигурност, нито морално подходящо обкръжение?

За момент той запази декламаторската си поза. След това разтворените му ръце паднаха като посечени, а лъвската му глава, издадена напред във възбудата му, клюмна замислено надолу. Изтощен от емоциите, той се върна на мястото си.

Г-н Хенри отмести назад стола си, който изскърца и наруши създалото се настроение. Той се изправи. Белият му ленен костюм стоеше увиснал на костеливото му тяло, пот бе избила по него.

— Моите комплименти към учения ми колега — каза той бавно — за блестящия му показ на красноречие. Аз съм много уморен и много обикновен, за да се опитам да направя нещо подобно. Само мога да кажа няколко прости думи за любовта и парите.

— Хелън Харис няма много пари. Също и майка й. Хелън получава две пенита, когато в неделното църковно училище поднася чинията за дарения. Майка й ги връзва на възел в кърпичката на Хелън. Но Хелън е само едно малко момиче. Тя не знае нищо за парите. Има девет долара, които е събрала на плажа с братовчедите си и мисли, че е богата. Уважаеми г-н съдия, аз мисля, че Хелън е права. Тя е богата. Тя има толкова много братовчеди, колкото тази лейди, баба й, има пари. Има си майка, която я обича от първия момент, когато Хелън е ритнала в утробата й, и ще продължи да я обича, независимо от всичко. Тя си има своята стая с легло за нея и легло за нейната пишкаща кукла, велосипедче на три колелца и пени под възглавницата си, всеки път, когато й падне зъб. Едно малко момиче не може да спи в повече от едно легло на един път или в повече от една стая на един път, или пък да кара повече от едно велосипедче наведнъж. И добрата фея на зъбките за нея означава много повече, отколкото банковата сметка в Швейцария.

Струва ми се, че това, което казвам, уважаеми г-н съдия, е, че Хелън е едно малко щастливо момиче, което има всичко, което желае в живота си. Не знам някой да бъде по-богат от това. Не мисля, че тя въобще ще е щастлива, ако й отнемат този живот. Майка й работи много. В тези времена това не е гаранция за успех. Но Хелън никога няма да бъде гладна. Винаги ще има покрив над главата си. Тя е малко чарлстънско момиче, а в Чарлстън ние се грижим за своите. Струва ми се, че цял един град, пълен с хора, които се грижат за тебе, е по-добра сигурност, отколкото група притежатели на акции, които да се разпореждат с инвестициите ти. Струва ми се, че Хелън се намира, където принадлежи, и тя трябва да остане именно тук.

Съдията не отреагира. През цялата седмица той не беше отреагирал нито на казаното, нито на направеното. Погледна часовника си, който беше сложил на бюрото.

— Часът е четири — каза той. Имаше носовото провлачено южняшко произношение. — Сега заседанието ще приключи. Страните да бъдат на разположение от девет часа сутринта в понеделник. Секретарят ще ви уведоми кога да се съберете за решението по делото.