Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (102) (Част първа)

101

Нямаше полицаи или агенти този път. Само едно обикновено парче хартия й бе връчено от един останал без работа и одрипавял училищен преподавател, щастлив, че е намерил начин да поприпечелва по някой долар като раздавач на съдебни призовки.

Призовката й нареждаше да се яви в 9 часа сутринта на 12 януари 1935 г. пред съдията Джилбърт Травърс в стая 237 на Окръжния съд.

Логан Хенри настоя, че е от голямо значение как Гардън ще бъде облечена за случая, така че Елизабет пое грижата за това.

— Твоите копринени дрехи са чудесни, драга, но са неподходящи за целта. Дори съдия на средна възраст ще намери, че са малко нещо екстравагантни. Там трябва да имаш типично американско.

Така че Гардън бе облечена в сив вълнен костюм. Полата й бе най-благоприлично дълга. Беше си сложила колкото е възможно по-семпъл бял гердан. И шапката й бе от проста по-проста. Същото се отнасяше и до белите й ръкавици.

„По дяволите, — помисли си Елизабет, когато видя Гардън въпросната утрин, — пак е твърде ефектна; каквото и да опитах, няма начин да се смекчи впечатлението от косата и очите й.“

Вече в съдебната зала, Елизабет и Хенри Логан седнаха на скамейката от двете страни на Гардън. На подобна паралелна скамейка се настани Вики заедно с петима адвокати. Тя също бе облечена въз скромно в сиво, като се изключи една кожа от чинчила. На устните й играеше тънка усмивка.

Когато камбаната на „Св. Михаил“ отброи часа, разсилните отвориха двукрилата врата, за да пуснат вътре свидетелите и зрителите. Елизабет мислено оприличи последните на стадо диви говеда. Но тя не се обърна назад, за да ги погледне. Не го стори и Гардън, въпреки подвикванията на фотографите:

— Погледни насам, Гардън…! Хайде, Пепеляшке, усмихни се с усмивката си за милиони…!

Хенри Логан бе вкарал двете жени в сградата на съда през един страничен вход, но сега вече нямаше как да се скрият от непрестанно жадуващите за нови и нови скандали журналисти.

— Станете всички!

Съдията Травърс влезе и зае мястото си — облицовано в черна кожа и подобрено с висока облегалка кресло. Имаше вид на човек, страдащ от лошо храносмилане. Изпод рунтавите си побелели вежди той огледа претъпканата с хора зала.

— Днес сме тук, за да изслушаме свидетелски показания относно един много сериозен въпрос: съдбата на едно петгодишно дете. Не ще толерирам нито прекъсвания, нито каквато и да е безредица, нито лекомислени прояви. Съдебните пристави са в готовност да изхвърлят навън всекиго, който не се държи по надлежен начин.

Той удари с чукчето си.

— Да започваме!

Точно в този момент обаче откъм дъното на залата се чу глъч. Съдията Травърс заудря по-силно. Гълчавата продължаваше. Постепенно обаче стихна. Чуваха се само проскърцванията на скамейките и столовете.

— Мистър Селфридж, готов ли сте? — попита съдията.

Един от адвокатите на Вики стана и се поклони.

— Готови сме, Ваша Чест.

— Тогава, ако обичате…

— Благодаря ви, Ваша Чест. С ваше позволение ще започна, казвайки, че в случая разполагаме с възможността да парираме една крайно опасна зловредност. Зловредност спрямо едно невинно дете, чиято невинност — есенция на детството — е в опасност от разложение от въпиещата неморалност на онази, която би трябвало да бъде най-ангажирана с опазването и закрилата…

Гардън се потопи в спомените си. Започна да си рецитира наум една дълга поема, която бе научила за упражненията по декламация по време на първата си година в Ашли Хол. Тя издигна стена между себе си и отекващите думи на обвинението, между себе си и околната среда и онова, което ставаше. Ако можеше да не слуша, да не гледа, щеше да може да седи тук спокойно, докато животът й се разпадаше на парчета.

— Всичко това е проклета лъжа! — чу се вик от дъното на залата.

Всички, с изключение на Гардън се обърнаха в тази посока.

Съдията Травърс призова към ред.

— Самата вие, която и да сте, сте проклета лъжкиня!

Съдията удари по пюпитъра.

— Изведете тази жена!

Настъпи малка суматоха, след което се чу как вратата се затръшва и гласът на въпросната жена заглъхва в кулоарите. Елизабет хвана и разтърси ръката на Гардън. Смееше се.

— Гардън, обърни внимание — Пеги е тук!

— Пеги?

— Ще се видим с нея по време на обедната почивка. Въобще не се е променила.

Вътрешната самоизолация, която си бе наложила Гардън, бе нарушена за момент. Изпита светла и чиста радост при мисълта, че ще види сестра си. Но много бързо тъмните облаци на действителността я накараха да помръкне. Пеги също щеше да бъде обсадена от репортерите, щеше да бъде унижавана и засрамена поради сестра си. И Гардън започна отчаяно да си повтаря таблицата за умножение…

Парадът на свидетелите на ищцата започна; шофьори, сервитьори, фризьори, лакеи, прислужници — всички те потвърдиха сцените на разгул, на които бяха присъствали.

Гардън съсредоточи вниманието си върху клокоченията и почукванията в радиатора под прозореца. Откри, че те имаха равномерен ритъм. Тя започна мислено да се опитва да пригажда към него песни, които знаеше. Подходяща за това се оказа една жалейна негърска песен. Гардън опипа талисмана на Пенси, който носеше под дрехите си.

Гардън не се видя с Пеги през обедната почивка. Хенри Логан бе уредил от ресторанта на Робертсън да им доставят храна в една от вътрешните стаи на съда. По този начин избягнаха и репортерите.

Гардън се хранеше съсредоточено, кимайки на мистър Хенри, който й говореше нещо, и мислейки си за песента, която Люсиен я бе научил да пее. Какво ли идваше след „О, fils du roi, tu es mechant“?^[1] Хубаво беше да си спомни за нещо, от което не я боли.

Следобеда обвинението представи още прислужници — свидетели от къщата в Саутхямптън.

— Господин Селфридж — каза съдията Травърс, — колко къщи притежава вашата клиентка?

— Седем, Ваша Чест.

— И ние ще имаме удоволствието да се срещнем с всички прислужници от всяка една къща?

Публиката се закиска. Влакът на Вики бе докарал около дузина нейни приятели, както и внушително количество свидетели. За тях тя бе наела четири етажа от новия „Форт Съмтър хотел“ на „Батъри“.

— Аз ви представих списъка на свидетелите, Ваша Чест — каза Селфридж ескуайър. Той умишлено бе заел поза, която би се харесала на фотографите.

— Мистър Селфридж — каза уморено съдията Травърс, — аз съм един-единствен човек, а не трибунал. Така че все пак съобразете се с това. Достатъчно ли съм ясен?

— Абсолютно, Ваша Чест.

— Много добре. Ще продължим делото утре в девет часа сутринта. По това време и ще очаквам да намеря на бюрото си един посъкратен списък на вашите свидетели.

— Така и ще стане, Ваша Чест.

— Добре.

И съдията Травърс удари с чукчето си и стана, с което даде да се разбере, че слага край на този сеанс.

Пеги седеше с бебе в скута си на пода в гостната на Гардън; в един ъгъл седеше и Хелън заедно с две червенокоси момченца, които я бяха зяпнали в устата, защото тя оживено им разказваше нещо.

— О, Пеги — извика Гардън. — Толкова се радвам да те видя!

Пеги стана, полагайки бебето на пода, и се спусна към Гардън. Двете мълчаливо се прегърнаха.

— А Боб къде е? — попита Гардън. — Накъде сте тръгнали? И защо не писахте?

— Боб е в Зимния дворец, т.е. къщата на мама, а сме тръгнали към Алабама. Не писах, защото всичко стана много набързо. Боб ще работи там по големи инженерно-строителни работи, извършващи се в щата. Президент Рузвелт иска буквално всичко да е готово за вчера. В къщата на мама е такъв студ! След Исландия ми идва много. А мама цеди въглищата малко по малко. Откога е станала такава скъперница? Чак толкова ли е пострадала по време на Голямата депресия?

— Леля Елизабет казва, че мама винаги толкова е обичала парите, че когато най-накрая се е опаричила в известна степен, не иска да ги харчи, леля Елизабет хич не я обича, така че не знам и има някаква истина в това. Скай й даде доста, това го знам. Да се надяваме, че пази по нещо.

— По-скоро да се надяваме, че няма да продължава да се престарава в това пазене. Има четири чудесни внучета, за които да похарчи това-онова.

— Никога досега не бях виждала твоите деца. Момчетата са истински традовци!

— Особено по характер. Животинчета. Умират си да се запознаят с теб. Мислят, че все още си богата.

— Пеги, ужасна си!

Докато говореха с момчетата или за тях, или ги хранеха, или пък ги разтърваваха, като се сбиеха помежду си, Гардън успя да отклони мислите си от кошмара, който щеше да продължи и следващия ден. Пеги я заговори за делото.

— Напразно хвърлят камъни, Гардън. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

— Разбира се — каза Гардън с фалшиво съгласие.