Александра Рипли
Сбогуване с Чарлстън (43) (Част първа)

42

Ашли Хол разпусна учениците на обед в същия ден, когато започна ваканцията.

Гардън побягна през вратата, без дори да си облече палтото и да си сложи шапката. Сезонните празнувания не се разрешаваха за абитуриентки, които все още бяха в училище. Първото събиране — танци на чай — беше този следобед.

Майка й я чакаше в едно такси. Никоя млада дама не можеше да се вози сама, а Зензи се оплакваше, че е преуморена.

— Бързай! — каза Маргърит, като държеше вратата отворена.

Таксито се засили към „Ратлидж авеню“, свирейки на пресечките. Нищо не се покриваше така добре с представата на Маргърит за бързане както лудото каране. Тя презираше автомобилите, които пъплеха по плачевния паваж на улиците в Чарлстън. А Гардън бързото каране я развеселяваше. Когато се возеше в тролей, къщите се движеха край прозорците му бавно, докато сега профучаваха с призрачна бързина.

Обядът беше готов три часа по-рано. Гардън ядеше лакомо; майка й я беше подложила на диета и тя беше винаги гладна.

Маргърит посегна към храната си, но беше твърде възбудена, за да яде. Бузите й бяха порозовели, очите й блестяха. Тя светеше от щастие. През следващите две седмици тя щеше да види всичките си планове и мечти наяве.

— А сега да се изкъпеш — каза тя, когато Гардън свърши. — След това имам изненада за тебе.

— Още една изненада? Мамо, ти ще ме развалиш!

От седмици вече Маргърит поднасяше сюрпризи: огърлица от перли, обици с перлени топчета, ветрила, кутия пудра, парфюм, гребени за коса, панделки. Беше като че ли всеки ден е Коледа.

А сюрпризът този ден се оказа наистина изненадващ. Това беше един мъж:

След банята Гардън натри кожата си с глицерин и розова вода, както майка й я беше научила. После сложи нещата, оставени в нейната спалня: дневен корсет, леко пристегнат и украсен с дантела под гърдите до горната част на краката й; бели копринени чорапи с оформени листа над глезена; бродиран памучен корсет отгоре с широки дантелени ивици; бели памучни дамски спортни гащета с дантелена апликация; бяла батистена подплата с широка дантела на подгъва. Тя никога не бе носила толкова фини неща.

Всичкото нейно бельо винаги беше семпло, само от бял муселин. Гардън обу старите си олющени домашни чехли и разпънатия вълнен халат, който мразеше, и тръгна да търси майка си. Искаше да й благодари. Тя се харесваше като абитуриентка.

„Трябва да е в гримьорната“, каза си Гардън. Побягна надолу по стълбите, като си тананикаше. Спалнята срещу гостната беше определена за всички нови дрехи, които Маргърит беше купила за себе си и за Гардън. Окачалките по двете стени на гримьорната бяха отрупани с висящи рокли, закрити с чаршаф. Леглото, обърнато успоредно на третата стена, цялото беше покрито с ръкавици, чорапи, носни кърпички, бельо, обувки и увити в тъкани чанти — дневни и вечерни. Всички шапки бяха по столовете край стената. Слагането на шапка върху кревата можеше да донесе лош късмет.

На четвъртата стена имаше маса с покривка, с висящо зад нея огледало. До масата имаше високо стъклено шкафче.

Когато Гардън влезе в стаята, тя видя, че масата беше покрита с бутилки, кутии, канички и различни гребени и четки за коса. „Може би това е изненадата“, помисли си тя. Всичко това не беше тук сутринта, когато тръгна за училище. Тя се огледа за майка си, но Маргърит не беше там.

После тя чу нейния глас от гостната.

— Гардън!

— Тук съм, майко.

Маргърит дойде от хола.

— Тук е сюрпризът, който ти обещах — каза тя. — Това е мистър Анджело.

Гардън се сви до стъкления шкаф.

— Мамо! — извика тя. — Не съм облечена.

Маргърит се засмя.

— Не се тревожи. Мистър Анджело е свикнал да гледа дами по пеньоар. Той е фризьор. Аз го ангажирах за целия сезон, за да прави косата ти. Сядай до масата и да започваме.

Гардън кимна нервно на закръгления, усмихнат човек, който се появи зад майка й. Той се поклони, направи й знак да седне на стола до масата и сви пръсти. Носеше ленена горна дреха над костюма си. Тя имаше джобове по цялата предница, най-малко дузина. Те се издуваха от инструментите на неговото изкуство. Мистър Анджело беше дошъл наскоро в Чарлстън от Рим. Имаше репутацията на магьосник.

Той крачеше около Гардън, гледайки нейната объркана коса, мърморейки на себе си на диалекта от Трастевере. После изведнъж хвана косата й с две ръце. Гардън погледна изплашено към майка си. Маргърит се беше смръщила от напрежение.

Мистър Анджело нави косата на Гардън, продължавайки да си мърмори през цялото време. Той отдели един кичур, изправи го нагоре, погледна го отблизо, помириса го, нави го между пръстите си и го пусна в общата маса на косата върху раменете й. Това беше като сцена от голяма опера.

— Si, signora — въздъхна той. — Анджело може да го направи.

После взе две четки за коса от масата и започна работа. Въпреки всекидневната употреба на малките ножички, косата на Гардън беше все още много гъста, с много кичури, обагрени в червено. Тя се спускаше надолу по гърба до кръста й без нито една чупка или къдрица. Беше, както Маргърит често казваше, безнадежден случай.

Мистър Анджело подходи към тази коса като към диво животно, което трябваше да дресира.

Той я коткаше, галеше я, заповядваше й, всичко това — на чист италиански. Кичур след кичур отделяше полираното злато от сурово меденото, извиваше, закачаше фиби, пръскаше, обръщаше, накъдряше. Работи близо два часа.

След това отстъпи назад и плесна с ръце:

— Браво! — каза той на себе си, аплодирайки изкуството си. — Ecco, signora! — каза той на Маргърит. С цъфтящо изражение поднесе огледалото пред Гардън и обърна стола така, че тя да може да се види за пръв път в него.

Тя не се позна. Косата й беше от блестящо разтопено злато, пригладена леко назад в сияен двоен сложен възел „Психея“, който покриваше главата й отзад до врата. Външно нямаше и следа от червените кичури.

Лицето на Маргърит се появи в огледалото до отражението на Гардън.

— Знаех си аз — каза тя. — Бях сигурна, че ще стане, ако някой просто знае как да го направи. Ето те, Гардън, точно такава, каквато те исках.

Тя поздрави мистър Анджело и го изпрати до вратата, потвърждавайки часа за следващия ден.

Гардън гледаше учудено непознатата в огледалото.

Маргърит се върна бързо.

— Не пипай нищо! — каза тя. — Просто стой мирно, докато свърша всичко — тя наклони на една страна главата си и дълго и удовлетворено се загледа в метаморфозата на своята дъщеря. После пристъпи бързо към кревата и взе тънък копринен шал. Задържа го над главата на Гардън, пусна го и го погледна как стои върху косата й.

— Добре — каза тя. — Сега си затвори очите и свали пеньоара. Ще напръскам врата и раменете ти.

Следващия час Гардън се подчиняваше на заповедите на майка си. Тя затваряше очи, после ги отваряше, пак ги затваряше, вдигаше ръце, после длани, брадата, устата. Маргърит напудри кожата на Гардън, оскуба я, разтърка я, напръска я, парфюмира я. Потъмни миглите й, прибави глицерин на клепките и устните, за да блестят, оформи ноктите и ги излъска, докато станат топло розови.

После вдигна внимателно коприната от главата на Гардън и също като мистър Анджело отстъпи назад да се порадва на своята работа. Гардън си пое дъх.

Маргърит махна чаршафа от роклята, която беше избрала за първото парти, за първата поява на Гардън в обществото. Тя беше розова като раковина, като цвета на ноктите и устните й.

— Стани — каза Маргърит. — Ще я държа да стъпиш в нея.

После тя вдигна роклята до меката кожа на раменете на Гардън и закопча малките перлени копчета на гърба й.

— Дай да те видя — каза тя.

Роклята падаше модерно от раменете на Гардън до глезените й. Маргърит предпочиташе пред този стил вталения кръст на своите дрехи, когато беше на годините на дъщеря си. И все пак фризьорът беше направил чудо, копирайки една илюстрация от „Вог“. Деколтето беше широко, с качулка, която откриваше деликатната шия на Гардън и елегантната извивка на гръдната й кост. Корсажът беше покрит с бяла дантела, зашита върху копринения жоржет на роклята. Дантелата завършваше точно под линията на бюста, оформяйки умерено изпъкналите гърди на Гардън. Маргърит завърза обикновена панделка като колан около талията на Гардън леко отпуснато, както диктуваше модата, но достатъчно, за да загатне деликатните форми под фината коприна.

— Обърни се — каза тя.

Гардън се обърна. Поръбените с дантели ръкави, приличащи на пелерина, трепнаха на ръцете й. Ръкавите бяха до лакътя. И полата се завъртя около стройните й прасци.

Маргърит се засмя:

— Ти си все още в домашни чехли.

Гардън погледна краката си и се засмя на свой ред. Това беше първата й естествена реакция от много часове и тя се почувства добре.

Маргърит постави на пода, до стъпалата на Гардън чифт бели обувки за танци от кожа.

— Опри се на рамото ми и ги обуй. Не трябва да сядаш, защото може да измачкаш роклята.

Тя окачи перлени обици на ушите й и пръсна допълнителна доза парфюм зад тях.

— Ето — каза тя. — Готова си. Твоята кожена наметка е в гостната заедно с ръкавиците и чантата ти. Има шишенце парфюм в чантата. Постави по някоя капка зад ушите и на китките си след около час.

Чуха Зензи да отваря входната врата на някого. Маргърит понижи глас и каза шепнешком:

— Кой трябва да те заведе? Алекс Уентуърд?

— Да — пошушна Гардън.

— Добре. Гледай часовника ей там до прозореца. Накарай го да чака точно четиринадесет минути. Аз ще разговарям с него в гостната — тя избра шал от лека бяла коприна, от поставените на кревата. — Ще пъхна този в чантата ти — пошушна Маргърит. — Ако е с открита кола, непременно покрий главата си. Ето го! Трябва да вървя. Запомни, точно четиринадесет минути. И не сядай.

Алекс Уентуърд се ококори, когато Гардън влезе в гостната. Той й поднесе букет от розови камелии. Когато Гардън се усмихна, той преглътна шумно. Лицето на Маргърит беше неподвижно. Тя му подаде наметалото от катерички и наблюдаваше как той го постави върху парфюмираните рамене на Гардън. Капчици пот се появиха на челото му. Маргърит подаде на Гардън ръкавиците и чантата.

— Приятно прекарване! — каза тя. — Зная, че ще е такова.

Когато уличната врата се затвори зад тях, Маргърит свали обувките си и потъна върху дивана. „Розови камелии, мислеше тя. Колко са съвършени.“ Беше уморена, но не съжаляваше за всичките си усилия. Струваше си. Тя си спомни израза на момчешкото лице на Алекс Уентуърд и се засмя. О, да, определено си заслужаваше. Гардън ще бъде хубавицата на века.